Решение № 6744 от 9.6.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1046/2026 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (чл. 208-221 АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на Общинска служба по земеделие - [област], против Решение № 200 от 15.01.2026 г., постановено по гр. д. № 20255330106666/2025 г. по описа на Районен съд - [област], XIV граждански състав, с което е прогласена нищожността на Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област] в частите му, с които е отказано възстановяване на правото на собственост в съществуващи (възстановими) стари реални граници на недвижими имоти, находящи се в строителните граници на [населено място], в местността „Южна промишлена зона“. В касационната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Излага се, че районният съд неправилно е приел липса на компетентност на Общинска служба по земеделие - [област] да се произнесе по заявление за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи, подадено от религиозна организация, като е игнорирал приложимостта на чл. 29, ал. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи. Твърди се, че административното производство е било надлежно образувано още през 1994 г. и е приключило с издаване на процесното решение, поради което не може да се приеме, че административният орган е действал при липса на материална компетентност. Поддържа се още, че ако се възприеме изводът за некомпетентност, това би следвало да води до нищожност на целия административен акт, а не само на негови отделни части, както неправилно е приел районният съд. В заключение се иска отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на жалбата срещу административния акт като неоснователна. Постъпил е писмен отговор от Софийско-пловдивската епархия на Католическата църква в [държава], чрез процесуален представител адв. Деливичев, с който се оспорва изцяло подадената касационна жалба и се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Излага се, че след влизане в сила на Закона за вероизповеданията реституцията в полза на религиозните общности настъпва по право на основание § 5 от преходните и заключителните разпоредби на закона, включително и по отношение на земеделски земи, поради което административният ред по ЗСПЗЗ е неприложим. Поддържа се, че Общинска служба по земеделие - [област] не е разполагала с материална компетентност да издаде процесното решение, което обуславя неговата нищожност. Навеждат се доводи, че този извод се подкрепя както от приложените по преписката становища на административни органи, така и от съдебната практика. С оглед на изложеното се иска касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на Районен съд - [област] да бъде оставено в сила. В съдебно заседание касационният жалбоподател не изпраща представител. С молба завява, че поддържа касационната жалба и дава становище по същество. Прави възражение за размера на адвокатския хонорар в случай, че решението на ПРС бъде потвърдено. В съдебно заседание касационният ответник се представлява от адв. Деливичев, който поддържа дадения отговор на касационната жалба и моли съда да потвърди решението на ПРС като правилно. Претендира присъждане на направените разноски. ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА - [област], редовно уведомена за възможността да встъпи в производството, не изпраща представител. Касационната инстанция, като обсъди оплакванията и извърши проверка по чл. 218 АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна. Решението на Районен съд - [област] е валидно и допустимо, но е неправилно. От събраните по делото писмени доказателства, включително административната преписка по издаване на Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област], както и приложените към нея документи от предходни административни производства, съдът приема за установено следното: Производството пред Общинска служба по земеделие - [област] е образувано по заявление на Софийско-пловдивската епархия на Католическата църква в [държава] за възстановяване на правото на собственост върху недвижими имоти, находящи се в строителните граници на [населено място], в местността „Южна промишлена зона“, представляващи части от имоти по кадастрален план, изработен през 1955 г. С Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област] е признато правото на собственост на епархията в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху определени части от заявените имоти, като едновременно с това е възстановена реално собствеността върху част от тях - в размер на 1.970 дка от имот № 8 и 10.527 дка от имот № 7. Със същото решение е постановен отказ за възстановяване на правото на собственост в стари реални граници по отношение на останалите части от заявените имоти, а именно: имот от 35.760 дка - част от имот № 8, имот от 12.978 дка - част от имот № 7 и имот от 21.693 дка - част от [имот номер], както и отказ да се признае право на възстановяване за имот от 4.000 дка - част от имот № 7, поради наличие на права на трети лица. От приложената административна преписка се установява, че още в предходни етапи на реституционното производство са издавани актове на поземлените комисии, включително Решение № 2-0146/11.07.1994 г. на Поземлената комисия - [област], с което е отказано възстановяване в съществуващи стари реални граници по отношение на част от претендираните имоти. След постановяване на решението от 2007 г. административното производство е продължило с издаване на последващи актове, свързани с обезщетяване на епархията за невъзстановените имоти. В тази връзка са постановени решения за обезщетяване с поименни компенсационни бонове, като на епархията са определени значителен брой бонове с определена стойност. Успоредно с това са издавани и решения за обезщетяване със земеделски земи, включително Решение № 8-103/08.08.2008 г, с което на епархията е предоставен имот - земеделска земя в землището на [населено място], с площ 0.835 дка, при подробно индивидуализирани граници и съседи. От доказателствата по делото се установява също, че във връзка с реституционното производство са изисквани и изготвяни удостоверения и скици по реда на ППЗСПЗЗ, като част от административните органи са изразявали становища относно приложимостта на специалния реституционен режим за имоти на Католическата църква, включително позоваване на Закона за възстановяване собствеността върху конфискувани с Указ № 88 от 1953 г. имоти. По делото са представени и документи, удостоверяващи правния статут на жалбоподателя като религиозна организация - включително удостоверения за регистрация на Католическата църква и нейното централно ръководство, издадени от компетентните държавни органи. По делото не се установява процесното решение да е било своевременно оспорено по специалния ред, като последващите административни актове по обезщетяване са издадени при възприемането му като влязъл в сила административен акт. С жалба до Районен съд - [област] Софийско-пловдивската епархия на Католическата църква в [държава] е поискала прогласяване на нищожността на Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област], но само в частите му, с които е постановен отказ за възстановяване на собствеността върху горепосочените имоти. С обжалваното решение районният съд е приел, че подадената жалба за прогласяване нищожността на Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област] е процесуално допустима, като е изходил от разбирането, че макар ЗСПЗЗ да урежда специален ред за обжалване на решенията на поземлените органи, в него не са предвидени основания и ред за обявяване на нищожност, поради което намират приложение общите разпоредби на АПК относно оспорване на административни актове. Съдът е приел, че жалбоподателят - Софийско-пловдивската епархия на Католическата църква в [държава] - разполага с правен интерес от оспорването, тъй като процесният административен акт съдържа отказ за възстановяване на правото на собственост върху значителни части от претендираните имоти, което засяга неблагоприятно неговата правна сфера. По същество съдът е изложил общи съображения относно нищожността на административните актове, като е приел, че макар АПК да не съдържа изрична уредба на основанията за нищожност, в теорията и практиката се приема, че такива са тежките форми на незаконосъобразност по чл. 146 АПК, като най-същественото от тях е липсата на компетентност на органа, издал акта, която винаги води до нищожност. Въз основа на това съдът е преминал към анализ на правния режим на възстановяване на собствеността на религиозните организации. Приел е, че Софийско-пловдивската епархия представлява религиозна организация, спрямо която до влизане в сила на Закона за вероизповеданията е бил приложим специалният закон от 1992 г. за възстановяване собствеността върху конфискуваните с Указ № 88 от 1953 г. имоти на Католическата църква, както и общият реституционен режим по ЗВСОНИ. Съдът е приел, че след влизане в сила на Закона за вероизповеданията (29.12.2002 г.) настъпва нов правен режим, уреден в § 5 от преходните и заключителните разпоредби на закона, съгласно който се възстановява собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени или конфискувани имоти, включително и такива, попадащи в приложното поле на ЗСПЗЗ. От съдържанието на § 5, ал. 2 ПЗР ЗВ районният съд е направил извод, че възстановяването на собствеността се извършва „по реда на ЗВСОНИ“ и че с влизането в сила на закона собствеността върху тези имоти се възстановява по право, без необходимост от административно произнасяне. Въз основа на това тълкуване съдът е приел, че този режим се прилага и по отношение на земеделските земи, като е направил изричен извод, че разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗСПЗЗ, предвиждаща административен ред за възстановяване на земеделски земи на религиозни общности, следва да се счита за мълчаливо отменена от по-късната разпоредба на § 5, ал. 2 ПЗР ЗВ. Съдът е приел, че при това положение реституцията в полза на религиозните общности, включително по отношение на земеделски земи, настъпва по силата на закона, а не по административен ред, поради което не е било необходимо и допустимо провеждането на административно производство пред Общинска служба по земеделие. Допълнително съдът е обосновал този извод с позоваване на съдебна практика на ВКС, както и на документи от административната преписка - становища на общински органи от 2004 г., в които се приема, че за процесните имоти е приложим специалният закон за католическата църква, а не редът по ЗСПЗЗ. На тази основа районният съд е достигнал до крайния извод, че Общинска служба по земеделие - [област] не е разполагала с материална компетентност да издаде Решение № 28561/07.02.2007 г., поради което същото е недействително и нищожно. Съдът изрично е отбелязал, че при липса на компетентност нищожността по принцип засяга целия административен акт, но предвид диспозитивното начало и ограничението на подадената жалба, е прогласил нищожност само в обжалваните части, а именно в частите, съдържащи отказ за възстановяване на собствеността. В резултат на това съдът е уважил жалбата, прогласил е нищожността на решението в посочените части, изпратил е преписката на областния управител на основание чл. 173, ал. 2 АПК и е присъдил разноски в полза на жалбоподателя. Спорът по делото е правен и се свежда до това дали Общинска служба по земеделие - [област] (ОСЗ) е била материално компетентна да се произнесе с Решение № 28561/07.02.2007 г. по заявление за възстановяване на собственост върху земеделски земи, подадено от Софийско-пловдивската епархия на Католическата църква. Отговорът на този въпрос зависи от съотношението между специалния ред по чл. 29, ал. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ) и по-късните реституционни разпоредби на § 5 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Закона за вероизповеданията (ЗВ) и Закона за възстановяване собствеността върху конфискуваните с Указ № 88 от 1953 г. имоти на Католическата църква. Районният съд е приел, че с влизането в сила на ЗВ през 2002 г. разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗСПЗЗ е мълчаливо отменена от § 5 ПЗР на ЗВ, поради което реституцията на имоти на вероизповеданията, включително земеделски земи, настъпва по право (ex lege), без да е необходимо административно производство. Въз основа на това е направен извод за липса на материална компетентност на ОСЗ и нищожност на оспорения административен акт в неговите отказни части. Този извод е неправилен. Разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗСПЗЗ урежда възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи, отнети от Българската православна църква и другите религиозни общности, като изрично поставя условието това възстановяване да се осъществи „по тяхно искане“. Тази формулировка установява административен ред, в рамките на който компетентният орган - общинската служба по земеделие (съгласно чл. 31, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 ЗСПЗЗ, както и чл. 60, ал. 6, т. 1 ППЗСПЗЗ) - следва да установи наличието на предпоставките за възстановяване. Нормата не предвижда автоматично настъпване на реституционния ефект, а обвързва реализирането му с провеждането на процедура, включваща преценка относно съществуването на имота, неговото състояние и възможността за възстановяване в съществуващи или възстановими стари реални граници. При наличие на законови пречки (напр. застрояване), законът предвижда алтернативен механизъм за обезщетяване с равностоен имот или с поименни компенсационни бонове (ПКБ). По този начин чл. 29 ЗСПЗЗ очертава завършен модел на реституция на земеделски земи на религиозни общности, който изисква произнасяне от компетентен административен орган. От своя страна, § 5 ПЗР на ЗВ урежда общия материалноправен обхват на реституцията за всички вероизповедания, като в ал. 1 изрично включва имоти, чието възстановяване попада в приложното поле на ЗСПЗЗ. Съгласно ал. 2 възстановяването се извършва по реда на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ). Районният съд неправилно е приел, че тази по-късна норма мълчаливо отменя специалния процесуален ред по чл. 29 ЗСПЗЗ. Мълчаливата отмяна е допустима само при наличие на пряко, пълно и непреодолимо противоречие между правни норми, което прави невъзможно тяхното съвместно приложение. Такова противоречие не се установява. § 5 ПЗР на ЗВ има за цел да декларира и разшири материалното право на реституция, но не съдържа процесуални правила, които да заместят специфичния механизъм по ЗСПЗЗ за индивидуализация на земеделските имоти, установяване на граници, преценка за пречки и определяне на обезщетение. Напротив, ал. 3 на същия параграф, уреждайки висящите дела, сочи към системна връзка с другите реституционни закони, а не към тяхното изключване. Макар разпоредбата да е формулирана по отношение на висящи дела по спорове, тя също сочи, че законодателят не е възприел Закона за вероизповеданията като изолиран и самодостатъчен реституционен режим, а е предвидил прилагането му в системна връзка с останалите реституционни закони. В този смисъл нормата подкрепя необходимостта от съгласувано тълкуване на отделните реституционни актове, а не извода за автоматично и пълно изключване на специалната уредба по ЗСПЗЗ относно земеделските земи. Подобен е и характерът на Закона за възстановяване собствеността върху конфискуваните с Указ № 88 от 1953 г. имоти на Католическата църква. Той е специален по отношение на историческото основание на отнемането и кръга на имотите, но не и по отношение на процедурата за възстановяване на земеделски земи, за която ЗСПЗЗ остава приложимият процесуален закон. Нормативната уредба в този закон е съсредоточена върху определяне на кръга на имотите, подлежащи на възстановяване, както и върху предпоставките за това, без да съдържа детайлна регламентация на процедурата по реализиране на правото на възстановяване, нито ясно очертаване на конкретен административен орган, който следва да се произнесе по възстановяването. Съпоставянето на тази уредба с разпоредбите на други реституционни закони, включително Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и Закона за вероизповеданията, показва, че отделните нормативни актове уреждат различни аспекти на реституционните отношения. От една страна, те определят правоимащите субекти и обхвата на имотите, подлежащи на възстановяване, а от друга - въвеждат специфични правила относно начина, по който това възстановяване се реализира, включително при наличие на пречки за реално възстановяване и необходимост от прилагане на заместителни форми на обезщетяване. Следователно, трите нормативни акта не се изключват, а се намират в съотношение на общ (ЗВ) към специален (ЗСПЗЗ) закон, като последният урежда процедурните аспекти за специфичен вид имоти. ОСЗ-[област] е била материално компетентна да се произнесе по заявлението на основание чл. 33 ал. 2 от ЗСПЗЗ. Наред с изложеното, следва да се отбележи, че самата проверка дали един имот представлява „земеделска земя“ по смисъла на чл. 2 от ЗСПЗЗ, попада в обхвата на материалната компетентност на ОСЗ. Обстоятелството, че заявените за възстановяване имоти се намират в урбанизирана територия („Южна промишлена зона“), не лишава автоматично ОСЗ от правомощието да се произнесе. Напротив, именно ОСЗ е органът, който е длъжен да извърши преценка за характера на земята и приложимия режим. Подаването на заявление по реда на ЗСПЗЗ активира компетентността на службата да разгледа претенцията по същество и да постанови съответния акт - за възстановяване, за отказ поради наличие на пречки, или за отказ, тъй като имотът не е земеделска земя. Следователно, дори имотът да не отговаря на материалноправните изисквания за възстановяване по ЗСПЗЗ, органът остава компетентен да установи това и да се произнесе, поради което не може да се твърди, че е действал при липса на компетентност. Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора е необходимо не само абстрактно съпоставяне на чл. 29 ЗСПЗЗ и § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията, но и съобразяване на тези норми с конкретното развитие на административното производство по делото, което е започнало години преди влизането в сила на Закона за вероизповеданията и е приключило с издаването на процесното Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област]. Именно обстоятелството, че не се касае за хипотеза на непредявено право, а за вече започнало, развило се и доведено до краен административен акт производство, има съществено значение както за определяне на приложимия материален закон, така и за преценката относно правомощията на административния орган. От административната преписка се установява, че още през 1994 г. е подадено заявление за възстановяване на собственост от Софийско-пловдивската епархия на Католическата църква. Това обстоятелство е посочено както в становището на Общинската служба по земеделие пред първата инстанция, така и в самото решение от 2007 г., в което е отбелязано, че се разглежда преписка по заявление вх. № 2856А/25.05.1994 г. Преписката съдържа и документи, удостоверяващи правосубектността и представителната власт на религиозната организация във връзка с предявените реституционни искания. Преди постановяването на процесното решение от 07.02.2007 г. по преписката са били извършвани подготвителни действия. През 2004 г. Общинска служба по земеделие - [област] е поискала от общинската администрация изработване на скици и удостоверения по чл. 13 ППЗСПЗЗ за имоти № 7, № 8 и № 141 по кадастралния план от 1955 г. С писма и становища от март и април 2004 г. общинската администрация е изразила становище, че по отношение на тези имоти следва да намери приложение специалният закон за конфискуваните с Указ № 88 имоти на Католическата църква, поради което е отказано издаването на исканите удостоверения и скици. Тези вътрешноадминистративни становища обаче не представляват нормативен източник и не могат да дерогират законово установена компетентност, а единствено отразяват колебание относно приложимия реституционен режим в хода на вече образуваното производство. На 07.02.2007 г. Общинска служба по земеделие - [област] е постановила Решение № 28561, с което е признала на Софийско-пловдивската епархия правото на собственост в съществуващи/възстановими стари реални граници върху три имота: имот с площ 37.730 дка, представляващ имот № 8 по кадастралния план от 1955 г.; имот с площ 23.505 дка, представляващ имот № 7 по същия план; и имот с площ 21.693 дка, представляващ [имот номер]. Със същия акт е възстановена реално собствеността върху част от тези имоти, а именно върху 1.970 дка от имот № 8 и 10.527 дка от имот № 7, като е отказано възстановяване в стари реални граници по отношение на останалите части - 35.760 дка от имот № 8, 12.978 дка от имот № 7, 21.693 дка от [имот номер] и 4.000 дка от имот № 7, поради наличие на права на други лица. Видно е, че административният орган не се е ограничил до постановяване на отказ, а е извършил комплексно произнасяне, включващо както признаване на реституционното право, така и преценка за възможността за реалното му упражняване. След постановяване на този акт производството е продължило в частта относно обезщетяването. С Решение № 2856А/11.04.2007 г. е определено право на обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост върху земеделски земи, като впоследствие са постановени и решения за обезщетяване със земеделска земя, включително Решение № 8-103/08.08.2008 г. за имот с площ 0.835 дка в землището на [населено място], както и последващи актове по реда на ППЗСПЗЗ. Тази последователност от действия показва, че процесното решение от 2007 г. е било възприемано в административната практика като основание за развитие на последващото обезщетително производство. Това обстоятелство не е решаващо само по себе си за валидността на акта, но има значение при преценката за характера и тежестта на твърдения порок. При така установената фактическа рамка следва да бъде изяснено съдържанието на чл. 29, ал. 1 ЗСПЗЗ. Разпоредбата е специална както по отношение на субектите, доколкото изрично визира Българската православна църква и другите религиозни общности, така и по отношение на обекта - земеделски земи. Тя урежда и механизма на възстановяване, като предвижда, че то се извършва „по тяхно искане“, което предполага иницииране на административно производство и произнасяне от компетентния орган относно наличието на предпоставките за реституция. Нормата не предвижда автоматично настъпване на реституционния ефект, а изисква извършване на преценка относно съществуването на имота, неговото състояние и възможността за възстановяване в съществуващи или възстановими стари реални граници. При наличие на законови пречки законодателят е предвидил и алтернативен механизъм за обезщетяване. По този начин чл. 29 ЗСПЗЗ установява завършен административен ред за реализиране на правото на възстановяване на земеделски земи на религиозните общности. В този контекст следва да се анализира и съдържанието на § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията. Разпоредбата има материалноправен характер, като урежда обхвата на реституцията за вероизповеданията и изрично включва имоти, попадащи в приложното поле на ЗСПЗЗ, като препраща към други реституционни закони. Тя обаче не съдържа процесуална уредба, която да замести специалния ред по ЗСПЗЗ за индивидуализиране на земеделските имоти и преценка за възможността за тяхното възстановяване. Именно върху липсата на такова разграничение районният съд е изградил извода, че реституцията настъпва изцяло по право и че административният ред е неприложим. Този извод обаче не може да бъде споделен. Систематичното тълкуване на приложимата уредба не води до извод за мълчалива отмяна. Разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗСПЗЗ е специална по отношение на реда за възстановяване на земеделски земи на религиозни общности. Тя изрично предвижда, че възстановяването става „по тяхно искане“, с което установява административен ред, в рамките на който компетентният орган (ОСЗ съгласно чл. 33, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 60, ал. 6 ППЗСПЗЗ) извършва преценка за наличие на предпоставки, индивидуализира имотите, установява пречки за реално възстановяване (застрояване, права на трети лица) и при необходимост определя обезщетение. От своя страна, § 5 ПЗР на ЗВ урежда общия материалноправен обхват на реституцията за всички вероизповедания, като изрично включва имоти по ЗСПЗЗ и препраща към реда на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ). Тази норма обаче не съдържа разпоредби, които да отменят или изключват специалния процесуален ред по ЗСПЗЗ за индивидуализация и преценка относно земеделските земи. Липсва пряко и непреодолимо противоречие, което да е основание за мълчалива отмяна. Същото се отнася и за специалния закон за имотите на Католическата църква, който урежда материалноправното основание за реституция, но не и процедурата за земеделски земи, нито определя компетентен за това орган (чл. 1, 2 и § 2 от Закон за възстановяване собствеността). Следователно, ОСЗ-[област] е разполагала с материална компетентност да се произнесе по подаденото заявление. Районният съд не е съобразил, че административното производство е образувано по заявление вх. № 2856А от 25.05.1994 г., т.е. години преди влизането в сила на Закона за вероизповеданията. При липса на изрична преходна разпоредба в ЗВ, която да прекратява заварените производства по ЗСПЗЗ, те следва да се довършат по реда, по който са започнали. ОСЗ е била не само компетентна, но и длъжна да приключи производството с издаването на административен акт, какъвто е процесното Решение № 28561/07.02.2007 г. Първоинстанционният съд е смесил материалноправния ефект на реституцията с процесуалния ред за неговото реализиране и с порока „липса на компетентност“. От обстоятелството, че § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията урежда материалноправното възстановяване, не следва отпадане на административния ред по чл. 29 ЗСПЗЗ, нито липса на компетентност на органа, който законът изрично е овластил да се произнася по такива искания. Не може да се приеме, че с влизането в сила на Закона за вероизповеданията административният ред по чл. 29 ЗСПЗЗ е отпаднал до степен да изключи компетентността на органите по поземлена собственост, още повече при вече образувано и развило се производство. Следователно неправилността на първоинстанционното решение не произтича от непълнота при установяване на фактите, а от правната квалификация на вече установената фактическа основа като достатъчна да обоснове нищожност на административния акт. Именно в тази част правните изводи на районния съд не съответстват на приложимия закон. Дори да се приеме, че първоинстанционният съд правилно е тълкувал съотношението между приложимите реституционни закони и че по отношение на процесните земеделски земи е следвало да намери приложение различен правен ред, това обстоятелство не води автоматично до извод за нищожност на постановения административен акт. Нищожността е най-тежката форма на недействителност и е налице само при особено съществени пороци, какъвто е липсата на компетентност (Постановление № 2 от 1991 г. на Пленум на Върховния съд; Тълкувателно решение № 12 от 2021 г. на ВАС). Неправилното определяне на приложимия материален закон или дори на приложимия процесуален ред, включително евентуално произнасяне при спор относно компетентността между различни административни органи, не обуславя само по себе си нищожност, а евентуално незаконосъобразност на акта, подлежаща на оспорване в предвидените от закона срокове, което може да бъде изведено и от мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 2010 г. на ВАС. В този смисъл, дори да се приеме, че е налице неправилно приложение на реституционната уредба, този порок не е от категорията на водещите до нищожност. Следва да се отчете и че Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област] представлява административен акт, който подлежи на оспорване в предвидените от закона срокове, след изтичането на които придобива стабилност. Допускането на възможност чрез позоваване на нищожност да се извършва последващ контрол върху правилността на акта по същество би довело до заобикаляне на установените от закона срокове за оспорване и до накърняване на принципа на правната сигурност. В този смисъл квалифицирането на твърдения, отнасящи се до правилността на приложимия материален или процесуален закон, като основание за нищожност, не може да бъде възприето, доколкото би обезсмислило разграничението между нищожност и отменяемост на административните актове. Този извод се потвърждава и от самата структура на процесното решение от 07.02.2007 г. Ако действително административният орган не бе разполагал с компетентност поради пълно отпадане на приложимия административен ред, този порок би засегнал акта в неговата цялост, тъй като компетентността е елемент от валидността на административното волеизявление като цяло. Не е налице правна логика един и същ орган да бъде възприет като некомпетентен в частта, с която отказва възстановяване, но същевременно да е постановил валидно признаване и частично възстановяване на правото със същия акт. Районният съд сам е възпроизвел в мотивите си общото положение, че при липса на компетентност административният акт е нищожен изцяло, но въпреки това е ограничил прогласената нищожност само до отказните части, позовавайки се на предмета на жалбата. Именно в това се състои вътрешното противоречие на постановеното решение: ако порокът се състои в липса на компетентност, той не е делим според това дали съответната част от акта е благоприятна или неблагоприятна за адресата му. Изводът на районния съд за частична нищожност е в противоречие с установената съдебна практика. Липсата на компетентност е порок, който засяга валидността на административния акт в неговата цялост (Постановление № 2 от 1991 г. на Пленум на Върховния съд). Не е правно възможно един и същ орган да е некомпетентен да постанови отказ, но същевременно да е компетентен да възстанови собственост със същия акт (Решение № 2376 от 2014 г. на АдмС - [област]; Решение № 1659 от 2011 г. на АдмС - [област]). Компетентността на административния орган е елемент от валидността на акта като цяло и нейното отсъствие не може да се преценява диференцирано в зависимост от съдържанието на отделните разпоредителни части. В случаите, когато се твърди липса на материална компетентност, този порок засяга самото право на органа да се произнесе по съответния въпрос, поради което, ако е налице, той опорочава акта изцяло, а не само в частта, която е неблагоприятна за страната. Допускането на обратното би означавало да се признае валидност на акт, постановен от орган, който едновременно се приема за некомпетентен да откаже и за компетентен да признае същото право, което е вътрешно противоречиво и несъвместимо с основните принципи на административното право. Възможността за частична нищожност съществува, но само когато порокът засяга ясно обособена и отделима част от акта, без да засяга останалите (Решение № 10854 от 2012 г. на ВАС). В случая преценката за възстановяване и отказ е част от единен правоприлагащ процес, което прави порокът, ако съществуваше, неделим. Ограничавайки прогласяването на нищожност само до неблагоприятните за жалбоподателя части, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила и е постановил вътрешно противоречив акт. Не може да бъде споделено и позоваването на първоинстанционния съд на Определение № 508/30.12.2008 г. по ч. гр. д. № 2100/2008 г. на ВКС като основание за прогласяване нищожността на процесния акт. Това определение разглежда различен по своя характер процесуален въпрос - допустимостта на иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, предявен от религиозна общност, която не е подала заявление пред органа по поземлена собственост. В този контекст ВКС приема липса на правен интерес от предявяването на такъв иск, доколкото реституцията на вероизповеданията се свързва с настъпване на правния ефект по силата на закона. Това разрешение обаче не е идентично с настоящия случай. В разглежданата хипотеза не е налице пропуск да се сезира компетентният административен орган, а напротив - налице е надлежно сезиране още през 1994 г., проведено административно производство, постановен административен акт през 2007 г., както и последващи действия по обезщетяване. Следователно първоинстанционният съд е пренесъл механично мотиви, дадени във връзка с правния интерес от установителен иск, към въпроса за валидността на вече постановен административен акт, който е резултат от проведена административна процедура. Подобно разширително приложение на посоченото определение на ВКС не е оправдано, тъй като излиза извън фактическите и правни рамки на разглеждания от върховния съд спор. От тази съдебна практика не може да се изведе извод за липса на компетентност на административния орган в хипотеза, при която същият е бил сезиран, провел е производство и се е произнесъл с административен акт. Следователно, когато конкретната фактология по делото се съпостави с приложимата правна уредба, се налага изводът, че първоинстанционният съд е абсолютизирал материалноправния реституционен ефект на § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията и е подценил значението на чл. 29 ЗСПЗЗ като специална норма, уреждаща реда за възстановяване на земеделски земи на религиозните общности. Не е отчетено, че производството е започнало по този ред още през 1994 г., продължило е при действието на различни нормативни режими и е завършило с комплексен административен акт, породил последващи обезщетителни последици. При тези данни спорът би могъл да бъде поставен на плоскостта на правилното тълкуване и прилагане на материалния закон, но не и на плоскостта на явна, безусловна и тотална липса на компетентност, каквато е необходима, за да се приеме, че административният акт е нищожен. Необоснован е и изводът на първоинстанционния съд за изпращане на преписката на областния управител на основание чл. 173, ал. 2 АПК. Тази разпоредба изисква съдът да изпрати преписката на съответния компетентен административен орган, като компетентността трябва да следва ясно и недвусмислено от закона (Решение № 14339 от 2016 г. на ВАС; Решение № 6203 от 2016 г. на ВАС). В случая такава компетентност не е нито изведена, нито мотивирана от първоинстанционния съд. Не е посочена правна норма, която да възлага на областния управител правомощия по възстановяване на собственост върху земеделски земи, нито такава може да бъде извлечена от приложимата реституционна уредба. В мотивите на обжалваното решение липсва анализ, а и в законодателството няма норма, която да възлага на областния управител правомощия по възстановяване на собственост върху земеделски земи. Тази компетентност е изрично възложена на органите по поземлена собственост (Чл. 31 ал. 1 от ЗСПЗЗ). Действащата нормативна рамка предвижда специален ред и специализирани органи за разглеждане на исканията за възстановяване на земеделски земи, включително когато същите са собственост на религиозни общности, каквито са органите по поземлена собственост. При липса на изрично установена компетентност на областния управител, изпращането на преписката до него се явява лишено от правно основание. Освен това, ако се възприеме тезата на първоинстанционния съд за липса на компетентност на органите по поземлена собственост поради настъпване на реституцията по право, не става ясно въз основа на кои правни съображения се приема, че областният управител разполага с такава компетентност. Подобен подход води до вътрешно противоречие в мотивите, тъй като отрича компетентността на орган, на който законът изрично е възложил функции по възстановяване на земеделски земи, без да обосновава наличието на компетентност у друг орган. С оглед на изложеното разпореждането за изпращане на преписката на областния управител е постановено при неправилно приложение на закона и не може да бъде споделено. Не се споделят и доводите в писмения отговор на касационната жалба. Те изхождат от разбирането, че възстановяването на собствеността на вероизповеданията по силата на § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията изключва всякакво административно произнасяне по ЗСПЗЗ. Това становище не отчита разграничението между материалноправното възникване на реституционния ефект и необходимостта от индивидуализиране на конкретните земеделски имоти, установяване на тяхното фактическо състояние, наличие на пречки за реално възстановяване и евентуално определяне на обезщетение. Именно тези въпроси са били предмет на проведеното административно производство и не могат да обосноват извод за нищожност поради липса на компетентност. С оглед на изложеното доводите, развити в писмения отговор, не обосновават извод за липса на компетентност на административния орган и не налагат различен правен извод от този, до който съдът достига въз основа на съвкупната преценка на относимите правни норми и установените по делото факти. При така очертания предмет на спора следва да се подчертае, че съдебният контрол в настоящото производство е обусловен от наведеното основание за нищожност на административния акт, а не от своевременно въведени оплаквания за неговата обща материална или процесуална незаконосъобразност. Ето защо, след като съдът не установява порок от такова естество, който да води до извод за липса на компетентност и съответно за нищожност на Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област] в оспорените му части, спорът не може да бъде разрешаван на плоскостта на цялостна проверка за правилност на отказа по същество, а жалбата срещу административния акт следва да бъде преценена единствено в рамките на релевираното основание. Предвид изложеното, съдът приема, че обжалваното Решение на Районен съд - [област], постановено по делото, е валидно и допустимо, но неправилно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон. Макар фактическата обстановка по делото да е изяснена пълно и точно и събраните доказателства да са обсъдени в тяхната съвкупност, направените от първоинстанционния съд правни изводи относно приложимата правна уредба и компетентността на административния орган не съответстват на закона. При това положение обжалваното решение следва да бъде отменено, а доколкото жалбата срещу Решение № 28561/07.02.2007 г. на Общинска служба по земеделие - [област] е основана на твърдение за нищожност на акта в оспорените му части, а съдът не констатира такъв порок, същата следва да бъде отхвърлена като неоснователна.