Решение № 48 от 13.7.2026 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 52/2026 г.

С присъда рег. №9 от 16.02.2026 г. по НОХД №1567/2025 г. Бургаският окръжен съд признал подс. А. М. Я. за виновен в това, че на 26.07.2024 г. на общински път №5391, км 4+400, община Карнобат, обл. Бургас, при управление на МПС – лек автомобил, марка „Фолксваген“, модел „Пасат“, с рег. №* •••• ••, в посока от с. Трояново, обл. Бургас към с. Аспарухово, обл. Бургас, нарушил правилото за движение по чл.21, ал.1 от ЗДП, като се движел със скорост около 112 км/ч, вследствие на което навлязъл с предната лява част на управлявания от него автомобил в насрещната пътна лента, по която се движел товарен автомобил „Фолксваген Кади“ с рег. №* •••• ••, и по непредпазливост причинил смъртта на водача му – пострадалия Д. Р. П., поР. което и на основание чл.343, ал.1, б. „в“ чл.342, ал.1 от НК и чл.21, ал.1 от ЗДП го осъдил на наказание три години и четири месеца лишаване от свобода, като го оправдал по обвинението да е извършил нарушения по чл.15, ал.1 и чл.44, ал.1 от ЗДП. На основание чл.66, ал.1 от НК отложил изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.343г вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК наложил на подс. А. М. Я. наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Произнесъл се по веществените доказателства, като постановил след влизане на присъдата в сила, да се върне на подс. А. М. Я. лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Пасат“, с рег. №* •••• ••, а на наследниците на пострадалия Д. Р. П.: Д. В. П., лично и като законен представител на малолетния И. Д. П., и Я. Д. П. да се върне товарен автомобил „Фолксваген Кади“ с рег. №* •••• ••. Осъдил подс. А. М. Я. да заплати на ОД на МВР – Бургас сумата 1288,05 евро, равностойни на 2518,83 лева, представляващи направени разноски по делото на досъдебното производство. Постановената присъда е обжалвана от повереника на частните обвинители Д. В. П., лично и като законен представител на малолетния И. Д. П., Я. Д. П., Р. Д. П. и Я. А. П. с оплаквания за незаконосъобразност на присъда в частта й досежно оправдаването на подсъдимия за допуснато нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.15, ал.1 от ЗДП, както и в частта й относно прилагането на чл.66, ал.1 от НК, съгласно който наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода в размер на три години е отложено за изпитателен срок от пет години. С въззивната жалба се претендира въззивният съд да измени първоинстанционната присъда, като подс. А. М. Я. бъде признат за виновен в това, че е нарушил и правилото за движение по пътищата по чл.15, ал.1 от ЗДП, да се отмени постановеното на основание чл.66 от НК освобождаване на подсъдимия от изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода и да се постанови ефективно изтърпяване на това наказание. В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Апелативна прокуратура – гр. Бургас изрази становище, че първоинстанционният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на процесуалните права на страните, които не могат да се отстранят от въззивната инстанция. Заяви, че с присъдата е индивидуализиран видът и размерът на наложеното наказание - лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца, който е в противоречие с този, посочен в по-късно изготвените мотиви към присъдата – лишаване от свобода за срок от три години. Приема, че с присъдата незаконосъобразно е приложена разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК, като е отложено изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца за изпитателен срок от пет години. Като намира допуснатото противоречие между присъдата и мотивите към нея досежно размера на наложеното наказание лишаване от свобода за съществено и неотстранимо от въззивната инстанция, предлага въззивният съд да отмени на основание чл.348, ал.1, т.2 от НПК обжалваната присъда и да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция. Счита, че допуснатото в присъдата нарушение не може да бъде отстранено по реда на чл.33а от НПК, както е сторил първоинстанционният съд, тъй като в случая не е налице явна фактическа грешка. Повереникът на частните обвинители Д. В. П., лично и като законен представител на малолетния И. Д. П., Я. Д. П., Р. Д. П. и Я. А. П., адв. Я. К. заяви, че поддържа подадената от него въззивна жалба и моли за нейното уважаване. Изложи съображения за незаконосъобразност на приложението на чл.66 от НК и настоява въззивният съд да измени обжалваната присъда, като постанови наказанието лишаване от свобода за срок от три години да се изтърпи ефективно. В тази насока се позова на допуснатите от подс. Я. груби нарушения на правилата за движение по пътищата, сред които посочи както чл.21 от ЗДП, така и чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДП. Обърна внимание, че пътнотранспортното произшествие е възникнало по вина на подс. Я., който е млад водач, придобил правоспособност от около осем – девет месеца преди инцидента и това обстоятелство го задължава да бъде по- внимателен при избирането на скоростта и при съобразяването с релефа на пътя и пътната обстановка. Изрази позиция, че подсъдимият е извършил деянието при потежката форма на непредпазливост – самонадеяност, макар и да не изложи конкретни съображения в нейна подкрепа. Като твърди, че настъпилият от ПТП резултат – смъртта на пострадалия Д. П., който е съпруг, баща на две дечица и син на своите родители, се явява особено тежка загуба за частните обвинители, моли въззивният съд да постанови ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, отчитайки и законодателната воля за засилване на наказателната репресия спрямо лицата, допуснали ПТП с причинена смърт на пътя. Повереникът на частните обвинители Д. В. П. и малолетния И. Д. П., адв. К. К., се присъедини към пледоарията на прокурора и на другия повереник на частните обвинители – адв. К.. Смята, че в съдебните мотиви е допуснато противоречие при оценката на обстоятелствата, касаещи индивидуализацията на наложените наказания и това противоречие поставя под съмнение вътрешното убеждение на съда. Представя свой анализ и оценка на значимите за наказанието факти и обстоятелства. Изразява несъгласие с необоснованата констатация на съда, че пострадалият е бил без поставен предпазен колан и с това е допринесъл за съставомерния резултат, като това обстоятелство е преценено като смекчаващо вината на подсъдимия при определяне на наказанието му. Възразява срещу приетото от съда оказване на помощ за спасяването на живота на пострадалия от страна на подсъдимия и преценката на това обстоятелство като смекчаващо. Открива липса на мотиви в подкрепа на извода за превес на смекчаващите над отегчаващите вината обстоятелства. Като заключава, че е налице съществено процесуално нарушение, изразило се в непълни, противоречиви и неясни мотиви в частта им, касаеща индивидуализацията на наказанията, моли въззивният съд да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. Алтернативно, претендира да се измени присъдата, като се увеличи наложеното наказание лишаване от свобода на не по-малко от пет години и шест месеца, който съответства на предвидения в закона среден размер на санкцията. Претендира да се присъдят направените по делото разноски от частния обвинител Д. В. П.. Частните обвинители Д. В. П., Я. Д. П. и Я. А. П. се солидаризираха със становището и претенциите на своите повереници. Защитникът на подс. А. М. Я. оспори основателността на въззивната жалба на повереника на частните обвинители. Смята, че съдът правилно е установил смекчаващите вината на подсъдимия обстоятелства, каквито са младата му възраст, трудовата му ангажираност, чистото му съдебно минало, липсата на противообществени прояви, незначителното превишаване на максималната скорост извън населено място – само с 22 км/ч, обаждането на ЕЕН 112, безупречното му процесуално поведение, съдействието му за разкрИ.е на обективната истина, изразеното съжаление за стореното, приноса на пострадалия за настъпване на съставомерния резултат – липса на поставен предпазен колан, предвид настъпилата смърт на пострадалия водач вследствие на тежка гръдна травма. Намира за правилно приложен института на условното осъждане по чл.66 от НК, тъй като отсъствието на предходни осъждания и противообществени прояви и постоянната трудова заетост на подсъдимия гарантират неговото поправяне и превъзпитание и без да бъде изолиран от обществото. Заяви, че предоставя на преценката на съда възраженията на представителите на държавното и частното обвинение за допуснати съществени процесуални нарушения от първата инстанция. Моли въззивния съд, в случай, че не върне делото за ново разглеждане на първата инстанция, да потвърди изцяло обжалваната присъда. Подс. А. М. Я. изрази съжаление за случилото се и изказа извинения към близките на пострадалия. Заяви, че след пътния инцидент не шофира, въпреки че не му е отнето свидетелството за управление на МПС, тъй като много се притеснява. Помоли въззивният съд да потвърди условното осъждане. Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в петнадесетдневния преклузивен срок по чл.319, ал.1 от НПК от повереник на частните обвинители, който съгласно чл.318, ал.6 от НПК има право да оспорва постановената присъда. Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по настоящото наказателно производство и провери атакуваната присъда по оплакванията на жалбоподателя и служебно изцяло, съгласно чл.314, ал.1 от НПК, направи извода, че жалбата е частично основателна, макар и по съображения, различни от изложените в нея. Въззивният съд, съобразявайки направените от жалбоподателя оплаквания срещу присъдата и изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1 от НПК за цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, счете за необходимо на първо място да осъществи контрол за спазването на процесуалните правила, за да установи дали в хода на проведеното досъдебно производство, както и в хода на първоинстанционното съдебно следствие са били допуснати нарушения на процесуалния закон и ако е така - дали те са съществени по своя характер и дали са отстраними във въззивното производство или в предходен процесуален стадий. В случай на липса на такива нарушения или на възможно тяхно отстраняване във въззивното производство, въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество, докато в противен случай следва да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от НПК, който правен резултат не изисква разглеждане на спора по същество и не налага произнасяне по обосноваността и законосъобразността на присъдата, нито проверка за справедливост на наложеното наказание или наказания. Посоченото правомощие за проверка досежно спазването на процесуалния закон по това дело въззивната инстанция упражнява по силата на законоустановеното в чл.314, ал.1 от НПК служебно начало да проверява изцяло правилността на оспорения съдебен акт, независимо от основанията, които са посочили страните, инициирали въззивния контрол и независимо от техните устно изразени претенции пред въззивния съд. Обжалваната присъда е постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Внимателният преглед на извършената от първоинстанционния съд процесуална дейност и изложените от него мотиви към присъдата разкриват неточно изпълнение на задълженията му като основна съдебна инстанция при решаване на настоящия спор. Допуснатите нарушения на процесуалните правила в съдебната фаза се изразяват в явни противоречия между диспозитивната и съобразителната част на съдебния акт, в липсата на надлежни, ясни и пълни мотиви към присъдата, които да съдържат съображенията на съда относно направения от него анализ на събраните на досъдебното производство доказателствени източници, дадената от него оценка за годност и достоверност на конкретните доказателствени материали, подкрепящи направеното от подсъдимия самопризнание по чл.371, т.2 от НПК, аргументите за индивидуализацията на наложените наказания и приложения институт на условно осъждане по чл.66, ал.1 от НК. За да приеме за установени описаните в мотивите към присъдата факти и обстоятелства, възпроизвеждащи дословно обстоятелствената част на обвинителния акт, съдът лаконично е декларирал, че фактическата обстановка се доказва от събраните на досъдебното производство доказателствени материали, които само формално е изредил. Всъщност няма анализ и оценка на събраните в досъдебната фаза доказателствени средства. Вярно е, че делото е било разгледано от първоинстанционния съд по диференцираната процедура на Глава 27 от НПК в хипотезата на чл.371, т.2 от НПК, като съществена характеристика на тази процедура на съкратено съдебно следствие е това, че при изрично направено от подсъдимия самопризнание съдът приема за установени изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и обстоятелства, ако самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателствени материали, приобщени по реда на чл.372, ал.4 вр. чл.373, ал.2 от НПК в хода на първоинстанционното съдебно следствие, като при постановяване на присъдата непосредствено се ползват съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство. Разглеждането на делото по особената процедура по чл.371, т.2 от НПК, която представлява отклонение от принципите за устност и непосредственост на наказателния процес, залегнали в чл.18 и чл.19 от НПК, е установена в интерес на бързото и своевременно приключване на наказателното производство, като е отдадено приоритетно значение на процесуалната икономия като средство за разглеждане на делото в изискуемите от чл. 6, §. 1 от ЕКПЧОС разумни срокове, а подсъдимият е компенсиран с редукция на наказанието, но това не освобождава първостепенния съд от задължението му обстойно да изясни всички относими към спора обстоятелства, внимателно и задълбочено да анализира доказателствените източници от досъдебната фаза, да даде обективна оценка за годността и достоверността на доказателствените средства, да направи заключение за подкрепеност на самопризнанието на подсъдимия от тези доказателства. Бланкетният израз в мотивите, според който „Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на обстоятелствата, изложени в обвинителния акт по отношение на които подсъдимият е направил самопризнание по смисъла на чл.371, т.2 от НПК, одобрено от съда с определение по чл.372, ал.4 от НПК, категорично подкрепена от събраните в досъдебното производство доказателства“, не представлява дължимия от решаващия съд, според чл.305 ал.3 изр.2 от НПК, цялостен разбор, внимателен анализ, съпоставка и оценка на всички налични доказателствени източници. В коментираните мотиви изобщо липсват доказателствени съждения, големия обем от доказателствени средства - свидетелски показания, протокол за оглед на местопроизшествие и фотоалбум към него, протокол за оглед на моторно превозно средство, заключения на редица експертизи – съдебномедицинска, автотехническа, химическа, документи относно здравословното състояние на пострадалия Д. П. приживе и много други документи като писмени доказателства, нито са анализирани и съпоставени, нито формално е посочено дали им се дава вяра или не и защо. Неизлагането на мотиви, посветени на анализа и оценката на доказателствени източници в съдебната практика е приравнено на липса на мотиви. Едновременно с това, посоченият порок на съдебния акт е накърнил процесуалните права на страните в наказателното дело, като е ограничил правото им да знаят въз основа на кои доказателствени материали съдът е формирал своето вътрешно убеждение при постановяване на присъдата, за да могат да организират ефективно защитата си пред по-горната инстанция. Мотивите към присъдата досежно индивидуализацията на основното наказание лишаване от свобода, наложено на подсъдимия за разгледаното престъпление, също не отговарят на предписания от процесуалния закон стандарт. Първата инстанция неправилно е приела, че степента на обществена опасност на конкретното престъпление е изключително висока, като в тази връзка „съобрази и общата законодателна тенденция към засилване на наказателната отговорност при причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта, отразяваща повишената обществена нетърпимост към подобен тип нарушения и необходимостта от засилена превенция и защита на човешкия живот“. Наказателната отговорност за извършено престъпление е лична и се понася в зависимост от степента на обществената опасност на самото деяние и на дееца, както и от всички останали обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 от НК, като наказанието винаги трябва да е съответно на извършеното престъпление. Затова наказанието за дадено престъпление не може да бъде определяно в зависимост от зачестяването на престъпни прояви от определен вид и общата законодателна тенденция към засилване на наказателната отговорност при причиняване на смърт на пътя. Обратното би означавало наказателната отговорност на извършителя на престъпление да бъде ангажирана не само за лично стореното от него, но и за други престъпни прояви, в които той няма лично участие, което е недопустимо и правно нетърпимо предвид принципа за личния характер на наказанието, прокламиран в чл. 35, ал. 1 и 2 НК. Затова и упоменатото обстоятелство неправилно е обсъждано от първия съд като такова обосноваващо изключително висока обществена опасност на конкретното деяние и изискващо завишаване на наложеното наказание. Налице е пропуск в съдебните мотиви да се изрази позиция досежно степента на обществена опасност на подс. Я. като личност и водач на МПС, което обстоятелство несъмнено е значимо при отмерване срока на основното наказание лишаване от свобода. Недоумение буди разбирането на съда, че при изрично посочени поредица смекчаващи вината обстоятелства, каквито са: „чистото съдебно минало на подсъдимия, младата му възраст, изразеното съжаление, добрите характеристични данни, трудовата му ангажираност, оказаното съдействие на разследващите органи и наличието на данни, че е участвал в оказването на помощ“, при отсъствие на посочено дори едно утежняващо обстоятелство и при липса на ясна оценка относно съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, който „е бил без предпазен колан“, наказанието лишаване от свобода по чл.54 от НК следва да бъде определено в размер на четири години и шест месеца, т. е. с една година и шест месеца над фиксирания в закона минимален размер на санкцията. По-нататък, налице е очевидно противоречие между двете части на съдебния акт - диспозитивна и съобразителна – относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода. В присъдата изрично е постановено, че подсъдимият, на основание чл.343, ал.1, б. „в“ вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.21, ал.1от ЗДП, се „осъжда на три години и четири месеца лишаване от свобода“. В мотивите към нея ясно и недвусмислено е отразено, че определеното по чл.54 от НК наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, „на основание чл.373, ал.2 от НПК вр. чл.58а, ал.1 от НК съдът редуцира с една трета и наложи окончателно наказание лишаване от свобода за срок от три години.“ Съгласно чл.305 от НПК присъдата е единство от уводна част, диспозитивна част и мотиви. Текстът на ал.4 на чл.305 от НПК изисква в диспозитива на присъдата да се посочат данните за самоличността на подсъдимия и да се изложи решението на съда по въпросите, посочени в чл.301 от НПК, сред които един от най-важните е този за наказанието. Според ал.3 на чл.305 от НПК в мотивите към присъдата се излагат правните съображения за взетото решение. Между диспозитив и мотиви не следва да има противоречия. Постановеното с диспозитивната част на присъдата трябва да бъде ясно, несъмнено и убедително обосновано с мотивите към нея. Всяко противоречие между отделните части на присъдата не позволява да се установи действителната воля на съда при решаването на спора, поР. което във всички случаи подобно несъответствие се преценява като съществено процесуално нарушение, накърняващо правата на страните в процеса. Постановеното с обжалваната присъда наказание от три години и четири месеца лишаване от свобода е в явно противоречие с аргументираното в мотивите по чл.54 от НК и редуцирано с една трета, на основание чл.58а, ал.1 от НК, наказание от три години лишаване от свобода. Не е ясна волята на съда по въпроса дали наказателната отговорност на подсъдимия според изискванията на чл.54 от НК се измерва с наказание лишаване от свобода, възлизащо на пет години, което намалено с една трета на основание императива на чл.58а, ал.1 от НК, изисква налагане на окончателно наказание лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца, или наказателната отговорност на дееца се измерва с посоченото в мотивите и индивидуализирано съгласно чл.54 от НК наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, което на основание чл.58а, ал.1 от НК се редуцира и предопределя налагане на окончателно наказание лишаване от свобода за срок от три години. При тези данни категоричен е изводът, че наложеното с присъдата наказание от три години и четири месеца лишаване от свобода е постановено в противоречие с правилата на процесуалния закон, което процесуално нарушение не може да бъде отстранено от въззивната инстанция. Нещо повече, този порок не може да бъде отстранен и от първата инстанция, постановила присъдата. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че постановеното по реда на чл.33а от НПК от първоинстанционния съд решение рег. №38/19.02.2026 г. по НОХД №1567/2025 г. на Окръжен съд – Бургас, което „допуска поправка на очевидна фактическа грешка в присъда №9/16.02.2026 г., постановена по НОХД №1567/2026 г. на Окръжен съд – Бургас, като в диспозитива вместо „осъжда на три години и четири месеца лишаване от свобода“ да се чете само „осъжда на три години лишаване от свобода“ не поражда целените от решаващия съдебен състав правни последици – да коригира размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, като го намали от три години и четири месеца на три години и така да придаде „законосъобразност“ на иначе неправилно приложения в случая институт на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК, доколкото същият императивно предписва максимален размер от три години на наложеното наказание лишаване от свобода, за да може последното да бъде отложено за изпълнение за изпитателен срок от три до пет години. Това е така, защото в чл.301, ал.1, т.1 – т.12 от НПК изчерпателно са посочени въпросите, които съдът решава с постановената от него присъда, сред които е и този за вида и размера на следващото се на подсъдимия наказание. Изключително грубо нарушение на процесуалната норма на чл.301, ал.1, т.1 от НПК съставлява внасянето на поправка, неоправдано омаловажена и приравнена на очевидна фактическа грешка, в постановената присъда относно размера на наложеното с нея наказание, независимо от неговия вид, по реда на чл.33а от НПК от съда, който е постановил присъдата, и както недопустимо е процедирал в случая решаващият състав на Окръжен съд – Бургас. Компетентен да измени постановената присъда, като намали или увеличи размера на наложеното наказание е въззивният съд по реда и при условията на чл.337, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 от НПК. С лимитирана компетентност да измени наложеното наказание – само да го намали, но не и да го увеличи – разполага и касационната инстанция съгласно чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Посочените норми от процесуалния закон са създадени за да обезпечат стабилност на постановената присъда и да гарантират процесуалните права на страните в наказателното производство. ПоР. това и самият съд, който е постановил присъдата, не разполага с правомощие сам да измени вида, размера и начина на изпълнение на наложеното с неговия акт наказание. По изложените съображения въззивната инстанция заключи, че обжалваната присъда страда от съществен недостатък – противоречие между диспозитивна и съобразителна част на съдебния акт и липса на надлежни мотиви, който ограничава процесуалните права на страните в наказателното производство, както пред първоинстанционния, така и пред въззивния съд, който не може да провери обосноваността, законосъобразността и справедливостта на атакуваната присъда и не може да осигури със своя съдебен акт адекватна правна защита на интересите на частните обвинители, инициирали настоящия въззивен контрол. Обсъденото съществено процесуално нарушение, допуснато при съдебното разглеждане на делото от първата инстанция и засегнало процесуалните права на страните, представлява основание за отмяна на съдебния акт от въззивната инстанция и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 вр. чл.348, ал.3, т.1 и т.2, вр. чл.334, т. 1 от НПК, стига това нарушение да е отстранимо. В случая то е такова, поР. което въззивната инстанция следва да отмени атакуваната присъда и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първата инстанция. Предвид констатираното основание за отмяна на атакуваната присъда, липсва необходимост от обсъждане на релевираните с въззивната жалба на повереника на частните обвинители оплаквания – за незаконосъобразно прилагане на условното осъждане по чл.66 от НК и неправилно оправдаване на подсъдимия по обвинението да е допуснал нарушение на правилото за движение по чл.15, ал.1 от ЗДП. Задължителните указания на въззивната инстанция се отнасят единствено до отстраняване на установеното нарушение на процесуалните правила, касаещи изготвянето на присъдата като съдебен акт. При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да има свободата по вътрешно убеждение, основано на пълно, всестранно и обективно изследване на доказателствата по делото, да отговори отново на въпросите по чл.301, ал.1 от НПК, но при спазване на забраната за влошаване положението на подсъдимия, като съобрази обстоятелството, че с въззивната жалба на повереника на частните обвинители се претендира единствено отмяна на приложението на условното осъждане по чл.66 от НК, но не и завишаване на наказанието три години лишаване от свобода, както и не се иска увеличаване размера на наложеното наказание лишаване от право да се управлява МПС за срок от четири години. Атакуваната присъда следва да се отмени изцяло, т. е. и в частта й относно веществените доказателства и присъждането на разноските по делото, по които въпроси отново ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото с оглед крайния изход на спора. Това се отнася и до претендираните от повереника на частните обвинители Д. В. П. и малолетния И. Д. П. разноски по делото, направени в настоящото въззивно производство. В заключение и водим от гореизложеното, въззивният съд намери, че следва да отмени изцяло обжалваната присъда и да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция от стадия на разпоредителното заседание. Ръководен от изложените съображения и на основание чл.335, ал.2, пр.1 вр. чл.348, ал.3, т.1 и т.2 вр. чл.334, т.1 от НПК, Бургаският апелативен съд