Решение № 6079 от 5.10.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13838/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение № 14 695 от 26.07.2024 г., постановено по гр.д.№ 25 784/2023 г. по описа на СРС, ГО, 164 състав е признато за установено по предявени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че М. Е. С., ЕГН •••••••••• дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата 2 206,64 лева – съставляваща дължима главница за топлинна енергия за периода от 01.09.2019 г. до 30.04.2021 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.••••, аб.№ 314484, ведно със законната от 08.12.2022 г. до окончателното плащане; сумата от 36,86 лева – дължима главница за дялово разпределение за периода от м.01.2020 г. до м.04.2021 г., ведно със законната лихва от 08.12.2022 г. до окончателното плащане, сумата 431,29 лева, представляваща мораторна лихва върху непогасената по давност главница за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 15.11.2022 г., както и сумата от 7,54 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.03.2020 г. до 15.11.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 67 230/2022 г. по описа на СРС, 164 състав, като искът за главницата за топлинна енергия за разликата от 13,74 лева и за периода от 01.05.2019 г. до 31.08.2019 г. е отхвърлен като погасен по давност, а претенцията за мораторна лихва върху тази главница е отхвърлена за сумата от 2,87 лева като неоснователна. Със същия съдебен акт М. Е. С. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 781,47 лева – разноски за исковото производство и 103,34 лева – разноски за заповедното производство, а „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат Б. К. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв във връзка с чл.78, ал.3 ГПК сумата 3,82 лева – адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на ищеца „Нелбо Инженеринг” ООД, гр.София. Така постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, а обжалвано от ответника М. Е. С., като се поддържа, че в тази му част същото е неправилно. Наведени са доводи, че претенцията е недоказана; че липсват доказателства за дължимост на претендираните суми, като решението е постановено в противоречие с доказателствата по делото; че няма доказателства коя фирма е извършвала дялово разпределение в периода, за който се претендират сумите и сключен договор за това по чл.147 ЗЕ; че нямо доказателства за отчитане на топлинната енергия. Сочи се и че решението е постановено при липса на доказателства за редовността и коректността при извършване на дяловото разпределение на топлинна енергия и количеството доставена топлинна енергия, като са релевирани твърдения и че претендираната мораторна лихва не следва въобще да се дължи, тъй като към длъжника не е била отправяна покана за доброволно изпълнение. Моли да се отмени решението на СРС в обжалваната от същия част и да се отхвърлят изцяло предявените срещу него искове. Претендира присъждането на направените по делото разноски. Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който е оспорил същата като неоснователна, недоказана и несъответстваща на съдебната практика по подобни въпроси. Релевирани са съображения, че първоинстанционният съд подробно и съобразно константната съдебна практика по този вид правни спорове е взел мотивирано и обосновано решение в обжалвания от ответника съдебен акт, както и че твърденията за неправилност на решението произтичат от неотносими към него фактически и други твърдения, които се явяват необосновани и недоказани. Претендира присъждането на разноски. Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Нелбо Инженеринг” ООД, гр.София не е взело становище по жалбата. Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД претенции не е обжалвано и е влязло в законна сила. Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност. Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника М. Е. С. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение на 06.01.2023 г. по ч.гр.д.№ 67 230/2022 г. по описа на СРС, ГО, 164 състав. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подадено възражение по чл.414 ГПК – вх.№ 81563 от 23.03.2023 г., обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и мн.др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право. Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на вземанията относно стойността на доставената топлинна енергия и на услугата за дялово разпределение, както и на обезщетението за забава върху главницата на топлинна енергия в приетите в решението размери и периоди, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат изложени и следните съображения: Отношенията между доставчиците и потребителите/клиентите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди. Предвид разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. Следователно, за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В производството безспорно е доказано, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот с представеното заверено копие от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 2, том1, рег.№ 27, дело № 2 от 06.03.2000 г. на нотариус Здравко Тончев, рег.№ 438 на Нот.камара. Пред първоинстанционния съд ответникът нито е поддържал, нито е ангажирал доказателства, че след придобиването на имота през 2000 г. същият се е разпоредил с него или че валидно е учредил ограничено вещно право на ползване в полза на трето лице. Като собственик на топлоснабдения имот – апартамент № 13, находящ се в гр.София, ж.к.••••., М. Е. С. има качеството на клиент на топлинна енергия в исковия период: м.05.2019 г. – м.04.2021 г. вкл. Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спор за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответникът по исковете не твърди и не установява да е упражнило това нейно право срещу Общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2016 г., поради което настоящият съдебен състав намира, че същият ги е приел. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК. Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за исковия период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот, по силата на което ответникът дължи заплащането на стойността на потребената топлинна енергия и на услугата за дяловото й разпределение. Неоснователни са реливираните в жалбата оплаквания, че в имота не е предоставяна топлинна енергия. Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г., отм. ДВ бр.25/20.03.2020 г. и Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. за топлоснабдяването /обн.ДВ бр.25/2020 г., в сила от 24.03.2020 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собственост заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент се определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в съответствие с тази законова уредба и установеното в Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в гр.София, одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г., сумите за топлинна енергия относно имота на ответника са начислявани помесечно от „Топлофикация София“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно данните от двете изслушани съдебни експертизи, като след края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение, като от представените талони за отчет на уреди от 27.07.2020 г. и от 16.06.2021 г., подписани от ответника като клиент, и заключението на приетата съдебно-техническа експертиза на вещото лице инж.Т.К., което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, неоспорени от страните, въззивната инстанция приема, че по делото е установено количеството и стойността на действително потребената топлинна енергия за процесния имот в исковия период. По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото разпределение н а топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в СЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата “дялово разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл.36, ал.1 от Общите условия на ищеца от 2016 г. клиентите заплащат цена на услугата „дялово разпределение“, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент, вкл. изготвяне на изравнителна сметка, от цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача, за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия от 2016 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата „дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата „дялово разпределение“ и се обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна енергия между страните по него, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните. Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който е активно материалноправно легитимиран да получи цената на извършваната услуга „дялово разпределение“ за исковия период. Неоснователни са релевираните в жалбата доводи във връзка с претенцията за обезщетение за забава относно главницата за топлинна енергия. В чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация София” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение на КЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г., е предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2, съотв. стойността на фактурата по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл.33, ал.4 от тези общи условия продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2, какъвто е и настоящият случай относно непогасените главни вземания за доставената топлинна енергия за времето – предмет на спора във въззивното производство. Наличието на установен падеж за изпълнение изключва необходимостта да бъде отправяна покана за изпълнение от страна на кредитора. Наведените за първи път във въззивната жалба възражения във връзка с договор от 03.02.2002 г., чл.147 ЗЕ, отопляемия обем на сградата и за неосигурен достъп, са преклудирани и не следва да бъдат обсъждани. При установената по делото фактическа обстановка решаващият състав на СГС намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната страна по отношение на акцесорната претенция с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на главницата за дялово разпределение. Както бе посочено по-горе в решението с клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия 2016 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата за дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи същата, и се обявява по подходящ начин на клиентите, за които обстоятелства в хода на производството не са представени никакви доказателства от „Топлофикация София“ ЕАД, с оглед на което не може да са обоснове извод за наличието на договорен срок за престиране на цената на тази услуга между ищеца и ответника. Съгласно разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус относно плащането на цената на услугата „дялово разпределение”, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата се като главница сума. До приключване на производството пред първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за връчването на ответника на такава покана относно заплащането на стойността на услугата за дялово разпределение, съобразно което последният не е изпаднал в забава и не дължи на „Топлофикация София” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това главно задължение до датата на подаване на исковата молба в съда. Поради частичното несъвпадане на изводите на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваният съдебен акт на СРС следва да бъде отменен в частта относно претенцията по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД относно обезщетението за забавено плащане на задължението за дялово разпределение в размер на 7,54 лева, начислена за периода от 05.03.2020 г. до 15.11.2022 г. и вместо него да бъде постановено друго, с което този акцесорен иск – да бъде отхвърлен като неоснователен. В останалата обжалвана част атакуваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. При приетия изход на спора първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото производство за разликата над сумата от 779,58 лева и за заповедното производства за разликата над сумата от 103,09 лева. При изхода на делото право на разноски за въззивната инстанция имат и двете главни страни. Съобразно уважената част на жалбата на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззивника М. С. се дължат разноски в размер на 0,09 евро – заплатена държавна такса. На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъждат разноски в размер на 12,78 евро – юрисконсултско възнаграждение. За оказаната безплатна правна помощ на въззивника в настоящото производство на процесуалния му представител адв.К. на основание чл.78, ал.1 ГПК във връзка с чл.38, ал.2 ЗАдв се дължи сумата 1,48 евро – адвокатско възнаграждение. Воден от горното, Съдът