Решение № 198 от 12.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7443/2025 г.

Производството е по реда на чл. 378, ал. 5 от НПК вр. с Глава XXI НПК. Образувано е по жалба от защитника на обв. М. Д. Д. - адв. И. Н., срещу решение от 18.09.25 г. по н. о. х. д. № 664/2025 г. на Софийски районен съд, НК, 19-ти с–в. С присъдата обв. М. Д. Д. е призната за виновна за извършено престъпление по чл. 316, във вр. чл. 308, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 78а, ал. 1 от НК е освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000 /хиляда/ лева. В подадената до съда жалба и в допълнението към нея се твърди, че атакуваният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. С жалбата се иска въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да оправдае обвиняемата по повдигнатото обвинение. Излагат се доводи, че от събраните по делото доказателства не се установява субективната страна на престъпния състав, изразяваща се в съзнателно ползване на неистински документи. Поддържа се, че районният съд неоснователно е пренебрегнал обясненията на Д., като е приел, че те представляват единствено защитна теза, без да отчете, че същите са логични, непротиворечиви и не се опровергават от останалия събран по делото доказателствен материал. В дадения ход по същество защитникът на обв. Д. - адв. Н. поддържа подадената въззивна жалба. Сочи, че е изложила подробни аргументи защо намира деянието за несъставомерно по повдигнатото обвинение. Моли въззивният съд да постанови оправдателно решение. В пледоарията си представителят на държавното обвинение сочи, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено от въззивната инстанция. В правото си на последна дума обв. Д. заявява, че е невинна и че не е знаела за нередности в документите, тъй като те са били извадени от баща . Въззивният съд, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства намери, че жалбата на упълномощения защитник на обвиняемата Д. е допустима, тъй като е депозирана своевременно и от легитимирана страна в наказателния процес. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови атакуваният съдебен акт, СРС е провел съдебно следствие по реда на глава 28 от НПК, като е съобразил събраните пред него и на досъдебното производство относими доказателствени източници. Пред въззивната съдебна инстанция не са представени нови доказателствени материали. Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция и на досъдебното производство. Настоящият съдебен състав намира, че вътрешното убеждение на районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните по делото доказателствени източници, като споделя доводите и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, приобщени в хода на съдебното следствие и чрез прочитане по реда на чл. 283, вр. чл. 378, ал. 2 от НПК, приложените писмени доказателства и доказателствени средства и използваните способи на доказване - експертизи. С оглед горното, настоящата инстанция намира, че не са налице основания за промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като от една страна, не се установиха нови факти и обстоятелства, а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна преценка на доказателствения материал: Обвиняемата М. Д. Д. е родена на •••••••• г. в с. Кумарица, българска гражданка, средно образование, пенсионер, с адрес: гр. Нови Искър, ул. „••••••••, с ЕГН ••••••••••. Същата е неосъждана и не е освобождавана от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. С Решение № 198/2011 г. на ВКС лицето Г.К.М. било признато за собственик на имоти, находящи се в с. Войнеговци, общ. Нови Искър, включително и на имот с идентификатор 11885.5955.46, представляващ самостоятелен имот – ливада (нива) с площ от 800 кв. м., находящ се в местността „Ливадата“. С Решение № 2580/15.03.2016 г. по гр. д. № 20362/2014 г. по описа на 43 състав на СРС, ГО е отменена Заповед № РД-15-025/17.02.2014 г. на областния управител на София област, с която бил одобрен план на новообразуваните имоти в землището на с. Войнеговци, в който попадал и имотът с идентификатор 11885.5955.46. С цитираното решение съдът постановил, че същото следва да се спазва от всички административни органи, включително от тези, пред които се развиват производствата по изготвяне на план за новообразуваните имоти в с. Войнеговци. С Протокол № 3/2018 г., поземлената комисия при СО – район „Нови Искър“ е констатирала, че посоченият имот бил включен в регистъра на поземлените имоти, като в него за собственик бил вписан Г.К.М.. Съгласно Заповед № РД-15- 199/20.09.2017 г. в същия регистър било вписано и друго лице като ползвател по смисъла на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ – свидетелката С.Ж.С., с право на ползване. Между свидетелката С. и наследниците на М. възникнал спор относно имота, който следвало да бъде разрешен по съдебен ред. Наследниците на М., сред които свидетелите Н.П.Г. и Б.К.Б.в, решили да предявят иск, с който да оспорят правото на свидетелката С.Ж.С. върху имота. В тази връзка те се обърнали към адвокатска кантора за оказване на правна помощ по случая. След извършена от юристите справка в Имотния регистър било установено, че като собственици на имота са вписани и други лица, първото от които е обвиняемата М. Д. Д.. Установено било също, че обвиняемата Д. е придобила собствеността върху имота по силата на констативен нотариален акт. Обвиняемата М. Д. Д. по неустановен начин се снабдила с неистински официални документи, удостоверяващи привидно правото на собственост върху имот с идентификатор 11885.5955.46, находящ се в с. Войнеговци, общ. Нови Искър – оценителен протокол №194/12.11.1993 г., два броя квитанции за заплащане на имота (квитанция към приходен касов ордер № 18/15.11.1993 г., за сумата 97, 20 лв. и квитанция към приходен касов ордер № 19/15.11.1993 г., за сумата 19 440 лв.) и писмо до първи нотариус при СРС с изх. №0127- 073/19.10.1993 г., на които бил придаден вид, че са издадени от районната администрация на община Нови Искър. През 2019 г. обвиняемата решила да продаде процесния имот и по този повод се свързала със свидетелката Р.К. И. – брокер на недвижими имоти и нейна съседка в кв. Курило, като поискала съдействие за намиране на купувач. След като се запознала с предоставените от Д. документи, свидетелката И. я уведомила, че е необходимо предварително да се снабди с нотариален акт. В тази връзка обвиняемата се обърнала към адв. Д.Ц.М. от САК, с която се познавали от гр. Нови Искър. Пред нея Д. заявила, че разполага с документи, удостоверяващи правото на собственост върху имота, и че желае да го продаде, но следва да се снабди с нотариален акт. Свидетелката М. предприела необходимите действия по подготовка на процедурата, като след съгласуване с нотариус В.Г., вписана в регистъра на Нотариалната камара под № 340, извадила служебна данъчна оценка и кадастрална скица на имота. На 02.12.2019 г. обвиняемата Д., придружена от адв. М., посетила кантората на нотариус В.С.Г.а в гр. София, ул. „••••••••, където представила посочените документи в оригинал с искане да бъде издаден констативен нотариален акт. Проектът на нотариалния акт бил изготвен от адв. М.. Въз основа на представените от обвиняемата документи нотариус Г. издала нотариален акт № 173, т. III, дело № 486/2019 г., с който признала Д. за собственик на имот с идентификатор 11885.5955.46, представляващ поземлен имот с площ 715 кв. м., заедно с построената в него сграда с площ 16 кв. м., находящ се в с. Войнеговци, общ. Нови Искър. Същият нотариус издал и нотариален акт № 172, т. III, дело № 485/2019 г., с който обвиняемата била призната за собственик на имот с идентификатор 11884.5964.296, представляващ поземлен имот с площ 429 кв. м., находящ се в същото землище - с. Войнеговци, общ. Нови Искър. След снабдяването с констативен нотариален акт за имот с идентификатор 11885.5955.46 обв. Д. предоставила на свид. Р. И. необходимите документи и нотариално заверено пълномощно, с което я упълномощила да се разпорежда с имота от нейно име и за нейна сметка. Свидетелката И. намерила купувачи и на 02.03.2020 г. бил съставен нотариален акт № 86, том I, рег. № 1857, дело № 68/2020 г. на нотариус В.Г., по силата на който обвиняемата М. Д., чрез пълномощника си Р. И., продала имота на Г.Т.С. (починал). Впоследствие, с нотариален акт № 90, том 3, рег. № 5033, дело № 426/15.05.2020 г., в рамките на няколко месеца собствеността върху имота била прехвърлена отново – този път на свидетелката Л. В.Д.-Н.. След като узнали за вписаните собственици на процесния имот, наследниците на М. чрез упълномощен от тях адвокат извършили проверка в СО – район „Нови Искър“, от която било установено, че в общинската администрация липсват данни за извършени плащания от името на М. Д., както и че същата не фигурира като ползвател на претендирания от тях имот. От писмо с изх. № КВ421-ДИ04-13/07.09.2021 г. от кмета на с. Войнеговци се установява, че в съхраняваните там списъци за раздадени земи по ПМС № 21, както и в изходящата кореспонденция за периодите 1992–1993 г. и 2010–2019 г., не са открити данни за подадени документи от лицето М. Д., включително във връзка с нотариални заверки на махленски свидетелства или други документи. Свидетелят В.Ц.К., посочен като автор на писмото до първи нотариус при СРС с изх. № 0127-073/19.10.1993 г., е заемал длъжността кмет на район „Нови Искър“ към Столична община в периода 17.11.1995 г. – ноември 1999 г., поради което не е могъл да издаде цитирания документ през 1993 г. За периода от януари 1990 г. до октомври 1995 г. длъжността кметски наместник е била изпълнявана от свидетелката М. Н.Б.-Ц.. От заключението на изготвената комплексна графическа и техническа експертиза - Протокол № 220/2021 г. от 08.05.2024 г., се установява, че представените от обвиняемата М. Д. документи – квитанция към приходен касов ордер № 18/15.11.1993 г. за сумата 97,20 лв., квитанция към приходен касов ордер № 19/15.11.1993 г. за сумата 19 440 лв., както и писмо до първи нотариус при СРС с изх. № 0127-073/19.10.1993 г., на които е придаден вид, че са издадени от Териториална общинска администрация „Нови Искър“ и подписани съответно от „главен (отговорен) счетоводител“ Л.М.М., „касиер“ Д.П.Ц. и кмета на район „Нови Искър“ инж. В.Ц.К., представляват неистински документи. Експертизата установява, че ръкописният текст и положените подписи в тези документи не са изпълнени от лицата, посочени като техни автори (съответно „оценител“, „началник отдел“, „гл. (отг.) счетоводител“, „касиер“ и „кмет“), както и че същите не са изписани или подписани от обвиняемата М. Д.. Установено е също, че отпечатъците от кръгъл печат, положени в оценителен протокол № 194/12.11.1993 г., в двете квитанции към приходни касови ордери № 18 и № 19 от 15.11.1993 г., както и в писмото до първи нотариус при СРС с изх. № 0127-073/19.10.1993 г., не са положени с един и същ кръгъл печат. От писмо на Столична община относно действащите печати на Териториална общинска администрация „Нови Искър“ към 1993 г. се установява, че със Заповед № СОА24-РД91-101/27.03.2024 г. на кмета на Столична община е назначена комисия по печатите, която при извършената проверка е установила наличието на сканирана страница от регистъра на печатите на СГО, районните управления и ТОА за периода 08.05.1995 г. – 31.12.2001 г., в която е отбелязано, че на 13.12.1995 г. са предадени за бракуване 14 броя стари кръгли печати, като са налични и техните отпечатъци. От назначената в хода на първоинстанционното съдебно следствие съдебнографологична и техническа експертиза, извършила сравнително изследване между отпечатъците на кръглите печати, положени върху инкриминираните документи, и отпечатъците на посочените 14 печата, се установява, че печатите върху инкриминираните документи не съответстват на нито един от печатите, предадени за бракуване на 13.12.1995 г. и съхранявани в Столична община. В хода на разследването не е било установено кое лице е съставило инкриминираните документи. По доказателствата: Гореописаната фактическа обстановка се установява от приобщените по делото доказателства, а именно показанията на св. Д.Ц.М. от първоинстанционното съдебното следствие, показанията на свидетелите В.Ц.К., Д.П.Ц., Й. А.С., Р.К. И., Л. В.Д.-Н., И.Д. Д.-В., В.С.Г.а, М. Н.Б., С.Ж.С., дадени на досъдебното производство; протокол за извършена графическа експертиза №160-Е/2025 г. от 20.08.2025 г., протокол за извършена графическа експертиза №220/2024 г. от 08.05.2024 г.,, както и писмените доказателства, събрани в хода на досъдебното производство и приобщени по делото по реда на чл. 283 от НПК и чл. 378, ал. 2 НПК. Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. Правилно районният съд е кредитирал показанията на свидетелите Г. и Б., които са последователни, непротиворечиви и изцяло се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства – Решение № 198/2011 г. на ВКС, Решение № 2580/15.03.2016 г. по гр. д. № 20362/2014 г. по описа на 43 състав на СРС, ГО, Протокол № 3/2018 г. на поземлената комисия при СО – район „Нови Искър“, както и Заповед № РД-15-199/20.09.2017 г. От съвкупния анализ на тези гласни доказателствени средства и писмените доказателства по делото по безспорен начин се установява, че свидетелите са наследници на Г.К.М., на когото е било признато право на собственост върху няколко имота в землището на с. Войнеговци, община Нови Искър, включително и върху процесния имот с идентификатор 11885.5955.46. В показанията си свидетелите добросъвестно излагат данни за настъпилите усложнения в правния режим на собствеността върху имота вследствие на проведена административна процедура на основание § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, във връзка с ПМС № 21/1963 г. В резултат на тази процедура, със Заповед № РД-15-199/20.09.2017 г., в регистъра на поземлените имоти, наред с Г.К.М. като собственик, е вписано и друго лице – свидетелката С.Ж.С., в качеството на ползвател по смисъла на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с право на ползване върху имота. Показанията на свидетелите намират пълна опора както в писмените доказателства по делото, така и в показанията на свидетелката С. С.. Наред с това и двамата свидетели заявяват, че притежават собствени недвижими имоти в непосредствена близост до процесния, поради което имат преки и трайни наблюдения върху неговото състояние и начина на ползването му през годините. В показанията си те сочат, че в определен период от време имотът действително е бил ползван от свидетелката С. С. и нейния съпруг, което съответства на установеното по делото относно признатото на С. право на ползване по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Същевременно и двамата свидетели са категорични, че през годините никога не са виждали на място подсъдимата Д. или нейните родители да упражняват каквото и да е фактическо владение или ползване на имота, каквито твърдения подсъдимата поддържа в обясненията си пред съда. Правилно районният съд е приел, че показанията на свидетелите - К., Ц., Д.В. и Б.-Ц. са вътрешно непротиворечиви, взаимно се допълват и кореспондират както помежду си, така и с останалите събрани по делото доказателства, включително със заключенията на назначените експертизи. От показанията на свидетелите – служители на общинската администрация в район „Нови Искър“, се установява по несъмнен начин установеният административен ред и практиката при разглеждане на заявленията за признаване и възстановяване на права върху земеделски земи по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Посочените свидетели категорично заявяват, че инкриминираните по делото документи не съдържат техни подписи и не са били съставяни или подписвани от тях в качеството им на длъжностни лица в съответната администрация. Св. К. посочва, че през 1993 г. не е заемал длъжността кмет и съответно няма как да е подписал използваното от обвиняемата писмо до Първи нотариус при СРС. Показанията на тази група свидетели намират пълна и категорична опора в заключенията на назначените по делото съдебнографологични и технически експертизи. Въззивният съд, подобно на първоинстанционния съдебен състав, кредитира и показанията на свидетелките И. и М., доколкото липсват доказателства, които да ги опровергават. В показанията си свидетелките последователно излагат по какъв повод обвиняемата се е свързала с тях, с какви документи относно имота е разполагала, както и какви конкретни действия са предприели във връзка с желанието да го продаде. Показанията на свидетелите М. и Ц. се подкрепят от писмените доказателства по делото – нотариалните актове № 86, том I, рег. № 1857, дело № 68/2020 г. и № 90, том 3, рег. № 5033, дело № 426/15.05.2020 г., от които се установява, че в рамките на няколко месеца собствеността върху имота била прехвърлена няколко пъти. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд относно доказателствената стойност на показанията на свидетелката Г.. От тях се установява, че именно тя в качеството си на нотариус е съставила два констативни нотариални акта в полза на обвиняемата, но същевременно не се изяснява въз основа на какви конкретни правни основания е приела, че са налице предпоставките за това. Правилно първоинстанционният съд е констатирал, че представените на свидетелката документи са непълни, като липсват доказателства обвиняемата да е разполагала с предоставено право на ползване върху процесния имот – предпоставка от съществено значение за придобИ.е на собственост при условията на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. От доказателствата по делото не се установява нито наличие на документи, удостоверяващи предоставено право на ползване, нито за отправено от обвиняемата искане до общинската администрация за изкупуване на имота. Също така първоинстанционният съд правилно е отчел, че свидетелката Г. не е изследвала въпроса за идентичността между евентуално предоставената за ползване площ и тази, за която впоследствие е съставен констативният нотариален акт. От писмените доказателства по делото се установява разминаване в квадратурата на имота, за който обвиняемата е представила документи, и този, за който нотариусът е съставил нотариалния акт. При тези данни въззивният съд намира за правилна преценката на първата инстанция, че показанията на свидетелката Г. следва да бъдат кредитирани единствено в онази им част, която не противоречи на останалите доказателства по делото, като в останалата част обосновано са преценени като защитна позиция относно извършените от нея действия по съставяне на констативен нотариален акт. Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съдебен състав относно доказателствената стойност на обясненията на обвиняемата. Правилно районният съд е приел, че твърденията, съдържащи се в тях, не намират опора в останалите събрани по делото доказателства. Обвиняемата Д. твърди, че е разполагала с процесните документи още преди смъртта на родителите си и че същите са били набавени от нейния баща. Тези твърдения обаче не се подкрепят от каквито и да било други доказателствени източници – нито писмени, нито гласни. Липсват данни, които да установяват както съществуването на подобни документи към релевантния период, така и факта, че те са били действително издадени или придобити чрез законосъобразна административна процедура. Следва да се отчете и обстоятелството, че инкриминираните документи са издадени на името на самата обвиняема. В тази връзка от извършените справки в Столична община, поземлената комисия и кметството на гр. Нови Искър не се установяват никакви данни или архивни записи, които да удостоверяват предоставяне на право на ползване върху процесния имот на обвиняемата. Не се установяват и данни за образувана или проведена административна процедура по преобразуване на евентуално предоставено право на ползване в право на собственост. Същевременно липсват доказателства, които да сочат, че бащата на обвиняемата е разполагал с представителна власт или е действал в качеството на нейн пълномощник при предприемане на действия пред административни органи, свързани с придобИ.ето или уреждането на права върху имота. Допълнително следва да се посочи, че от писмо на Столична община – район Нови Искър се установява, че цената на процесния имот изобщо не е била заплащана – нито от обвиняемата, нито от нейните родители. Не намират опора в доказателствата по делото и твърденията на обвиняемата, че тя и нейните родители са обработвали процесната земя. Тези твърдения се опровергават от показанията на свидетелите Г. и Б.. С оглед на изложеното въззивният съд приема, че обясненията на обвиняемата са изолирани от останалия доказателствен материал и следва да бъдат преценени като защитна версия, насочена към изключване или намаляване на наказателната отговорност. Въззивният съд кредитира изготвените по делото съдебно-графически и технически експертизи, като ги намира за обективни и компетентно изготвени. От заключенията им по категоричен начин се установява, че ръкописният текст и положените подписи в инкриминираните документи не са изпълнени от лицата, посочени като техни автори, т.е. представляват неистински документи. Наред с това експертното заключение на втората съдебнографологична и техническа експертиза установява и че печатите, положени върху инкриминираните документи, не съответстват на нито един от печатите, които са били предадени за бракуване на 13.12.1995 г. и се съхраняват в Столична община. Настоящият съдебен състав кредитира и приобщените по делото писмени доказателства. По делото не са събрани доказателства които да доказват, че обвиняемата е съставила процесните неистински документи. От правна страна: При така установената по делото фактическа обстановка настоящата инстанция намира, че с действията си, осъществени на инкриминираните дата и място, обвиняемата Д. е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение. Наред с това въззивният съд намира, че събраните по делото доказателства сочат и на наличие на квалифициращите признаци по чл. 308, ал. 2, т. 2 от НК. В конкретния случай обвиняемата се е ползвала пред длъжностно лице – нотариус – от документ, на който е придаден вид, че произхожда от кмета на съответния район на Столична община, адресиран до първия нотариус при Софийски районен съд, с който се удостоверява трансформиране на право на ползване в право на собственост върху недвижим имот по реда на § 4 и сл. от ПЗР на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. По своето съдържание този документ има правоустановяващ характер, тъй като удостоверява приключването на административната процедура по трансформиране на предоставено право на ползване в право на собственост и служи като основание за признаване на правото на собственост върху недвижим имот в нотариалното производство. Следователно чрез използването му пред нотариус обвиняемата е целяла да удостовери наличието на правно основание въз основа на което е придобила собствеността върху процесния имот и да постигне благоприятен за себе си имуществен резултат, поради което са налице и признаците на квалифицирания състав по чл. 308, ал. 2, т. 2 от НК. Независимо от това въззивният съд не може да преквалифицира деянието в потежко наказуем състав. На обвиняемата е повдигнато обвинение единствено за престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 от НК, без да са инкриминирани квалифициращите обстоятелства по чл. 308, ал. 2 от НК. Поради това, макар и събраните доказателства да сочат на осъществяване на признаците на по-тежко наказуемия квалифициран състав, въззивният съд е ограничен да извърши правната квалификация единствено в рамките на повдигнатото обвинение, а именно по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 от НК. От обективна страна изпълнителното деяние на престъплението по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 от НК се изразява в ползване на неистински официален документ, като за самото му съставяне не може да се ангажира наказателната отговорност на дееца. По делото безспорно се установява, че на 02.12.2019 г. в гр. София, на ул. „Княз Борис I“ № 49, в нотариалната кантора на нотариус В.С.Г.а, регистрирана под № 340 в Нотариалната камара, обвиняемата Д. съзнателно се е ползвала от неистински официални документи, а именно: квитанция към приходен касов ордер № 18/15.11.1993 г. за сумата от 97,20 лв., квитанция към приходен касов ордер № 19/15.11.1993 г. за сумата от 19 440 лв., както и писмо до първия нотариус при СРС с изх. № 0127-073/19.10.1993 г. На тези документи е придаден вид, че са издадени и подписани съответно от „главен (отговорен) счетоводител“ – Л.М.М. и „касиер“ – Д.П. Ц., както и от кмета на община „Нови Искър“ – инженер В.Ц.К., изпълняващи съответните длъжности в Териториалната общинска администрация „Нови Искър“. За самото съставяне на посочените документи, обаче не може да се търси наказателна отговорност от обвиняемата. Обективно обвиняемата е използвала инкриминираните документи пред св. В.Г., която въз основа на тях на 02.12.2019 г. е издала констативен нотариален акт № 173, т. III, дело № 486/2019 г. Правилно първостепенният съд е преценил, че от субективна страна обвиняемата Д. е извършила посоченото деяние при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл. 11, ал. 2 от НК, тъй като е съзнавала общественоопасния характер на своето деяние, съзнавала е че представя неистински официални документи, като е предвиждала и пряко е целяла представянето на същите. Не намират основание доводите на защитата и обвиняемата в насока, че по делото не е доказан умисълът по отношение на деянието и в частност - това, че Д. е съзнавала неистинността на документите. Тези твърдения не намират подкрепа в събраните по делото доказателства. Използваните от обвиняемата документи не са били издадени по съответния ред, в тях е посочено нейното име, липсват не само доказателства, но и информация баща й да е разполагал с представителна власт да инициира и движи административната процедура от нейно име. Опровергават се твърденията на обвиняемата, че тя и родителите й са осъществявали фактическа власт като са ползвали процесния имот, от показанията на свидетелите Г., Б. и С.. Въззивният съд намира, че са налице достатъчно данни, че обвиняемата е действала с пряк умисъл при ползването на неистинските документи. Същата е съзнавала, че представените от нея документи не са истински и въпреки това ги е използвала пред нотариус с цел да бъде призната за собственик на процесния имот и впоследствие да се разпореди с него. На първо място, съзнанието на обвиняемата относно неистинността на представените документи се извежда от съдържащите се в тях обективни несъответствия, които са очевидни и не биха могли да останат незабелязани от лицето, което се позовава на тях. От съдържанието на документите е видно несъответствие в датите на съставянето им. Писмото до първия нотариус при СРС с изх. № 0127- 073/19.10.1993 г. предхожда квитанциите за заплатената цена на имота и административната такса. Подобна хронологична последователност е нелогична, доколкото с посоченото писмо, на което е придаден вид, че произхожда от кмета на район „Нови Искър“, се удостоверява приключването на административната процедура по трансформиране на правото на ползване в право на собственост върху имота, чиято предпоставка е предварителното плащане на цената на имота. Наред с това в същото писмо е посочено, че цената на имота е заплатена с квитанции от 19.10.1993 г., докато в представените от обвиняемата в нотариалното производство квитанции е отбелязана дата 15.11.1993 г. Това хронологично несъответствие е съществено и представлява индиция, че документите са съставени впоследствие, а не на посочените в тях дати. Поради това съдът приема, че обвиняемата е съзнавала, че представените документи не удостоверяват действително настъпили факти. На следващо място, умисълът на обвиняемата се установява и от обстоятелството, че въз основа на сходни документи тя е инициирала издаването на два отделни констативни нотариални акта за два различни имота, находящи се в землището на с. Войнеговци. Съгласно § 4 и сл. от ПЗР на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, на правоимащите лица може да бъде трансформирано в право на собственост само едно предоставено право на ползване и то при условие, че в имота е изградена сграда. В случая обвиняемата е била призната за собственик на два отделни имота, като в единия от тях липсва изградена сграда, което е в пряко противоречие с нормативната уредба. Това обстоятелство допълнително подкрепя извода, че обвиняемата е съзнавала, че претендира права извън предвидения от закона ред, поради което е използвала документи, създаващи привидно основание за придобИ.е на право на собственост. Допълнително, поведението на обвиняемата след снабдяването с нотариалния акт също е показателно за целенасочеността на действията . Непосредствено след издаването на констативния нотариален акт тя е предприела действия по разпореждане с имота, като е упълномощила брокер на недвижими имоти да намери купувач и впоследствие имотът е бил продаден. Тази последователност на действията сочи, че използването на неистинските документи е било насочено именно към постигане на конкретна имуществена цел – създаване на привидно правно основание за собственост и последваща продажба на имота. Всички тези обстоятелства, разгледани в тяхната съвкупност, обосновават извода, че обвиняемата е съзнавала неистинността на представените документи и съзнателно се е ползвала от тях, като е целяла настъпването на правните последици от тяхното използване, поради което деянието е извършено при пряк умисъл. По наказанието: Въззивният съд споделя частично доводите на районния съд относно наличието на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Правилно първоинстанционният съд е отчел като релевантно обстоятелството, че обвиняемата не е осъждана. Настоящият съдебен състав обаче намира, че чистото съдебно минало на обвиняемата не следва да се отчита като самостоятелно смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като същото представлява законова предпоставка за приложението на института на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. Въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния съд, че в случая липсват отегчаващи отговорността обстоятелства. Настоящият съдебен състав приема, че извършеното деяние се характеризира със значителна степен на обществена опасност, доколкото използването на неистинските документи е било насочено към удостоверяване на право на собственост върху недвижим имот. В резултат на това са настъпили съществени неблагоприятни последици в сферата на имуществените отношения, свързани с правото на собственост, като е накърнена правната сигурност относно собствеността върху недвижим имот, принадлежащ на наследниците на М.. В тази връзка следва да се отчете, че районният съд е признал обвиняемата за виновна в извършване на документно престъпление по основния състав – чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 1 от НК, а не по квалифицирания състав, при който законодателят е отчел именно тези обстоятелства като завишаващи обществената опасност на деянието. Независимо от това, доколкото производството пред въззивната инстанция е инициирано единствено по жалба на обвиняемата, съдът е обвързан от забраната за влошаване положението на обвиняемото лице (reformatio in peius). По изложените съображения въззивният съд намира, че при признаването на обвиняемата Д. за виновна в извършване на престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 1 от НК правилно е приложен институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл. 78а, ал. 1 от НК, предвиждащ налагане на глоба в размер от 1000 до 5000 лева. В случая не са настъпили съставомерни имуществени вреди, обвиняемата не е осъждана и не е освобождавана от наказателна отговорност по този ред, като не са налице и отрицателните предпоставки по чл. 78а, ал. 7 от НК. Първоинстанционният съд е наложил на обвиняемата Д. административно наказание „глоба“ в минималния предвиден от закона размер от 1000 лева. При наличието на забраната за влошаване положението на обвиняемата това наказание не подлежи на изменение от въззивната инстанция. Разноските по делото са възложени на обв. Д. в съответствие с изискванията на чл. 189, ал. 3 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 378, ал. 5 вр. чл. 338 от НПК, Софийски градски съд, НО, V въззивен състав