Решение № 5392 от 11.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12023/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника „Многопрофилна болница за активно лечение Вита” ЕООД срещу решение от 10.07.2025 г. по гр.д. №71007/2024 г. на Софийския районен съд, 138 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Р. И. Ч. - К. на основание чл.222 ал.3 КТ сумата от 7560,00 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение при прекратяване на трудовия договор при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва, считано от 21.11.2024 г. до плащането, и разноски по делото, както и да заплати по сметка на СРС държавна такса и депозит за вещо лице. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че допълнителните възнаграждения за медицинска дейност /възнагражденията по клинични пътеки/ следва да се включат базата, въз основа на която се определя обезщетението по чл.222 ал.3 КТ, тъй като тази възнаграждения не са допълнителни такива с постоянен характер. Сочи, че начисленото на ищеца през мес.09.2024 г. възнаграждение по клинични пътеки е за дейности, извършени през мес.08.2024 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна Р. И. Ч. - К. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но частично неправилно поради следното: Разпоредбата на чл.222 ал.3 КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 мес., а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 г. трудов стаж през последните 20 г. - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 мес. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж. Ал.3 се прилага и когато при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят отговаря на условията за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а КСО /чл.223 ал.4 КТ/. Нормите, регулиращи обезщетение при пенсиониране в посочения от закона размер са императивни, тъй като са в обществен интерес, но между страните по трудовото правоотношение се допуска и диспозитивна правна регулация на обезщетение в по-високи размери в два случая - с КТД или с индивидуален трудов договор /чл.228 ал.2 КТ/. По делото не е спорно и е установено, че страните са били в трудово правоотношение от 03.04.2006 г., по силата на която ищецът е заемала длъжността „акшерка“ в ответното дружество, което правоотношение е прекратено със заповед №00607/25.10.2024 г. на основание чл.327 ал.1 т.12 КТ – поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, т.е. установено е при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е работил над 10 г. в дружеството-ответник. Не е спорно между страните и че мес.09.2024 г. последният пълен отработен месец по смисъла на чл.228 ал.1 КТ. По делото не е спорно и е установено от представения фиш за работна заплата за мес.10.2024 г., че на ищеца е начислено и изплатено обезщетение по чл.222 ал.3 КТ в размер на сумата от 15 475,32 лв., което е формирано от сбора на основната заплата /2070,00 лв./ + 24,6 % клас прослужено време за период от 6 мес. Спорен между страните е въпросът кои са елементите от брутното трудово възнаграждение, които следва да се включат към базата за определяне размера на обезщетението, и по–специално включва ли се в брутното трудово възнаграждение, което е основа за изчисленията по чл.228 КТ, сумата, която служители в лечебно заведение получават над работната заплата в резултат на разпределени плащания по клинични пътеки. При изчисляване размера на обезщетенията по Раздел ІІІ, Глава Х КТ за база се взема брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено – чл.228 КТ. Според нормата на чл.17 ал.1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение в случаите на чл.228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, както и други изрично изброени възнаграждения. В чл.15 НСОРЗ като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер са определени тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит /посочени в чл.11 и чл.12 НСОРЗ/ - ал.1, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време – ал.2. Следователно освен основното трудово възнаграждение, в брутното трудово възнаграждение се включват и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, които са предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор /КТД/ и/или във вътрешните правила за работната заплата /ВПРЗ/ в предприятието и в индивидуалния трудов договор. От представените по делото Вътрешни правила за работна заплата в ответното лечебно заведение - чл.8 – 12, е видно, че в зависимост от приходите и финансовото състояние на лечебното заведение, по преценка на управителя му, на служителите може да се изплаща допълнително трудово възнаграждение за извършена и платена от НЗОК медицинска дейност, както и че допълнителното трудово възнаграждение за медицинска дейност не се включва в базата за изплащане на обезщетения /чл.11/. Правилото на чл.11 Вътрешните правила противоречи на императивните правни норми на НСОРЗ и следователно е неприложимо. По отношение на характера на възнагражденията, заплащани за т.нар. клинични пътеки е налице трайна съдебна практика на ВКС /решение №493/18.06.2010 г. по гр.д. №538/2010 г. на ІV ГО, решение №368/03.12.2014 г. по гр.д. №5132/13 г. на ІV ГО, решение №50215/27.10.2022 г. по гр.д. №550/2022 г. на IV ГО и др./, съгласно която решаването на въпроса за характера на сумите, реализирани по клинични пътеки и разпределени между работещите се свежда до тълкуването на разпоредбите на чл.17 ал.1 т.2 и НСОРЗ, като е прието, че възнаграждението по клинични пътеки е такова по чл.17 ал.1 т.2 НСОРЗ възнаграждение според прилаганите системи за изплащане на труд, а не по чл.17 ал.1 т.3 НСОРЗ, които имат постоянен характер. Касае се за възнаграждения, регламентирани от работодателя /съгласно чл.22 НСОРЗ/ в правила за работната заплата в предприятията, които се разпределят между неговите работници ежемесечно на база постигнати финансови резултати. Същите имат характера на възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното, тъй като критерият за изплащане е извършената работа, а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила. Обстоятелството, че допълнителни възнаграждения, заплащани за т.нар. клинични пътеки са такива с непостоянен характерен не е само по себе си основание същите да не бъдат взети предвид при изчисляване на брутното трудово възнаграждение за заплащане на обезщетението по чл.222 ал.3 КТ, с оглед на утвърденото в съдебната практика разбиране, че същите са възнаграждения по чл.17 ал.1 т.2 НСОРЗ - възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда, които се дължат според изработеното. За изплащането на същите решаващ е реалният принос на ищеца към общия доход на лечебното заведение с оглед количеството и качеството на извършваната лечебна дейност. От приетото в първоинстанионното производство заключение на ССчЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че със заповед №Ф-09- 20.09.2024 г. на управителя на ответника за определяне на допълнителни трудови възнаграждения за мес.09.2024 г. на ищеца е определена сума за възнаграждение по клинични пътеки в размер на 1260,00 лв., като по данни на ответника сумите са определяни на база на извършена дейност и получени финансови резултати за предходен месец. От приетото във въззивното производство допълнително заключение на ССчЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че със заповед №Ф-10- 21.10.2024 г. на управителя на ответника за определяне на допълнителни трудови възнаграждения за мес.10.2024 г. на ищеца е определена сума за възнаграждение по клинични пътеки в размер на 855,00 лв., която представлява допълнително трудово възнаграждение по клинични пътеки за извършени медицински дейности през мес.09.2024 г. Ето защо, следва да се приеме, че при определяне на дължимото се на ищеца обезщетение по чл.222 ал.3 КТ следва да се съобрази именно брутното трудово възнаграждение, което е следвало да се заплати на ищеца, с оглед на изработеното от нея през мес.09.2024 г., с включване на възнаграждението и по т.нар. клинични пътеки за извършените през същия месец медицински дейности. Съгласно двете заключения на ССчЕ, размерът на дължимото се на ищеца обезщетение по чл.222 ал.3 КТ за 6 мес. с включено допълнителното възнаграждение по клинични пътеки от 855,00 лв. възлиза на сумата от 20 605,32 лв. и доколкото работодателят е изплатил сумата от 15 475,32 лв., то и е останал задължен за разликата или сумата от 5130,00 лв., до който размер предявеният иск се явява основателен. Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът е уважен за разликата над сумата от 5130,00 лв. до пълния присъден размер от 7560,00 лв. Решението следва да се отмени и в частта, с която ответникът е осъден да заплати разноски на ищеца за разликата над сумата от 746,43 лв., и в частта, в която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС разноски за държавна такса и депозит за вещо лице за разликата над сумата от 361,27 лв. С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство за отхвърлената част от иска в размер на сумата от 48,21 лв. или 24,65 евро, представляваща депозит за вещо лице, сумата от 1,61 лв. или 0,82 евро, представляваща такса за съдебно удостоверение, и сумата от 501,38 лв. или 256,35 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 24,85 евро, представляваща държавна такса, и сумата от 41,78 евро, представляваща депозит за вещо лице. Неоснователно е възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника и Адв. Дружество „Г. и М.“, според който е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в размер на сумата от 1560,00 лв. с ДДС. Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С- 483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да пада под минимума в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не се прилага. В пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. са определени критериите за преценката за „фактическа и правна сложност“ при определяне размера на възнаграждението. Договореното по делото пред СРС адвокатско възнаграждение съответства изцяло на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна защита. С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 416,36 евро, представляваща адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното, съдът