Решение № 422 от 6.2.2026 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 2446/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца /ЗСПД/. Образувано е по жалба, подадена от О. В., в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете В. В., двете гражданки на Украйна, чрез процесуалния й представител адвокат М. В., срещу заповед № ЗСПД/Д-Е-Р/3351/27.10.2025 г., издадена от директора на Дирекция “Социално подпомагане“-Разлог. Релевирани са доводи за нищожността и същевременно незаконосъобразността на атакуваната заповед, като немотивирана и издадена в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби, по които се претендира обявяването й за нищожна, евентуално – отмяната й като незаконосъобразна, ведно с присъждане на разноски, в това число за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Ответникът – директор на Дирекция “Социално подпомагане“-Разлог, чрез процесуалния си представител юрисконсулт М. Г., в открито съдебно заседание по делото и писмени бележки по съществото на спора излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира отхвърлянето й. По делото е събрана административната преписка по издаване на атакувания акт, въз основа на преценката на данните, от която и при отчитане, че между страните липсва спор по фактите, съдът приема за установено следното от фактическа страна: Оспорващата и малолетната й дъщеря са украински гражданки с предоставена на територията на Република България временна закрила. Настоящият им адрес е в град Банско /по данни от издадената им за целта от Държавната агенция за бежанците към Министерския съвет регистрационна карта/, като през учебната 2025/2026 година детето е записано в дневна форма на обучение във втори клас в Начално училище “Св. Паисий Хилендарски“ в град Банско, в което посещава редовно учебните занятия. Детето се отглежда от оспорващата /като нейна майка/ и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. На 14.10.2025 г. оспорващата подава до директора на Дирекция “Социално подпомагане“-Разлог заявление-декларация /по образец, вх. № ЗСПД/Д-Е-Р/3351/14.10.2025 г./ за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а ЗСПД за записаното във втори клас през учебната 20205/2026 година дете, във връзка с която /и съобразно направените върху заявлението отбелязвания от двама социални работници от дирекцията/ ответникът издава атакуваната в производството по настоящото дело заповед за отказ от отпускане на заявената помощ. По данни от съдържанието на така издадената заповед, отпускането на помощта е отказано по изложени от административния орган в акта мотиви, че на основание чл. 3, т. 5 ЗСПД членовете на семейството са граждани на Украйна и няма сключена спогодба между Република България и Украйна за изплащане на семейни помощи за деца. Допълнително е изтъкнато, че в обхвата на чл. 3, т. 5 ЗСПД не са включени изрично чужденците, на които е предоставена особена закрила по Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, включваща убежище, статут на бежанец, хуманитарен статут и временна закрила, и за тези лица няма нормативно основание за предоставяне на семейни помощи за деца, с уточнението, че в ЗУБ или в друг закон не е регламентирано получаването на семейни помощи за деца за тези семейства. Заповедта е връчена на оспорващата на 28.10.2025 г., а жалбата, дала повод за образуване на производството по настоящото дело, е изпратена в Административен съд-Добрич чрез Системата за сигурно електронно връчване на 11.11.2025 г., от където на основание чл. 135, ал. 2 АПК е изпратена по подсъдност на Административен съд-Благоевград. При тази безспорна фактическа установеност, от правна страна съдът приема за установено следното: Жалбата, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок срещу неблагоприятен за него подлежащ на самостоятелен съдебен контрол за законосъобразност индивидуален административен акт, е допустима, а разгледана по същество – и основателна, по следните съображения: По аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗСПД, във връзка с чл. 2, ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗСПД /ППЗСПД/ и данните по делото за настоящ адрес на оспорващата и малолетното й дете в град Банско, атакуваната заповед е издадена от компетентен административен орган – директор на Дирекция “Социално подпомагане“-Разлог. Заповедта не е нищожна поради липса на компетентност у нейния издател. Процесният акт е издаден в установената в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ППЗСПД форма, по утвърдения от изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане образец. Противно на релевираните от оспорващата доводи в обратния смисъл, съдът счита, че заповедта е мотивирана съобразно изискването на чл. 10, ал. 5 ЗСПД, с посочване, макар и действително не особено пространно, на фактически /украинско гражданство и отсъствие на подписана спогодба между Република България и Украйна/ и правни /чл. 3, т. 5, във връзка с чл. 10а, ал. 1 ЗСПД/ основания за нейното издаване. В този ред на мисли неоснователно е формулираното в жалбата оплакване за незаконосъобразност на атакуваната заповед, а още по-малко до степен на нищожност, поради липсата на изложени в нея мотиви. Данните по делото не сочат на допуснати от административния орган съществени нарушения на производствените правила при издаването на акта, предвидени включително в разпоредбата на чл. 4 ППЗСПД, а още по-малко на допуснати особено съществени и до такава степен радикални процесуални нарушения, практически водещи до липсата на волеизявление от органа, а оттам и налагащи извод за нищожност на акта. От изложеното до тук следва, че атакуваната заповед е валиден индивидуален административен акт, по отношение на който не се установяват основанията за оспорване, предвидени в разпоредбата на чл. 146, т. 1 – т. 3 АПК. Заповедта е материално незаконосъобразна, макар и не до степен, влечаща нейната нищожност. При формирането на този извод съдът съобрази трайно застъпеното в теорията и съдебната практика разбиране, че основанието за материално правна нищожност на акта предполага установяването на толкова тежък порок, който се изразява в изначалната липса на законово основание или пълна липса на условията, визирани в хипотезата на правната норма, както и когато актът е изцяло лишен от законово основание и когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган /за справка – решение № 482/19.01.2026 г. по адм. дело № 6423/2025 г. на ВАС и “Актуални трудове“, К. Л., издателство “Сиела“ 2017, стр. 286/. Разглежданият случай не е такъв. Но независимо от приетата валидност на атакуваната заповед, съдът счита за основателни релевираните в жалбата оплаквания на оспорващата, че актът е издаден в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби, в това число на съображение 15, изречение второ от преамбюла на Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите-членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием /директива 2001/55/ЕО, директивата/, както и на чл. 3, § 2 и чл. 13, § 2 от тази директива. По делото липсва спор, че временната закрила в Република България, от която се ползват оспорващата и малолетното й дете, са предоставени с решение на Министерски съвет в изпълнение на обвързващото за държавите-членки /по аргумент от съображение 14 от преамбюла на директива 2001/55/ЕО, във връзка с чл. 2, ал. 2 ЗУБ/ решение за изпълнение /ЕС/ 2022/382 на Съвета от 4 март 2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на чл. 5 от директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила, чието действие е удължено до 4 март 2027 г. /с решение за изпълнение /ЕС/ 2025/1460 на Съвета/, а оттам и че правният им статут на лица с предоставена временна закрила в Република България се регулира не само от приложимото национално законодателство, но и от правото на Европейския съюз /ЕС, Съюза/, в частност – от директива 2001/55/ЕО и Хартата на основните права на Европейския съюз /Хартата/ в съответствие с чл. 51 от нея. В тази връзка следва да се подчертае, че съгласно постоянната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ от националните юрисдикции се изисква при прилагане на вътрешното право да го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на съответната директива, за да постигнат предвидения от последната резултат и следователно да спазят чл. 288, ал. 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/. Това задължение за съответстващо на директивите тълкуване на националното право всъщност е присъщо на системата на ДФЕС, доколкото дава възможност на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани /справка – решения на Съда от 29 януари 2026 г., С-291/24, и от 26 юни 2025 г., С-555/23 и С-556/23/. При това, произтичащото за настоящия съдебен състав от принципа за съответстващо тълкуване задължение при това тълкуване всъщност да тълкува и относимите за случая съюзни правни норми, от своя страна налага още на това място в мотивите да се припомни и трайно установеното в практиката на СЕС разбиране, че при тълкуване на правото на Съюза винаги следва да се вземе предвид, че разпоредбите му са съставени на множество езици, като текстовете на различните езици са еднакво автентични и съответно – текст на правна разпоредба на Съюза на един от езиците не може да служи като единствена основа на тълкуване на разпоредбата или да му се отдава предимство пред текстовете на останалите езици, тъй като разпоредбите на съюзното право трябва да бъдат тълкувани и прилагани еднакво, с оглед текстовете, изготвени на всички езици на Съюза /справка – решение на Съда от 6 октомври 2021 г., С-561/19/. При отчитане на изложеното и обвързващия за настоящия съдебен състав принцип за съответстващо на правото на Съюза тълкуване на приложимото в случая национално право, съдът приема, че при пълно игнориране на статута им на лица с предоставена временна закрила, а оттам и незаконосъобразно на оспорващата и малолетното й дете е отказано предоставянето на предвидената в чл. 10а, ал. 1 ЗСПД еднократна помощ, при това с единствения изтъкнат от органа мотив в процесния акт, че са гражданки на Украйна, с която Република България няма сключена спогодба за предоставянето на такава помощ. Мотивите на съда, обусловили така формирания извод, са следните: По аргумент от съображение 15 от преамбюла на директива 2001/55/ЕО формулираните в директивата задължения на държавите-членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея, а съобразно съображение 16 от същия преамбюл във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по директива 2001/55/ЕО, държавите-членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминация. Според чл. 14, § 1 от директива 2001/55/ЕО държавите-членки предоставят на лицата под [възраст] възраст, ползващи се с временна закрила, достъп до образователната система при същите условия, като гражданите на приемащата държава-членки, а съгласно чл. 13, § 2 от директивата държавите-членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от “Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила, като средства за съществуване и медицинско обслужване. Следва да се подчертае, че с последната съюзна разпоредба се предвижда не само задължение за държавите-членки да въведат в националното си законодателство правила за предоставяне на помощи на лицата с временна закрила, свеждащи се единствено до средства за съществуване и медицинско обслужване, които в съюзната норма са посочени неизчерпателно и примерно, но и разпоредби за предоставяне на всякакъв друг вид социални помощи, включени в обхвата на системата им за социално подпомагане. При формирането на този извод съдът отчете различните езикови версии на разпоредбата на чл. 13, § 2 от директива 2001/55/ЕО и в частност версиите на френски /Les Etats membres prevoient que les beneficiaires de la protection temporaire recoivent le soutien necessaire en matiere d'aide sociale et de subsistance, lorsqu'ils ne disposent pas de ressources suffisantes, ainsi que de soins medicaux/, английски /The member states shall make provisions for persons enjoying temporary protection to receive necessary assistance in terms of social welfare and means of subsistence, if they do not have sufficient resources, as well as for medical care/, испански /Los Estados miembros dispondrаn que los beneficiarios reciban la asistencia necesaria, en materia de ayuda social y alimentacion cuando no dispongan de recursos suficientes, asi como atencion medica/ и италиански /Gli Stati membri prescrivono che le persone che godono della protezione temporanea le quali non dispongano di risorse sufficienti ricevano l'aiuto necessario in termini di assistenza sociale, di contributi al sostentamento e di cure mediche/ език. Затова по отношение на тълкуването на разпоредбата на чл. 13, § 2 от директива 2001/55/ЕО и същевременно като съобрази, че създадените с нея задължения за държавите-членки са насочени изключително и само към уязвима група хора, каквито именно са разселените лица с предоставена временна закрила /по смисъла на тези понятия съобразно легалните им дефиниции, дадени в чл. 2, б. “а“ и б. “в“ от директивата/, съдът приема, че с нея на държавите-членки и в частност на Република България е вменено задължение да въведат в националните си законодателства такива разпоредби, които да осигурят, че ползващите се от временна закрила лица имат право да получават, за срока на предоставената им временна закрила, всички включени в системата им за социално подпомагане помощи, а не само такива за медицинско обслужване и осигуряващи средства за съществуване. Същевременно, следва да се посочи, че що се касае до понятието “социално подпомагане“ /несъмнено изрично употребено в част от горецитираните езикови версии на разпоредбата на чл. 13, § 2 от директива 2001/55/ЕО/, Съдът е имал възможността да уточни, че няма правомощие да дава самостоятелно и еднакво определяне на термините “социално осигуряване, социално подпомагане и социална закрила“ от гледна точка на правото на Съюза, които следва да се определят от националните законодателства, с оглед волята на съюзния законодател да се съобрази със съществуващите различия между държавите-членки относно определението и точния обхват на съответните понятия /справка – решение от 29 юли 2024 г., С-112/22 и С-223/22/. Затова още тук е удачно да се посочи, че по аргумент от решение № 3/27.06.2013 г. на Конституционния съд по конст. дело № 7/2013 г., семейните помощи за деца по ЗСПД /каквато е и отказаната на оспорваща и малолетното й дете помощ по чл. 10а, ал. 1 от този закон/, като особен вид социални помощи, финансирани изключително от държавния бюджет, са елемент от социалното подпомагане. Ето защо при отчитане на изложеното, обсъдено в контекста на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗСПД съдът приема, че на оспорващата и малолетното й дете, записано във втори клас през учебната 2025/2026 година се дължи предвидената в тази разпоредба еднократна помощ, след като по данни от безспорната фактическа установеност по делото детето се отглежда от майка си, не е настанено извън семейството при условията на чл. 26 от Закона за закрила на детето и посещава редовно учебните занятия. Изводът не се разколебава от разпоредбата на чл. 3 ЗСПД /и по-специално от нейната т. 5/, очертаваща обхвата на правоимащите по този закон лица, след като по силата на принципа за съответстващо тълкуване на разпоредбите от националния ЗСПД в светлината на чл. 13, § 2 във връзка с чл. 14, § 1 от директива 2001/55/ЕО, а и примата на съюзното право над националното, както и с цел да осигури ефективното прилагане на съюзното право, тази разпоредба, като неотчитаща специалния характер на разселените лица с предоставена временна закрила, не следва да бъде прилагана в случая. Още повече, че и в чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ, който именно е националният закон по транспониране на директива 2001/55/ЕО във вътрешното законодателство, е предвидено изрично, че чужденците с предоставена временна закрила, какъвто статут оспорващата и малолетното й дете несъмнено притежават, имат право на социално подпомагане, елемент от което, както се посочи по-горе в мотивите, са и семейните помощи за деца, предвидени в ЗСПД, в частност еднократната помощ, въведена в чл. 2, ал. 2, т. 6, във връзка с чл. 10а, ал. 1 от закона. Отделно стои въпросът, че и по правилата на националното ни законодателство и по-конкретно на принципа, че приложението на специалния закон дерогира приложението на общия, разпоредбата на чл. 3 ЗСПД /в това число и на т. 5 от него/ като обща норма, очертаваща правоимащите да получат семейни помощи по този закон лица, не следва да намери приложение, когато, както в разглеждания случай, се касае за лица с предоставена временна закрила, чийто статут се регулира от специалния ЗУБ и в частност от разпоредба на чл. 39, ал. 1, т. 4 от него. По тези съображения, настоящият съдебен състав приема, че с оглед данните по делото, съответстващото на съюзното право тълкуване на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗСПД, във връзка с чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ налага на оспорващата и малолетното й дете да бъде отпусната заявената еднократна помощ за ученик, записан във втори клас през учебната 2025/2026 година, а оттам и че като е отказал отпускането на тази помощ директорът на Дирекция “Социално подпомагане“-Разлог е издал материално незаконосъобразен индивидуален административен акт, който следва да бъде отменен. Впрочем от приоритетно значение за формирания от съда извод е особеният статут на оспорващата и малолетната й дъщеря на лица с временна закрила, а не украинското им гражданство, доколкото при хипотетичното отсъствие на предоставена временна закрила отказът на административният орган би бил законосъобразен, в това число по изложените в акта му мотиви. Само за изчерпателност, с оглед изтъкнатите в жалбата конкретни доводи в тази насока, съдът намира за удачно да посочи, че действително атакуваният отказ е материално незаконосъобразен и по съображения за незачитане от административния орган при издаването на акта на висшите интереси на малолетното дете на оспорващата по смисъла на чл. 3, § 1 от Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на детето /ратифицирана от Република България на 3 юни 1991 година/, във връзка със съображение 16 от преамбюла на директива 2001/55/ЕО, както и на чл. 24, § 1 и § 2 от Хартата. Подробни мотиви в тази насока са изложени в последователната практика на Административен съд-Благоевград, формирана по този въпрос, с които настоящият съдебен състав се солидаризира, но намира за ненужно да приповтаря в текста на настоящото решение /за справка – решение № 86/09.01.2026 г. по адм. дело № 2159/2025 г., решение № 5495/11.12.2025 г. по адм. дело № 2206/2025 г., решение № 5490/11.12.2025 г. по адм. дело № 2200/2025 г., решение № 16.06.2025 г. по адм. дело № 80/2025 г., решение № 121/09.01.2025 г. по адм. дело № 1379/2024 г. и много други, постановени от различни състави на Административен съд-Благоевград/. Предвид приетата материална незаконосъобразност на атакуваната заповед, съдът намира, че тя е несъответна и на целта на закона, която наред с друго, по аргумент от разпоредбата на чл. 14, § 1 от директива 2001/55/ЕО, във връзка с чл. 1, ал. 2, във връзка с чл. 10а, ал. 1 ЗСПД, включва и правото на достъп на получилите временна закрила деца до образователната ни система при същите условия, като българските деца, който равен достъп няма как да се обезпечи ако на разселените лица с временна закрила, при наличие на другите условия за отпускане на помощта и само поради небългарското им гражданство, се отказва отпускането на предвидената в чл. 2, ал. 2, т. 6 ЗСПД помощ за покриване на част от разходите в началото на учебната година. По изложените съображения и установеното наличие на основанията за оспорване по чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК, съдът приема, че обжалваната заповед, с която на оспорващата и малолетното й дете е отказано отпускането на семейната помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД следва да бъде отменена, като незаконосъобразна, а преписката - изпратена на ответника за ново произнасяне по заявление-декларация с вх.№ ЗСПД/Д-Е-Р/3351/14.10.2025 г., подадено от оспорващата, съобразно дадените в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. При този изход от спора основателна е претенцията на оспорващата за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съобразно представените по делото доказателства в тази насока. При отчитане на решение на Съда от 25 януари 2024 година по дело С-438/22, на осъществилия процесуално представителство по делото адвокат на оспорващата следва да се присъди сумата от 255.65 евро, в определен от съда размер съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото и обема на оказаната от процесуалния представител по делото защита /свеждаща се до изготвяне на жалба от 4 страници, без явяване в открито съдебно заседание/. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предложение второ, във връзка с чл. 173, ал. 2 АПК и чл. 10, ал. 6 ЗСПД, Административен съд-Благоевград, 12-ти състав,