Решение № 55 от 14.4.2026 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 10/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 718/10.11.2025 г., постановено от Районен съд – Враца по гр. д. № 3152/2024 г. съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл. 124 ГПК, чл. 109 ЗС и чл. 41 от ЗС, като е приел за установено в отношенията между страните, че Н. Л. и О. И. притежават 50% идеални части от общите части от сграда с идентификатор 12259.1020.297.1 по кадастралната карта на гр. Враца с адрес в гр. Враца, ••• – покрив, таван, входна врата към общия коридор до мазите, общ коридор до мазите и стълбище. Осъдил е К. М. К. и М. К. К. да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищците да използват общите части по предназначение, като: предадат на Н. Л. и О. И. ключове от външната входна врата към двора, водеща към стълбището, което достига до тавана и покрива на сградата; не заключват и не затварят входната врата към общия коридор на мазите в сградата; не препятстват ползването на общия коридор, водещ до мазите и общото избено помещение в сградата; преустановят заключването на външната портална врата, водеща към общото дворно място; Съдът още е осъдил всеки от ответниците да заплатят на ищците по 252 лв. разходи за ремонт на водопроводна инсталация на сградата, както и по 40 лв. разходи за отпушване на отвеждащата канализационна тръба, обслужваща сградата, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.10.2024 г. до окончателното им изплащане. Съдът е отхвърлил иска за премахване на помощната постройка в общото дворно място и е присъдил разноски. За да постанови решението си, районният съд е приел, че таванът, покривът, коридорът към мазетата и дворната порта са общи части по чл. 38 ЗС, както и че дяловете в общите части за всеки етаж, съответно и съсобственик, са по 50% (чл. 40 ЗС), като за изчисляване на дяловете в общите части е изхождал от съотношението на стойностите на отделните помещения, които съсобствениците притежават, изчислени при учредяване на етажната собственост – меродавният момент от нотариалното учредяване през 1962 г. на суперфицията между братятаправодатели на страните в настоящото производство. Приел е, че таванът, покривът и стълбището не са присъединени към втория етаж поради липса на проект и съгласие. По исковете с правно основание чл. 109 ЗС първостепенният съд е приел, че действията на ответниците (заключване на врати) препятстват достъпа на ищците до тези общи части, а по отношение на ремонтираните разходи е приел, че са необходими по смисъла на чл. 41 ЗС, което налага К. К. и М. К. да понесат по 25% от тях. Настоящото производство е по постъпилата против решението въззивна жалба № 19392/27.11.2025 г. от ответниците К. К. и М. К.. Те твърдят, че въз основа на договор за доброволна делба от 03.07.2003 г. се легитимират като собственици на ½ ид. част от поземления имот с площ 292 кв.м., на самостоятелния етаж втори от сградата в него, н а целия обособен таван на втория етаж и правото на надстрояване на трети етаж, западната част от коридора на мазето, заедно с две мазета в западната част на избеното помещение и самостоятелно стълбище, което обслужва тяхната част от сградата. Неправилно съдът признал за установено, че въззиваемите лица са собственици на 50% от общите части на сградата. В съдебната практика се приемало, че титулярът на право на надстрояване има приоритетно право върху подпокривното пространство, доколкото то е необходимо за строежа. В тези случаи подпокривното пространство се изключвало от общите части, защото ставало обект на право на строеж, което принадлежи на този, комуто е учредено правото на надстрояване. Също законово допустимо било разпореждането с обща част (таван/подпокрив), когато е извършено чрез учредяване на надстрояване, налице е съгласие на всички съсобственици и е съобразено с нормативите, както е станало с договора за делба. Счита, че докато правото на надстрояване е валидно, никой друг собственик няма права върху тавана, като правото на надстрояване от своя страна било безусловно и безсрочно. В този смисъл решението е незаконосъобразно в частта, с която съдът е признал ищците за собственици на половината таван. Едновременно с горното твърди, че таванът не е обща част, защото имал височина, врата, прозорци, което го характеризирало като място, което може да се обособи като самостоятелен обект. Договорът за делба демонстрирал волята на собствениците за промяна на предназначението на тавана в самостоятелен обект, тип ателие, на които изисквания обектът отговарял и за което имали право - правото на надстрояване. По-нататък, съдът неоснователно приел, че вътрешното стълбище е обща част, доколкото то било изградено да обслужва единствено обектите на въззивниците – втория етаж и тавана, а дори и да се приемело, че е обща част, то по отношение на него приложение намирала разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗС. Същото се отнасяло и за така наречената „външна порта“, защото и тя била предназначена да обслужва собствеността на жалбоподателите – изградена била в тяхната западна част на имота. По отношение на достъпа до коридора за мазите твърди, че достъпът не е ограничаван. По отношение на иска за заплащане на извършения ремонт намира, че водопроводната инсталация е извършена без съгласие на всички съсобственици и защото самите ищци били запушили канализацията. Също така се установявало, че този ремонт е извършен на улицата извън имота, поради което следвало да бъде извършен от ВиК или Община Враца и намира, че не дължат претендираните суми. Осъждането за предоставяне на достъп до двора също било неправилно, защото не било доказано достъпът до двора да им е ограничен. Неправилно било решението и в частта за разноските. Иска се неговата отмяна. С отговора на въззивна жалба и с представената писмена защита процесуалният представител на въззиваемите моли решението да се потвърди. Подчертава, че етажната собственост е възникнала още през 1962 г., когато първоначалните собственици на поземления имот – братята М. и Г. К., учредяват право на строеж един на друг, с който нотариален акт са уредили и разпределението на собствеността върху построеното – след построяването единият брат да получи в собственост първия етаж с половината от мазите, а другият брат – втория етаж с половината от мазите. Отбелязва, че въззивниците не отричат, че не дават достъп на въззиваемите-ищци до външния метален портал, външната врата и коридор за достъп до тяхното мазе, стълбището, което води до тавана и самия таван, а твърдят, че са тяхна изключителна собственост. Излага отново правни съображения по приложението на чл.38 ЗС, като счита, че предметните части имат статут на общи части. В откритото съдебно заседание страните поддържат позициите, защитавани в първостепенното производство, като въззивниците акцентират на волята на техните предци и на разпределението и ползването на имота от тях в миналото и по техен спомен. Във въззивното производство не са събирани нови доказателства. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното. Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено съобразно търсената от ищците защита. В частта, в която е отхвърлен негаторният иск за премахване на помощна постройка от дворното място, решението не е обжалвано, съответно – влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка. В останалата си част, в която е обжалвано, решението по същество е правилно. След собствена преценка на доказателствата по делото настоящият състав намира за безспорно установено, че процесната двуетажна жилищна сграда в гр. Враца е изградена като двуфамилна къща върху съсобствен парцел, първоначално притежаван от двама братя, които взаимно са си учредили право на строеж върху притежаваните от всеки от тях 1/2 идеална част от имота. С този нотариален акт за суперфиция от 1962 г. изрично е уговорено, че бъдещият първи етаж заедно с половината мазе ще принадлежат на единия брат (праводател на въззивниците), а вторият етаж заедно с останалата половина от мазето – на другия (праводател на въззиваемите), без да се прави разпределение относно подпокривното пространство. Впоследствие с договор за доброволна делба от 2003 г. наследниците на първоначалните съсобственици са разпределили ползването и правата си, като на праводателя на ищците е възложен първият етаж, заедно с източната част от мазето и съответните идеални части от общите части на сградата и двора, а на наследниците по линията на ответниците – вторият етаж, западната част с коридора на мазето, „целият таван“ и правото на надстрояване на трети етаж, както и реално ползване на западната половина от дворното място. Правата на ищците върху първия етаж, две избени помещения и 1/2 ид. част от двора (с право на ползване на източната му част) произтичат от последователни разпоредителни сделки (покупко-продажби от 2003, 2008, 2009 и 2021 г.), а правата на ответниците върху втория етаж, идеални части от мазето, тавана, стълбището и двора – от делбата и последващо дарение от 2024 г. Липсва спор по отношение на изложеното дотук, страните спорят за математическите и правните последици, които тези обстоятелства имат към предявените искове. От събраните гласни доказателства се установява, че страните ползват самостоятелните си етажи по предназначение, но между тях е възникнал траен конфликт относно достъпа до общите части и характера им на такива – портала към дворното място, коридора и входа към мазетата, вътрешното стълбище и най-вече - подпокривното пространство. Свидетелите на ищците сочат, че външната портална врата към двора, както и входът към общия коридор на избения етаж, се държат заключени от ответниците, които отказват да предоставят ключ и по този начин препятстват достъпа на ищците до двора, до общото мазе с ВиК инсталацията, както и до тавана и покрива. Вещото лице също е посочило в заключението си, че е допуснато до таванското помещение от К.и (обитаващи втория етаж). Съществено значение за спора има съдебно‑техническата експертиза, изготвена в общо три заключения – основно и две допълнителни . Вещото лице установява, че достъпът на ищците до източната част на двора е възможен единствено пеша – през входа към първия етаж и тераса на северната фасада, откъдето по външни стъпала се достига до нивото на терена, докато автомобилен достъп и общ портал са ситуирани в западната част, за където ключове държат единствено ответниците. За подпокривното пространство експертизата посочва, че над втория етаж е налице типично подпокривно пространство; цялото пространство не е проектирано и изпълнено като тавански/мансарден етаж и няма необходимата нормативна височина и конструктивно решение за самостоятелен обект или помещение към втория етаж. Експертизата категорично заключава, че подпокривното пространство не може да бъде самостоятелен обект, тъй като тавани и мазета се заснемат самостоятелно само при промяна на предназначението им въз основа на одобрен инвестиционен проект, какъвто липсва. Отбелязано е също, че вътрешното стълбище, чрез което се достига както до втория етаж, така и до подпокривното пространство и покрива, е конструктивно свързано с функциите на сградата и осигуряването на достъп до тези части, поради което от техническа гледна точка то има характер на обща част. В допълнителното заключение по чл. 40 ЗС вещото лице изчислява дяловете в общите части, изхождайки от равностойността на двата самостоятелни обекта (първи и втори етаж), и достига до извод, че към момента на възникване на етажната собственост идеалните части от общите части следва да бъдат по 50% за всеки етажен собственик. В точка 4 от първото експертно заключение е описано, че е имало проект за отделни входове за мазите, но той не е осъществен, като до избените помещения на ищците може да се стигне само от общия коридор. В следващата точка от заключението пък е описано, че и до тавана може да се стигне единствено и само през вътрешното стълбище на втория етаж, което по документи е на К.и. Тоест от тези обективни фактически данни е видно, че присвоявайки тези помещения, на практика се блокира достъпа на ищците до общите помещения, тъй като не съществува друго място, от което да ги достигат. По-нататък в тази точка вещото лице е описало, че типът на помещението, намиращо се над втория етаж, е подпокривно пространство, което няма характер на таванско складово помещение, състои се от оградните стени само на къщата и на пода му е покривната конструкция. За да стане тавански етаж е нужно да се проектират помещения с определени параметри на височина и да се изгради таван на стаите. Заключено е, че таванът към настоящия момент не може да бъде заснет като самостоятелен обект – за това трябва да бъде променено предназначението и да има одобрен проект, което хипотетично би могло да е възможно, ако се направи лек надзид. Това не се опровергава и от третото допълнително заключение, дадено от вещото лице по поставените допълнителни въпроси, в което е декларирало, че в средата на помещението действително има достатъчна височина за тавански етаж, но за изграждането му е необходимо поне 50% от помещението да има такава височина, също и за да се ползва за ателие, склад или друг обект, такъв обект следва да се изгради, като се затвори със стени и таван. Към момента е налице едно общо подпокривно пространство, държащо покрива, което е в незадоволително, изгнило състояние, изискващо ремонт. Вещото лице изрично отбелязва, че извършените от ищците ремонтни дейности касаят нормалното функциониране на водопроводната и канализационната инсталация на сградата, доколкото запушена инсталация не би могла да обслужва жилищната сграда. При така изложеното въззивният съд намира, че правните изводи на районният съд се подкрепят от доказателствата по делото и решението е постановено при правилна интерпретация на доказателствата и фактите по делото и правилно приложение на правото. За уважаване на иска по чл. 109 ЗС трябва да се докажат две неща – действия на ответника, които са неоснователни и създават пречка за упражняване на правото на собственост в пълен обем. С термина „негаторни искове“ се подчертава, че се касае за отричане (negare) претендирано от третото лице право върху имот на ищеца, да се отрече възможността на това лице да въздейства по-нататък върху този имот и (или) да се преустанови поддържането на противоправното състояние, създадено от неоснователните въздействия на третото лице върху имот а. По същество ответниците са се домогвали да докажат, че таванът, стълбището към него и порталът към двора са изключителна тяхна собственост и прилежаща част към техния самостоятелен обект и етаж, поради което, доколкото не са собственици, ищците нямат правно основание да имат достъп до тези места, респективно неоснователно търсят защита посредством негаторен иск. Въззивният съд не може да се съгласи с тази теза, защото, дори и такова разпределение в достъпа до имота да е практически поддържано от предходните обитатели, то не намира опора в приложимия закон. С построяването на къщата и придобИ.ето на отделните етажи от различни лица сградата е преминала в режим на етажна собственост, при който дворът, покривът, подпокривното пространство, стълбището и вратите към общите помещения са възникнали като общи части по силата на чл. 38 ЗС. Моментът, когато етажната собственост е възникнала, е 1962 г. - с нотариалното учредяване на суперфицията и уреждане собствеността върху новоизграденото между братята, както правилно е дефинирал и районният съд. Преди това целият имот е бил съсобственост, следователно до този момент не са намирали приложение правилата за етажната собственост. При учредяването на суперфицията братята са разпределили бъдещата сграда по етажи, като за частите, които не са уредени изрично (таван, покрив и пр.), се прилага режимът на общите части по чл. 38 ЗС. Учредяването на право на строеж тук е комбинирано с предварително разпределение на бъдещите обекти и това разпределение има вещнопрехвърлителен ефект за самите обособени етажи, когато строежът бъде реализиран съобразно договореното. То е достатъчно, за да възникне етажна собственост с двама собственици на самостоятелни обекти. Чл. 38, ал. 1 от ЗС определя кои части на сградата са общи по закон – земята, основите, външните стени, покривът, таванското пространство, когато не е обособено като самостоятелен обект и служи за изолация и достъп до покрива. Съдебната практика приема, че подпокривното пространство в сгради в режим на етажна собственост е обща част, когато не е изградено като жилища, ателиета, тавански складови помещения или други отделни обекти или сервизни помещения към такива. Когато няма достатъчна височина, площ, обем и достъп и служи по същество като изолация между последната плоча и покрива и за осигуряване на достъп до покрива, то се квалифицира като обща част по естество. Тълкувателно решение № 34/15.08.1983 г. ОСГК изрично разграничава общите части по естество и по предназначение. По естество са частите, без които сградата не може да съществува или които обслужват всички обекти – например покрив, подпокривно пространство, външни стени. По предназначение могат да станат други помещения, ако са предвидени да обслужват общите нужди (охрана, перално помещение и пр.), но те трябва да са технически годни обекти и това предназначение следва от проекта или валидно решение на всички съсобственици. Тълкувателното решение подчертава, че договорки между съсобственици, които са в противоречие с императивния режим на общите части по естество по чл. 38, ал. 1 ЗС, не могат да променят техния статут; възможно е да се уговори само ползване. В този смисъл е и Решение на ВКС № 173/21.05.2009 г. по гр.д. № 2562/2008 г., съгласно което общите части по чл. 38 ЗС възникват по закон и не могат да бъдат изключени или прехвърлени изцяло на един етажен собственик, освен ако определен елемент е обособен като самостоятелен обект или сервизно помещение към обект. Решение № 280/18.03.2014 г. по гр.д. № 1718/2013 г. на ВКС изрично препраща към ТР № 34/1983 г., подчертавайки, че квалификацията „обща част“ не зависи от волята на страните, а от обективното предназначение и конструктивна роля на частта в сградата. Решение № 40/25.03.2016 г. по гр.д. № 4994/2015 г. На ВКС отново приема, че съдът е длъжен служебно да съобрази дали спорният елемент (вкл. подпокривно пространство) е обща част по чл. 38 ЗС, без да е обвързан от формулировките в нотариалните актове или договорите. Тези решения използват подпокривното помещение като типични примери за общи части по естество и следват линията, че частни договорки могат да регулират само ползването, но не и да „извадят“ по естество обща част от режима на чл. 38 ЗС. В случая подпокривното пространство няма характеристиките на самостоятелен обект и служи по същество като междинно пространство под покрива, т.е. класическа обща част по естество, което се установява от експертното заключение по делото. В него, както се каза, изрично е посочено, че таванът няма нормативно изискуемата светла височина по ЗУТ и не е проектиран като самостоятелен обект или сервизно помещение към втория етаж. На база ТР № 34/1983 г. и Решение № 280/2014 г. на ВКС при тези характеристики подпокривното пространство е обща част по естество по чл. 38, ал. 1 ЗС и статутът му не се определя от волята на страните в договора за делба. Обективните му строително‑технически характеристики не са на самостоятелен или обслужващ обект, следователно той не може да стане „обща част по предназначение“ към втория етаж, а остава обща част по естество. Когато конститутивният акт (тук – нотариалният акт за суперфиция с разпределение) мълчи за тавана, а по строително‑технически показатели той не може да е самостоятелен обект и не е проектиран като такъв, той остава обща част по естество за двамата собственици на етажи. В обобщение, подобно на първостепенния съд, настоящият също намира, че нито нотариалният акт за суперфиция, нито договорът за доброволна делба съдържат валидно разпореждане, което да превърне подпокривното пространство в изключителна собственост към втория етаж. Правилни са изводите на първостепенния съд, че посочването на „целия таван“ в делбата не може да доведе до промяна в режима му на обща част по естество. Показанията на свидетелите, които възпроизвеждат разбиране, че „таванът бил на чичото“ или че ответниците „ползват целия таван вече 60 години“, също не са достатъчни и основание за извод за възникнала изключителна собственост, доколкото липсва преустройство по ЗУТ и одобрен проект за обособяване на тавански етаж. В този контекст въззивният съд също кредитира изцяло заключението на вещото лице и приема, че таванът, покривът, вътрешното стълбище, входът и коридорът към общото мазе са общи части по смисъла на чл. 38 ЗС, от които ищците притежават 50% идеални части и към които следва да им бъде осигурен безпрепятствен достъп. Стълбището в сградата също е обща част по естеството си, принадлежаща на етажните собственици по силата на закона, тъй като служи за достъп до отделните етажи (Решение № 1131 от 17.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4213/2007 г.). Такава част безспорно също е и портата, от която се влиза в двора на общия поземлен имот. След като се установява, че тези части са общи, следователно съсобственикът, който се легитимира като собственик на 50% идеални части от общите части, следва да има достъп до тях. Както се каза, от свидетелските показания, а и от обективните действия и твърдения на страните се установява, че достъпът им е ограничен, тъй като ответниците са присвоили и заключили достъпа до коридорите, водещи до тези места. По изричните възражения от жалбата следва да се добави следното. Невярно е твърдението, че разпореждането с обща част е допустимо, когато е извършено чрез учредяване на надстрояване, налице е съгласие на съсобствениците и е съобразено с нормативите, като това давало основание за прехвърляне правото на собственост върху тавана при сключването на доброволна делба. Както вече се изложи, нито се установява обектът да отговаря на нормативните изисквания за самостоятелен обект, нито съществува правна норма, съгласно която подпокривното пространство се изключва от общите части, когато е учредено право на надстрояване. Въззивникът не подкрепя тези свои твърдения нито с правни норми, нито със съдебна практика, въпреки твърдението за такива. Според състава правото на надстрояване - своего рода право на строеж, няма изобщо отношение към предмета на делото, въпреки че въззивниците се позовават именно на него многократно в жалбата. Наличието му, евентуалното му упражняване или погасяване в полза на когото и да било, не се отразява на характеристиките на таванското помещение и на характера му на обща част, от което следва, че е ирелевантно за защитата по негаторния иск. Ищецът е определил действията, с които твърди че му се нарушава спокойното упражняване на правото на собственост, като правото на строеж няма касателство към вменените противоправни действия в рамките на предявените искове. Обратно на твърденията на въззивниците, съставът не намира съдебна практика, съгласно ко я т о титулярът на право на надстрояване има приоритетно право върху подпокривното пространство. По отношение на аргумента за приложение на чл. 38, ал. 2 ЗС. Тази норма урежда възможността някои общи части, които не са такива по естество, да принадлежат в изключителна собственост на един етажен собственик. Той не се прилага за части, които по своята същност са общи по естество, каквото е таванското помещение по настоящия казус, както се каза. Нормата се отнася за общи части по предназначение, които законът допуска да бъдат „откъснати“ и да служат само на определен обект – напр. гараж, мазе, таванско помещение, помещение за охрана и др., но само ако са технически обособени помещения и не са по естеството си необходими за съществуването и нормалното функциониране на сградата, а са предназначени да обслужват само един обект. Както се каза, от експертното заключение се установява, че конкретното таванско помещение не отговаря на тези критерии, така че да може по отношение на него да е приложим чл.38, ал. 2 ЗС. Напротив, то е конструктивно подпокривно пространство без достатъчна височина и параметри за самостоятелно помещение и служи като изолация и достъп до покрива. В този общ смисъл е Решение № 1952 от 28.09.2005 г. на ВКС по гр. д. № 1282/2004 г. В обобщение, съгласно точка 3 от посоченото тълкувателното решение за уважаване на иска по чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Правилно съдът е установил процентното съотношение, почивайки на приетото експертно заключение, а именно, че правото на собственост, което се брани, се равнява на 50% от общите части на сградата за ищците. В случая установено е, че с действията по заключване на входната порта, стълбищата към общите мазета и таван, се препятства възможността на ищците да имат достъп до общите части, тоест пречи им се да се ползват от правото си на собственост върху тях. Установи се и че действията на въззивниците са неоснователни, доколкото последните не са изключителни собственици на заключените помещения и места. Що се касае до иска по чл. 41 ЗС, то същият не се оспорва по размер, а единствено по основание. От приложените писмени доказателства, които правилно са кредитирани от районния съд, се доказва, че ищците са сторили разноски в претендирания размер за отстраняване на запушване по канализацията на сградата. Правилен и съответстващ на доказателствата по делото, както и на заключението на вещото лице, е изводът, че действията по отпушване са свързани с нормалното функциониране на канализацията, което ги характеризира като наложителни или необходими по смисъла на чл. 41 ЗС. Съгласно тази норма всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участвува в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, поради което правилно съдът е уважил и тези искове. При достигане на едни и същи правни изводи, в изпълнение на правомощията си по чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По разноските На жалбоподателите е предоставена правна помощ при осъществяване на инстанционния контрол, като съгласно нормата на чл. 83, ал. 1, т. 6 ГПК такси по производството на делата не се внасят от страна, на която по делото е предоставена правна помощ при условията на чл. 23, ал. 2 ЗПП. На това основание, ако бъде предоставена правна помощ, страната няма да дължи такси и разноски по делото. /Определение № 532 от 5.02.2026 г. на ВКС по ч. гр. д. № 238/2026 г и Определение № 2214 от 17.07.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2754/2023 г/. Предоставената правна помощ обаче не отменя правилното на чл. 78 ГПК за възлагането на разноските. Когато делото не е решено в негова полза, лицето, на което е предоставена правна помощ по чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ, дължи разноски съразмерно с уважената или отхвърлената част от иска, с изключение на разноските за предоставената му правна помощ. При този изход от спора, право на разноски има въззиваемата страна. Такива са своевременно поискани от процесуалния представител адв. Г. и доказани съгласно представения договор за правна защита и представен списък по чл. 80 ГПК, а именно адвокатско възнаграждение в размер на 750 евро. Същото не е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото, което се откроява с няколко субективно и обективно съединени искове , всеки от които е налагал различна защита. Затова съдът намира възражението за прекомерност за неоснователно. Следователно на основание чл. 78, ал. 7 във вр. с ал. 3 ГПК К. М. К. и М. К. К. следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемите при условията на разделност сумата от общо 750 евро адвокатско възнаграждение.