Решение № 1266 от 12.10.2026 г. на Административен съд - Силистра по дело № 185/2026 г.

Жалбоподателят К. Т. Б., [ЕГН], оспорва мълчалив отказ на директора на Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП) при Министерството на вътрешните работи (МВР) по заявление с вх.№ 328605-81 / 03.04.2026 г. за снемане на полицейска регистрация. След образуването на делото, докато последното е било висящо, ответникът е издал заповед № 3286з-3434 / 18.09.2026 г., с която изрично е отказал снемането на полицейска регистрация № 12746 / 31.05.2022 г. по описа на Областна дирекция на МВР – Силистра (ОДМВР – Силистра), извършена по отношение на жалбоподателя. С писмено становище от 28.09.2026 г. жалбоподателят е оспорил изричния отказ, който – както е отбелязано в доклада по делото – е предмет на съдебна проверка в настоящото производство. В жалбата се изтъква, че през 2022 г. срещу жалбоподателя е било образувано наказателно производство за престъпление по чл. 343б, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК), приключило със споразумение, одобрено от Районен съд – Силистра; че наложеното наказание е изтърпяно и е настъпила реабилитация по право; че деянието е изолиран случай, а през изминалите години жалбоподателят не е извършвал други нарушения. Поддържа се, че продължаващото съхранение на данните от полицейската регистрация е несъразмерно (чл. 6 АПК), че органът не е извършил индивидуална преценка и че отказът противоречи на Директива (ЕС) 2016/680, на решението на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 30.01.2024 г. по дело C-118/22 и на практиката на Върховния административен съд (ВАС). Жалбоподателят се позовава и на прякото действие на директивата и на предимството на правото на Европейския съюз. Иска отмяна на отказа, решаване на спора по същество и задължаване на органа да снеме полицейската регистрация и да заличи данните му от всички информационни масиви на МВР, както и присъждане на разноските по делото. В писменото становище срещу изричния отказ жалбоподателят не оспорва изчисления от органа срок по чл. 68, ал. 6, т. 7, б. „б“ ЗМВР, но счита, че този срок неправилно е третиран като самостоятелно и достатъчно основание за отказ. Според него чл. 68, ал. 7 ЗМВР, тълкуван в съответствие с чл. 4, § 1, б. „д“ и чл. 5 от Директива (ЕС) 2016/680 и с решението на СЕС по дело C-118/22, задължава органа да прецени дали съхранението на данните все още е необходимо, а такава преценка не е направена, въпреки че органът сам е установил относимите към нея факти – едно осъждане, изтърпяно наказание и настъпила реабилитация. Ответникът – директорът на ГДНП при МВР – оспорва жалбата. Поддържа, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната форма, при спазване на процесуалните правила и в съответствие с материалния закон; че основанията за снемане на полицейската регистрация са изчерпателно изброени в чл. 68, ал. 6 ЗМВР и реабилитацията не е сред тях; че регистрацията е последица от извършването на деянието, а не от осъждането; че срокът на съхранение е съобразен с решението на СЕС по дело C-118/22 и с чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, а извършеният от органа анализ определя личността на жалбоподателя като рискова. Прави искане жалбата да бъде отхвърлена и се претендира юрисконсултско възнаграждение. Съдът прие за установено следното: Жалбата срещу мълчаливия отказ е подадена чрез административния орган на 10.06.2026 г., след изтичането на срока за произнасяне по заявлението и преди органът да се е произнесъл изрично по него. На 18.09.2026 г., докато съдебното производство е било висящо, ответникът е издал заповед № 3286з-3434 / 18.09.2026 г., с която е отказал исканото снемане на полицейската регистрация. Мълчаливият отказ е установена от закона фикция, при която неизпълнението на задължението на органа да се произнесе в срок се смята за отказ да бъде издаден исканият акт (чл. 58, ал. 1 АПК). Фикцията има за цел да осигури на заявителя съдебна защита срещу бездействието на органа, а не да създаде второ, паралелно на изричното произнасяне волеизявление по същото искане. Затова, когато органът се произнесе изрично, докато е висящо производството по оспорване на мълчаливия отказ, изричният акт замества мълчаливия (волеизявлението замества фикцията за волеизявление) и предмет на съдебната проверка става изричният акт. Това разрешение, възприето в преобладаващата практика на ВАС: «Според задължителните указания дадени в т. 8 от постановление на пленума на Върховния съд № 5 от 22.09.1976 г. по гр.д. № 3/1976 г. в случаите, когато е подадена жалба срещу мълчалив отказ и е последвал изричен такъв, то жалбата срещу мълчаливия отказ следва да бъде разглеждана като жалба срещу постановения по-късно изричен отказ. В същия смисъл е и решение № 5727 от 16.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13482/2018 г., в което четем: "при оспорване на мълчалив отказ и наличие на последвал в хода на производството изричен отказ, какъвто в настоящия случай е налице, то производството продължава по оспорването на изричния отказ."» (решение № 6308 / 11.06.2025 г. на ВАС по адм.д. № 4098/2025 г., II о.). Освен това изричният отказ е оспорен изрично от жалбоподателя с писменото му становище още преди съдебното заседание на 29.09.2026 г. Следователно законосъобразността на заповед № 3286з-3434 / 18.09.2026 г. е надлежно формиран предмет на делото. На 25.05.2022 г. около 22:32 ч. в [населено място], обл. Силистра, жалбоподателят управлявал лек автомобил с концентрация на алкохол в кръвта 1,46 на хиляда, установена с техническо средство. По образуваното бързо производство № 1886 ЗМ-266/2022 г. по описа на Районно управление – Силистра (пр. пр. № 1486/2022 г. по описа на Районна прокуратура – Силистра) той бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК, а на 31.05.2022 г. в ОДМВР – Силистра била извършена полицейска регистрация под № 12746 на основание чл. 68, ал. 1 ЗМВР. С протоколно определение № 57 / 08.06.2022 г. по НОХД № 301/2022 г. по описа на Районен съд – Силистра било одобрено споразумение, с което жалбоподателят се признал за виновен в извършването на престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК. При условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК му били наложени наказания лишаване от свобода за срок от три месеца, изпълнението на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК, било отложено за изпитателен срок от три години, и глоба в размер на 150 лв., а на основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 НК – лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца, като на основание чл. 59, ал. 4 НК било приспаднато времето, през което той е бил лишен от това право по административен ред. Видно от обвинителния акт, преди деянието жалбоподателят не е бил осъждан и не са му налагани административни наказания. Съгласно данните, отразени в оспорената заповед и неоспорени от жалбоподателя, наказанието „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ е изтърпяно на 25.11.2022 г., глобата е платена на 16.06.2022 г., а на 08.06.2025 г. е настъпила реабилитация по право на основание чл. 86, ал. 1, т. 1 НК. Жалбоподателят е осъждан единствено по НОХД № 301/2022 г. на Районен съд – Силистра и има една полицейска регистрация. Според свидетелство за съдимост, издадено на 20.03.2026 г., той е със статус „неосъждан“. Със заявление, заведено в ГДНП с вх.№ 328605-81 / 03.04.2026 г., жалбоподателят поискал снемане на полицейската регистрация, като се позовал на настъпилата реабилитация, на еднократния характер на деянието, на липсата на последващи нарушения, на Директива (ЕС) 2016/680 и на решението на СЕС по дело C-118/22. Със заповед № 3286з-3434 / 18.09.2026 г. временно изпълняващият длъжността директор на ГДНП при МВР е отказал снемането на полицейска регистрация № 12746 / 31.05.2022 г. В мотивите на заповедта са изложени данните за регистрацията, за наказателното производство, за изтърпяването на наказанията и за реабилитацията. Органът е приел, че към датата на деянието за престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК се предвиждат наказания лишаване от свобода от една до три години и глоба от двеста до хиляда лева; че давността по чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 4 НК е 7 години и 6 месеца; че съгласно чл. 68, ал. 6, т. 7, б. „б“ ЗМВР регистрацията, извършена за умишлено престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, се снема, когато са изтекли осем години от изтичането на тази давност, и че това ще настъпи на 25.11.2037 г. Поради неизтичането на срока органът е заключил, че предпоставката по чл. 68, ал. 6, т. 7, б. „б“ ЗМВР не е налице. Съгласно чл. 168, ал. 1 АПК съдът проверява законосъобразността на оспорения акт на всички основания по чл. 146 АПК, без да се ограничава с посочените от оспорващия. По силата на чл. 68, ал. 6 ЗМВР полицейската регистрация се снема въз основа на писмена заповед на администратора на лични данни или на оправомощени от него длъжностни лица. Администратор на лични данни е министърът на вътрешните работи (чл. 29, ал. 1 ЗМВР). Със заповед № 8121з-267 / 10.03.2015 г., издадена на основание чл. 68, ал. 6 във вр. с чл. 29, ал. 1 и чл. 33, т. 9 ЗМВР, министърът е оправомощил директора и заместник-директорите на ГДНП да издават заповеди за снемане или за отказ за снемане на полицейска регистрация. Оправомощаването не е ограничено до отделни основания за снемане и затова обхваща и новата т. 7 на чл. 68, ал. 6 ЗМВР. Заповедта е подписана от временно изпълняващия длъжността директор на ГДНП. Следователно заповедта е издадена от компетентен орган. Заповедта е издадена в писмена форма. Дали мотивите ѝ обхващат обстоятелствата, които са определящи за произнасянето по искането, съдът ще обсъди по-долу във връзка с приложението на материалния закон. Според чл. 68, ал. 6, т. 7 ЗМВР полицейската регистрация се снема, когато лицето е осъдено с влязла в сила присъда и са изтекли: а) 12 години от изтичането на давността по чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80 НК – за извършено тежко умишлено престъпление; б) 8 години от изтичането на същата давност – в останалите случаи. Алинея 7 на същия член предвижда, че в случаите по ал. 6, т. 7, когато наложеното с присъдата наказание не е изтърпяно или изпълнено, регистрацията не се снема независимо от изтичането на срока по чл. 82, ал. 4 НК, и че „за наличието на обстоятелствата по ал. 6 и за преразглеждане на необходимостта от по-нататъшно съхранение на данните за постигане на целите на обработването се извършват периодични служебни проверки“. Съгласно ал. 4 обработването на дактилоскопични данни, снимки и лицеви изображения, както и на генетични данни (ал. 3, т. 1 и 2), е допустимо, само когато е абсолютно необходимо за постигането на конкретно преследвани цели и тези цели не могат да бъдат постигнати с мерки, които засягат в по-малка степен правата и свободите на лицето. При тази преценка се вземат предвид естеството и тежестта на престъплението, дали то е извършено повторно или при опасен рецидив, рискът, който представлява лицето, наличието на връзки с други висящи производства, съдебното минало и/или профилът на лицето. Одобреното от съда споразумение има последиците на влязла в сила присъда (чл. 383, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс – НПК). Следователно жалбоподателят е лице, осъдено с влязла в сила присъда, и за него е относима хипотезата на чл. 68, ал. 6, т. 7 ЗМВР. Престъплението по чл. 343б, ал. 1 НК, в редакцията към 25.05.2022 г., се наказва с лишаване от свобода от една до три години и глоба, поради което то не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и приложима е б. „б“. Давността по чл. 80, ал. 1, т. 4 НК е 5 години, давността по чл. 81, ал. 3 НК – 7 години и 6 месеца, считано от 25.05.2022 г., а осемгодишният срок по чл. 68, ал. 6, т. 7, б. „б“ ЗМВР изтича на 25.11.2037 г. Изчислението на органа е вярно и не се оспорва от жалбоподателя. Към датата на заповедта предпоставката по т. 7 не е налице. Спорният въпрос по делото е дали обстоятелството, че срокът по чл. 68, ал. 6, т. 7, б. „б“ ЗМВР не е изтекъл, само по себе си е достатъчно основание за отказ, или органът е длъжен да прецени и дали продължаващото съхранение на данните от полицейската регистрация е необходимо с оглед на целите, за които те се обработват. Съдът намира, че органът е длъжен да извърши такава преценка, по изложените в следващите редове съображения. На първо място, основателен е доводът на жалбоподателя, че чл. 68, ал. 7, изр. 2 ЗМВР определя два отделни предмета на периодичните служебни проверки – наличието на обстоятелствата по ал. 6 и преразглеждането на необходимостта от по-нататъшно съхранение на данните за постигане на целите на обработването, и че вторият не може да бъде погълнат от първия. Ако необходимостта от съхранение се изчерпваше със сроковете по ал. 6, т. 7, вторият предмет на проверката би останал без самостоятелно съдържание. Такова тълкуване не съответства на чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове, който изисква разпоредбите да се прилагат според точния им смисъл и в съгласие с другите разпоредби и с целта на акта. Преразглеждането на необходимостта от съхранение има смисъл, само ако може да доведе до прекратяване на съхранението, щом необходимостта е отпаднала. А след като законът възлага такова преразглеждане на органа като служебно задължение, той не може да откаже да го извърши, когато самият регистриран е поискал снемане на регистрацията с мотивирано искане. На второ място, същият извод следва от систематичното тълкуване на закона. Съгласно чл. 25, ал. 3 ЗМВР обработването на лични данни от органите на МВР се осъществява при условията и по реда на ЗМВР, на Регламент (ЕС) 2016/679 и на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД). Глава осма от ЗЗЛД, с която е въведена Директива (ЕС) 2016/680, се прилага при обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления (чл. 42, ал. 1 ЗЗЛД). Според чл. 45, ал. 1, т. 5 ЗЗЛД личните данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субекта на данните, за период не по-дълъг от необходимия за целите, за които се обработват, а според чл. 56, ал. 2 ЗЗЛД администраторът е длъжен да изтрие личните данни, а субектът на данните има право да поиска изтриването им, когато обработването нарушава чл. 45 ЗЗЛД. Полицейската регистрация е вид обработване на лични данни по смисъла на чл. 3, т. 2 от Директива (ЕС) 2016/680. Следователно, когато продължаващото съхранение на данните от полицейската регистрация престане да бъде необходимо за целите на обработването, то вече не отговаря на изискването на чл. 45, ал. 1, т. 5 ЗЗЛД и администраторът е длъжен да го прекрати, макар срокът по чл. 68, ал. 6, т. 7 ЗМВР да не е изтекъл. Механизмът за установяване на това обстоятелство са именно проверките по чл. 68, ал. 7 ЗМВР. В същата насока е и новата ал. 4 на чл. 68 ЗМВР: доколкото в рамките на регистрацията се съхраняват дактилоскопични данни, снимки или генетични данни, по-нататъшното им обработване, включително съхраняването им, е допустимо само при абсолютна необходимост, преценена с оглед на посочените в разпоредбата обстоятелства. На трето място, само гореизложеното тълкуване съответства на правото на Европейския съюз, в светлината на което националните органи и съдилища са длъжни да тълкуват националното право във възможно най-голяма степен (чл. 288, ал. 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз; решение на СЕС от 13.11.1990 г., Marleasing, C-106/89, EU:C:1990:395, т. 8). Съгласно чл. 4, § 1, б. „д“ от Директива (ЕС) 2016/680 личните данни се съхраняват не по-дълго от необходимото за целите, за които се обработват, а съгласно чл. 5 от нея държавите членки предвиждат подходящи срокове за изтриването им или за периодичен преглед на необходимостта от съхраняването им. В решението от 30.01.2024 г. по дело C-118/22 (EU:C:2024:97), постановено по преюдициално запитване на ВАС и задължително за всички съдилища и учреждения в Република България (чл. 633 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 144 АПК), СЕС е приел, че подходящият характер на тези срокове изисква те във всички случаи да позволяват, ако е необходимо, изтриването на данните, когато съхранението им вече не е необходимо за целите, които са обосновали обработването (т. 45). В диспозитива на решението е прието, че директивата не допуска национално законодателство, което предвижда съхранение на данни на лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, включително когато са реабилитирани, без да задължава администратора периодично да проверява дали съхранението все още е необходимо и без да признава правото на изтриване на данните, щом съхранението им вече не е необходимо. С изменението на ЗМВР от 2026 г. законодателят е съчетал двата механизма по чл. 5 от директивата – определил е срокове (ал. 6, т. 7) и е въвел периодично преразглеждане на необходимостта от съхранение – ал. 7 (ето защо основателен е и доводът на жалбоподателя, че срокът по ал. 6, т. 7 очертава една темпорална рамка, но не освобождава органа от преценката на необходимостта от съхранение). В тази система сроковете по ал. 6, т. 7 очертават максималната продължителност на съхранението, след изтичането на която регистрацията се снема без друга преценка, а не гарантиран срок, през който данните се съхраняват независимо от необходимостта. Обратното тълкуване би означавало данните на лице в положението на жалбоподателя да се съхраняват автоматично в продължение на петнадесет години и шест месеца от деянието, независимо от естеството на престъплението, от поведението на лицето и от всякакви други индивидуални обстоятелства, а предвиденото в ал. 7 преразглеждане би останало без практическо действие. На четвърто място, още преди изменението на ЗМВР с ДВ, бр. 66 / 2026 г., практиката на ВАС, съобразяваща решението на СЕС по дело C-118/22, приема, че при всяко искане за снемане на полицейска регистрация органът е длъжен да извърши конкретна преценка на необходимостта от съхранение на данните към момента на искането, като отчете естеството и тежестта на престъплението, контекста на извършването му, евентуалната връзка с други висящи производства, миналото или профила на лицето и други относими обстоятелства, а резултатът от тази преценка трябва да намери израз в мотивите на акта и не може да бъде заместен от съда (решение № 6758 / 04.06.2024 г. по адм.д. № 6492/2021 г., V о.; решение № 9756 / 14.10.2025 г. по адм.д. № 5449/2025 г., V о.). Изменението на закона не отменя, а изрично закрепва в чл. 68, ал. 7 ЗМВР задължението за преразглеждане на необходимостта от съхранение, поради което тази практика запазва значението си. Обжалваната заповед е основана изцяло на изчислението на срока по чл. 68, ал. 6, т. 7, б. „б“ ЗМВР. В нея не е извършена никаква преценка дали продължаващото съхранение на данните от полицейската регистрация е необходимо. Органът не е обсъдил естеството и тежестта на престъплението, наложеното наказание и неговото изтърпяване, настъпилата реабилитация, изтеклото време – към датата на заповедта повече от четири години от деянието и регистрацията и повече от година от реабилитацията, липсата на други осъждания, регистрации и производства, риска, който жалбоподателят представлява, нито категориите съхранявани данни. Не е посочена и нито една конкретна цел, за която данните продължават да бъдат необходими. Част от тези обстоятелства са изрично установени в самата заповед, но органът не ги е преценил с оглед на необходимостта от по-нататъшно съхранение, а ги е използвал единствено като изходни данни за изчисляването на срока. С оглед на гореизложеното, съдът намира, че органът е приложил неправилно материалния закон, като е приел неизтичането на срока по чл. 68, ал. 6, т. 7, б. „б“ ЗМВР за абсолютна пречка за снемането на регистрацията и не е изпълнил задължението си по чл. 68, ал. 7 ЗМВР да прецени необходимостта от по-нататъшно съхранение на данните. Същевременно органът не е изяснил фактите и обстоятелствата от значение за случая (чл. 35 АПК), а заповедта не съдържа мотиви по всички пунктове на решаващия въпрос (чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК). Тези нарушения са съществени, защото при извършена преценка на необходимостта органът би могъл да достигне до различен извод по заявлението. Отказ, постановен без преценка дали намесата в правото на защита на личните данни все още е необходима, игнорира и принципа за съразмерност (чл. 6 АПК) и целта на закона. Налице са основанията за отмяна по чл. 146, т. 2 – 5 АПК. Относно доводите на ответника – вярно е, че реабилитацията не е сред изброените в чл. 68, ал. 6 ЗМВР основания за снемане на полицейска регистрация. Жалбоподателят обаче не я противопоставя като самостоятелно основание за снемане. Реабилитацията е обстоятелство, което органът е длъжен да отчете при преценката на необходимостта от съхранение, и именно като такова тя е посочена в диспозитива на решението на СЕС по дело C-118/22. Не може да бъде споделено становището, че специалният характер на чл. 68, ал. 6 ЗМВР изключва прилагането на общите правила за защита на личните данни. Самият специален закон изисква преразглеждане на необходимостта от съхранение (чл. 68, ал. 7 ЗМВР) и препраща към ЗЗЛД (чл. 25, ал. 3 ЗМВР), поради което между двата закона няма противоречие, което да се разрешава по правилото за дерогация на общата правна норма. Обстоятелството, че полицейската регистрация е последица от деянието, а не от осъждането, засяга основанието за извършването ѝ, но не и въпроса дали съхранението на данните е необходимо към момента на произнасянето по искането за снемане. Изложените в писмената защита съображения, че извършеният анализ определя личността на жалбоподателя като рискова и обосновава продължаващото съхранение, не се съдържат в оспорената заповед. Мотивите на административния акт трябва да бъдат изложени от органа при издаването му и не могат да бъдат допълвани в хода на съдебното производство с процесуални документи на страната. Освен това тези съображения са формулирани общо, без позоваване на конкретни факти, които да се отнасят до жалбоподателя. Позоваването на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи също не променя извода: законната цел на намесата в личния живот не освобождава органа от задължението да прецени дали тя е необходима, а именно такава преценка липсва. При това положение жалбата се явява основателна, но съдът не може да уважи искането да реши спора по същество, като задължи органа да снеме полицейската регистрация. Съгласно чл. 173, ал. 1 АПК съдът решава делото по същество, когато въпросът не е предоставен на преценката на административния орган. Преценката на необходимостта от по-нататъшно съхранение на данните е възложена от закона на полицейските органи (чл. 68, ал. 4 и ал. 7 ЗМВР) и изисква обсъждане на информация, с която разполага администраторът – за наличието на други производства, за риска, който лицето представлява, за категориите съхранявани данни и за целите, за които те се използват. Ето защо на основание чл. 173, ал. 2 АПК преписката следва да бъде изпратена на органа за ново произнасяне при задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Доводът на жалбоподателя, че органът вече е имал възможност да извърши преценка по същество, не може да разшири пределите на съдебния контрол. Гаранция срещу ново формално произнасяне са задължителните указания на съда, дадени с настоящото решение. Искането органът да бъде задължен да заличи данните на жалбоподателя от всички информационни масиви на МВР излиза извън предмета на делото. Предмет на проверка е законосъобразността на отказа да бъде снета полицейска регистрация № 12746 / 31.05.2022 г. Обработването на лични данни в други информационни фондове на МВР на други правни основания се урежда от отделни правила (чл. 26, ал. 2 ЗМВР, чл. 56 ЗЗЛД) и не може да бъде предмет на произнасяне в настоящото производство. При новото произнасяне органът следва да разгледа заявление вх.№ 328605-81 / 03.04.2026 г. и да обективира своето властническо волеизявление, така че да отстрани всички описани по-горе пороци, допуснати при първото произнасяне. Съдът определя едномесечен срок за новото произнасяне (чл. 174 АПК), като съобразява, че по преписката вече е събрана значителна част от необходимите данни. С оглед основателността на жалбата и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, юридическото лице, в чиято структура е ответникът (такова лице е ГДНП – чл. 37, ал. 2 ЗМВР), дължи на жалбоподателя направените по делото разноски в размер на 5,11 € – заплатена държавна такса. Искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно предвид изхода на спора. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, пр. 2 и чл. 173, ал. 2 АПК, съдът