Решение № 448 от 9.2.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 779/2025 г.

Исковата молба е предявена от Б. А. Б., ЕГН ••••••••••, с адрес ••, чрез адв. П. Й. Н., член на Варненска адвокатска колегия, с peг. № ••, служебен адрес: •• срещу „И. А. М. АД, ЕИК ••, със седалище и адрес на управление ••, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М., и срещу „Ф. Б." ЕООД, ЕИК ••, със седалище и адрес на управление ••, П. Б. Д. Ищецът претендира от съда да постанови решение , с което да установи, че Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. сключен между Б. А. Б., ЕГН ••••••••••, с адрес •• и „И. А. М.АД, ЕИК ••, със седалище и адрес на управление •• представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М., е недействителен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради противоречие със закона разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, поради което Б. Б. дължи заплащане само на главницата по заема в размер на 1500 лв., но не и други разходи по него, в това число и възнаградителна лихва, както и да установи в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г. сключен между Б. А. Б., ЕГН ••••••••••, с адрес•••, със седалище и адрес на управление ••, представлявано от П. Б. Д., е нищожен като лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и не е породил правни последици, тъй като обезпечава нищожна кредитна сделка. Моли за присъждане на сторените по делото разноски. Ищецът аргументира правен интерес от предявените искове навеждайки следните фактически твърдения: На 08.05.2024 г. между Б. А. Б., ЕГН •••••••••• и „И.А. М." АД, ЕИК ••, със седалище и адрес на управление •• представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М. се сключва Договор за паричен заем № 5111849. По силата на договора, ответното дружество предоставя в заем сума в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ на Б. Б., който се задължава да върне предоставената сума в срок до 07.03.2025г., на 10 вноски, при фиксиран лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите 62,77 %. В чл.2, т.7 от Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. е предвидено, че общата сума, която Б. А. Б. следва да върне е в размер на 1 864,70 лв. /хиляда осемстотин шестдесет и четири лева и 70 ст./. В чл.2, т.2 и т.5 е посочено, че всяка погасителна вноска е в размер на 186,47 лв. /сто седемдесет и шест лева и 47 ст./, като датите на плащане на всяка от тях, последователно са: 10.06.2024 г.; 10.07.2024 г.; 09.08.2024 г.; 08.09.2024 г.; 08.10.2024 г.; 07.11.2024 г.; 07.12.2024 г.; 06.01.2025 г.; 05.02.2025 г.; 07.03.2025 г. В чл.4 от Договор за паричен заем № 5111849 от 08.05.2024 г. Б. Б. се задължава в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на Договора да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв. /хиляда лева/; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И. А. М." АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен", като поръчителят трябва да подпише Договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т.7/общата сума за връщане 1 864,70 лв./ със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по Договора; или одобрено от Заемодателя Дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Предвид вмененото задължение в чл. 4 от Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. за представяне на обезпечение, Б. Б. сключва на 08.05.2024 г. Договор за предоставяне на поръчителство № 5111849 с „Ф. Б." ЕООД, ЕИК ••. Съгласно Договора за поръчителство, „Файненшъл България" ЕООД, се задължава да сключи договор с „И. А. М." АД, по силата на който да отговаря, солидарно с Б. Б., за изпълнението на всичките му задължения," възникнали съгласно Договор за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задължението по Договора за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. Съгласно чл.3, ал. 1 от Договора за поръчителство, Б. Б. дължи възнаграждение на „Ф. Б." ЕООД в размер на 695,30 лв. /шестстотин деветдесет и пет лева и 30 ст./, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 69,53 лв. /шестдесет и девет лева и 53 ст./. Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. Предвид задължението, предвидено в чл. 4 от Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. и сключения Договор за поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г., към погасителния план освен вноската по кредита, включваща главница и лихва в размер на 186,47 лв., е включено и възнаграждение за поръчителство в размер на 69,53 лв. /шестдесет и девет лева и 53 ст. /. Общата сума, която Б. Б. следва да върне, с включено възнаграждение за поръчителство е в размер на 2 560 лв. /две хиляди петстотин и шестдесет лева/. Съгласно чл.9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Счита, че доколкото Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. е договор на свободно договаряне, съгласно чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание следва да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на ВКС /Решение № 4/2009 г. по т.д. № 395/2008 г., Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., определение № 877 по т.д. № 662/2012 г. и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай, става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Сделки, противоречащи на добрите нрави се считат, тези които водят до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния случай счита, че е налице именно такова несъответствие, доколкото на Б. Б. е вменено задължение да предостави обезпечение на заема в срок до 3 дни след сключването на Договора за паричен заем, заради което е сключен и Договор за поръчителство, по който е вменено задължение за заплащане допълнително на възнаграждение в общ размер на 695,30 лв. /шестстотин деветдесет и пет лева и 30 ст./, или вноска в размер на 69,53 лв. /шестдесет и девет лева и 53 ст./ Двата договора - за кредит и за поръчителство, са неразривно свързани, доколкото втория обезпечава първия и сключването му е обусловено от действителността на заемното правоотношение - договорът за кредит се явява основание за сключване на договора за поръчителство. Освен това заплащането на дължимите суми по договорите се осъществява едновременно и същите се превеждат само на едно от дружествата - заемодателя „И. А. М. АД. Счита, че и двата сключени договора - Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. и Договор за поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г. са нищожни. С договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50% се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изисквания на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съгласно съдебната практика, при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 50 % годишно надхвърля пет пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото. Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден - по аргумент от чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК, поради което нищожността на клаузата за договорната лихва, респ. на клаузата за ГПР, която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Счита, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК в договорът за паричен заем да е записан действителния размер на ГПР Действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 62.77% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл.22 от ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в nap. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 47.91% разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител. Поради невключването на възнаграждението в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68 ал.1, т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 62.77% съставлява невярна информация, която е заблудила потребителя относно действителния размер на разходите, които Б. Б. ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя Б. Б., който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 62.77% ГПР. На ищеца не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за нея начин от условията на договора и поради непознаването му с основните характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен ресурс. Кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит с размер на 1500.00 лева, с посочен лихвен процент от 50.00% и ГПР 62.77% с общ размер на всички плащания 1 864,70 лева. Счита, че когато към общите разходи по процесния заем освен договорната лихва се включи и уговореното възнаграждение на дружеството - поръчител в размер на 695,30 лева, платимо на 10 месечни вноски по 69,53 лева, размера на ГПР, то той ще се промени и надхвърли предвидения законов максимум от 5 пъти законната лихва (чл. 19, ал.4 ЗПК). Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до неравноправност в кредитното правоотношение, поради което Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. се явява недействителен, което от своя страна влече недействителността и на Договор за предоставяне на поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, "когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита". В случая това е получената в заем парична сума от 1 500.00 лева, която парична сума следва да бъде върната от ищеца на ответника „И. А. М. АД, без да дължи други разходи и разноски. В допълнение на изложеното, счита, че Договор за предоставяне на поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г. е нищожен и на собствено основание, като уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не е породила правни последици, поради следните съображения: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето затова правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване - аргумент от чл. 138 от ЗЗД. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят е уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и третото, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител е лишена от правно основание. В правната теория основанието на една сделка се схваща като типичната и непосредствената правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Типичната и непосредствена цел, която страните по Договора за предоставяне на поръчителство от 08.05.2024 г. е да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се осъществява целта на договора за поръчител и същият е лишен от своето основание. Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да уговарят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК. Съдебната практика е константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост е още по-драстично. Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл.8, nap. 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им. Поради това и клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, т.е. опасността от свързадлъжнялост на длъжника се увеличава. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл.143 от ЗЗП и с оглед на изчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. От т. 19 на чл.143 от ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. Поставяйки на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството - поръчител, кредитодателят „И. А. М. АД е договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл.22 от ЗЗД. От вътрешните отношения между „И. А. М. АД и кредитополучателя Б. Б. следва, че ако той беше изразил воля да сключи договор за поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя, поради което единственият му мотив би бил да надари кредитора. По силата на чл.225, ал.1от ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно да престира, в противен случай договорът е нищожен. От приложения погасителен план е видно, че ищеца се е задължил да погасява възнаграждението на поръчителя разсрочено, т.е. той не е надарил незабавно кредитодателя, поради което следва да се отрече правния ефект на тази уговорка. На последно място договорът за поръчителство е с акцесорен характер, той може да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. По изложените съображения кредитната сделка е нищожна, поради което не е породила правно действие и сключения договор за учредяване на поръчителско правоотношение. От друга страна, следва да отбележим, че при справка в Търговския регистър по партидата на „Ф. Б." ЕООД се установява, че едноличен собственик на капитала на „Ф. Б." ЕООД е „И. А. М.“ АД. Основен предмет на дейност на „Ф. Б." ЕООД е гаранционни сделки, каквато е и Договор за поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г. сключен с Б. А. Б.. Следва да се посочи, че печалбата на „Ф. Б." ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик „И. А. М." АД. С оглед това обстоятелство счита, че със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл.19, ал.4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговоря възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на „И. А. М." АД. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с „И. А. М.“ АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „И. А. М." АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на договора за поръчителство, респективно на уговорената в него клауза за заплащане на възнаграждение на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 ГПК. Предвид гореизложеното, и доколкото Договор за паричен заем № №5111849 от 08.05.2024 г. и Договор за поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г. се явяват нищожни счита, че Б. А. Б., ЕГН ••••••••••, не дължи заплащане на възнаграждение в общ размер на 695,30 лв./шестстотин деветдесет и пет лева и 30 ст./ по Договор за предоставяне на поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г., дължимо във връзка със задължението за представяне на поръчителство, съгласно чл. 4 от Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г., както и договорена възнаградителна лихва в размер на 364,70 лв., уговорена в чл.2 от Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. В срока за отговор на исковата молба ответниците депозират отговор. Ответникът „И. А. М." АД, ЕИК ••, със седалище и адрес на управление: ••, представлявано от Г. Т. - изпълнителен директор, чрез процесуален представител старши юрисконсулт Д. К., съдебен адрес за получаване на книжа: ••, в законоустановения срок депозира отговор с който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Сочи, че във връзка с твърденията на ищеца за недействителност на процесния договор за паричен заем, преди всичко, трябва да се обърне внимание, че редът и условията за сключване на договор за паричен заем, изискванията към неговото съдържание и условията за неговата действителност са предмет на Директива 2008/48 и Закона за потребителския кредит, чиито разпоредби са специални по отношение на разпоредбите на Директива 93/13, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите. Съгласно чл. 1 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби не са предмет на разпоредбите на директивата. Тази дерогация е предвидена и в § 12а. от Допълнителните разпоредби на ЗЗП, съгласно който разпоредбите на глава шеста не се прилагат по отношение на договорни клаузи, които отразяват законови или подзаконови разпоредби или принципи на международни конвенции, в т.ч. в областта на транспорта, по които държавите - членки на Европейския съюз, или Европейският съюз са страна. Съгласно разпоредбите на Закона за потребителския кредит, и по специално с оглед на разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона. Както може да се види от съдържанието на цитираните разпоредби, те установяват минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит - информацията, която трябва да се съдържа в договора. Във всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит. Както се вижда от разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за потребителския кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до недействителност на договора за кредит. Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита. Законът за потребителския кредит не предвижда в подобни случаи да се обяви целият договор за недействителен, както се вижда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Съгласно практиката на СЕС, констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи също не се отразява непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит. В цитираното от ищеца решение по дело C-453/10, СЕС приема, че констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит." СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост." А в решението по дело С-42/15 Съдът на Европейския съюз приема, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или Член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Твърдението на ищеца, че договорът за паричен заем е недействителен, тъй като възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва за периода е неоснователно. Както е пояснено по-горе, разпоредбите на Закона за потребителския кредит са специални по отношение на разпоредбите на Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите. В закона изчерпателно са изброени основанията за недействителност на договорите за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК), посочени са и основанията за нищожност на отделни договорни клаузи, а именно такива имащи за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон (чл. 21 ЗПК). Във връзка с нищожността на отделни клаузи от договорите за паричен заем, чл. 24 ЗПК препраща към разпоредбите на чл. 143 - 146 от Закона за защита на потребителя. В Закона за потребителския кредит не фигурира основание за нищожност/ недействителност „противоречие с добрите нрави", в закона липсва и препратка към съответните разпоредби на Закона за задълженията и договорите. Законът за потребителския кредит като цяло и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в частност не въвеждат изискване за съответствие на размера на възнаградителната лихва по договорите за кредит с добрите нрави. Единственото ограничение на размера на възнаградителната лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл. 19, ал. 1 ЗПК, е размерът на годишния процент на разходите. Размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния процент на разходите, както и годишният процент на разходите по договора са по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Позовава се на Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027 / 2022 г., на ВКС и Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. №519/2023 г. на ВКС и в Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589/2023 г. на ВКС , където се указва, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не е налице, когато клаузи от именуван договор съответстват на правните норми, изграждащи неговия институт. При наличието на нормативно установена горна граница на разходите по договорите за потребителски кредит (чл. 19, ал. 4 ЗПК), част от които е лихвеното задължение, съдебната практика приемала за валидна, като непротиворечаща на добрите нрави, уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва е неактуална и неприложима. Изводът, който следва от действащата законодателна уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. В този смисъл са мотивите в Определение № 2446 от 24.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2071 /2023 г., в Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 519 / 2023 г. на ВКС, Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589/2023 г. на ВКС. Становището, че възнаградителната лихва по договора следва да бъде отнасяна или съпоставяна със законната лихва и именно последната да бъде обективен критерий за нейния максимален размер е неправилно. Вероятно, то се основава на схващането за възнаградителната лихва като „печалба", поради което тя следва да бъде ограничена. Лихвата по кредита не е печалба, а цената на паричните средства, предоставени в заем, тя включва освен печалба и разходите по отпускане и управление на кредита (цена на заемния ресурс, инфлация, оперативни разходи и пр.). Определянето на пределно допустима от добрите нрави цена на един кредит чрез размера на законната лихва не отчита разходите, свързани с отпускане и управление на кредита. Законната лихва и възнаградителната лихва имат различна същност. Законната лихва е предвидена да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение, тя се дължи наред с изпълнението. Лихвата по кредита е цената на предоставените в заем парични средства, и оттук, държавно определеният размер на законната лихва не може да бъде показател за размера на възнаградителната лихва, който следва да се регулира от правилата на пазарната икономика и търговския оборот. Например, банките имат възможност да отпускат кредити с по-ниска лихва, тъй като разполагат със средства, набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства - цената на ресурса, който използват е по-ниска, за разлика от кредитните институции по чл. 3 ЗКИ. Размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит. Размерът на лихвения процент по договора, като елемент на годишния процент на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В Закона за потребителския кредит не е предвидено изрично ограничение на размера на годишния лихвен процент (възнаградителна лихва). Размерът на годишния лихвен процент/възнаградителната лихва/ лихвата по кредита се регулира чрез разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. А в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1, се включва и лихвата по кредита. Договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно, чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в договора трябва да има информация за лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, ако лихвеният процент не е фиксиран, в договора трябва да има информация и за индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Лихвеният процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора - 50 %. Условията за прилагането на лихвения процент също са записани в договора. Съгласно чл. 2, т. 6.1 от договора, „Лихвеният процент е валиден за целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските." • Твърдението, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е разписан действително приложения размер на годишния процент на разходите е неоснователно. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в процесния договор са посочени годишният процент на разходите (62.77 %) и общата сума дължима от потребителя (1864,70 лв.), взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора: "договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия договор". В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и годишният процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договора. Както се вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземат предвид известните към момента на сключване на договора разходи. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. Общата дължима сума, посочена в договора, представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона. Годишният процент на разходите, посочен в договора за паричен заем, е изчислен към момента на сключване на договора за потребителски кредит по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр. Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен заем, отразява общите разходи по кредита за потребителя към момента на сключване на договора за потребителски кредит, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит. Договорът не само формално покрива минимално изискуемите реквизити на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и периодичност на вноските, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен. Годишният процент на разходите по договора включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Както вече беше посочено, ГПР по договора е изчислен по определения в Приложение 1 (ЗПК) начин. ГПР включва всички разходи по кредита и в процесния случай това е само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателят към момента на сключване на договора. Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Следва още веднъж да се обърне внимание, че с оглед разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за потребителския кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до недействителност на договора за кредит. Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита. Законът за потребителския кредит не предвижда в подобни случаи да се обяви целият договор за недействителен, както се вижда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Твърдението на ищеца, че при изчисляване на общата дължима сума и ГПР по договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който той е сключил с „Файненшъл България" ЕООД е неоснователно. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не е включено в общата дължима сума, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя", дадена в т. 1, § 1 ДР ЗПК. Съгласно § 1.т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Както обърнахме внимание и по-горе към релевантния момент за Заемодателя не е известно дали потребителят ще направи други разходи и в какъв размер ще са тези разходи. Счита, че ищецът неправилно тълкува приложимата разпоредба. Тя следва да бъде разглеждана в посока, че общия разход по кредита са разходите по кредита, тоест, всеки определен по размера си неизбежен разход, в пряка връзка с договора за кредит.( в този смисъл Решение № 599 от 19.02.2020 г. на PC - Пловдив по гр. д. № 6730/2019 г.) Само такива разходи вземат участие в определянето на общата дължима сума и ГПР. Предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а следва заемополучателят да предостави обезпечение, единствено, за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпъленние). Сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за сключването на договора за кредит. Отделно от това възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е безусловно дължимо, а е от значение дали гаранцията на „Ф. Б." ЕООД ще бъде активирана или не, от действията на заемателя. От така изложеното може да се направи еднозначен извод, и с оглед посочените в Договора за заем допускания, че разходи за обезпечаване на вземането са изключени, тъй като те нито са известни на Заемодателя към момента на сключване на договора за заем, нито са в определен към този момент размер, нито са неизбежен разход, тъй като може да бъде предоставено и безвъзмездно поръчителство. От друга страна, чл. 19 ал. 3 от ГПК посочва какви разходи, не се включват при изчисляване на ГПР, а именно (по т.2 от въпросната алинея) не се включват разходите на потребителя, които са различни от цената услугата, които потребителят дължи при предоставяне на услуга. Както посочихме и по-горе и както е известно, цената на услугата по предоставяне на парични средства е лихвата, т.е безспорно е че тя се включва при изчисляване на ГПР, но тъй като възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не е част от цената на услугата и дори не се дължи към Заемателя, а към трето лице, не следва да се включва в ГПР. От всичко гореизложено може да се направи фактическият извод, че разходите по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него възнаграждение, не е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за кредит, като единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва. Следва да се обърне внимание, че заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се променят съответните договорни условия. Същият извод се потвърждава и от мотивите по дела С-714/22, С-453/10 и С-448/17, ...ГПР трябва да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен" (т. 64, С448/17) кредиторът следва да посочи, не очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита (т. 54, С-714/22), а ГПР по договора за кредит към момента на неговото сключване. Ако бъде приета логиката на ищеца, следва, че цената на услугата, която заемателят избере да ползва, за да обезпечи вземанията по Договора за заем, било то към банка за предоставяне на банкова гаранция или възнаграждение на двамата поръчители или на дружество, предоставящо гаранционни сделки, трябва да бъде винаги допускана при изчисленията. От това следва, че всяко уговорено от заемателя възнаграждение или разход ще следва да бъде включвано в общите разходи по кредита за потребителя, независимо към кого се дължи или в какъв размер е то. Тези външни за Заемодателя уговорки за обезпечаване, между заемателя и трето лице, ще обвързват дружеството в изпълнението на законово определените му задължения и могат да доведат до ГПР в много големи размери, което да надхвърля размерът предвиден в чл. 19 ал. 4 ЗПК. Неоснователно е и твърдението, че невключването на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при формиране на ГПР представлява заблуждаваща търговска практика, видно и от липсата на каквито и да е било доводи в тази насока. Следва да се обърне внимание, че не само в българското и европейското законодателство, но и в практиката на СЕС се приема, че за да се определи една практика като заблуждаваща или нелоялна тя трябва да променя съществено икономическото поведение на потребителя (н.пр.) или да води до вземане на търговско решение, което потребителят не би взел (з.пр.). Ищецът, позовавайки се на нелоялна или заблуждаваща информация, би следвало да представи доводи в защита на тази своя теза. Ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране. Въз основа на предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от ищеца предпочитания, Дружеството е предоставило на ищеца предложение за кредит (Стандартен европейски формуляр), в който параметрите на съответния кредит са изрично посочени - общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на избраното от ищеца обезпечение. Преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, както параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение. Преди ищецът да е бил обвързан от договор за потребителски кредит, дружеството е предоставило цялата необходима и изискуема информация за вземане на информирано решение. В решение по дело С-453/10 СЕС е посочил, че националният съд трябва да провери дали „заблуждаващата практика" подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел и, че такава търговска практика представлява само един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/9 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. СЕС е посочил също така, че „Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/9 на действителността на сключения договор за кредит." СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от Директива 93/9/ЕИО на Съвета от 5април 1993година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост." Преценката на съда за наличието на „заблуждаваща практика" и за отражението и върху действителността на договора следва да се прави за всеки конкретен случай. Ищецът, позовавайки се на чл. 68д ЗЗП, трябва да докаже не само наличието на търговска практика, съдържаща невярна информация, а и факта, че тази информация е довела до вземане на решение, което той не би взел (ищецът не се е нуждаел от кредит/никога не би взел кредит, но подведен от информацията е решил да сключи договор за паричен заем; ищецът използва услугите на банки или други кредитиращи дружества, но подведен от информацията за кредит при толкова изгодни условия е решил да се обърне към ответника). В исковата молба аргументация в този смисъл изобщо липсва. Ако ищецът при избора на кредитен продукт се е водил от размера на годишния процент на разходите, то не става ясно защо е предпочел да сключи договор с дружествотоответник, а не договор за кредит с някоя от множеството банки, които предлагат много по-изгодни условия за потребителски кредити, при които размерът на ГПР започва дори от 7 %. Очевидно, изборът му се е основавал на критерии, различни от годишния лихвен процент или годишния процент на разходите. С оглед на инсинуациите на ищеца във връзка с клауза 4 от договора за паричен заем, моля да имате предвид, че изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н" от Директива 2008/48/ЕО. Нещо повече, ВКС в своята практика приема, че обезпечението е необходимо присъщ белег на всеки един договор за кредит. Не може да има съмнение, че договорът за банков кредит крие поначало големи рискове за кредитодателя, поради което това се компенсира с обезпечения, в т.ч. и поръчителство, както и с възможност на кредитодателя да упражнява надзор върху кредитополучателя (заемателя). Решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т. д. № 679/2005 г., II т. о. на ВКС; Наличието на уговорено обезпечение е необходимо присъщ белег на всеки един договор за банков кредит. Определение № 365 от 13.05.2014 г. по ч.пр. д. № 1367/2014 г. на ВКС Единственото задължение на кредитора във връзка с исканите обезпечения е да се предостави информация за тях в стандартния европейски формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н" от Директива 2008/48/ЕО. Целта на исканото от страна на заемодателя обезпечение е да се диверсифицира риска от неизпълнение на задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения договор за заем. На следващо място при неизпълнение на това договорно задължение от страна на заемателя, рискът от непогасяване на задълженията по сключения договор за заем е по-висок. Липсата на предоставена банкова гаранция или поръчителство по заемното правоотношение, водят до висока степен на риск от непогасяване на задълженията по процесния договор за заем. Поръчителството и банковата гаранция са обезпечения, които са предвидени, както в българското, така и в европейското законодателство, в българското, така и в европейското законодателство. Кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от дружество-гарант. Видно от приложения договор, заемополучателят не е бил ограничен при представяне на гаранция от дружество-гарант до „Файненшъл България" ЕООД. Заемополучателят е можел да посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант. Изборът на обезпечение е зависел изцяло от волята на кредитополучателя. В Стандартния европейски формуляр (СЕФ), който лицето е получило преди сключване на договора за кредит, подробно са описани изискванията към обезпечението, посочен е и срокът за представянето му. Както се вижда от приложения към исковата молба формуляр, в него подробно са описани изискванията към обезпечението, което следва да се представи. Съответно ищецът е имал време още преди сключването на договора да избере вида на обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, а ако бе преценил, че предоставянето на обезпечение е неизпълнимо условие или че противоречи на разбиранията му за добри нрави, не би сключил договора за паричен заем. Кредитополучателят е можел да представи обезпечението преди, по време или в тридневен срок от сключване на договора. Ищецът след като е бил запознат с условията на кредита е решил да сключи договор за кредит при тези условия и е поел задължението да представи избрано от него обезпечение по кредита. Клауза 4 от договора за паричен заем, отговаря и на изискванията за прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива 93/13. За физическите лица-поръчители са посочени ясно критериите, на които следва да отговарят, а за поръчител-юридическо лице е посочено единствено, че следва да бъде одобрен от кредитора. Потребителят има възможност да предложи неограничен кръг юридически лица-поръчители и само при негово възражение, че те са неправилно отхвърлени от кредитора, би могло да се претендира недобросъвестно поведение. По настоящото производство няма посочени факти, които да доказват недобросъвестно поведение на кредитора, а абстрактната преценка за яснота и прозрачност на формулираните към поръчителите изисквания не разкрива каквато и да било неяснота за същите относно средния потребител. Твърденията на ищеца, че е поставено изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение, че представянето на обезпечение противоречи Директива 2008/48 са неоснователни. Представянето на обезпечение не е свързано с оценката на кредитоспособността и не я замества. Оценката на кредитоспособността е процедура по изготвяне на комплексна правна и финансова характеристика на потенциалния заемополучател, включваща финансови и нефинансови показатели, която дава възможност да се оцени неговата способност/възможност да погаси кредита напълно и в срок. При отрицателна оценка на кредитоспособността няма да се отпусне кредит. При положителна оценка на кредитоспособността се отпуска кредит, по който следва да се представи обезпечение. Твърденията на ищеца, че „И. А. М." АД не е направил оценка на кредитоспособността преди сключването на договора за паричен заем са неверни. Последният не взима предвид, че ответното дружество е поискало от него подробна информация относно финансовото му състояние, в това число доходи от трудова дейност, разходи на домакинството му, други дължими суми по кредити и лизинги, други разходи, чист разполагаем месечен доход, недвижимо имущество, наличие на фактори, поставящи го в неравностойно положение и други. С оглед на изложеното, считаме за неоснователни твърденията за недобросъвестност на „И. А. М." АД, както и е видно че дружеството не кредитира по безотговорен начин, поради което считаме че действията на Дружеството са в синхрон както с националното, така и с европейското законодателство. С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да оставите без уважение предявените искове като неоснователен. Моли, в полза на „И. А. М." АД, ЕИК ••, със седалище и адрес на управление: ••, да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и разноски за процесуално представителство в размер на 360.00 лева. В случай че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна, прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и моли определеното от съда възнаграждение да бъде съобразено с липсата на правна и фактическа сложност на делото. Следва да се обърне внимание, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, както и в случаите на прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение, съдът не е обвързан от правилата за определяне на адвокатското възнаграждение, установени с НМРАВ. В практика на СЕС е прието, че съдът следва да съобрази сложността на действително извършеното от адвоката по делото, поради което може да намали адвокатското възнаграждение дори под минималния размер, определен в НМРАВ (в този смисъл е дело С-427/16 на СЕС). Съдът има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения, тогава, когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи на процесуалния представител. А съгласно диспозитива на Решение по дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024 г., националният съд дори е длъжен да откаже да приложи национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски, когато установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1. В случай, че ищецът не се яви в първото по делото заседание, не вземе становище по отговора на исковата молба и не поиска разглеждане на делото в негово отсъствие, моли, на основание чл. 238, ал. 2 да прекратите делото и да му присъди разноски. Моли в случай че не се яви представител на дружеството в съдебно заседание делото да бъде разгледано в негово отсъствие, като съдът да приеме, че поддържаме изложеното в настоящия отговор. Ответникът „Ф. Б." ЕООД, ЕИК ••, със седалище и адрес на управление: ••, представлявано от А. М. чрез процесуален представител - юрисконсулт М. З., съдебен адрес за получаване на книжа: ••, депозира отговор. Счита, че предявеният иск е допустим, но неоснователен. Процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма. Процесният договор за предоставяне на гаранция не страда от пороците, посочени в исковата молба или твърдените пороци не водят до нищожност на договора. „Ф. Б." ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. За ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец, Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) - обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение (по занятие). Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството, сключва договори за предоставяне на гаранция в рамките на дейността, за която е регистрирано. Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между Б. А. Б. и „Ф. Б." ЕООД, урежда отношенията между страните по договора - възложител и гарант. По силата на договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „Ф. Б." ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „И. А. М." АД с наредител Б. А. Б., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем№ 5111849, а Б. А. Б., съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, се е задължила да заплати възнаграждение за предоставената услуга. Сключеният между ищеца и „Ф. Б." ЕООД договор е с характер на двустранен договор - Ф. Б." ЕООД предоставя услуга, а потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата. Действителността, както на издадената в полза на кредитора гаранция, така и на процесния договор за предоставяне на гаранция не зависят от действителността на договора за паричен заем. Твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, тъй като съгласно разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД, договорът трябва да се сключи между поръчител и кредитор, а не между длъжник и поръчител е неоснователно. Както вече беше посочено, процесният договор за предоставяне на гаранция урежда отношенията между страните по договора - възложител и гарант. По силата на договора за предоставяне на гаранция, дружеството-гарант се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора с наредител Б. А. Б., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а Б. А. Б. се задължава да заплати уговореното за тази услуга възнаграждение. Договорът за предоставяне на гаранция между ,,Ф. Б." ЕООД и ищеца не е акцесорен на договора за паричен заем и не представлява договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор. Разпоредбите на чл. 138 - 148 ЗЗД не са относими към отношенията между „Ф. Б." ЕООД и ищеца. Инсинуациите на ищеца за заобикаляне или противоречие с разпоредби на Закона за потребителския кредит са напълно неотносими към този тип договори, поради факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неспазването им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито договорът за предоставяне на гаранция категорично не е. Сключеният между страните по делото договор за предоставяне на гаранция не попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. В чл. 1 от Закона за потребителския кредит е записано, че законът урежда изискванията към договора за потребителски кредит. Под договор за потребителски кредит, съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК, законът има предвид договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Както става ясно от дефиницията, договорът за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит е договор с потребител, чийто предмет е предоставянето на кредит. Процесният договор за предоставяне на гаранция няма за предмет предоставяне на кредит на потребител. Следва да се посочи, че обстоятелството, че дружеството-гарант е дъщерно дружество на „И. А. М." АД, не превръща „Ф. Б." ЕООД в кредитор, в дружествотокредитор „И. А. М." АД, нито пък трансформира договора за предоставяне на гаранция в договор за кредит. Според законодателството, „И. А. М." АД и „Ф. Б." ЕООД са различни правни субекти, с различен предмет на дейност. Пак според законодателството, договорите за предоставяне на гаранция и договорите за кредит са договори с различен предмет. Законът за потребителския кредит, видно от разпоредбите му, се прилага единствено и само към договорите за паричен заем. Твърденията на ищеца за евентуални нарушения на Закона за потребителския кредит при сключване на договор за потребителски заем са ирелевантни. Свързаността между „Ф. Б." ЕООД и „И. А. М." АД не е основание възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да се включва при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен кредит. Определящо за това кои разходи се приемат за общ разход по кредита е връзката с предмета, а не връзката между субектите. Инсинуациите на ищеца за допълнително оскъпяване на договора за кредит, за допълнително възнаграждение за кредитодателя и пр. са ирелевантни и не следва да се кредитират. Както беше пояснено, възнаграждението по договорите за предоставяне на гаранция, които „Ф. Б." ЕООД сключва със своите клиенти е насрещната престация срещу поето задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключва гаранционни сделки по занятие. Като всяка стопанска/ търговска дейност, същата се осъществява с цел положителен финансов резултат. Но какъв е резултатът от извършваната от дружеството стопанска дейност, дали е положителен или отрицателен и как се разпределя след приключване на финансовата година е ирелевантно в процесния случай. Разпределението на евентуалния положителен резултат от стопанската дейност на дружеството по никакъв начин не се отразява на действителността на договора за поръчителство, поне според действащото в страната и в ЕС законодателство. Инсинуациите на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК също не следва да се кредитират що се отнася до ответното дружество. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се е обърнал към дружествотоответник с оглед изпълнение на поето от него задължение при наличието на няколко алтернативни възможности. Ако ищецът, сключвайки договор за предоставяне на гаранция, е целял да заобиколи посочената разпоредба на Закона за потребителския кредит, то ответното дружество не е знаело за тези цели и намерения на ищеца. „Ф. Б." ЕООД сключва гаранционни сделки по занятие. Твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция не е породил правни последици на основание обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка е неоснователно. Както вече беше посочено, действителността, както на издадената в полза на кредитора гаранция, така и на процесния договор за предоставяне на гаранция не зависят от действителността на договора за паричен заем. Във връзка с твърдението на ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва от договора за паричен заем е нищожна, следва да се обърне внимание на ищеца, че основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не е налице, когато клаузи от именуван договор съответстват на правните норми, изграждащи неговия институт. В този смисъл са мотивите в Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 519 / 2023 г. на ВКС, Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589 / 2023 г. на ВКС. Законът за потребителския кредит като цяло и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в частност не поставят допустимия размер на възнаградителната лихва по договорите за кредит в зависимост от размера на законната лихва. Единственото ограничение на размера на възнаградителната лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл. 19, ал. 1 ЗПК, е размерът на годишния процент на разходите. А както се вижда от приложените към исковата молба договори това изискване е спазено. Що се отнася до годишния процент на разходите по договорът за кредит, следва да се обърне и внимание, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума. В договора за предоставяне на гаранция е уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на кредитора. С оглед на това обстоятелство, считаме, че дружеството-кредитор не би могло, а и няма основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на размера на ГПР по договора за кредит. Както се вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, ГПР се изчислява с оглед на реалните разходи, към момента на сключване на договора за кредит. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. Заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се променят съответните договорни условия. Твърденията на ищеца, че кредиторът е поставил изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение, че представянето на обезпечение противоречи Директива 2008/48 са несъстоятелни. Изискването за предоставяне на обезпечение по договора за паричен заем не противоречи нито на Директива 2008/48, нито на Директива 93/13/ЕИО. Както може да се види от чл. 11, т. 18 ЗПК и от чл. 5, ал. 1, б. „н" от Директива 2008/48/ЕО, изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно. Нещо повече, ВКС в своята практика приема, че обезпечението е необходимо присъщ белег на всеки един договор за кредит. Не може да има съмнение, че договорът за банков кредит крие поначало големи рискове за кредитодателя, поради което това се компенсира с обезпечения, в т.ч. и поръчителство, както и с възможност на кредитодателя да упражнява надзор върху кредитополучателя (заемателя). Решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т. д. № 679/2005 г., II т. о. на ВКС; [Н]аличието на уговорено обезпечение е необходимо присъщ белег на всеки един договор за банков кредит. Определение № 365 от 13.05.2014 г. по ч.пр. д. № 1367/2014 г. на ВКС. Твърденията на ищеца, че договореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция противоречи на принципа на добрите нрави и накърнява договорното равноправие са неоснователни. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави. В Закона за задълженията и договорите липсва изрична регламентация на възмездното поръчителство, но и в теорията и в практиката никога не е съществувало схващане, че възмездното поръчителство е недопустимо или пък нарушава законова разпоредба. Следва да се има предвид, че договора за предоставяне на гаранция е сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че ще получим уговореното възнаграждение. Дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е договорено в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Принцип на справедливостта и не/еквивалентност на престациите Както вече беше посочено, дружеството-ответник е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на търговец, дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка. Уговореното между „Ф. Б." ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото задължение за издаване на гаранция. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави. Процесуално представляваното ответно дружество, задължавайки се да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора, не получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Разбира се, като при всеки алеаторен договор, престацията по договора за предоставяне на гаранция на пръв поглед изглежда нееквивалентна. Но дължимото ни се възнаграждението по договор за предоставяне на гаранция е определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. Както споменах в началото на отговора, към момента на сключване на договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между страните не е съществувал. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда." Принцип на добросъвестността При сключване на договора, процесуално представляваното от мен дружество е действало добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство за формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора. Нещо повече, в договора за поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция. Твърденията на ищеца, че договорът е уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, че търговецът се е възползвал от своето правно положение и пр. са неоснователни. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна. Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант. Ищецът е можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези условия или не. Ищецът е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от дружество-гарант. Ищецът е можел да избере както банката, която би издала банкова гаранция, така и дружеството, което да гарантира изпълнението на задълженията му. Ищецът е избрал да сключи договор с „Ф. Б." ЕООД. Следва да се обърне внимание, че съгласно Директива 93/13/ЕИО, респ. Закона за защита на потребителите, преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги. Съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори, клаузите, определящи основния предмет на договора и възнаграждението/цената, както и съответствието между възнаграждението/цената и доставената стока или услуга не подлежат на преценка за неравноправност, ако са изразени по ясен и разбираем начин. Разпоредбата е транспонирана в чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на потребителите, съгласно която „Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, (чл. 145, ал. 2 ЗЗП). В множество решения и СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправни клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Преценка за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора се прави само в случай, че те са неясни и неразбираеми /решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от диспозитива; решение по дело C484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по дело C-26/13, т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на ВКС, 1-во тър. отделение). В договора за предоставяне на гаранция ясно и разбираемо е написано, че „Ф. Б." ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „И. А. М." АД с наредител Б. А. Б., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем№ 5111849, а Б. А. Б., съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, се е задължила да заплати възнаграждение за предоставената услуга. Всеки потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за него. Икономическите последици са се равнявали на сумата, която потребителят е трябвало да заплати. С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да отхвърлите изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца. Моли, в полза на „Ф. Б." ЕООД, ЕИК ••,, със седалище и адрес на управление: ••, да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и разноски за процесуално представителство в размер на 360.00 лева. В случай че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна, прави възражение за липса на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Договарянето на осъществяваната правна помощ като безплатна не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 38 от ЗАдв, адвокат може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие САМО на определени категории лица, а именно: на лица, които имат право на издръжка, или на материално затруднени лица, или на роднини, близки или на друг юрист. Дори процесуалният представител да твърди, че ищецът не може да заплати адвокатско възнаграждение за водене на делото или друго обстоятелство, за обосноваване на качеството по чл. 38 ЗАдв, то обаче по делото ЛИПСВАТ доказателства в подкрепа на това твърдение. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е необходимо: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на ответника размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, както и документ съдържаш заявление от ищеца, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и моли определеното от съда възнаграждение да бъде съобразено с липсата на правна и фактическа сложност на делото. Следва да се обърне внимание, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, както и в случаите на прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение, съдът не е обвързан от правилата за определяне на адвокатското възнаграждение, установени с НМРАВ. В практика на СЕС е прието, че съдът следва да съобрази сложността на действително извършеното от адвоката по делото, поради което може да намали адвокатското възнаграждение дори под минималния размер, определен в НМРАВ ( в този смисъл е дело С-427/16 на СЕС). Съдът има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, да се отклони от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения, тогава, когато той се явява несързмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи на процесуалния представител. А съгласно диспозитива на Решение по дело С-438/22 на СЕС от 25.01.2024 г, националният съд дори е длъжен да откаже да приложи национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски, когато установи, ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1. В случай, че ищецът не се яви в първото по делото заседание, не вземе становище по отговора на исковата молба и не поиска разглеждане на делото в негово отсъствие, моля, на основание чл. 238, ал. 2 да прекратите делото и да ни присъдите разноски. Моли в случай че не се яви представител на дружеството в съдебно заседание делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие, като съдът да приеме, че поддържа изложеното в настоящия отговор. В съдебно заседание страните , редовно призовани, не се явяват, не изпращат представител. В писмена форма изразяват становище по хода на делото и същедството на спора. СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа и правна страна: По искане на ищеца, като писмени доказателства са приети следните надлежно заверени по реда на чл. 183 от ГПК копия на документи, а именно: договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024г.; договор за предоставяне на гаранция №5111849 от 08.05.2024г.; декларация за произход на средства от 08.05.2024г.; погасителен план за кредит №5111849 от 08.05.2024г.; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити; предложение – въпросник от 08.05.2024г.; застрахователен сертификат №5111849 от 08.05.2024г. Видно от приетия по делото договор за потребителски кредит от 08.05.2024год. сключен между „И. А. М.“АД и Б. А. Б., на ищеца Б. е предоставен кредит в размер на 1500 лева, при следните условия: срок 10месеца , при фиксиран годишен лихвен процент- 50, 00 % и годишен процент на разходите – 62.77 %, при общ размер на всички плащания- 1 864 лева. В чл.4 от Договор за паричен заем № 5111849 от 08.05.2024 г. Б. Б. се задължава в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на Договора да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв. /хиляда лева/; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И. А. М." АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен", като поръчителят трябва да подпише Договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т.7/общата сума за връщане 1 864,70 лв./ със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по Договора; или одобрено от Заемодателя Дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Предвид вмененото задължение в чл. 4 от Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. за представяне на обезпечение, Б. Б. сключва на 08.05.2024 г. Договор за предоставяне на поръчителство № 5111849 с „Ф. Б." ЕООД, ЕИК ••. Съгласно Договора за поръчителство, „Ф. Б." ЕООД, се задължава да сключи договор с „И. А. М." АД, по силата на който да отговаря, солидарно с Б. Б., за изпълнението на всичките му задължения," възникнали съгласно Договор за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задължението по Договора за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. Съгласно чл.3, ал. 1 от Договора за поръчителство, Б. Б. дължи възнаграждение на „Ф. Б." ЕООД в размер на 695,30 лв. /шестстотин деветдесет и пет лева и 30 ст./, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 69,53 лв. /шестдесет и девет лева и 53 ст./. Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. Предвид задължението, предвидено в чл. 4 от Договор за паричен заем №5111849 от 08.05.2024 г. и сключения Договор за поръчителство №5111849 от 08.05.2024 г., към погасителния план освен вноската по кредита, включваща главница и лихва в размер на 186,47 лв., е включено и възнаграждение за поръчителство в размер на 69,53 лв. /шестдесет и девет лева и 53 ст. /. Общата сума, която Б. Б. следва да върне, с включено възнаграждение за поръчителство е в размер на 2 560 лв. /две хиляди петстотин и шестдесет лева/. Предвид така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ формулира следните правни изводи : За уважаване на така предявените искови претенции, в тежест на ищеца е да докаже наличието на посочените от него договорни отношения с ответниците, както и основания за нищожност на договорите. В тежест на ответниците е да проведат насрещно доказване по тези факти и да установят своите възражения, че сключените с ищеца договори са действителни. Съгласно ТР № 1/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл. 148 от ЗЗП/. Относно недействителността на договор за потребителски кредит от 08.05.2024год. сключен между „И. А. М.“АД и Б. А. Б., съдът канстатира, че заетата сума е в размер на 1500 лева. Договорено е сумата да се върне на части, чрез 10 на брой месечни вноски. Размерът на всяка вноска е 186.47лева . Фиксираният годишен лихвен процент е 50, 00 %. Уговореният годишен процент на разходите – 62.77 %, при общ размер на всички плащания- 1 864 лева. В чл. 4 от договора за заем е предвидено, че потребителят следва да предостави обезпечение в 3-дневен срок от сключването, чрез две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с договора за заем на същата дата е сключен договор за предоставяне на гаранция с ответника "Ф. Б." ЕООД, с който дружеството се е съгласило да издаде гаранция за плащане в полза на кредитодателя „И. А. М.“ АД, с наредител кредитополучателя-ищец, с цел гаранциране за изпълнението на всички задължения на последния, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 1 200.00 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорар. Гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на договора и в случай че кредитополучателят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от договора за заем в указания срок за предоставяне на обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Срокът на валидността на гаранцията е до прекратяване на договора за паричен заем или 6 месеца след обявяването на предсрочна изискуемост от страна на кредитодателя, което обстоятелство настъпи първо. Договорено е още в договора за предоставяне на банкова гаранция, кредитополучателят да заплати в полза на гаранта възнаграждение в размер на 695.30 лева, платимо разсрочено на 10 месечни вноски по 69.53лева, чийто падеж съвпада с падежа на вноските за погасяване на заетата сума. Общата сума, която Б. Б. следва да върне, с включено възнаграждение за поръчителство е в размер на 2 560 лв. /две хиляди петстотин и шестдесет лева/. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид уговореното възнаграждение за гаранция, се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускането на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР. Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не е част от договора за заем и не е била известна към момента на сключването на договора не може да бъде споделено. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с избрано от ответника "И. а. м." АД дружество гарант. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключел договор за предоставяне на гаранция с втория ответник. Договорите са сключени чрез едно и също лице, като представител на двете дружества, на една и съща дата, заведени са под един номер, предоставен е един погасителен план и е уговорено плащане само в полза на "И. а. м." АД. Освен това заемодателят "И. а. м." АД и поръчителят "Ф. Б." ЕООД имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на "Ф. Б." ЕООД е "И. а. м." АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключването на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставянето на заема - чл. 4, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размерът на възнаграждението и срока на заема. Ето защо посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 62.77% не отговаря на действителния такъв. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните.Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Относно недействителността на Договор за предоставяне на гаранция № 5111849 от 08.05.2024год. сключен с „Ф. Б.“ ЕООД: Този договор е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договор за предоставяне на гаранция. Възраженията на ответника във връзка с относителна му самостоятелност не могат да бъдат споделени. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез гаранция. Ето защо крайният извод на съда е, че предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени. Относно съдебно-деловодните разноски: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски. По делото е заплатена държавна такса в размер на 124.59лева и направено искане за присъждане на адв.възнаграждение на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата. Следва да бъде определено адв.възнаграждение на представляващия ищеца в хипотезата на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА. В тази хипотеза съдът не е обвързан с посоченото в договора за правна помощ възнаграждение, а размера на същото се определя от съда. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело С-438/2022 г., което има задължителен характер за съдилищата на осн чл. 633 ГПК, Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа има само ориентировъчен за съда характер по отношение на посочените в нея размери за адвокатско възнаграждение, но не и задължителен такъв. При определяне на адвокатското възнаграждение съда следва да извърши конкретна преценка на спора, материалния интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Съобразявайки горните предпоставки, съдът намира че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, от страна на процесуалния представител на ищеца е подадена исковата молба и цялостното участие на адвоката в производството по делото се осъществява, чрез писмена кореспонденция, като адвоката не е участвал и откритото съдебно заседание. Поради изложеното съдът намира , че адекватно на вложения труд е възнаграждение в размер от 300лева . Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ