Решение от 4.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6699/2020 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК . Обжалва се решение № 73393 от 27.03.2020г. на СРС, 119 състав, постановено по гр.дело № 80103/2018г., с което са отхвърлени като неоснователни : 1/ предявеният от „Е.е.1“ ЕООД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите главен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД – за сумата от 6 384,74лв., претендирана като получена от ответника без правно основание, ведно със законната лихва от 19.12.018г.- до окончателното изплащане, както и 2/ евентуалният иск с правно основание чл.49 от ЗЗД лв., предявен от „Е.е.1“ ЕООД срещу Република България, представлявана от Министъра на финансите за сумата от 6 384,74лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди при или по повод изпълнение на работа, възложена от ответника , ведно със законната лихва от 19.12.2018г.- до окончателното изплащане. Решението се обжалва и в частта, с която „Е.е.1“ ЕООД е осъдено да заплати на Република България, представлявана от Министъра на финансите, разноски по делото в размер на 200,00лв., съобразно изхода на спора по делото. Въззивникът – ищец „Е.е.1“ ЕООД заявява искане за отмяна на обжалваното решение като незаконосъобразно , поради неправилно приложение на материалния закон от първата инстанция, както и поради допуснати процесуални нарушения. Поддържа и доводи за необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди, че при правилно установени по делото факти първоинстанционният съд е приел е извел неправилни правни изводи. Намира за неправилен извода на съда, с който е прието, че макар да е доказано обедняването от негова страна /на ищеца/ за сметка на ответника в резултат на платената такса по чл.35,ал.2 от ЗЕВИ, не е доказана липсата на правно основание за това имуществено разместване, тъй като сумата се явява дължимо платена от него /ищеца/ на правно основание като такса, определена със закон. Въззивникът-ищец поддържа, че в хипотезата на обявяване на законова норма за противоконституционна, макар противоконституционният закон да не се прилага от момента на обявяването на противоконституционността, от това не следва обратния извод, че до този момент този противоконсттуционен закон е уреждал валидно правоотношение. В тази връзка се позовава на решението на Конституционния съд № 3/ 28.04.2020г. по к.д.№ 5/2019г. на КС на РБ, според което обявените за противоконституционни ненормативни актове са невалидни от момента на приемането им или издаването им. Въззивникът-ищец счита, че този извод следва от установеното пряко и непосредствено действие на нормите на Конституцията с разпоредбата на чл.5 , ал.2 от нея. Счита, че обявената за противоконституционна правна норма до момента на постановяване на решението на Конституционния съд е противоречала на правото на Европейския съюз, като се позовава на практика на СЕС в подкрепа на това твърдение. При условията на евентуалност поддържа, че исковата сума се дължи от ответника на основанието по чл.49 от ЗЗД, като счита, че отговорността на Държавата за вреди произтича от общия принцип, залегнал в чл.7 от Конституцията. Позовава се на противоправност на действията на народните представители, представляваща приемането на противоконституционната норма в разрез на задължението им при упражняване на законодателната власт да се съобразяват с нормите на Конституцията като счита, че за тези противоправни действия гаранционно- обезпечителната отговорност следва да носи Държавата като възложител на законодателната дейност на народните представители. Въззивникът-ищец счита, че нормата на чл.22,ал.4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/ доказва твърдението му, че последиците от приложението на противоконституционния закон следва да бъдат уредени от органа, приел противоконституционния акт, а когато от този противоконституиционен акт са причинени вреди- те следва да бъдат възстановени. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът-ищец мотивира искането си за отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което ответникът да бъде осъден да му заплати исковата сума на заявеното главно основание по чл.59 от ЗЗД и при условията на евентуалност- на основанието по чл.49 от ЗЗД. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Въззиваемата страна, Република България, представлявата от Министъра на финансите не депозира писмен отговор в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В съдебно заседание заявява становище за неоснователност на жалбата на ищеца. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство. Софийският градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 6 384, 74лв. , претендирана като такава, с която ищецът е обеднял без правно основание като платена такса по чл.35“а“, ал.1 от ЗЕВИ в резултат на обявените за противоконституционни разпоредбите на точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.) и поради неизпълнение на задължението по чл.22,ал.4 от Закона за Конституционен съд, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – до окончателното заплащане, както и с евентуална претенция с правно основание чл.49 от ЗЗД – за сумата от 6 384,74лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие действия на народни представители от 42-то Народно събрание, извършени на 04.12.2013г., представляващи приемане на разпоредбите на точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), които са обявени за противоконституционни и неизпълнение на задължението им по чл.22,ал.4 от Закона за Конституционен съд, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – до окончателното заплащане. С обжалваното решение исковите претенции са отхвърлени като неоснователни. При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК. По главния иск иска с правно основание чл.59 от ЗЗД По основанието на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума - платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35“а“ ЗЕВИ като последица от обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22,ал.4 от ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици е прието задължително за настоящия съдебен състав Тълкувателно решение № 1 от 20.04.2023г.по т.дело № 1/2022г., ОСГТК на ВКС , с което е прието, че тази претенция попада в приложното поле на чл. 49 от ЗЗД. Ето защо, на заявеното основание по чл.59 от ЗЗД съдът приема, че претенцията на ищеца се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл.59 от ЗЗД следва да бъде потвърдено, но по други мотиви. Поради сбъдване на процесуалното условие, при което е предявен евентуалният иск, /отхвърляне на главната претенция/, съдът приема, че той следва да бъде разгледан. Съдът приема, че тази искова претенция е основателна , а изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована неоснователността на претенцията са незаконосъобразни, по следните мотиви: Между страните по делото няма спор по правно –релевантните факти, които се установяват и от събраните писмени доказателства, а именно: Ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяем източник /ВЕИ/ като собственик на фотоволтаична електрическа централа „Снежина 1“, с инсталирана мощност 72.6 kW, находяща се в УПИ 5-299,300 от кв.88 по плана на с.Снежина, община Провадия. Фотоволтаичната централа е въведена в експлоатация с разрешение за ползване № ДК-07-В-46 от 16.03.2012г. На 17.01.2014г. между ищеца и „Енерго Про Продажби“ АД е сключен договор за изкупуване на ел.енергия, произведена от възобновеяем енергиен източник. За периода 01.01.2014г. до 09.08.2014г. от ищеца са удържани на основание чл.35“а“ от ЗАЕВИ такси в размер на общата искова сума от 6 384,74лв., по процесните фактури, издадени от ищеца за този период от време. Постъпването на исковата сума , представляваща заплатена от ищеца такса по чл.35“а“ от ЗАЕВИ в държавния бюджет се установява от приетите по делото справки, издадени от „Енерго про продажби“ АД и приложените към тях платежни нареждания, както и от писмото на КЕВР и приложенията към него. С решение № 13 от 31.07.2014г. на Конституционния съд по конституционно дело № 1/ 2014г. са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.). При така установените факти по делото, съдът от правна страна приема следното: Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чуждо виновно противоправно поведение /действия или бездействия/. По предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД по делото трябва да бъдат установено наличието на следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което от страна на ответника е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда на ищеца - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Във всички случаи на непозволено увреждане вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване, да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на доказателствената тежест по чл.154,ал.1 от ГПК. В конкретния случай съдът приема, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на елементите от фактическия състав по чл.49 от ЗЗД. По доказаността на първия елемент от фактическия състав , съдът приема следното: Нормата на чл.7 от Конституцията на РБ установява отговорност на държавата за вреди , причинени от незаконни действия или актове на нейни органи и длъжностни лица. Законодателната власт в държавата се осъществява от Народното събрание чрез избраните 240 народни представители /чл.8, чл.62 и чл.63 от Конституцията на РБ/. Ето защо, съдът приема,че е доказан първият елемент от фактическия състав по чл.49 от ЗЗД – възлагането от страна на ответника на органа на държавното управление- Народното събрание за реализиране /осъществяване на законодателната дейност /власт. Осъществяването на законодателната власт следва да бъде в пълно съответствие с нормите на Конституцията – чл.5,ал.1 от Конституцията, като народните представители полагат клетва при встъпването си в длъжност при осъществяването на тази власт да спазват основния закон на РБ – чл.76,ал.2 от Конституцията на РБ. Ирелевантно е гласуването на отделните народни представители на законовите текстове, доколкото в хипотезата на гаранционно-обезпечителна отговорност по чл.49 от ЗЗД като функция за чуждо виновно противоправно поведение, конкретната личност , реализирала това поведение е без правно значение. В случая е безспорно , че горепосочените изменения на ЗЕВИ, включително и това, касаещо нормата на чл.35“а“ , ал.1 от ЗЕВИ на основание, на която от ищеца е заплатена за исковия период от време такса в полза на държавния бюджет, са обявени за противоконституционни с решение на Конституционния съд. Макар обявяването на противоконституционността на законовата норма с решението на Конституционния съд да има действие за в бъдеще /чл.151,ал.2 от Конституцията на РБ /, то установителното действие на решението на Конституционния съд , с което е установено противоречието на закона с Конституцията има действие от момента на приемането на закона. В тази връзка съдът съобразява произнасянето на Конституционния съд с решение № 3 от 28.04.2020г. по конституционно дело № 5/2019г. на Конституционния съд. В този смисъл са и мотивите на задължителното за настоящия състав ТР № 1/2023г. по т.д.№ 1/2022г. на ОСГТК на ВКС, с които е прието, че „актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението в сила“, но този правен израз следва да се тълкува като забрана за прилагане на акта занапред и като резултат от тази забрана следва, че обявеният за противоконституционен акт престава да регулира обществени отношения. Правната последица на решението на Конституционния съд, обявяващо закон за противоконституционен, с действие "ex nunc", е преустановяване занапред на регулативното действие на противоконституционния закон, т. е. от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд обявеният за противоконституционен акт престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба“. Противоречието на закона на Конституцията, обаче, е налице от момента на приемането му /чл.5,ал.1 от Конституцията/. Разпоредбата на чл.22,ал.4 от ЗКС чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и принципа за правна справедливост не дерогира основният принцип за съответствието на законите на Конституцията, закрепен с нормата на чл.5,ал.1 от Конституцията. В конкретния случай се установява, че Народното събрание , чрез което ответникът реализира законодателната власт в държавата освен приемането на горепосочените норми на ЗЕВИ в нарушение на Конституцията, не е уредило по нормативен ред и способът за отстраняване на правните последици – пряк резултат от действието на обявените за противоконституционни горепосочени норми на ЗЕВИ, съгласно изискването на чл.22,ал.4 от Закона за Конституционен съд и в срока, посочен в чл. 88, ал. 4 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, приет на основание § 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗКС /ПОДНС, ДВ, бр. 53 от 18.06.2013 г./, чл. 90, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 97 от 25.11.2014 г./, чл. 94, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 35 от 02.05.2017 г./, чл. 90, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 65 от 6.08.2021 г./ и чл. 90, ал. 4 ПОДНС /ДВ, бр. 109 от 21.12.2021 г./. С оглед изложените мотиви, съдът приема, че по делото е доказано противоправното поведение на ответника както по формата на действие, /с приемане на противоконституционната разпоредба на чл.35“а“ от ЗЕВИ/, така и под формата на бездействие / с неизпълнението на задължението по чл.22,ал.4 от ЗКС/. На последно място , с плащането на процесната такса на основание обявената за противоконституционна законова норма на ищцовото дружество е причинена имуществена вреда /сумите за заплатени такси, с които имуществото му е намаляло/. Вредата на ищцовото дружество е в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на ответника, който отговаря за дейността на Народното събрание, чрез което осъществява законодателната власт, изразяващо се в приемането на противоконстититуционната законова норма и продължилото след постановяване на решението на Конституционния съд противоправно бездействие на органа на законодателната власт за изпълнение на задължението по чл.22, ал.4 от Закона за Конституционен съд. С оглед гореизложените мотиви настоящият съдебен състав приема, че по делото е установено наличието на всички елементи от фактическия състав по чл.49 от ЗЗД, поради което и предявеният иск с това правно основание се явява доказан и основателен и като такъв следва да бъде уважен, както законосъобразно и правилно е постановено и с обжалваното решение, което следва да бъде потвърдено. С оглед гореизложените мотиви настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск по чл.49 от ЗЗД се явява доказан и основателен и като такъв следва да бъде уважен след отмяната на обжалваното първоинстанционно решение в частта, с която тази претенция е отхвърлена. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, на въззивника-ищец се дължат направените по делото разноски пред първата инстанция в размер на 895,38лв., /включващи 255,38лв.- държ.такса, 10,00лв.- такси за съд.удостоверения и 630,00лв.- адвокатско възнаграждение/ , а първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която на ответника са присъдени разноски на основание чл.78,ал.3 от ГПК. На ищеца се дължат и разноските за въззивното производство в размер на 427,70лв., /включващи 127,70лв.- държавна такса и 300,00лв.- адвокатско възнаграждение/. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд