Решение № 1625 от 10.5.2024 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 249/2024 г.

Производство по реда на Глава ХІІ от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. На касационна проверка е подложено Решение № 53/02.02.2024 г., постановено по АНД – НАХД № 1020/2023 г. по описа на Районен съд – Велико Търново. С атакувания съдебен акт е отменено Наказателно постановление №45-00-397 от 30.03.2021 г., издадено от министъра на културата, с което на Регионален исторически музей, [ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представляван от директора д-р И. Ц., за извършено нарушение по чл. 83, ал. 1, т. 1, б. „б“ и т. 2, б. „а“, вр. чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от Закона за културното наследство /ЗКН/ на основание чл. 200, ал. 1, пр. 1 от с.з. е наложена „имуществена санкция“ в размер на 18 000 лв. Министерство на културата на Република България е осъдено на разноски. Касаторът – министърът на културата, действащ чрез юрисконсулт А., счита, че решението на ВТРС е необосновано и е издадено в нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът неправилно обсъдил събраните доказателства, не е обсъдил всички относими доказателства и информация по случая и е игнорирал част от изслушаните в открито заседание по делото свидетелски показания. Поради неправилно интерпретирана фактическа обстановка, районният съд е стигнал до неправлини правни изводи. В касационната жалба пунктуално са изложени подробни съображения в този смисъл, по които касаторът моли за отмяна на оспореното решение и за постановяване на друго такова, с което да потвърди изцяло издаденото НП. Позовава се на съдебна практика на различни районни и административни съдилища. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. При условията на алтернативност прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ответника. В съдебно заседание и в представени по делото писмени бележки юк А. поддържа жалбата и направените с нея искания. Ответникът – Регионален исторически музей – Велико Търново, се представлява от упълномощения адвокат Б., който пледира КЖ да бъде оставена без уважение, т.к. твърдените касационни основания не съществуват. Депозирал е отговор на КЖ, в който определя Решението на РС като правилно и законосъобразно. Счита, че мотивите му са изцяло съобразени със събраните по делото доказателства. Моли решението да бъде оставено в сила, като при този изход на делото претендира за разноски, за което представя списък. Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че ВТРС правилно е изяснил фактическата обстановка след задълбочен анализ на доказателствата. Споделя извода на съда за отмяна на НП. По тези съображения прокурорът предлага Решението на РС да бъде оставено в сила. Оплакванията в жалбата АСВТ квалифицира като такива за допуснато съществено нарушение на процесални правила и нарушение на закона – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, във връзка с чл. 348, ал. 2 от НПК и чл. 348, ал. 3, вр. чл. 63в от ЗАНН. Съдът, в качеството на касационна инстанция, на основание чл. 218, ал. 2 от АПК служебно провери валидността, допустимостта и съответствието на Решението с материалния закон. Като прецени оплакванията в жалбата и доводите на страните съобразно със съдържанието и реквизитите на контролирания съдебен акт, касационният състав на съда приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, участник в производството пред РС, за която решението е неблагоприятно. Обжалването е против съдебен акт, подлежащ на касация, поради което е процесуално допустимо. Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА поради следните съображения по фактите и правото: Районният съд е установил, че визираното по-горе НП е издадено срещу Регионален музей – Велико Търново за това, че в периода 10.04.2020 г. – 08.06.2020 г. на територията на църква „Св. Архангели Михаил и Г.“, [населено място] са извършени дейности по изграждане на санитарни възли, демонтаж на съществуваща покривна конструкция и изкопни дейности за полагането на тръби и пречиствателна станция в границите на недвижима културна ценност с категория „Национално значение“ и в границите на групова културна ценност с категория „Национално значение“ без съгласуване и одобряване на инвестиционен проект с министъра на културата. Горното е установено при извършена проверка на 13.07.2020 г. на място и по документи. Съставен е АУАН №14/05.10.2020 г. от главен инспектор в Регионален инспекторат Югозападен район за планиране с център – [населено място] при ГДИОКН в Министерство на културата, в присъствието на свидетели по съставяне и връчване на акта, както и в присъствието на лице, за което липсват писмени доказателства да е надлежно упълномощено за такова действие. АУАН е подписан с отбелязване, че ще бъде обжалван. В законоустановения срок са подадени възражения, с които се оспорва правомощието на актосъставителя по извършената проверка и приложимостта на посочените законови разпоредби към казуса. Въз основа на АУАН е издадено обжалваното НП, с което за извършено нарушение по чл. 83, ал. 1, т. 1, б. „б“ и т. 2, б. „а“, вр. чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН, на основание чл. 200, ал. 1 от ЗКН е наложена имуществена санкция в размер на 18 000 лева на Регионален музей – Велико Търново. Районният съд е извършил дължимата служебна проверка за законосъобразност. Установил е, че са налице съществени и неотстраними нарушения на процесуалните правила, допуснати още на фазата на съставяне на АУАН, тъй като актосъставителят не е имал правомощие за това. За този извод въззивният съд се е позовал на чл. 16, ал. 6, пр. 1 от ЗКН, чл. 23, ал. 4 от Устройствения правилник на Министерство на културата и на доказателства по делото. Мотивирано е отхвърлено възражението, че актосъставителят е извършил проверка в друг район вследствие на устно разпореждане, доколкото не са представени доказателства за наличието на такова, имащо за предмет проверявания обект. Направен е извод, че АУАН, издаден от лице без материална компетентност за това, е негоден да породи правни последици. Преназначаването /след датата на проверката и преди подписването на АУАН/ на актосъставителя от длъжност „регионален инспектор“ на длъжност „главен инспектор“ не санира извършеното нарушение. Изводите не са променени и от Констативния протокол от проверката от 13.07.2020 г., входиран едва на 25.08.2020 г. и известен оттогава /след датата на преназначаване на актосъставителя/, съставен еднолично от актосъставителя, а не съвместно с Инспектората по чл. 46 от ЗА, без посочване да е имало присъстващи или уведомени лица. Допълнително РС е посочил, че АУАН е предявен и връчен на лице, за което не са представени надлежни писмени доказателства, че е било упълномощено да действа от името и за сметка на РИМ по реда на чл. 43, ал. 4 и ал. 5 от ЗАНН, като неспазването на тези правила е съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на наказаното лице. Отделно са намерени нарушения на чл. 42, ал. 1, т. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН, тъй като законовите разпоредби, които се твърдят за нарушени, са посочени неконкретизирано и недостатъчно ясно. Горното е послужило като достатъчно основание за отмяна на НП без да се обсъжда казуса по същество. Касационната инстанция намира решението на РС за правилно постановено. Неоснователно се поддържа от касатора основното възражение – за необоснованост на оспореното решение. Преди всичко, чл. 63в от ЗАНН препраща към касационните основания по чл. 348 от НПК, където не е предвиден подобен порок. Въпреки това, касационната проверка установи, че решението е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка. Фактическите констатации на съда са основани на годни доказателства, събрани по приложимия процесуален ред и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност с излагане на мотиви. Районният съд е попълнил делото с доказателствени средства, установяващи значимите в производството пред него факти, както и особеностите в хода на административнонаказателното производство. Обсъдени са значимите за разрешаването на спора обстоятелства, както и относимите към АНП, наведени от санкционираното лице доводи и възражения. Съдът е изпълнил задължението си за изясняване на обективната истина чрез приобщаването на допустими и относими доказателства. Правните изводите са формирани въз основа на правилно изяснената фактическа обстановка, след като са обсъдени всички обстоятелства по делото, установяващи се от събраните писмени и гласни доказателства. Не са допуснати нарушения при събирането и преценката на доказателствените средства. Решението на РС съдържа подробни мотиви, от които може да се направи извод на кои доказателствени средства е основал фактическите си констатации, а като ги е кредитирал с доверие какви правни изводи е формирал. В съдебното решение няма следи от грешки в процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда, в насоките нормирани от закона. В заключение се налага категоричният извод, че РС е обсъдил доказателствената съвкупност по правилата на процесуалния закон, като няма игнориран и/или извратени доказателства. Обстоятелството, че преценката на доказателствените средства, извършена от РС, се различава от тази на касатора не е критерий за допуснати процесуални нарушения и не е белег за необоснованост на решението. Поради това, на основание чл.221, ал.2, изречение последно от АПК, във вр. с чл.63в от ЗАНН, настоящата касационна инстанция препраща към мотивите на първата инстанция. За процесуална икономия същите не е необходимо да бъдат преповтаряни. Изследвайки същите касационният състав намери, че въз основа на безспорно установените факти РС е стигнал до правилен решаващ правен извод, който се споделя от настоящия състав. Изводът за липсата на компетентност на актосъставителя е правилен и влече със себе си незаконосъобразност на оспореното НП. В случая безспорно е установено, че към момента на проверката актосъставителят е заемал длъжност инспектор в териториалното звено с център София. Като такъв е извършил проверка извън съответния регион за планиране, без надлежно разпореждане за това на главния директор. Главният инспектор от Югозападен район за планиране с център – [населено място] при ГДИОКН в Министерство на културата може да констатира нарушения само на територията на този район, но не и на територията на Северен централен район с център [населено място] или друг. В тази връзка е показателно съдържанието на разпоредбата на чл.16, ал.3 от ЗКН, според която правомощията на инспекторите в регионалните звена се осъществяват в региона за планиране от ниво 2, т.е. не са оправомощени от закона да действат на територията на цялата страна. Тежестта на доказване на изменение на териториалната компетентност, чрез заповед на ръководителя на ведомството, е върху издателя на НП, например чрез представяне на заповед за това или други доказателства, надлежно обективиращи разпореждане на главния директор. По второто и третото конкретно възражение в касационната жалба. Правилно РС не е намерил основание да приеме приложената заповед за командировка за електронен документ предвид липсата на данни за подписването й с КЕП, а и съобразно ръкописното попълване на регистрационния й номер и датата на издаване. Същата представлява неподписана бланка, а твърденията от каква система е разпечатана – защитна теза. Освен това тази заповед не компенсира липсата на доказателства за териториалната компетентност на актосъставителя. Касаторът не споделя фактическите констатации на РС относно съставянето и входирането на констативния протокол от извършената проверка, както и тези за предявяването и връчването на АУАН, но чл. 220 от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН въвежда забрана за фактически установявания. Касационната инстанция преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от РС в обжалваното решение, и както вече се каза в настоящия случай законът е приложен правилно. Освен това приложените по делото доказателства потвърждават изводите на РС, че като дата на съставяне на КП е вписана 13.07.2020 г., но същият е входиран на 25.08.2020 г. КП е съставен еднолично от инспектора без да има данни при извършване на проверката да е присъствал представител на нарушителя и/или такъв да е запознат с резултатите от нея и да е получил екземпляр от протокола. Тоест датата на входирането индикира първият възможен момент, установяващ по безсъмнен начин предхождащото съставяне на документа. Изложеното има значение дотолкова, доколкото на 07.08.2020 г. актосъставителят е преназначен на нова длъжност, с което се претендира осигуряване на териториална компетентност. Настоящият състав намира, че дори преназначаването обаче не му осигурява такава, доколкото според заповедта за това /на л. 168 от въззивното дело/ М. М. е преназначен от „регионален инспектор“ в ЦРП – София на „главен инспектор“ в Регионален инспекторат за опазване на културното наследство в ЦРП – София. Тоест лицето е придобило по-висока степен: от инпектор е станал главен инспектор, но все в рамките на съответното териториално поделение при Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ в Министерството на културата. Според чл. 23, ал. 2 от Устройствения правилник на МК Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ е структурирана в централно управление и в териториални звена - регионални инспекторати по опазване на културното наследство. Няма данни М. да е назначен в централното управление. Съгласно ал. 3 на цитираната норма регионалните инспекторати са 6 на брой, като и преди, и след преназначаването въпросният служител е работил в Регионален инспекторат с център на региона за планиране – София. В АУАН М. е вписан като главен инспектор в РИ – ЮРП при ГДИОКН, а предходно съставения КП – като главен инспектор в ГДИОКН /без уточнение – в ЦУ или в териториално поделение/. Както и да е посочена длъжността, териториалната компетентност на органа е ограничена в пределите на Регионален инспекторат със седалище [населено място] – за Югозападен район, доколкото липсват доказателства за разпореждане по ал. 4 от същата норма на главния директор – въпросният инспектор да изпълнява правомощията си и в други региони. На следващо място, в АУАН не е означено в присъствието на кое лице, представляващо нарушителя, е съставен. Същият е подписан за нарушител от М., като в приложената разписка е посочено пълното име – М. Н. М., но липсва позоваване и/или прилагане на пълномощно, което да удостовери надлежно предявяване и връчване на АУАН. Тоест, недоказана остава представителната власт на М. М. да извършва както правни, така и фактически действия от името и за сметка на РИМ – Велико Търново, поради което издаването на акта по този начин не изпълва изискването на чл. 40, ал. 1 от ЗАНН. Отделно, институтът на връчването на акта за нарушението, респ. на съставянето му в присъствието на претендирания нарушител цели постигането на обективност и едновременно с това осигуряването на определен обем от процесуални права на нарушителя, които са елемент от правото му на защита. Настоящият състав приема за основателно последното поддържано от касатора възражение, доколкото счита, че в АУАН и в НП са изпълнени чисто формалните изисквания за реквизити по чл. 42, ал. 1, т. 5 т ЗАНН и чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН относно посочване на законните разпоредби, които са нарушени. Действително, същите са посочени конкретно и достатъчно ясно, но това не променя крайния извод за неоснователност на настоящата касационна жалба. Законовият състав на чл. 200, ал. 1, пр. 1 от ЗКН предполага от една страна действия – реализиране на инвестиционен проект, и от друга бездействие – без съгласуване с Министерство на културата. Задължение на собственика е да съгласува проекта по реда на чл. 83 от ЗКН, като в случая предвид характера и особеностите на културната ценност е конкретизирано, че става дума за нарушение на чл. 83, ал. 1, т. 1, б. „б“ и т. 2, б. „а“ от ЗКН. Непрецизна е привръзката с чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от ЗКН, тъй като не са изложени обстоятелства относно индивидуализацията на необходимото според чл. 84 от ЗКН становище, включително и във връзка с органа който следва да го издаде, но това са въпроси по същество. Накрая, позоваването на съдебна практика на различни районни и административни съдилища не обвързва настоящата инстанция, доколкото цитираните решения нямат задължителен характер и не попадат в обсега на решенията и постановленията по чл. 130 от Закона за съдебната власт. По тези съображение и доколкото се придържа към възприетата от АСВТ практика, настоящата инстанция дори не дължи обсъждане на изброените решения. В заключение настоящата инстанция не намери основания за касиране на решението. АСВТ не установи при постановяването на обжалваното решение да е нарушен законът или да е направена неправилна преценка на доказателствените средства, както поддържа касатора. Съдебният акт, предмет на касация, е валиден, допустим и правилен и следва да остане в сила. При този изход на спора на ответника по касация се следват разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Същите са своевременно заявени и доказани в размер на 2020, 00лв. с ДДС. Дължими са на основание чл.63д, ал. 1 от ЗАНН. На основание чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба №1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възражението на касатора за прекомерност е неоснователно. При наложена имуществена санкция в размер на 18 000 лева, формулата за изчисляване на минималния размер на възнаграждението [рег. номер]. плюс 9 % за горницата над 10 000 лв., което възлиза на 2 020 лева. Същото е съответно на изискванията на чл. 36 от Закона за адвокатурата и на фактическата и правна сложност на делото. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН, съдът в посочения касационен състав