Решение № 4953 от 16.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 292/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С решение № 17996 от 07.10.2025г., постановено по гр.д. № 11412/2024г. по описа на СРС, 76-ти състав, е осъден ЗАД „Асет Иншурънс“ АД да заплати на З. Д. И. на основание чл. 432 КЗ сумата 15000 лв. /частична претенция от вземане в общ размер на 50000 лева/, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от ищеца, като пътник в тролейбус „Шкода 27TR Solaris TR" с рег. № ••••••••, неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на телесни увреждания, настъпили вследствие на ПТП от 13.03.2023 г., предизвикано по вина на водача на л.а. „Опел Зафира" с рег. № ••••••••, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /29.02.2024г./ до окончателното изплащане на сумата. С решението ЗАД „Асет Иншурънс“ АД е осъден да заплати на З. Д. И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1851.66 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство, а в полза на адв. Я. Д. Д. сумата от 2100 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно представителство в първоинстанционното производство. Срещу така постановеното решение в частта, с която предявеният иск е уважен за разликата над 10 000 лева до предявения размер от 15 000 лева е постъпила в срок въззивна жалба от ответника ЗАД „Асет Иншурънс“ АД, в която са развити съображения за неправилност на решението в обжалваната част. Въззивникът сочи, че неправилно първоинстанционният съд бил приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, тъй като съгласно приетото експертно заключение по комплексна съдебно-медицинска експертиза се установявало, че билките били интензивни през първите три седмици и със затихващ характер между 30 и 50 дни след инцидента. Пълният възстановителен период бил до два месеца, като нямало данни за усложнения. Ищцата имала предходно увреждане – компресивна фрактура на ТН12 груден прешлен, последиците от която не следвало да се оценяват от съда. С оглед на това счита за неправилно определеното обезщетение в размер на 20 000 лева, което счита за прекомерно и противоречащо на принципа на справедливостта. Не ставало ясно и какви социално-икономически условия на живот през 2023г. бил съобразил съдът и как тези условия влизат върху определянето на размера на обезщетението. Счита, че справедливият размер възлизал на 10 000 лева. На следващо място съдът неправилно бил разпределил приноса на двамата водачи за настъпване на произшествието в съотношение 70:30. Съдът не бил взел предвид, че произшествието не било настъпило в кръстовището и не следвало да се преценява отнетото предимство на водача на тролебуса, тъй като и двете превозни средства били излезли от кръстовището при настъпване на ПТП. Основна вина за настъпването му имал водачът на тролейбуса, тъй като същият имал възможност да възприеме автомобила преди кръстовището и да реагира с плавно спиране, без да причинява падане на лпътниците. Съприкосновението между превозните средства настъпило в момент, в който тролейбусът подминавал лекия автомобил, тъй като водачът на тролейбуса не бил оставил достатъчно странично разстояние между него и автомобила, което представлявало нарушение на чл. 42, ал. 2, т. 1 ЗДВП. Водачът на тролейбуса бил имал възможност да се отклони до 4,5 метра странично в посоката си на движение, което било достатъчно за да избегне удара. Последователността на действията на водача на тролейбуса били клаксон, след това задействане на спирачките, от което следвало, че водачът на тролейбуса не бил натиснал спирачките за да избегне удара, а заради настъпилия удар. Съдът не бил взел предвид и завишените изисквания към водачите на ППС от редовните линии за превоз на пътници, които предполагали завишено внимание, грижа за пътниците и професионални умения спрямо шофьорителюбители. С оглед на това счита, че приносът на водача на тролейбуса бил 70 към 30 за водача на лекия автомобил. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищцата З. Д. И. е подала отговор на въззивната жалба, в който развива съображения за нейната неоснователност. Първоинстанционният съд ясно бил посочил, че фактурата на ТН12 не е причинена от процесното ПТП, а че то единствено е обострило болките от предходната травма, в какъвто смисъл били и изложените в исковата молба твърдения. В мотивите били взети предвид социално-иконимическите условия и сандарта на живот към 2023г, а преценката на съда се основавала на пълен анализ на доказателствата по делото. Претърпените от въззиваемата страна травматични увреждания се установявали с категоричност от приетата експертиза, както и от показанията на свидетеля Д.М., които били последователни, непротиворечиви и кореспондирали с доказателствата по делото. Съдът бил взел предвид и трайната тенденция към нарастване на премиите и лимитите по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Ирелевантно за иска било съотношението на съизвършителството между двамата водачи, предвид солидарната отговорност на застрахователите на двамата независими съизвършители спрямо увреденото лице. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски. Третото лице – помагач ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД на страната на въззивника ЗАД „Асет Иншурънс“ АД е депозирало становище от 20.04.2026г., в което развива съображения за неоснователност на доводите на жалбоподателя относно съотношението на независимото съизвършителство. Сочи, че водачът на тролейбуса се движил по път с предимство, което му било отнето от водача на лекия автомобил. Счита, че водачът, движещ се по път с предимство не дължал поведение, което да бъде съобразено с евентуалните бъдеши нарушения на други водачи, освен при непосредствена опасност. Аварийното спиране било правомерна и дължима реакция, тъй като навлизането на лекия автомобил било внезапно. Липсвала причинноследствена връзка между поведението на водача и настъпилите вреди. Не било налице и съизвършителство, тъй като поведението на водача на тролейбуса не било противоправно. Счита, че твърденията на жалбоподателя, че причина за ПТП не било навлизането на автомобила, както и че се касаело за неспазена странична дистанция, били в противоречие с установения механизъм на ПТП, а нормата на чл. 132, т. 2 ЗДвП не въвеждала обективна или завишена отговорност на водача на обществен превоз, нито отменяла основните принципи на деликтна отговорност. Счита, че независимото съизвършителство било ирелевантно в рамките на иска по чл. 432 КЗ, тъй като отговорността на застрахователните на отделните делинквенти спрямо пострадалия е солидарна, а вътрешните отношения между застрахователните не били предмет на настоящото производство. С оглед на това счита, че първоинстанционният съд бил излязъл извън предмета на спора като извършил процентно разпределение на вината между съизвършителите. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Относно неговата правилност по изложените в жалбата съображения, съдът намира следното. По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже пълно и главни следните обстоятелства: сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и застрахователя-ответник; настъпването на пътно-транспортно произшествие по вина на застрахования при ответника водач, настъпването на сочените в исковата молба неимуществени вреди – техният обем и интензитет, както и причинноследствената връзка между вредите и механизма на произшествието и неимуществените вреди; предявяването на извънсъдебна застрахователна претенция при спазване изискванията на чл 380 КЗ. Вината се предполага до доказване на противното. В тежест на ответника е да докаже възраженията си, както и изплащане на дължимото обезщетение. В първоинстанционното производство са обявени за безспорни обстоятелствата и от приетата справка от регистъра към Гаранционния фонд и извънсъдебна претенция се установява, че към датата на процесното ПТП – 13.03.2023г., е бил налице валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между ЗАД „Асет Иншурънс“ АД и собственика на л.а. „Опел Зафира“ с рег. № ••••••••, както и че на 01.09.2023г. въззиваемата страна З. Д. И. е подала пред застрахователя уведомление за настъпило ПТП, с което е претендирала плащане на застрахователно обезщетение за претърпените от произшествието неимуществени вреди. По уведомлението е образувана ликвидационна преписка № 30023000326, като с писмо от 28.11.2023г. въззивникът-ответник е отказал плащане на застрахователно обезщетение поради липса на достатъчно доказателства за противоправно поведение на застрахования водач. Също така предвид предмета на въззивното обжалване /първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е уважен за разликата над 10 000 лева до 15 000 лева/ и изложените във въззивната жалба съображения, в настоящото производство не е налице спор и относно механизма на процесното ПТП, който е следният: На 13.03.2023 г. в град София, по бул. България, в светлата част на денонощието (около 13:55 часа) при ясно време и суха пътна настилка, на хоризонтален пътен участък водачът В.Р.А., управлявайки тролейбус Шкода 27TR Solaris TR с рег. № ••••••••, се е движел в спомагателното платно на бул. България с посока на движението от бул. Иван Евстратиев Гешов към ул. Дойран. В неговата посока на движение е имало действащ пътен знак Б3 от ЗДВП „Път с предимство“. По същото време в района на кръстовището между спомагателното платно на бул. България и ул. Кюстендил от дясната страна на тролейбуса, придържайки се в дясната част на спомагателното платно на бул. България, навлиза л.а. Опел Зафира с рег. № ••••••••, управляван от Ц.В.П.. В посоката на движение на л.а. Опел Зафира е действал пътен знак Б1 от ЗДвП „Пропусни движещите се по пътя с предимство!". Водачът на тролейбуса възприема навлизащия от дясната му страна автомобил, като реагира със звуков сигнал и последващо аварийно спиране. При припокриване траекториите на движение на двете ППС настъпва лек контакт (удар) в страничното ляво огледало на л.а. Опел и предната дясна част на тролейбуса, като след осъществения контакт водачът на последния освобождава педала на спирачката и тролеят се придвижва в посока напред и след това спира. Водачът на л.а. Опел продължава движението в права посока като отклонява и спира автомобила в пресечката с ул. Булаир. В тролейбуса е пътувала З. Д. И., която се е намирала в зоната срещу втората врата на тролейбуса, правостояща, като се е държала за хоризонтална тръба. Вследствие аварийното спиране на тролейбуса пътничката З. И., повлияна от инерционните сили, въздействали върху тялото й, със залитане по посоката на движение, е изведена от равновесие и пада по гръб в тролейбуса. Не е налице спор и относно обстоятелството, че застрахованият при въззивника водач на л.а. „Опел Зафира“ е един от водачите, които виновно са причинили процесното произшествие. Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват по категоричен начин от приетия в първоинстанционното производство констативен протокол за ПТП с пострадали лица, от показанията на свидетелите В.А. и Д.М. /водачи на двете превозни средства, участвали в произшествието/, както и от експертното заключение по съдебноавтотехническата експертиза. Спорът в настоящото производство се концентрира върху въпросите за наличието на независимо съизвършителство на процесните вреди между двамата водачи и съотношението на отговорността между тях, както и върху обема и интензитета на претърпените неимуществени вреди, респективно размера на дължимото обезщетение, определен по реда на чл. 52 ЗЗД. В тази насока съдът намира следното. Както беше посочено по-горе, по претенцията с правно основание чл. 432 КЗ подлежи на изследване въпросът за механизма на настъпилото произшествие и вината на застрахования при ответника водач. При наведени от страните твърдения, че в произшествието са участвали двама /или повече/ водачи, които са сочени като виновни за неговото настъпване, съдът е длъжен да изследва механизма на произшествието и въз основа на него да достигне до извода кой от тях носи вината за причиняването на вредите, респективно чий застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск. При достигане до извода, че и двамата водачи са виновни за нанасянето на процесните вреди на ищеца, съдът е длъжен да установи това обстоятелство, от една страна доколкото поведението на всеки от водачите е част от механизма на произшествието, а от друга страна доколкото участието на застрахования от ответника водач в независимото съизвършителство обосновава пасивната материалноправна легитимация на застрахователя - ответник. Съотношението на вината между независимите съизвършители обаче е извън фактическия състав на иска с правно основание чл. 432 КЗ и не подлежи на изследване. Това е така, защото нормата на чл. 499, ал. 8 КЗ изрично урежда, че при множество причинители на застрахователното събитие всеки застраховател, съответно Гаранционният фонд по чл. 518 КЗ или институция, натоварена да извършва гаранционни плащания, аналогична на Гаранционния фонд по чл. 518 КЗ, отговарят пред увреденото лице, както отговарят причинителите. Когато причинителите отговарят солидарно, застрахователите, съответно Гаранционният фонд по чл. 518 КЗ или институция, натоварена да извършва гаранционни плащания, аналогична на Гаранционния фонд по чл. 518 КЗ, също отговарят солидарно. В случая солидарната отговорност на независимите съизвършители следва от правилото на чл. 53 ЗЗД, поради което отговорността на техните застрахователи по задължителната застраховка също е солидарна. Както е изяснено в съдебната практика /решение № 123 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 171/2011 г., IV г. о., ГК/ в производството по иска за обезщетение за причинените вреди съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите. Съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД, където предмет на делото са вътрешните отношения между длъжниците. Ето защо в производството по иска с правно основание чл. 432 КЗ съдът е длъжен да изясни единствено кой от двамата водачи /или и двамата/ е виновен за произшествието, докато съотношението на вината между тях е предмет на изследване в производството по иска на платилия застраховател на единия съизвършител срещу застрахователя на другия съизвършител, с какъвто иск съдът не е сезиран. Този въпрос е ирелевантен за възникването на правото на обезщетение на ищеца по предявения иск по чл. 432 КЗ, както и за неговия размер. Следователно изложеният от третото лице – помагач довод, че в мотивите си първоинстанционния съд е излязъл извън фактическия състав на иска, с който е бил сезиран, като е разпределил отговорността между двамата водачи – независими съизвършители в съотношение 70 към 30, е основателен. По този въпрос първоинстанционното решение няма установително действие в отношенията между ищеца и третото лице – помагач на страната на ответника, нито формира обвързваща сила на мотивите в отношенията между ответника и привлеченото трето лице, нито мотивите на съдебното решение могат да бъдат самостоятелен предмет на въззивно обжалване, след като жалбоподателят не оспорва факта, че застрахованият от него водач е един от независимите съизвършители, както и че носи солидарна отговорност за настъпилите вреди. Предвидената в чл. 223, ал. 2 ГПК обвързваща сила на мотивите се формира само по правнорелевантните факти от състава на претенцията по чл. 432 КЗ, както бяха посочени по-горе. В случая от приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните експертно заключение по съдебно-автотехническа експертиза се установява по категоричен начин, че вината за настъпване на процесните вреди се носи и от двамата водачи, доколкото всеки от тях е имал техническата възможност да ги предотврати. Водачът на л.а. „Опел Зафира“ – като спази действащия по отношение на него пътен знак „Б1“ и пропусне движещия се по пътя с предимство тролейбус, а водачът на тролейбуса – като предприеме действия по плавно /а не аварийно/ намаляване на скоростта, предвид установената възможност на водача да възприеме другото превозно средство и изчислената от вещото лице опасна зона. С поведението си водачът на л.а. „Опел Зафира“ е извършил нарушение на чл. 50, ал. 1 ЗДвП, а водачът на тролейбуса – на чл. 132, т. 2 ЗДвП. Следователно въззивникът е солидарно отговорен за заплащане на пълния размер на обезщетението /което обстоятелство той и не оспорва/, а съотношението на вината не е предмет на настоящото производство и съдът не следва да се произнася по него. Относно претърпените от въззиваемата страна неимуществени вреди и размера на обезщетението съдът намира следното. От приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните експертно заключение по комплексна съдебно-медицинска експертиза /КСМЕ/, което съдът кредитира при условията на чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че въззиваемата страна е претърпяла следните травматични увреждания в причинно-следствена връзка с механизма на произшествието, а именно: счупване на 9-то ребро в ляво; контузия на раменния пояс и мишницата в ляво; контузия на долната част на гърба и таза; контузия в гръдно-поясния отдел на гръбначния стълб /където се наблюдава наличие на застаряла фрактура на ТH12 гръден прешлен от предходна травма/. При съвкупност уврежданията са причинили на пострадалата временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Болките са били най-интензивни непосредствено след травмата, в първите 3 седмици, с постепенно затихващ характр, между 40-50 дни. Необходим е бил прием на обезполяващи медикаменти според интензивността на болката. Фрактурата на 9-то ребро, с малка дислокация, се характеризира с болезненост при дишане /гръдният кош е подвижна повърхност/, при движение, невъзможност за сън на лявата страна на тялото, при кашляне, кихане, ограничава се движението на снагата. Руптура на саркокцигеалната синдесмоза /връзка между кръстна и опашна кост/ се установява с МРТ, ехографски метод за установяване на тази увреда не е меродавен. Пълният възстановителен период е около 1,5 – 2 месеца, като движението на снагата е било затруднено на фона на дегенеративните /възрастови/ промени на гръбнака около 40-50 дни. Компресивната фактура на ТН12 груден прешлен с давност /предшестваща инцидента/ е увеличила болката и ограмичение на движенията в тази област. Контузиите в засегнатите области изискват покой в острия период. Възможно е за в бъдеще при натоварване, промени във времето да се появява болков синдром в областта на уврежданията. От показанията на св. Д.М. /дъщеря на въззиваемата страна/ се установява, че майка й е изпитвала страх и силна болка, била е подложена на медикаментозно лечение, изпитвала е физическа немощ и затрудния от битов характер, трудно е намирала поза за покой, в която да не изпитва болки. Свидетелят споделя, че майка й имала друга скорошна травма, претърпяна около 2 месеца преди процесния инцидент, когато е счупила прешлен на гръбнака си, като процесните травми обострили още повече състоянието й, което било значително подобрено към момента на ПТП. Сочи, че от години имала проблеми със заспиването, които регулирала с медикаменти, но след инцидента не могла да спи, въпреки приема на лекарства. Въпреки евентуалната заинтересованост на свидетеля като дъщеря на въззиваемата-ищца, при преценката си по реда на чл. 172 ГПК съдът кредитира свидетелските показания като ясни, безпротиворечиви и житейски логични. Показанията на свидетелката се явяват в синхрон с изводите на вещите лица по приетото КСМЕ относно болков синдром, който е остър в първите 3 седмици и продължил със затихващ характер до 40-50 дни от травмата, както и относно затрудненото движение на въззиваемата вследствие на уврежданията. Освен това показанията пресъздават по логичен начин обичайните човешки реакции на изпитана болка от травматични увреждания – прием на обезболяващи, битови затруднения, трудно намиране на безболезнена поза за покой, липса на сън. Логични и в съответствие с експертното заключение са и показанията на свидетелите за възобновяване на болката в областта на старата травма на въззиваемата-ищца /претърпяна преди произшествието/ доколкото от КСМЕ е видно, че е вследствие на процесното събитие тя е претърпяла травматично увреждане именно в същата област. Във връзка с развитите във въззивната жалба оплаквания следва да се посочи, че ищцата не е тръвдяла и първоинстанционният съд не е приемал, че болката в резултат на предхождащата травма е в причинно-следствена връзка с произшествието, а че нанасянето на ново травматично увреждане на същото място е довело до засилване на болковия синдром в тази област. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът приема, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т.2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/, като например - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. В частност следва да бъде отчетена от една страна възрастта на въззиваемата-ищца – на 68 години към датата на увреждането; обстоятелството, че при нанасяне на вредите е била пътник в превозно средство от градския транспорт без отношение към пътната обстановка; че вследствие на произшествието е претърпяла счупване на 9-то ребро в ляво , контузия на раменния пояс и мишницата в ляво , контузия на долната част на гърба и таза, контузия в гръдно-поясния отдел на гръбначния стълб ; че тези травматични увреждания са породили болков синдром, който е бил силен през първите 3 седмици и със затихващ характер в рамките на 40 до 50 дни; че се е налагало да приема обезболяващи медикаменти; че уврежданията са причинили затруднения в движението на снагата и възстановяването е изисквало покой; че възстановителният период е бил между 1,5 и 2 месеца, като след това е възможно възобновяване на болковия синдром при натоварване и промяна във времето; че въззиваемата-ищца е изпитвала страх от случилото се, трудно е намирала поза, в която да почива без да изпитва болка, имала е нарушение на съня вследствие на болките. От друга страна съдът отчита, че така описаните травматични увреждания в тяхната съвкупност са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота; че от медицинската документация и експертното заключение по КСМЕ не се установява по категоричен начин да е претърпяла вследствие на произшествието руптура на саркокцигеалната синдесмоза /връзка между кръстна и опашна кост/ с оглед липсата на извършено МРТ изследване; че възстановяването е протекло в рамките на посочения възстановителен период без да се налага медикаментозно лечение /извън приеманите обезболяващи/ и други медицински итервенции. Предвид всичко изложено по-горе съдът приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, който би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот /включително минималната работна заплата за 2023г. от 780 лева, средната брутна работна заплата за същата година от 24 147 лева годишно и отчетената инфлация спрямо предходната година от 4,7%/, с оглед на конкретните обстоятелства по делото следва да бъде определено на 15 000 лева. С оглед гореизложеното, предявеният иск за сумата от 15 000 лева /частично от 50 000 лева/ е изцяло основателен в предявения му размер. Поради съвпадение в крайните изводи на въззивната иснтанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част, с която ЗАД „Асет Иншурънс“ АД е осъден да заплати на З. Д. И. разликата над 5112,92 евро /10 000 лева/ до 7669,38 евро /15 000 лева/ - частично от 25 564,59 евро /50 000 лева/, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени от ищеца, като пътник в тролейбус „Шкода 27TR Solaris TR" с рег. № ••••••••, неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на телесни увреждания, настъпили вследствие на ПТП от 13.03.2023 г., предизвикано по вина на водача на л.а. „Опел Зафира" с рег. № ••••••••, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /29.02.2024г./ до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските. В частта, с която така предявеният иск е уважен до размера от 5112,92 евро /10 000 лева/, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. По разноските. При този изход от спора, право на разноски във въззивното рпоизводство има единствено въззиваемата страна З. Д. И.. Същата не е сторила разноски, а е била защитавана безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв от адв. Я. Д. Д. съгласно представения договор за правна защита и съдействие и свидетелство за регистрация на адвоката по ЗДДС. Съдът, като взе предвид обжалваемия интерес, липсата на проведено съдебно дирене пред въззивната инстанция и извършените от процесуалния представител действия – подаване на отговор на въззивната жалба, представителство в едно открито съдебно заседание и депозиране на писмена защита, както и средното /обичайно за вида дело/ ниво на правна сложност, намира, че в полза на адв. Д. следва да бъде присъдено възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на 490,84 евро /960 лева/ с включен ДДС. Така мотивиран, Софийският градски съд