Решение № 70 от 20.3.2026 г. на Районен съд - Хасково по дело № 1011/2025 г.

, на лице, което не издаде документ по чл. 118, ал. 1, се налага глоба - за физическите лица, които не са търговци, в размер от 200 до 1000 лева, или имуществена санкция - за юридическите лица и едноличните търговци, в размер от 1000 до 4000 лева, а според ал. 2 на чл. 185 - извън случаите по ал. 1, на лице, което извърши или допусне извършването на нарушение по чл. 118 или на нормативен акт по неговото прилагане, се налага глоба - за физическите лица, които не са търговци, в размер от 600 до 2000 лв., или имуществена санкция - за юридическите лица и едноличните търговци, в размер от 6000 до 20 000 лв. Когато нарушението не води до неотразяване на приходи, се налагат санкциите по ал. 1. Следователно, деянието, за което е наложена на дружеството - жалбоподател административна санкция, е обявено от закона за наказуемо. При съставяне на АУАН и издаване на наказателното постановление съдът не констатира процесуални нарушения от категорията на съществените, които да налагат отмяна на санкционния акт. Съставеният акт за установяване на административно нарушение отговаря на изискванията на чл. 42 от ЗАНН, не са допуснати нарушения на чл.40 от ЗАНН, във връзка със съставянето му в присъствие на законния представител на дружеството - жалбоподател, която е запозната със съдържанието му и е била предоставена възможност за възражение, от която не се е възползвала. Обжалваното наказателно постановление е издадено в шестмесечния преклузивен срок по чл.34, ал.3 от ЗАНН, от компетентен орган, а по съдържанието си формално отговаря на изискванията на чл.57 от ЗАНН, установяващ изискуемите реквизити, като дадената правна квалификация по чл.26, ал. 1, т.7 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. на МФ, вр. чл.118, ал.4 от ЗДДС се явява релевантната в случая, с оглед въведените фактически твърдения по случая. Съставеният акт за установяване на административно нарушение и издаденото наказателно постановление отговарят на изискванията за необходимо съдържание, като деянието е описано в достатъчна степен ясно с всички характеризиращи го от обективна страна признаци, по начин да бъде обезпечено правото на защита на жалбоподателя така, че да разбере всички факти от състава на нарушението, за което е привлечен към административно наказателна отговорност, за да може да организира защитата си. Ясно е посочено, че от изведения фискален бон при извършената контролна покупка, вместо наименованието на закупения артикул, е посочено наименование „санитарни“, което е в нарушение на разпоредбите на чл.26, ал.1, т.7 от Наредба Н-18/13.12.2006 на МФ, според която като задължителен реквизит, съдържащ се във всеки фискален касов бон, е точното наименование на стоката/услугата, код на данъчна група, количество и стойност по видове закупени стоки или услуги; наименованието трябва да позволява най-малко идентифицирането на вида на стоката/услугата; в случай че се продават стоки от един и същи вид, които са с различни цени, във фискалния бон всяка стока се отразява поотделно със съответната стойност, а оттам – е изведена правилна правна квалификация на вмененото на санкционираното лице административно нарушение. От материалноправна страна, съдът намира за безспорно доказано осъществяването на вмененото административно нарушение по чл.26, ал. 1, т.7 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. на МФ, вр. чл.118, ал. 4 от ЗДДС. На първо място, доказан и безспорен по делото е фактът, че дружеството – жалбоподател е осъществявало търговска дейност в проверявания обект, в който е било налично монтирано и функциониращо фискално устройство модел „Datecs DP-150 МХ“., с индивидуален номер: DT972315 и ИН на фискална памет 02972315, което е било регистрирана в НАП с рег.№ в НАП 4705149 от 01.04.2024г. Не се спори и по отношение на обстоятелството, че дружеството – жалбоподател се явява задължено лице по смисъла на чл. 3 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. на МФ и се явява адресат на нейните разпоредби, както и че в обекта на дружеството е била извършена проверка от контролните органи на НАП, които са извършили контролна покупка в обекта. От приобщения като писмено доказателство по делото фискален бон с № 0016545 от дата 12.06.2025г., издаден за извършената при процесната проверка контролна покупка на 1бр. паста за зъби на стойност 3,30 лева в обекта на дружеството – жалбоподател е видно, че в съдържанието на фискалния бон липсва посочване на точното наименование на стоката/услугата. Това обстоятелство всъщност не се оспорва и от страна на дружеството – жалбоподател, чието възражение е в насока, че въпреки липсата на посочване на конкретно наименование на стоката, не е налице допуснато нарушение на посочената в АУАН и НП разпоредба, тъй като отразеното във фискалния бон „санитарни“ дава възможност да бъде установен вида на стоката. Това виждане на санкционираното лице не се споделя от настоящия съдебен състав. Съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.26, ал.1, т.7 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006г. на МФ по императивен начин изискване за съдържанието на касовия бон, същият, освен другите изброени в разпоредбата реквизити, трябва да съдържа и наименование на стоката/услугата, което трябва да позволява най-малко идентифицирането на вида на стоката/услугата. В конкретния случай, както безспорно се установи от доказателствата по делото, в обекта на дружеството-жалбоподател е извършена продажба на стока – 1 бр. паста за зъби, която е била отразена в монтираното и действащо в обекта фискално устройство и за която е издаден фискален бон за продажбата с отразено в него наименование „санитарни“. Така отразеното в издадения фискален бон наименование обаче не би могло да се приеме, че изпълва изискването на чл.26, ал.1, т.7 от Наредбата, а именно - да съдържа наименование на стоката/услугата, което да позволява най-малко идентифицирането на вида на стоката/услугата, тъй като е прекалено общо и не позволява идентификация. В този смисъл, съдът не споделя доводите на жалбоподателя, че отразяването на „санитарни“ е в съответствие с изискванията на закона, доколкото подобно отразяване не е годно да позволи идентифицирането на вида на стоката/услугата, най-малкото поради причината, че не е посочено дори дали „санитарни“ касае „стока“ или „услуга“, т.е. – дали касае „санитарни стоки“ или „санитарни услуги“. С други думи – в случая липсва дори индивидуализация на предмета на продажбата като цяло, за да може да се говори за индивидуализация на неговия вид. Дори да се приеме, че същото визира „стока“- в светлината на установените по делото обстоятелства, то същото по никакъв начин не отграничва вещта от останалите вещи, попадащи в обхвата на това съвсем общо понятие - дали се касае за санитарни материали, санитарни препарати, санитарни консумативи и т.н. За да бъде изпълнено въведеното от Наредбата изискване, би следвало да покупката да бъде отразена като „паста за зъби“, доколкото, както бе отбелязано, под „санитарни стоки“ се подразбират множество и различни по вид стоки, пряко свързани с осъществяваната във всяко домакинство, /а и не само/ дейност по поддържане на бита и хигиената, т.е. отразяването на дадена стока като „санитарни“ не дава нужната информация, позволяваща да бъде индивидуализирана съответната стока, а оттам- така издадения фискален бон не съдържа задължителен за неговото съдържание реквизит – наименование на стоката или услугата. Ето защо, от доказателствата по делото се установява безспорно, че дружеството-жалбоподател е осъществило вмененото му административно нарушение, чието изпълнително деяние се изразява в допускане извършване на нарушение при издаване на документ за извършена продажба, а именно - фискален бон, в който не е налице отразяване на изискуем реквизит - наименование на стоката/услугата, съобразно императивната норма на чл.26, ал.1, т.7 от Наредба № Н-18 от 13.12.2006г. на МФ. Изложеното обосновава извод за осъществяване от обективна страна признаците на състава на административно нарушение на горепосочената разпоредба от Наредба № Н-18 от 13.12.2006г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин, издадена от министъра на финансите, обн., ДВ, бр. 106 от 27.12.2006 г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз - 01.01.2007 г., с изм. и доп., във връзка с чл. 118, ал. 4 от ЗДДС, както правилно деянието е квалифицирано от административно-наказващия орган, предвидено и наказуемо по 185, ал. 2, вр. чл.185 ал. 1 ЗДДС с оглед изричните твърдения, че със същото не се стигнало до неотразяване на приходи. Доколкото жалбоподателят е ЮЛ, той носи обективна безвиновна отговорност за нарушение на законовите разпоредби, поради което се не налага деянието да се подлага на анализ по отношение на неговата субективна страна. Въз основа на преценката за извършено нарушение на чл.26, ал.1, т.7 от Наредба № Н-18 Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. на МФ, АНО правилно е извел и приложил съответната приложима санкционна норма по чл. 185 от ЗДДС, като релевираното в тази връзка възражение от дружеството – жалбоподател възражение за неправилно посочване на санкционната норма и неправилна квалификация на деянието съдът намира за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 185 ал.1 от ЗЗД, на лице, което не издаде документ по чл. 118, ал. 1, се налага глоба - за физическите лица, които не са търговци, в размер от 200 до 1000 лв., или имуществена санкция - за юридическите лица и едноличните търговци, в размер от 1000 до 4000 лв. Съобразно разпоредбата на чл.185 ал.2 от ЗДДС пък, извън случаите по ал.1 на лице, което извърши или допусне извършването на нарушение по чл.118 или на нормативен акт по неговото прилагане, се налага глоба - за физическите лица, които не са търговци, в размер от 600 до 2000лв., или имуществена санкция - за юридическите лица и едноличните търговци, в размер от 6000 до 20 000 лв. Когато нарушението не води до неотразяване на приходи, се налагат санкциите по ал. 1. При анализа на съдържанието на посочените две разпоредби – ал.1 и ал.2 на чл. 185 от ЗДДС е видно, че същите касаят различни вид нарушения, чието отграничение е изрично упоменато в ал.2, доколкото ясно в същата е посочено „извън случаите по ал. 1“. В тази разпоредба е предвиден и привилегирован състав за нарушенията от този вид, когато нарушението не е довело до неотразяване на приходи, чието санкциониране законодателят е предвидил да стане чрез наказанията, визирани в ал.1 на чл.185 ЗДДС. В настоящия случай съобразно установените фактически обстоятелства по делото приложима се явява именно разпоредбата на чл. 185, ал. 2 ЗДДС, тъй като се касае за нарушение на нормативен акт по прилагането на чл. 118 от ЗДДС, каквато се явява Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. на МФ. Съгласно достигнатия извод, че деянието не е довело до неотразяване на приходи, съобразно чл.185 ал.2 от ЗДДС, размерът на наказанието следва да се определи в пределите на санкцията по ал. 1 на чл. 185 ЗДДС, към която приложимата разпоредба препраща. Посочването на препращане към разпоредбата на чл. 185, ал. 1 ЗДДС, като основание за налагане на наказание, противно на твърдението на дружествотожалбоподател според настоящия състав не създава неяснота относно волята на административно-наказващия орган и дадената от него правна квалификация на деянието, доколкото препращането касае единствено размера на предвидените санкции и непосочване на точното изречение на ал.2 не разколебава този извод, доколкото първото изречение ясно дефинира, че се касае за случаи, различни от тези по ал.1. Тоест - от съдържанието на ал.2 на посочената разпоредба става ясно, че същата съдържа препратка към размера на санкциите, но не и към вида на самото нарушение, поради което непосочването на конкретното изречение на ал.2 на чл.185 ЗЗД не създава неяснота относно волята на АНО, а препращането към ал.1 не представлява погрешна правна квалификация, доколкото препратката няма отношение към деянието, а представлява препращане към размера на следващата се санкция. От друга страна, при наличието на препращане в самата приложима правна норма, административно-наказващият орган е длъжен да посочи и цитира в санкционният си акт и нормата, към която се препраща. В противен случай би се стигнало до налагане на наказание, в размер, който не е предвиден в разпоредбата, на основание на която е наложено същото, респ. би довело, до незаконосъобразност на издаденото наказателно постановление, както поради нарушаване правото на защита на наказаното лице, така и поради налагане на имуществена санкция, в размер не предвиден в санкционната норма, т. е. - поради наличие на нарушение на материалния закон. В настоящия случай размерът на имуществената санкция е правилно определен от административно-наказващия орган - в нормативно установените предели и правилно индивидуализиран, в минималният установен от закона размер от 1000 лв, доколкото в чл.185 ал.1 от ЗДДС е предвидена имуществена санкция за юридическите лица и едноличните търговци, в размер от 1000 до 4000 лева. По отношение на въведения довод за наличието на маловажен случай, съдът счита, че не се установяват обстоятелства, въз основа на които извършеното административно нарушение да може да се квалифицира като маловажен случай по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. При определяне маловажните случаи на административни нарушения, следва да се съобрази най-напред легалната дефиниция на понятието „маловажен случай“, дадена в § 1, ал.1, т.4 от ДР на ЗАНН, съгласно която „маловажен случай“ е този, при който извършеното нарушение от физическо лице или неизпълнение на задължение от едноличен търговец или юридическо лице към държавата или община, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение или на неизпълнение на задължение от съответния вид.“ В чл. 93, т. 9 от НК, приложим по силата на препращащата разпоредба на чл.11 от ЗАНН също е дадено определение на понятието „маловажен случай”. От тези разпоредби става ясно, че такъв е налице, когато с оглед липсата или незначителността на вредни последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, деянието представлява по - ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи от съответния вид. Коментираното в случая нарушение не може да бъде квалифицирано като „маловажен случай“ по смисъла на чл.28 от ЗАНН, доколкото конкретното деяние не притежава никакви обективни белези, които да го отличават от общите случаи на нарушения по посочената в АУАН и НП разпоредба. За да се прецени приложението на чл.28 от ЗАНН, която преценка е по същество и може да се направи при упражняване на съдебния контрол за законосъобразност, релевантни са всички обстоятелства, които могат да обосноват извод в тази насока. Безспорно, в конкретната хипотеза, липсват доказателства за предходни нарушения, като процесното, както и други отегчаващи отговорността обстоятелства, но същите не са от естество да доведат до извод за наличието на основание за квалифициране на деянието като маловажен случай, а са от значение за преценката по отношение размера на наложената административна санкция, която в настоящия случай е наложена именно в минималния предвиден в закона размер. До различен извод не води и факта, че нарушението не е довело до неотчитането на приходи, като последното е взето предвид и именно при инвидуализация на санкцията чрез приложение на нормата на чл. 185, ал.2 от ЗДДС с препратка към предвиденото в ал.1 наказание. Да се приеме обратното би означавало да се приеме, че всички нарушения на тази разпоредба, извършени за първи път, които не водят до неотчитането на приходи, следва да бъдат квалифицирани като маловажни случаи. Допълнителен довод в насока, че деянието не се отличава с по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на нарушение от съответния вид се извежда и от факта, че при процесната проверка от органите на НАП в обекта на дружеството - жалбоподател е било констатирано и друго нарушение на данъчното законодателство, за което същият е бил привлечен към административнонаказателна отговорност. Наред с това, засегнатите в случая обществени отношения са значими, преценени в контекста на основната, гарантирана с разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от Наредба №Н-18 от 13.12.2006 г. на министъра на финансите цел – да се осигури възможност за проследяване на паричния поток в търговския обект чрез спазване на правила за регистрация и отчетност на паричните средства, а и с целта да се осигури възможността на потребителите да упражнят в пълен обем правата си по повод сключената с търговеца сделка. Ето защо, предвид характера на процесното нарушение и значимостта на обществените отношения, които то засяга, както и липсата на такива смекчаващи отговорността обстоятелства, които да сочат, че деянието представлява случай с липсата въобще или с незначителна степен на обществена опасност, отличаващи го от обикновените такива случаи, съдът счита, че не се касае за маловажен случай и преценката на АНО в тази насока е правилна. По всички гореизложени съображения, съдът намира, че жалбата е неоснователна, а издаденото НП е законосъобразно и като такова ще следва да бъде потвърдено. По разноските: