Решение № 332 от 20.3.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 4536/2025 г.

открито съдебно заседание по делото, съдът е допуснал изменение в размера на предявения иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, като същият следва да се счита предявен за сумата от 308.79 лв. вместо претендираните с исковата молба 700.00лв. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответното дружество „...........................“ ЕООД, чрез юрк. С. К., с който сочи, че намира предявения осъдителен иск за неоснователен по основание и размер. Оспорва се твърдението, че са заплатени посочените в исковата молба суми над главницата. Представя се извлечение по сметка, от което е виден размерът на заплатените суми по кредита, както и размерът на отпуснатата главница – 1700.00 лева. Поради това дори и съда да намери сключеният договор за потребителски кредит за недействителен, моли съда да отхвърли предявения осъдителен иск. Отпуснатата по процесния договор за кредит главница е 1700.00 лева, а не както е описано в исковата молба – 800.00 лева. Параметрите на кредита също са грешно изписани в исковата молба. Сочи се, че на първо място, в процесния договор за потребителски кредит № 40003818309 се съдържа приложимият лихвен процент по кредита. Освен това същият не противоречи на добрите нрави. Видно от раздел VI „Параметри“ приложимият лихвен процент е фиксиран, а условията за прилагането му се съдържат в чл. 4.1. и чл. 4.2. от общите условия, които са подписани от страните. Счита обективираното в исковата молба твърдение, че възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави за неоснователно. В българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с посочения размер на годишен лихвен процент. Ищецът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на договора, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения договор. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като „добрите нрави“ не е изрично дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави от ищеца не може да бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищецът е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсва. Твърди се, че към момента действа само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Същото е издадено на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намира приложение само за определяне на размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предвид законовата регламентация, въз основа на която е издадено, посоченото ПМС ограничава действието си само до установените от нея рамки и не може да бъде прилагано за други случаи. С оглед на това цитираното ПМС не може да намери приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Доколкото въз основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е издаван подзаконов нормативен акт трябва да бъде прието, че размерът на договорната лихва не е ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните. Не е налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не е налице зависимост на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на парично задължение (ЗПК определя зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП). Сочи се, че са неоснователни направените възражения по отношение размера на договорената възнаградителна лихва. В чл.10, ал.2 ЗЗД се съдържа забрана да се уговарят лихви в по голям размер от определения от МС, но до момента МС не е издал постановление, в което да определи максимален размер на възнаградителната лихва. Законната лихва е лихва за забава при неизпълнение на парично задължение и размерът й е неотносим към уговорената между страните възнаградителна лихва. Лихвата при договорите за потребителски кредит не е мораторна (закъснителна) лихва. т. е. тази, която се дължи при забавено изпълнение на парично вземане. По своята правна и икономическа природа възнаградителната лихва е цена (възнаграждение), което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените парични средства. Това е цената на стойността на капитала, който се отчуждава за временно ползване. Поради това не е пряк паричен израз на стойността на предоставените в заем капитали, а израз на част от потребителската му стойност да носи доход от неговото по-ефективно използване. Поради това не може да бъде подкрепено и неправилно е разбирането, че възнаградителната лихва не може да има поголям размер от законната или от двукратния, или от трикратния размер на законната лихва, тъй като от една страна, подобно правило не е уредено законодателно, а от друга, двата вида лихва имат различна правна и икономическа същност и не може да има зависимост между тях. С оглед на горното, уговореното в договора за кредит възнаграждение за ползването на заемната сума е действително такова. Сочи се, че Законодателят в Закона за задълженията и договорите употребява термина „лихва“ в два различни смисъла - задължението за лихва, когато е уговорено по заема за потребление или се дължи на извършилия чуждата работа, на поръчителя, на довереника и на съдружника представлява възнаграждение за ползването на паричната сума. Лихвите са граждански плодове и имат както акцесорен характер, така и относителна самостоятелност. Заплащането на тези лихви не е обвързано с неизпълнение на главното задължение - уговорените лихви по заема се дължат и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа. Предпоставките, от които възниква задължението за лихва, са основание лихвите да се определят като възнаградителни. Цитира се съдебна практика. Следва да се има предвид и обстоятелството, че сключеният договор за потребителски кредит има характеристиките на търговска сделка за кредитора по него /чл. 286 ТЗ/, което обстоятелство обосновава приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за другата страна /чл. 287 ТЗ/. В разпоредбата на чл. 430, ал.2 от ТЗ е посочено, че кредитополучателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с добрите нрави, каквото ограничаване е изрично посочено в други разпоредби на Търговския закон. Поради това счита, че при този тип сделки следва да се изследва логиката на отношенията между страните, действащият пазар на така наречените „бързи кредит“ и мотивите за законодателните изменения в ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014 г., за да отговори на въпроса коя е границата на добрите нрави при така оформените обществени условия, който отговор считам, че няма да обоснове противоречие на уговорения лихвен процент с добрите нрави. Освен това задължението за плащане на възнаградителна лихва по отпуснатия кредит следва от закона, тъй като договорите за потребителски кредит са по правило възмездни. Че договорите за потребителски кредит са възмездни договори е видно от законовата дефиниция за договор за потребителски кредит, дадена в чл.9 от ЗПК. Страните по договорите за потребителски кредит могат да уговарят размера на възнаграждението за ползване на финансовия ресурс – в т.ч. възнаградителна лихва, но не могат да уговорят дали да има такова възнаграждение въобще. Счита се, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключването на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане /цитира съдебна практика/. На следващо място, тъй като лихвеният процент е фиксиран, не е необходимо изготвянето на методика за определянето му. Годишният процент на разходите е фиксиран, неизменен. Същото се отнася и до ГПР, доколкото е формиран от фиксирано вземане възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия. Наред с това в ЗПК не е посочено като изискване в договора да бъдат посочени компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали, поради което няма нормативно задължение за разписана и методика за формиране на ГПР. Цитира се съдебна практика. От така изложеното, безспорно се доказва, че необходимото съдържание за действителността на процесния ДПК № 40003818309 съгласно разпоредбите на чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържа в процесния договор за потребителски кредит, поради което същият е действителен. На трето място, въпросът дали възнаграждението за закупените допълнителни услуги следва да се включи в ГПР или не, е правен въпрос, при преценката на който ще Ви помоля да вземете предвид долуизложеното: В чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е посочено как е изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети предвид общите положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените допълнителни допускания съгласно ЗПК, а именно: ДПК е валиден за срока, за който е сключен и първоначалното изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на договора. Ето защо счита за напълно неоснователен и необоснован извода в исковата молба, че не е установен механизмът, по-който е изчислен ГПР, какви компоненти са включени в него, освен размера на договорената възнаградителна лихва. Напротив, от условията по договора за кредит и ОУ към него, безспорно може да се изведе извод, че в размера на ГПР е включен уговореният размер на ГЛП като са взети предвид допусканията, използвани при изчисляването на ГПР съгласно Приложение 1. Твърди се, че освен това в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК, която разпоредба не попада сред законовите основания за недействителност на договора за кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва. Разпоредбата е приета, за да ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с огромен процент на разходите на годишна база. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния договор тези изисквания са спазени (цитира съдебна практика). Въз основа на горното считам за неправилно разбирането, че възнаграждението за предоставени допълнителни услуги е следвало да се включи в ГПР, като по този начин се надхвърлял допустимият размер на разходи по чл.19, ал.4 от ЗПК. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че възнаграждението за допълнителните услуги следва да се включи в ГПР, с което размерът на същото ще се увеличи над законово допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг, то последицата от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на целия договор за кредит. Счита се за неправилно разбирането, че с уговарянето на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като възнаграждението по същите представлява скрит разход за кредитора. Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф Директива 2008/48. В практиката има различни становища кога това изискване е нарушено. За да се отговори на горното, необходимо е да се извърши преценка доколко услугите следва да бъдат включени в ГПР и дали различния размер на ГПР, в случай на утвърдителен отговор по първата преценка, води до недействителност на договора съгласно буквата на закона. Така, на първо място е необходимо да се изследва въпросът дали закупените допълнителни услуги следва да бъдат включени в ГПР. Счита се, че отговорът на този въпрос е отрицателен. Правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда легална дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“, като предвижда, че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Предвид посочената легална дефиниция, общият разход по кредита за потребителя е разход, който: е пряко свързан с договора за потребителски кредит; трябва да бъде заплатен от потребителя, т.е. този разход е задължителен. Включват се и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски клаузи и условия. Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита за потребителя“. Допълнително разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от Преамбюла на същата Директива, съобразно която „цитира се“. Твърди се, че стойността, платима от потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не е задължителен разход, а се заплаща само ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата за процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако кредиторът изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му предостави кредит при определените условия, а това безспорно не е така в случая. Доколкото е сигурно, предвид националната правна уредба и посочените правила на Директива 2008/48/ЕО, че разходите за допълнителни услуги, които съставляват условие за предоставяне на кредита, са част от общия размер на разходите за потребителя, а оттам и следва да са включени в обхвата на ГПР, то това не е така по отношение на разходите за допълнителни услуги, които не съставляват такова условие. В допълнение следва да се посочи също, че предоставените услуги са услуги, които кредиторът по настоящия кредит е предоставил на ищеца по негово искане. В своята практика СЕС извежда разбирането, че информацията преди сключването на договор за договорните условия и последиците от това сключване е от съществено значение за потребителя. По-специално въз основа на тази информация последният решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително изготвени от търговеца (цитира се съдебна практика). Въз основа на тази информация длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително предоставени от кредитора. На второ място, след преценката дали възнаграждението за допълнителните услуги следва да се включи или не в ГПР, следва да се направи преценка дали неправилното посочване на годишен лихвен процент на разходите в договор за кредит, сключен между търговец и потребител – кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на годишен процент на разходите в договора за кредит и да се приложи последиците, предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит. От изложените по горе аргументи по първия въпрос следва, че възнаграждението за допълнителните услуги, не е част от годишния процент на разходите в разглеждания спор и в настоящия договор за кредит няма неточно посочване на годишния процент на разходите. Съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Счита се, че неправилното посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е налице, не може и не трябва да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си Съдът на ЕС е имал възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договори за кредити, за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, европейското законодателство изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (цитира се съдебна практика). Несъмнено надлежното изброяване и включване в договора за кредит както на годишния процент на разходите, така и на всички други плащания, каквито са разходите за незадължителни допълнителни услуги, като сумите на вноските са записани както месечно, така и общо за целия кредит, не би могло да бъде подвеждащо или неясно за потребителя. Следователно, целта за информираност на потребителя е спазена. Той е наясно относно задълженията си и конкретните разходи, които ще възникнат за него по силата на договора за кредит, които формират общия размер на разходите за потребителя по смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент на разходите. Отделно, потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат за него за услугата Фаст и за услугата Флекси, но е преценил, че иска да получи приоритетно разглеждане, както и да има възможност да отлага плащането на вноски, да плаща вноски в намален размер и да може да променя падежната си дата. Щом има яснота за задълженията на потребителя отделно по кредита и отделно за допълнителните услуги, а също така е посочена и общо дължимата сума по кредита и по закупените допълнителни услуги, няма как да се приеме, че липсва яснота за потребителя и оттам, че годишният процент на разходите е неточно посочен в договора за кредит, а още по-малко, че липсва. Цитира съдебна практика. С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има неточно посочване на годишния процент на разходите, правото на потребителя на информираност по никакъв начин не е нарушено, считам, че не може да се приложат последиците, предвидени за липса на посочване на ГПР. По изложените аргументи разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО не може да се тълкува в смисъл, че има неточно посочване на ГПР, в случаите, в които той е ясно отразен като конкретен процент в договора за потребителски кредит, записан е и лихвеният процент на ден, конкретизирани са конкретните вноски, а на следващите редове в договора е посочена ясно и таксата за незадължителната допълнителна услуга „Фаст“ и тази за „Флекси“, която не е част от годишния процент на разходите и не е част от основното съдържание на договора. Такава неточност, дори да би съществувала, не може да се приеме за липса на годишен процент на разходите, при която съдът да може да приложи последиците за непосочване на годишния процент на разходите, при положение, че тази последица е най тежката гражданскоправна санкция - пълна недействителност на целия договор за потребителски кредит. Твърди се, че допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя, които следва да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива допълнителни услуги е задължително условие за получаване на кредита /по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително условие за отпускане на потребителския кредит. Тъй като годишният процент на разходите по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК се формира от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя не се включват такива за допълнителни услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на кредита, то дължимото по процесната допълнителна услуга възнаграждение не следва да се включва при изчисляването на годишния процент на разходите. По тази причина нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите, няма. Но дори да се приеме, че има нарушение неточно посочване на годишния процент на разходите, то не е толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия договор. Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавите-членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това е потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година, т. 62 по дело C 42/15, цитирано и от националния съд. В него е прието, че (цитира се съдебна практика). Счита се, че същият критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от държавите-членки законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система от санкции“ според мен задължава всеки национален законодател да въведе не една унифицирана санкция, а прилагане на различни видове степенувани санкции в зависимост от тежестта на нарушението, при което очевидно непропорционално би било предвиждането на най-тежката санкция пълна недействителност на договора за кредит, при която потребителят връща само главницата по договора, дори за по-леки нарушения. В българската нормативна уредба е предвидена възможност в случаите, в които една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде обявена само тя за недействителна, като се запази останалата част от договора, който да е действителен сам по себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД: (цитира се). Цитира се съдебна практика. Взимайки предвид посочените по-горе правила на Директива 2008/48/ЕО и националното законодателство, както и предвид цитираната практика на Съда считам, че клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителни услуги, чието закупуване не е условие за предоставяне на кредита, не следва да могат да засягат действителността на клаузите на основния договор за кредит. Щом националното законодателство, а и правото на Съюза, съобразно практиката на Съда на ЕС, допуска недействителността да се преценява отделно спрямо конкретни клаузи от основния предмет на договора, при което действието на договора се запазва без тези недействителни клаузи, то на по-силно основание това следва да важи за допълнителни услуги, които не са част от основния предмет на договора. Клаузата за допълнителна услуга в случая не съставлява част от основния предмет на договора за кредит. Поради това договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно, независимо от допълнителната услуга приоритетно разглеждане, за отлагане, намаляване и промяна на датата на плащане на погасителните вноски, дори в случай, че има основание за недействителност на тази клауза. Сочи, че оспорва твърдението на ищеца, че по договора били недължимо заплатени над главницата 700.00 лева. Във връзка с платеното по Договор за потребителски кредит № 40003818309, се прави следното уточнение: Кредитът е усвоен на 14.04.2021г. и не е приключен регулярно, а е погасен предсрочно на 18.06.2021г., като падежът на последната дължима вноска съгласно погасителния план към договора за кредит е бил на 20.04.2023 г. Съгласно т.7.2.1 от Общите условия към Договора за кредит, кредитополучателят има право да погаси кредита преди падежа като заплати на кредитора остатъчната непогасена главница по кредита, заедно с всички задължения по погасителен план с настъпил падеж, в това число и възнаграждението за закупена допълнителна услуга, както и дължимите лихви, такси и неустойки, ако има такива към момента на погасяване на кредита. Т.е. всички задължения по кредита дължими към датата на предсрочно погасяване на кредита са погасени и кредитът е приключен, а не задълженията в първоначалния размер, уговорен между страните, така както са описани в договора за кредит и погасителния план към него. Клиентът е внесъл по кредита 1332.60 лева лични средства, с които са били погасени част от задълженията по процесния кредит. Кредитът не е приключен регулярно, а е погасен предсрочно на 18.06.2021 г. чрез рефинансиране от друг договор на ищеца с ответника ........................... ЕООД, а именно от ДПК № 40004593727. От заемната сума по ДПК № 40004593727, 676.19 лева са били превхърлени по задължението по ДПК 40003818309 и същият е предсрочно погасен. Общо постъпила сума по кредита е в размер на 2008.79 лева и с нея са погасени посочените по-долу задължения: Погасена главница: 1700.00 лева; Погасена възнаградителна лихва: 62.84 лева; Погасено по допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“: 116.54 лева, от които по „Фаст“: 34.28 лева и по „Флекси“: 82.26 лева; Обезщетение за предсрочно погасяване на кредита: 8.53 лева; Дължима такса за приоритетно разглеждане: 120.88 лева (Съгласно т. VI Параметри от ДПК); Прилага се и Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит No 40003818309. В случай, че ищецът твърди, че по договора са заплатени суми в по голям размер от описаното, то следва да бъдат представени от ищцовата страна банкови платежни нареждания и/или вносни бележки, с които ищецът е погасявал задължението си по кредита, които са в тежест на ищеца да представи. Районният съд, като се запозна с твърденията и исканията, изложени в молбата и доразвити в хода на производството,като обсъди и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК, прие за установено следното от фактическа и правна страна: По делото се установява от събраните доказателства, че на 14.04.2021г. ищецът Т. Г. Х., ЕГН- •••••••••• от гр. Пазарджик, ул. ..................., обл. Пазарджик /в качеството си на кредитополучател/ е сключил Договор за потребителски кредит №40003818309 от 14.04.2021г. /приложен по делото/ с „...........................“ЕООД, ЕИК- ••••••••••, със седалище и адрес на управление- гр. София/ в качеството му на кредитор/. При условията на сключеният между страните Договор за потребителски кредит, на ищеца са били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1700,00 лева за срок от 24 месеца, при годишен лихвен процент по кредита 41,00%, годишен процент на разходите на кредита - 48,68 % и срок за погасяване на заема: 24 месеца, с размер на погасителна вноска в размер на 104,94 лева. /дължимата сума по кредита е в общ размер на 3963.51лв./ Съгласно сключеният между страните договор, общата сума, дължима от кредитополучателя, като се вземат предвид допусканията, посочени в договора , е 3963.51 лв. С подписването на посоченият договор за кредит, кредитополучателят е удостоверил, че е получил от кредитора изцяло и в брой заемната сума, за което не се спори между страните по делото. Постигната е договореност между страните за заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги- за закупена допълнителна услуга Фаст- 425.00лв. и за закупена допълнителна услуга Флекси – 1020.00лв., при размер на вноската по закупения пакет от допълнителни услуги от 61.21лв., като общото задължение по договора за кредит и по пакета от допълнителни услуги възлиза на 3963.51лв. По делото е представено и прието от съда и Искане за отпускане на потребителски кредит, Стандартен Европейски формуляр, декларации и др. В хода на производството по делото е била извършена съдебносчетоводна експертиза, от заключението по която се установява, че годишният процент на разходите при включено възнаграждение за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ е в размер на 153.92%. Платените суми от ищеца Х. по процесният договор за потребителски кредит са в размер на 2008.79лв. Задълженията по процесният договор са погасени чрез рефинансиране със сумата в размер на 676.19 лв. съгласно сключен между страните Договор за потребителски кредит от 18.06.2021г. и платени суми от Х. в общ размер на 1332.60 лв. По делото не са били разпитвани свидетели. Предвид установената фактическа обстановка, от правна страна съдът съобрази следното: По отношение допустимостта на предявения иск за прогласяване нищожността на договора за кредит: Предявеният иск е допустим, тъй като е налице правен интерес за ищеца потребител от воденето на настоящето производство. Искът е допустим, тъй като ищецът има право на избор по какъв начин да предяви претенциите си и да защити правата си на потребител- дали чрез установителен иск за недействителност на договора или осъдителен иск за връщане на дадено по недействителен договор. Обстоятелството, че ищецът има на разположение да предяви осъдителен иск за връщане на платени суми по недействителен договор, респективно клаузи от него, не изключва правото му да предяви иск за установяване на недействителност на договора, което е залегнало и в мотивите на т.2 от ТР № 8/2012 г. на ВКС. По отношение основателността на предявените претенции: Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД: За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 41,00 %, , посочен е ГПР – 48,68 % и общата сума, дължима от потребителя. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит както и на поетите с него права и задължения съдът счита, че същият има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – Закон за потребителския кредит в релевантната за периода редакция/ в т.см определение №351 от 22.04.2016г на ВКС по търг.дело №3026/2015г. По спорните между страните въпроси следва да бъде установено дали е налице валиден обвързващ страните договор като преценката за това се прави както в съответствие с общите правила на ЗЗД , така и с нормите на приложимия ЗПК. Съответствието на договора с добросъвестното упражняване правата на ответника-кредитор , а оттам и с добрите нрави се включва в основанията за нищожността му предвидени и по специалния закон като общо към частно основание за нищожност. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за сметка на другата. Трайна и непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави и тя приема , че „добри нрави“по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие , свързано с относително определени правни норми, при положението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата . Във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява „добрите нрави“ злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода. В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се установи неравноправния характер на клаузата в договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите и 3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл.4, пар.1 от Директива93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, при преценка за неравноправност на дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договора и да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му към момента на неговото сключване. В раздел VI, именуван “Параметри“ от сключения между страните договор за кредит се предвижда задължение на кредитополучателя да заплаща годишна лихва в размер на 41.00%. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието на договора доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение на размера на възнаградителната лихва.При положение, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически , поради което се ползва със засилена защита на ЗЗП и ЗПК следва да се приеме, че максималния размер на лихвата било възнаградителна, било за забава е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Принципно възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена се нарушава принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Поради това в съдебната практика се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва , надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечените кредити- двукратния размер на законната лихва/ в този смисъл Решение №906/30.12.2004г по гр.д.№1106/2003г на ВКС, Решение №378/18.05.2006г по гр.д.№315/2005г на ВКС, Решение №1270/09.01.2009г по гр.д.№5093/2007г на ВКС/. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Към момента на сключване на процесния договор законната лихва е 10%. , при което уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41.00% годишно е четирикратно по-висок размер от законната лихва. По делото не се установява, а и липсват твърдения за наличие на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя неизпълнение на задълженията на заемателя. Следователно уговаряне на възнаградителна лихва в размер четири пъти над законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга, преполагащ недостиг на парични средства у едната страна следва да се приеме, че процесната уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни отношения и равнопоставеност на страните по това правоотношение. Следователно същата е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП и на това основание нищожна. Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС , ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Съгласно установена съдебна практика, която се възприема от настоящия съдебен състав, противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, I I г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. д. № 6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор (необезпечен) възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица изначална недействителност на кредитната сделка. Независимо от принципа на свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл. 9 от ЗЗД, противоречаща на добрите нрави е сделка, в която са уговорени икономически неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо отношение страна по нея. По наведеното с исковата молба оплакване за нарушение на разпоредбите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК предвид обстоятелството, че уговорената сума в раздел VI от процесния договор за пакет допълнителни услуги съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в годишния процент на разходите съгласно чл.19 ,ал.1 от ЗПК съдът намира следното: Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като съгласно ал.4 от визираната правна норма в сила от 23.07.2014г. и приложима към процесния договор, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размер на законната лихва по просрочените задължения в левова и валута, опредЕ. с постановление на Министерски съвет на Република България . В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, а това са всички разходи по кредита, включително лихви комисионни , такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги , свързани с договора за кредит и по –специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. По отношение на сумата., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, настоящият съдебен състав счита клаузата за нищожна поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и добрите нрави. Налице е противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като включените в този пакет услуги по своята същност са действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 от ЗПК, която разпоредба сочи,че това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, тоест по предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на падежа. С този пакет се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 48.68 % и възлиза на над максимално допустимия петкратен размер , определен в чл.19, ал.4 от ЗПК, който петкратен размер е 50%. С уговарянето на плащане за пакета допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като не съставлява плащане на услуга , а прикрити разходи по кредита, с които се надхвърлят допустимите разходи по чл.19, ал.4 от ЗПК . Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. В противоречие с императивната норма на чл.10а, ал.4 от ЗПК за посочените допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане , което потребителят следва да заплати само за възможността за предоставяне на изброените услуги без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана, което противоречи на принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето и оттам и на добрите нрави, изискващи потребителят да заплаща за реални услуги, а не за хипотетични. По този начин размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК-за определяне на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. Предвид това и след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожността на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и годишния процент на разходите да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени двете клаузи като се изходи от характера на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11,ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая е неприложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителност на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона , то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК- за определяне на възнаградителна лихва и годишен процент на разходите. По изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че процесния договор за кредит е нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД- поради противоречие с добрите нрави и нарушения на императивните норми по чл.11, ал.1,т.9 и 10 от ЗПК във вр.с чл.22 от ЗПК, а предявеният иск като основателен следва да бъде уважен. По предявения в условията на обективно кумулативно съединяване осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 308.79 лв., представляваща недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит /Договор за потребителски кредит №40003818309 от 14.04.2021г./ съдът намира следното: В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума от 308.79 лв., представляваща недължимо платена сума, без да е имало основание за извършване на престацията/ поради недействителност на договора. При доказване на горното в тежест на ответника е да установи, че е налице основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане. Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за недействителност на процесния договор за потребителски кредит. Ответникът не оспорва обстоятелството, че по процесния договор ищецът е заплатил общо сумата от 308.79 лв., а и същият се установи от представените по делото доказателства. В тази насока е и заключението на вещото лице по приетата от съда съдебно-счетоводна експертиза, от заключението по която се установява, че платените суми от ищеца Х. по процесният договор за потребителски кредит са в размер на 2008.79лв. Задълженията по процесният договор са погасени чрез рефинансиране със сумата в размер на 676.19 лв. съгласно сключен между страните Договор за потребителски кредит от 18.06.2021г. и платени суми от Х. в общ размер на 1332.60 лв. Съгласно нормата на чл.23 от ЗПК , когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо дължимата от потребителя е единствено сумата от 1700.00 лв., представляваща задължение за връщане на предоставената в заем сума. Заплатената от ищеца сума от 308.79 лв., надхвърляща чистата стойност на кредита, е платена без основание, поради което следва да бъзе възстановена на ищеца. Предвид изложеното предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен като се осъди ответника да заплати на ищеца Х. сумата от 308.79 лв. като недължимо платена по недействителен договор за паричен заем. По отношение на разноските: С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските в исковото производство съразмерно уважената част от исковете. Непротиворечива е съдебната практика, че отговорността за разноски се преценява с оглед основателността на предявената претенция срещу ответника. Предвид изхода на делото , в полза на адвокат Е. И. от АК- Пловдив, със съдебен адрес- гр. Пловдив, ул. ........................ се дължи адвокатски хонорар на основание чл.38 от Закона за адвокатурата в общ размер на 1044.00лв. Възражението на ответната страна за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, съдът приема за неоснователно. Предвид обемът на извършените от процесуалния представител на ищеца процесуални действия, доказателствата, събрани по делото, включително и въпросите, обсъждани въз основа на направените от ответната страна възражения, делото се явява сравнително сложно от фактическа и правна страна, поради което съдът намира, че размерът на адвокатското възнаграждение се явява справедлив и същият не е прекомерен. Ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца Х. сторените от него разноски заплатена държавна такса в размер на 100.00лв. и внесен депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 153.39 евро. Воден от горното, Районен съд- Пазарджик