Решение № 2390 от 5.6.2026 г. на Административен съд - Хасково по дело № 79/2026 г.

Производството е по реда на чл. 268 ДОПК.

Образувано е по жалба на Г. Ш. Р. срещу Решение № 1/05.01.2026 г. на И. Д. Директор на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите /ТД на НАП/ [област], с което е оставена без уважение жалбата на оспорващата срещу Разпореждане изх. №[рег. номер]-137-0006155/15.12.2025г. на Публичен изпълнител към ТД на НАП – [област], офис [област].

В жалбата се навеждат доводи, че оспореният акт бил неправилен, недопустим и незаконосъобразен. Твърди се, че административният орган неправилно кредитирал разпореждане, което било издадено от надлежен орган, но без наличие на процесуалноправна и материалноправна компетентност за това. Както в решението, така и в разпореждането не било посочено въз основа на какъв административен акт били определени по размер и основание задълженията, представляващи вноски към ДОО, ЗО и ДДФЛ, както и размера на начислените лихви. При нищожност на действията по присъединяване на публични задължения от публичен изпълнител, незаконосъобразно била кредитирана тяхната допустимост и законосъобразност. Моли се решението да бъде отменено, а потвърденото с него разпореждане да бъде обявено за нищожно. Претендира се присъждане на разноски.

В съдебно заседание жалбата се поддържа чрез пълномощник. Навеждат се доводи, че не бил налице административен акт, установяващ публичните задължения съгласно разпоредбите на ДОПК. Подаването на декларациите от оспорващата за деклариран осигурителен доход и съответно задължения, които са дължими, не било достатъчно основание публичните задължения да станат изискуеми. Поканата по чл. 103 от ДОПК по своята същност не била правно регламентирана и нямала правна стойност относно прекъсване и подновяване на давността. С оглед на така изложеното се счита, че всички процесуални действия, извършвани от публичния изпълнител, без да е налице валидно законово установяване на публичните задължения, както като главница, така и като лихва, били незаконосъобразни, тъй като били извършвани без правно основание. Извършването на тези действия без правно основание било индиция, че за периода, за които са начислени, евентуално дължими, но не са изискуеми публичните задължения, не са налице прекъсвания и подновяване на давността, поради което дори и кратката [възраст] давност изтекла и тези задължения били погасени по давност. Моли се за отмяна на оспорения акт и присъждане на направените по делото разноски за платен адвокатски хонорар и държавна такса.

Ответникът - Директор на ТД на НАП [област], чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Твърди се, че решението е достатъчно добре мотивирано и ясно и точно са описани действията на публичния изпълнител, с които се спира и прекъсва съответната давност. Сочи се, че основанието да се заплащат съответните осигурителни вноски и данъци се съдържа в самия закон. Декларацията била задължение на всяко едно задължено лице, с което се самоизчисляват съответните осигурителни вноски, така че изпълнителното основание било всъщност по силата на самия закон. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде уважена, се прави възражение за прекомерност.

Административен съд – [област], след като се запозна с твърденията на страните и приложените по делото писмени доказателства, установи следното от фактическа страна:

От данните по делото е видно, че е постъпила на 12.12.2025 г. от Г. Ш. Р. молба/възражение за погасяване на задължения по давност.

С Разпореждане с изх. № [рег. номер]-137-0006155/15.12.2025 г. публичен изпълнител при ТД на НАП [област], офис [област], е разгледал задълженията на физическото лице, като е посочил образувано изпълнително дело /ИД/ № 200888116/2020 г. по описа на ТД на НАП [област], офис [област]. На 03.05.2022 г. било издадено Постановление за налагане на обезпечителни мерки /ОМ/ - запор на банкови сметки. На 26.06.2025 г. било издадено Постановление за налагане на ОМ - запор на банкови сметки. На 24.11.2025 г. е издадено Постановление за налагане на ОМ - запор върху вземане от трето задължено лице. Прието е, че описаните действия водят до спиране на давността, съгласно разпоредбите на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, като съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК давността се прекъсвала с предприемането на действия по принудително изпълнение. Направен е извод, че поради изложеното, към този момент за задълженията не е изтекъл [възраст] давностен срок от последното действие по спиране/прекъсване на давността, поради което искането за погасителна давност не било основателно. С разпореждането не се прекратява поради изтекла погасителна давност събирането на описаните в същото задължения, а именно:

1. Лихви за ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 27.03.2017 г., за период на главниците 01.01.2016 г.-31.12.2016 г., дата на доброволно плащане на главницата 02.05.2017 г. Давността започва да тече от 01.01.2018 г.;

2. ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 11.04.2019 г. за период 01.01.2018 г.-31.12.2018 г., дата на доброволно плащане 30.04.2019 г. Давността започва да тече от 01.01.2020г.;

3. ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 06.02.2020 г. за период 01.01.2019 г.-31.12.2019 г., дата на доброволно плащане 30.04.2020 г. Давността започва да тече от 01.01.2021г.;

4. ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 15.04.2021 г. за период 01.01.2020 г.-31.12.2020 г., с дата на доброволно плащане 05.05.2021 г. Давността започва да тече от 01.01.2022г.;

5. Лихви за ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 06.03.2018 г., за период 01.01.2017 г.-31.12.2017г., с дата на доброволно плащане на 30.04.2018 г. Давността започва да тече от 01.01.2019 г.;

6. ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 10.03.2022 г. за период 01.01.2021 г. - 31.12.2021 г., с дата на доброволно плащане на 03.05.2022 г. Давността започва да тече от 01.01.2023г.;

7. ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 15.02.2024 г. за период 01.01.2023 г. - 31.12.2023 г., с дата на доброволно плащане на 01.07.2024 г. Давността започва да тече от 01.01.2025г.;

8. ДОО и ЗО по Декларация образец 6 от 24.02.2023 г. за период 01.01.2022 г. - 31.12.2022 г., с дата на доброволно плащане на 02.05.2023 г. Давността започва да тече от 01.01.2024г.;

9. Годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 09.12.2024г. за период 01.01.2023г. – 31.12.2023г., дата на доброволно плащане 01.07.2024г. Давността започва да тече от 01.01.2025г.;

10. Здравно осигуряване по Декларация образец 6 от 27.01.2025г. за 01.01.2024г. – 31.12.2024г., дата на доброволно плащане 30.04.2025г. Давността започва да тече от 01.01.2026г.

Разпореждането е получено на 15.12.2025 г. и е обжалвано пред Директора на ТД на НАП [област] с жалба вх. №[рег. номер]-000-0772903/19.12.2025г.

С Решение № 1/05.01.2026 г. на И. Д. Директор на ТД на НАП [област] жалбата, подадена от Г. Ш. Р., е оставена без уважение, като неоснователна. Прието е, че задълженията на длъжника произтичат от лихви за невнесените в срок задължителни осигурителни вноски /ДОО и ЗО/ за периоди от 03.05.2017г. до 31.12.2017г., задължителни осигурителни вноски /ДОО и ЗО/ за периоди от 01.01.2018г. до 31.12.2024г. по подадени декларации обр. 6, както и данък върху доходите на физическите лица за периоди 01.01.2023г. до 31.12.2023г. по подадена данъчна декларация по ЗДДФЛ. Анализиран е институтът на давността /чл. 171, ал. 1 и ал. 2 ДОПК/, като се съобразява разликата в спирането и прекъсването й. Прието е, че не е изтекла погасителната давност по отношение на посочените вземания.

Решението е връчено на 09.01.2026 г.

Жалбата срещу решението е подадена чрез куриерска служба и заведена в ТД на НАП – [област] с вх.№ Ж-16-22 от 15.01.2026г.

В административната преписка се съдържат Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. №[рег. номер]-022-0027475 от 03.05.2022г. – за налагане на запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки, открити при доставчик на платежни услуги в ТБ/доставчик на платежни услуги Райфайзенбанк, като видно от приложено Удостоверение за извършено връчване по електронен път, същото е връчено на Г. Р. на 08.05.2022г. по електронен път, чрез активиране на електронна препратка от електронен адрес, за който от събраните по делото данни (заявление от 23.07.2018г. за ползване на електронни услуги, предоставяни от НАП чрез персонален идентификационен код и др.) се установява, че е електронен адрес на Г. Ш. Р. за кореспонденция с НАП. Не е спорно, а и се установява от представеното писмо изх. №ИЗХ-001-24774/17.05.2022г., че в Райфайзенбанк ([държава]) ЕАД са получени Постановление №[рег. номер]-022-0027475/03.05.2022г. и Разпореждане за изпълнение на запорно съобщение изх. №[рег. номер]-029-0016519/16.05.2022г., относно длъжник Г. Ш. Р..

С преписката е представено и Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. №[рег. номер]-022-0075095 от 26.06.2025г.

Приложено е и Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. №[рег. номер]-022-0140585/24.11.2025г. – за налагане на запор върху вземане от трето задължено лице – НОИ ТП на НОИ – [област], което, заедно със Запорно съобщение на основание чл. 202, ал. 2 от ДОПК изх. №[рег. номер]-119-0051148/24.11.2025г., е връчено на Г. Р. на 26.11.2025 г. по електронен път, видно от редставеното Удостоверение за извършено връчване по електронен път. С писмо изх. №3011-26-748#1/27.11.2025г. на ТП на НОИ – [област], Началник на отдел „Пенсии“ е уведомил ТД на НАП – [област], офис – [област], че на основание чл. 206, ал. 1 от ДОПК, във връзка с чл. 508 от ГПК признава за основателно вземането по наложения запор по изпълнително дело № 200888116, като в писмото е посочено също, че на основание чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК, от пенсията/добавката на Г. Ш. Р. не могат да се правят удръжки по наложения запор по горното изпълнително дело, тъй като пенсията/добавката е под размера на минималната работна заплата за страната.

Административен съд – [област], въз основа на така установената фактическа обстановка, формира следните правни изводи:

Жалбата е допустима, подадена в срока по чл. 268, ал. 1 ДОПК от лице с правен интерес срещу индивидуален административен акт, който го засяга неблагоприятно и подлежи на оспорване.

Разгледана по същество, е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган, обективирано е в писмена форма и съдържа посочване на фактически и правни основания за издаването му. Не се установява при издаването на административният акт да са допуснати и съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

При преценка относно съответствието на оспорения акт с материалния закон съдът намира, че решението съответства и на материално-правните разпоредби на закона.

Видно от данните по делото, процесните задължения произтичат от лихви за невнесени в срок задължителни осигурителни вноски /ДОО и ЗО/, задължителни осигурителни вноски /ДОО и ЗО/ по подадени декларации обр. 6, както и данък върху доходите на физическите лица по подадена данъчна декларация по ЗДДФЛ, т. е. – касае се за публични държавни вземания – чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 9 от ДОПК.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателката, че липсва валидно установено публично вземане, което да обосновава налагането на обезпечителна мярка. Процесните задължения произтичат от подадени от самата нея декларации образец № 6 в качеството ѝ на самоосигуряващо се лице, както и от подадена данъчна декларация по ЗДДФЛ. В тази хипотеза задълженията възникват по силата на закона и подлежат на принудително събиране по реда на ДОПК, без да е необходимо издаването на друг отделен акт, който да ги установи по основание и размер. Обстоятелството, че впоследствие жалбоподателката оспорва дължимостта на задълженията, не променя правната природа на вече подадените от нея декларации и не създава задължение за приходната администрация да издаде нов акт, за да се приеме, че декларираните задължения са изискуеми. Спорът относно действителната дължимост на вземанията по същество излиза извън предмета на настоящото производство.

Давността за публичните задължения, възникнали след 01.01.2006г., каквито са процесните, се подчинява на общата разпоредба на чл. 171, ал. 1 от ДОПК, според която публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Спирането и прекъсването са уредени с разпоредбата на чл. 172 от ДОПК. Съгласно ал. 1 от същата, давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение. Съгласно чл. 172, ал. 2 от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като съгласно ал. 3 от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

Доколкото институтът на давността е материалноправен, спрямо него следва да намери приложение нормативната уредба, която е била в сила към момента на възникване на задължението. Съгласно чл. 105 от ДОПК, задълженията по декларация, по която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон. Съгласно чл. 2, ал. 4 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (Загл. изм. - ДВ, бр. 2 от 2010 г., в сила от 1.01.2010 г.), в приложимата редакция, окончателният размер на месечния осигурителен доход за самоосигуряващите се лица се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година, въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година, и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Окончателните осигурителни вноски се дължат от самоосигуряващите се лица в срока за подаване на декларацията върху годишния осигурителен доход в размерите за фонд "Пенсии" и за допълнително задължително пенсионно осигуряване. Според чл. 3, ал. 3, т. 2 от Наредба № Н-8/29.12.2005 г. за съдържането, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица (отм. ДВ бр. 1 от 03.01.2020 г.) - "Декларация образец № 6 се подава в съответната компетентна териториална дирекция на Националната агенция за приходите: 2. (изм. - ДВ, бр. 8 от 2008 г., бр. 3 от 2009 г., в сила от 1.01.2009 г.) от самоосигуряващите се лица - еднократно до 30 април за: а) дължимите осигурителни вноски за предходната календарна година".

Съгласно чл. 6, ал. 7 КСО, като самоосигуряващо се лице, осигурителните вноски на оспорващия са за негова сметка и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със ЗБДОО за съответната година.

На основание чл. 7, ал. 4 КСО, в приложимата му редакция, авансовите осигурителни вноски за самоосигуряващите се лица се внасят лично или чрез осигурителни каси до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Според разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО задълженията за авансови вноски за здравно осигуряване следва да се платят до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят. Съгласно чл. 6, ал. 8 КСО, в приложимата му редакция окончателният размер на месечния осигурителен доход за лицата по ал. 7 се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Окончателните осигурителни вноски се дължат от осигурените лица върху годишния осигурителен доход в размерите за фонд "Пенсии" и за допълнително задължително пенсионно осигуряване в срока за подаване на данъчната декларация. Годишният осигурителен доход се определя като разлика между декларирания или определения с влязъл в сила ревизионен акт по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс облагаем доход от упражняване на съответната трудова дейност и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово осигурителни вноски. Когато с данъчната декларация за предходната година са декларирани доходи, получени за извършена дейност през минали години, или е определен с влязъл в сила ревизионен акт по Данъчно-осигурителния процесуален кодекс по-висок или по-нисък облагаем доход, лицето подава и коригираща справка за осигурителния доход за съответната година. Аналогични са правилата на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЗО по отношение на окончателните вноски за здравно осигуряване, дължими от самоосигуряващите се лица – окончателната осигурителна вноска се внася за сметка на самоосигуряващите се лица най-късно в срока за подаване на данъчната декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ.

Събирането на процесните публични вземания се осъществява в рамките на изп.дело № 200888116/2020 г. по описа на ТД на НАП [област], офис [област].

В случая няма спор, че към подаване на декларациите за задълженията за осигурителни вноски, жалбоподателят е била самоосигуряващо се лице. Срокът за внасяне на авансовите вноски, както се посочи е до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който те се отнасят, но ако в този срок не са направени плащания, това неизпълнение поражда задължение - лицето да ги плати в пълен размер, еднократно, със съответните лихви за неплатените авансови вноски, в срока по чл. 6, ал. 8 КСО като окончателно годишно задължение. Няма спор, че задълженията посочени в същата декларация не са били заплащани авансово. Предвид това правилно е прието в оспореното решение, че невнесените авансови вноски за ДОО и ЗО са трансформирани в задължение за изплащане на окончателна изравнителна годишна вноска по силата на чл. 6, ал. 8 КСО, в приложимата му редакция (понастоящем чл.6, ал.9 от КСО). В този смисъл Решение № 11141 от 10.09.2012 г. на ВАС по адм. д. № 2221/2012 г., VIо. С оглед на това, че осигурителните вноски за ДОО и ЗО представляват по своя характер публични държавни вземания и доколкото в КСО и ЗЗО липсват разпоредби как тече погасителната давност за тези вноски, за тях се прилагат субсидиарно общите разпоредби на приложимия за процесните периоди ДОПК. Следователно в случая задълженията за осигурителни вноски е следвало да бъдат платени, както следва :

• за лихви за главница по Декларация образец 6 от 27.03.2017 г., за период на главниците 01.01.2016 г.-31.12.2016 г., до 02.05.2017 г. Съответно и съгласно чл. 171, ал., от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2018 г.;

• по Декларация образец 6 от 11.04.2019 г. за период 01.01.2018 г.-31.12.2018 г., до 30.04.2019 г. съгласно чл. 171, ал.1, от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2020г.;

• по Декларация образец 6 от 06.02.2020 г. за период 01.01.2019 г.-31.12.2019 г., до 30.04.2020 г., съответно съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2021г.;

• по Декларация образец 6 от 15.04.2021 г. за период 01.01.2020 г.-31.12.2020 г., до 05.05.2021 г. съответно съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2022г.;

• за лихви за главница по Декларация образец 6 от 06.03.2018 г., за период 01.01.2017 г.-31.12.2017г., до 30.04.2018 г. съответно съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2019 г.;

Преди изтичането на всеки един от изброените срокове е издадено и надлежно връчено на оспорващата ПНОМ № [рег. номер]-022-0027475 от 03.05.2022г., по силата на което давността е спряла да тече. Към тази дата обикновения давностен срок за останалите задължения не е започнал да тече.

За задълженията както следва: - по Декларация образец 6 от 10.03.2022 г. за период 01.01.2021 г. - 31.12.2021 г., датата на плащане е била до 03.05.2022 г. съответно съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2023 г.;

• по Декларация образец 6 от 15.02.2024 г. за период 01.01.2023 г. - 31.12.2023 г., датата на плащане е била до 01.07.2024 г. съответно съгласно чл. 171, ал., от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2025 г.;

• по Декларация образец 6 от 24.02.2023 г. за период 01.01.2022 г. - 31.12.2022 г. датата на плащане е била до 02.05.2023 г., съответно съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2024г.;

• Годишен и авансов данък по ЗДДФЛ на ЕТ по Данъчна декларация по ЗДДФЛ от 09.12.2024г. за период 01.01.2023г. – 31.12.2023г., датата на плащане е била до 01.07.2024г., съответно съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2025 г.;

• за здравно осигуряване по Декларация образец 6 от 27.01.2025г. за 01.01.2024г. – 31.12.2024г., датата на плащане е била до 30.04.2025г. съответно съгласно чл. 171, ал. 1, от ДОПК обикновеният давностен срок за погасяване на тези задължения е започнал да тече на 01.01.2026г.

Следователно давностния срок по чл. 171, ал.1 от ДОПК за никое от тези задължения не е изтекъл, поради което е безпредметна проверката за спиране или прекъсване на давността.

Към датата на издаване на решение № 1/05.01.2026 г. и потвърденото с него разпореждане, а и към настоящия момент абсолютната [възраст] давност безспорно не е изтекла. Следователно, извода на териториалния директор се явява съответен на материалния закон и прави безпредметно обсъждането на въпроса следва ли давностния срок да се удължи с 58 дни, предвид разпоредбата на пар. 29, т. 1 от ЗМДВИП.

Предвид съответствието на решението с материалния закон, същото се явява и съответно на целта на закона.

Ето защо жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Предвид изхода на спора, в тежест на жалбоподателя следва да бъдат поставени своевременно претендираните от административния орган разноски, които съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (ред. ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 1.10.2025 г.), съдът определя в размер на 102,26 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 268 ал.2 от ДОПК съдът