Решение № 859 от 10.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 10283/2025 г.

За да се произнесе, взе предвид следното. Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК. С решение №13970/17.07.2025 г., постановено по гр. д. №68929/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГД „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, представлявана от Главния директор, е осъдена да заплати на Х. Т. И., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата в размер на 2 800 (две хиляди и осемстотин) лева от предявения в размер на 4 900 лева, представляващ частичен иск от сума в общ размер на 14 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неправомерно бездействие на ответника, изразяващо се в забавено изпращане на личното досие на ищеца от ответника на СГС към молба от 20.05.2019 г. за условно предсрочно освобождаване (УПО), ведно със законната лихва от датата на преустановяване на деликта на 11.11.2019 г. до окончателното плащане на сумата, като предявеният от ищеца иск е отхвърлен иска за разликата над 2 800 лв. до пълния предявен размер от 4 900 лева, частично от 14 000 лв. Настоящото въззивно производство е образувано е по повод въззивна жалба на ГД „Изпълнение на наказанията“ към МП, представлявана от юрисконсулт Н.Д., срещу Решение № 13970/17.07.2025 г., постановено по гр. д. №68929/2024 г., в частта, с която ГД „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, представлявана от Главния директор, е осъдена да заплати на Х. Т. И., на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата в размер на 2 800 (две хиляди и осемстотин) лв. от предявения в размер на 4 900 лв., представляващ частичен иск от сума в общ размер на 14 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неправомерно бездействие на ответника, изразяващо се в забавено изпращане на личното досие на ищеца от ответника на СГС към молба от 20.05.2019 г. за условно предсрочно освобождаване (УПО), ведно със законната лихва от датата на преустановяване на деликта на 11.11.2019 г. до окончателното плащане на сумата. Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност на съдебния акт в неговата обжалвана част, като се моли същият да бъде отменен, а вместо него да бъде постановен нов по съществото на спора, с който предявеният от ищеца иск да бъде отхвърлен. Въззивникътответник поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Излага, че личното досие на ищеца е било изпратено, ведно с негова молба, доклад и становища на 02.03.2019 г. По повод молбата било образувано ЧНД №1395/2019 г., като открито съдебно заседание било насрочено за 16.04.2019 г. Впоследствие лишеният от свобода оттеглил молбата с искане за условно предсрочно освобождаване, като образуваното по нея частно наказателно дело било прекратено. Впоследствие досието било върнато на 12.04.2019 г. Въззивникът- ответник счита, че с оттегляне молбата си за прилагане института на условното предсрочно освобождаване, Х. Т. И. сам се е лишил от възможността да бъде освободен и да излезе от мястото за лишаване от свобода по-рано, като не е претърпял вреди от бездействие на затворническата администрация. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата, Х. И., представляван от адв. С. И., с който същата се оспорва като неоснователна. Поддържа, че оплакванията на ответника касаят друга молба за УПО от 15.03.2019 г., по която било образувано друго ЧНД №1395/2019 г., които не са предмет на настоящото дело. Излага, че на 20.05.2019 г. е подал молба чрез началника на затвора за условно предсрочно освобождаване, която била изпратена до съда без личното му досие, поради което с разпореждане на съда от 23.05.2019 г. последното е било изискано. Бездействието на пенитенциарната администрация било преустановено едва на 11.11.2019 г., когато личното досие било изпратено на съда, а молбата му била уважена с влязло в сила определение от 30.01.2020 г. Счита, че по безспорен начин по делото се установява противоправното поведение на ответника, така и претърпени вследствие на същото неимуществени вреди, като излага подробни аргументи относно нарушаването на основни негови права, а именно да се яви в съда, за да поиска свободата си, както и правото на разглеждане на искането му в разумен срок. При тези съображения намира оплакванията, изложени във въззивната жалба на ответника за неоснователни и моли последната да бъде отхвърлена, а решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Настоящото производство е образувано и по въззивна жалба, подадена от Х. Т. И., представляван от адв. С. И., с която горецитираното решение се обжалва в частта, с която предявеният от ищеца иск е отхвърлен за размера над уважената част от 2800 лв. до претендирания размер от 4900 лв. Във въззивната жалба на въззивника- ищец се застъпва становище за неправилност на решението в обжалваната от страната част, като се моли същото да бъде отменено, а предявената частична претенция да бъде уважена в цялост. Синтезира фактическите твърдения, изложени в исковата молба, очертаващи предмета на правния спор. Поддържа, че първоинстанционният съд не е изложилил мотиви по какъв начин е определил размера на дължимото обезщетение, респективно защо не възприема размера, обоснован от ищеца, въпреки подробния анализ на практиката на ЕСПЧ за размерите на обезщетенията за забава. Оспорва приетото от съда, че разпитаният по делото свидетел не е пряк свидетел и не е възприел претърпения от ищеца стрес и душевен дискомфорт. При тези съображения моли решението в обжалваната от него част да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено ново, с което предявеният от него частичен иск да бъде уважен в цялост. Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. Приетата от районния съд правна квалификация на предявения осъдителен иск като такава по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, а не по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е правилна, с оглед на което компетентен да разгледа същия е именно гражданският съд. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица, настъпили вследствие на отменен, като незаконосъобразен акт, постановен при или по повод изпълнение на административна дейност, при установяване на незаконосъобразно действие или бездействие на орган или длъжностни лица на органа при изпълнение на административната му дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени, като незаконосъобразни, или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Съгласно т. 8 от Тълкувателно постановление №2/2014 г. по тълкувателно дело №2/2014 г. по описа на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода и пробация, или задържане с мярка за неотклонение задържане под стража са подсъдни на административните съдилища. В мотивите към т.8 изрично върховните съдии са разяснили, че отговорността на специализираните органи по изпълнение на наказанията следва да се ангажира по реда чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и да се разгледа по административен ред, когато последните извършват административна, изпълнителска дейност, свързана с осъществяване на държавната политика в наказателно-изпълнителската област. Съгласно разпоредбата на чл. 437, ал. 3 НПК към предложението или молбата за условно предсрочно освобождаване се прилага личното досие на лицето и другите писмени материали от значение за правилното решаване на делото. Доколкото производството по прилагане на института на чл. 70 НК е съдебно, като наличието на предпоставките за прилагането му се преценяват от съответния окръжен съд и въпросът се разрешава със съдебен акт, то извършваната от затворническата администрация дейност не би могла да бъде разглеждана като административна, изпълнителска, а като такава по оказване на дължимото съдействие за развиване на съдебното производство /в този смисъл Определение № 20866/22.10.2024 г., постановено по адм. д. 9333/2023 г. на АССГ, Определение № 12125/07.12.2023 г. по адм. д. 10438/2023 г. на Върховен административен съд, Определение № 4764/09.05.2025 г. по адм.д. №529/2025 г. на Върховния административен съд/. По правилността на съдебното решение настоящият съдебен състав намира следното. Първоинстанционното производство е образувано по подадена искова молба пред Административен съд- София град, по която е образувано адм.д. №11022/2024 г., прекратено и изпратено по компетентност на Софийски районен съд. С исковата молба е предявен осъдителен иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ с правна квалификация чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД за причинени неимуществени вреди, причинени от ответника в размер на 4900 лв., частичен иск от иск в общ размер от 14000 лв., претърпени от неправомерно бездействие на ответника, изразяващо се в забавено изпращане на личното досие на ищеца от ответника на СГС към молба от 20.05.2019 г. за условно предсрочно освобождаване (УПО), ведно със законната лихва от датата на преустановяване на деликта на 11.11.2019 г. до окончателното плащане на сумата. За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел, че е налице бездействие от страна на администрацията на затвора, която въпреки подадената на 22.05.2019 г. молба от ищеца за провеждане на процедура по условно предсрочно освобождаване (УПО), чрез началника на затвора в гр. София, е предоставила изискуемото съобразно чл. 437, ал. 3 НПК лично досие на молителя до съда едва на 11.11.2019 г. Намерил е за недоказано правоизключващото възражение на ответника за наличие на обективни причини за настъпилото забавяне в представяне на документите. Приел е, че при доказано противоправно поведение, изразяващо се в бездействие от страна на затворническата администрация, то същата отговаря за реално претърпените от Х. И. неимуществени вреди, които на основание чл. 52 ЗЗД е определил в размер на 2800 лв. След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства по конкретно наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешение, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. по тълкувателно дело №1/2013 г., съдът намира следното. Доколкото във въззивните жалби не са направени оплаквания относно фактическите констатации на районния съд, то въззивният съд с оглед императивното правило на чл. 269, ал. 2 ГПК следва да възприеме фактическата страна на спора, така както е установена от контролираната инстанция. Безспорно е, че на 22.05.2019 г. И. е подал до СГС молба за провеждане на процедура по условно предсрочно освобождаване (УПО), чрез началника на затвора в гр. София, по реда на чл. 437, ал. 2 от НПК, във връзка с която началникът на затвора изпратил молбата за УПО на СГС без личното досие на ищеца, което било водело до невъзможност за съда да започне процеса. Страните не спорят, че личното досие е изисквано три дни по-късно, на 23.05.2019 г., във връзка с което ответникът е изпратил отговор, че личното досие не може да бъде изпратено, тъй като се намира за послужване по адм. д. №9007/2018 г. От представените по делото доказателства се установява, че с писмо от 29.05.2019 г. Софийски градски съд е разпоредил затворническото досие да бъде представено, ведно със становище и социален доклад след връщане на същото. С повторно писмо от 18.10.2019 г. Софийски градски съд отново е разпоредил незабавно изпращане на досието на ищеца, като е упоменал, че последното е изискано още с писма от 23.05.2019 г., както и от 29.05.2019 г. Едва с молба от 01.10.2019 г., подадена от началника на затвора- гр. София личното досие е изискано по спешност от АССГ, като последното, ведно със социален доклад и становище, във връзка с молба на Х. И. за предсрочно освобождаване от 22.05.2019 г. е депозирано пред СГС едва на 11.11.2019 г. При така установената фактическа страна на спора, настоящият състав намира за неоснователни оплакванията на въззивника- ответник, че ищецът сам се е лишил от възможността за разглеждане на молбата му за условно предсрочно освобождаване. Изложените във въззивната жалба твърдения не кореспондират със спорните по делото факти и касаят период и обстоятелства, предхождащи процесните, поради което наведените въз основа на тях оплаквания следва да бъдат разглеждани като бланкетни. Съдът намира, че по делото по безспорен начин се установява противоправното бездействие от стана на ответника за периода от 23.05.2019 г. до 11.11.2019 г., изразяващо се в непредприемане на необходимите действия по изпълнение на законовото задължение по чл. 437, ал. 3 НПК, както и на разпорежданията на съда, разглеждащ молбата за условно предсрочно освобождаване. Доколкото противоправното поведение е доказано, то същото неминуемо е причинило на ищеца неимуществени вреди, които следва да бъдат определени съобразно правилото на чл. 52 ЗЗД и при анализ на конкретно събраните по делото доказателства, като по спорния въпрос за относно дължимия размер на обезщетението съдът приема следното. В трайно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 222/12.02.2020 г. по гр. дело № 92/2019 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. дело № 924/2019 г. на ІV-то гр. отд. и много други решения на ВКС се приема, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. При настоящият деликт следва да бъде съобразена общата продължителност на бездействието (близо шест месеца) в контекста на висящото наказателно производство, имащо за предмет упражняване на правната възможност на към онзи момент лишения от свобода ищец да поиска условно предсрочно освобождаване, т.е. се касае за производство, отличаващо се с приоритет за по-бързото му разглеждане в кратки срокове. Следва да се съобрази поведението на страните в това производство, както и обстоятелството, че ищецът не е допринесъл по никакъв начин за забавянето да бъде представено личното му досие. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството, в този случай неразумното бездействие на ГДИН, причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта се определя глобално- за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на претърпените от него вреди. В контекста на практиката на ЕСПЧ следва изрично да се вземе предвид какво е „в риск“ за жалбоподателя (делото Fridlender срещу Франция), като в практиката си е идентифицирал много видове дела, в които е необходима особена експедитивност на това основание, като сред тях са делата относно трудовата заетост на жалбоподателя, гражданско състояние, родителски права върху деца, образование, здравеопазване, собственост върху земя, обезщетения от пътнотранспортни произшествия и наказателните дела, особено когато обвиняемият е задържан, в които случаи се прилага и по-строг стандарт. Настоящият състав намира, че доколкото става въпрос за бездействие, пряко свързано с производство за условно предсрочно освобождаване, чрез забавяне разглеждането молбата на ищеца се накърняват правото му на достъп до съд и разглеждане на делото му в разумен срок, гарантирани в чл. 6 ЕКПЧ. В случая бездействието от близо шест месеца е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в душевен дискомфорт и безнадежност, които освен подразбиращи се, се установяват и от разказваното от разпитания по делото свидетел И.С.. Като се съобрази продължителността на бездействието, предмета на забавеното от това бездействие производство, годините на увреденото лице, размера на присъжданите обезщетение за сходни случаи (по делото „Д. и Х. срещу България“ през 2011 г. ЕСПЧ е присъдил обезщетения в размер на 4300 евро за забавяне на делото от над 10 години, по делото „Фингер срещу България“ е присъдено обезщетение от 4500 евро за неимуществени вреди за забавяне на делото от над 12 години, по делото „К. срещу България“ за забавяне от 11 години е присъдено обезщетение от 3000 евро), както и икономическата обстановка в страната към датата на увреждането, съдът намира, че отговарящо на критерия за справедливост е обезщетение в размер на 4000 лв., респ. 2045,17 EUR (евро), като до този размер следва да бъде уважена исковата претенция. С оглед изложеното дотук, решението в частта, с която предявеният от ищеца иск с правна квалификация чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за размера над присъдените 2800 лв. (1431,62 евро) следва да бъде отменено за размера над 2800 лв. до размера от 4000 лв., респ. 2045,17 EUR (евро), а вместо него да бъде постановено ново, с което ответникът да бъде осъден да заплати допълнително сумата от 1200 лв., респ. 613,55 EUR (евро). По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора и промяната на акта на първоинстанционния съд следва да бъдат преразгледани и присъдените от него разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени допълнително 245,78 лв., респ. 125,67 EUR (евро) - разноски за пред първата инстанция. Решението в частта, с която ищецът е осъден да заплати разноски в размер на 64,50 лв., респ. 32,98 E U R (евро) следва да бъде отменено за размера над 18 лв., респ. 9,20 EUR (евро), т.е. за 46,50 лв., респ. 23,78 EUR (евро). За въззивната инстанция въззивникът-ищец е сторил разноски в размер на 1132 лв., респ. 578,78 EUR (евро), от които по съразмерност му се дължат 928,24 лв., респ. 474,60 E U R (евро) Въззивникът- ответник е претендирал разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя в размер на 150 лв., от 18 лв., респ. 9,20 EUR (евро) следва да бъдат възложени в тежест от ищеца на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, II- ж въззивен граждански състав