Решение № 2828 от 13.7.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 13262/2025 г.

Предмет на разглеждане са предявените по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове от „Б. К. Б.“ ЕАД (предишно наименование „К. И. И. Б." ЕАД), ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. П. Вл. № *, Б. ц. Л. - *, чрез пълномощника З. Н. Д. - в качеството на член на Съвета на Директорите, упълномощена от М. Г. и М. К. - в качеството им на представляващи Дружеството, с която срещу Х. К. М., с ЕГН ••••••••••, за ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1,000.00 лв. (хиляда лева) главница, 210.68 лв. (двеста и десет лева и шестдесет и осем стотинки) договорна лихва за периода 16.06.2022г. до 15.05.2023г. , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението /26.09.2025 г./ до изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ЧГД * г. по описа на Районен съд – гр. К.. В исковата молба ищецът излага, че на 16.06.2022 г. между „Кр. Й.“ ООД (кредитор), от една страна, и Х. К. М. (в качеството му на кредитополучател) от друга, е подписан Договор за паричен заем № * с чиста стойност от 1,000.00 лв. (хиляда лева). Договорът бил с уговорен брой 11 вноски, всяка от които в размер на 203.00 лв. (двеста и три лева). Първата падежна дата е била на 16.07.2022 г. Последната вноска е била уговорена за 15.05.2023 г. Общата дължима сума, която е следвало да бъде върната на Заемодателя в края на посочения период, е в размер на 1,210.68 лв. Вследствие на възникналите между страните договорни правоотношения кредиторът „Кр. Й.“ ООД отпуснал договорената заемна сума на кредитополучателя, а за него е възникнало задължение да погаси кредита си съгласно условията по сключения Договор от 16.06.2022 г. На 12.01.2024 г. между „Кр. Й.“ ООД, в качеството на цедент и "К. И. И. Б." ЕАД (с настоящо наименование „Б. К. Б.“ ЕАД) в качеството му на цесионер се сключи Договор за цесия, по силата на който „Кр. Й.“ ООД /като цедент/ цедира вземането си по гореописания Договор за кредит на "К. И. И. Б." ЕАД (с настоящо наименование „Б. К. Б.“ ЕАД) /като цесионер/. Съгласно Договора за цесия, „Кр. Й.“ ООД прехвърля на цесионера "К. И. И. Б." ЕАД (с настоящо наименование „Б. К. Б.“ ЕАД) парични вземания, произтичащи от просрочени и неизплатени Договори за потребителски кредити, които са подробно описани в Приложение № 1, /представляващо неразделна част от Договора. В предмета на сключения Договор за цесия от 12.01.2024 г. е включено и вземането по Договор за кредит № * сключен между „Кр. Й.“ ООД и Х. К. М.. Твърди се, че поради неизпълнение на задължението, "К. И. И. Б." ЕАД (с настоящо наименование „Б. К. Б.“ ЕАД) пристъпва към принудително изпълнение, като е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу Х. К. М. за заплащане на дължимата сума по Договор за паричен заем от 02.02.2022 г. Претендира разноски. В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който навежда твър дения за неоснователност на предявеният иск. Счита, че договорът за кредит се явява недействителен, тъй като нищожност на едни от съществените клаузи на Договора за потребителски кредит (тези за размера на лихвата и на ГПР) влече след себе си недействителност на целия договор, респ. и прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита. Счита, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, който гласи, че договорът за кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се , че съгласно чл. 8 от Договора за паричен заем от 16 юни 2022 год., при непредставяне в определения срок от страна на потребителя обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 1022,32 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури физическо лице- гарант (което следва да отговаря на множество, кумулативно поставени условия) и едно от посочените обезпечения, а именно: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем (съобразно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия на ответното дружество ) или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Твърди, че съдържанието на клаузата на чл. 8, вр. чл. 6 от Договора и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, както и че за потребителя са на практика неосъществими за него.Същевременно, кредиторът не е включил т. нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по договора. В тази връзка посочва, че след като вземането за неустойка не е включено в ГПР, то е налице разминаване, при това съществено, предвид заемната сума и тази за неустойка, между действителния годишен процент на разходите и този, посочен в процесния договор за кредит, което от своя страна е нарушение на изискването на чл. 10, ал. 1, т. 11 ЗПК. В заключение счита, че , доколкото договорът противоречи с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то същият по силата на чл. 22 ЗПК е недействителен. На основание чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Твърди, че по кредита се дължи единствено сумата от 1000 лв., главница. Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа и правна страна, следното: Предявените искове намират правното си основание в разпоредбите на чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД Съгласно разпределението на доказателствената тежест в процеса, предвидено в разпоредбата на чл.154 ГПК, по предявения положителен установителен иск, в тежест на ищеца е да установи, че през процесния период е налице валидно възникнало правоотношение между страните, елемент от съдържание на което е задължението на ответника да престира определена/определяема парични суми по договора за кредит, при неизпълнението на това задължение от страна на ответника, в т.ч. че е сключен договор за кредит, със сочените в исковата молба съществени елементи; че е налице сключен договор, че кредитополучателят е неизправна страна по договора; че вземането е прехвърлено със сочения договор за цесия. По отношение на твърдението за неизпълнение на задължението, от страна на кредитополучателя, което като отрицателен факт от действителността – а именно неосъществяване на дължимо поведение от страна на ответника, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва – точно изпълнение. В тежест на ответника е да установи въведените възражения. По делото като писмени доказателства са приобщени, представените с исковата молба по гр.д. № *г. по описа на Районен съд – гр. К. заверени копия на писмени документи, както следва: двуезичен договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 12.01.2024г., ведно с приложение № * г.; приложение № * г.; пълномощно рег. № * на нотариус К.В.; потвърждение за извършена цесия на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД; договор за паричен заем № * към искане № *; погасителен план; общи условия в сила от 27.04.2022г.; товарителница № *; известие за доставяне от 08.02.2024г.; уведомление за прехвърляне на вземания до Х. М.. Представен е договор за паричен заем № * към искане № * сключен на между „Кр. Й.“ ООД / заемодател/ и Х. К. М., / заемател/ с размер на отпуснатия заем 1,000.00 лв. главница към датата на сключване на договора при месечен лихвен процент от 3.330% и годишен процент на разходите в размер на 48.430% Установява се също така, че в чл. 6 от Договора вр. чл.10 от ОУ, кредитополучателят се е задължил да предостави на кредитодателя обезпечение в една от следните форми: 1.Ипотека върху недвижим имот, съгл. чл. 10, ал.2, т.3 от Общите условия; 2. Особен залог върху движимо имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т.2 от Общите условия; 3. Банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал.2, т.4 от Общите условия - 4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя. Съгласно чл. 8 от същия договор е уговорено, че при непредставяне на договореното в чл.6 обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1,022.32 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем. Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който месечната вноска е 203 лв. и включва 110.06 лв.-вноска без неустойката по чл.8 и 92.94 лв.- неустойката по чл.8 В чл.14 от ОУ е предвидено, че ако заемателя изпадне в неизпълнение на поетите задължения по договора за заем, считано от 60-тия ден след съответната падежна дата, съгласно погасителния план дължи еднократна неустойка в размер на 10% от непогасената главница. Съдът намира, че „Кр. Й.“ ООД е прехвърлило вземанията си от Х. К. М. на ищеца „Б. К. Б.“ ЕАД (предишно наименование „К. И. И. Б." ЕАД), ЕИК *,с договор за цесия от 12.01.2024г.,вкл. приложение 1 към договора, в който са индивидуализирани прехвърлените вземания. Ответникът е уведомен за цесията в хода на настоящото производство- с получаване на исковата молба, съобразно възприетото в редица решения на ВКС /напр., Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.; Решение № 78 от 9.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г.; Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. и др./. С отговора на исковата молба ответникът не е оспорил твърдението на ищеца, че е придобил процесното вземане въз основа на сключен договор за цесия.При изложеното, ищецът се легитимира като кредитор на ответника за вземания по договора за кредит, ако се установят непогасени такива. Разпоредбата на чл.9 ЗПК, която намира приложение в процесния случай, дава определение на договор за потребителски кредит. Според посочения законов текст, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа, на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по този договор са потребителят – физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност и кредиторът – всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. Съдът намира процесния договор за потребителски кредит за недействителен. Посочения в договора ГПР формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" е посочена в разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Видно от съдържанието на договора за кредит и погасителния план към него, сумата от 1,022.32 лева, – неустойка за непредоставяне на обезпечение, е включена в общата дължима от потребителя сума като част от погасителната вноска по кредита, т. е. същата е дължима наред с взетата на заем сума .Посочената сума от 1,022.32 лева, настоящият състав намира, че следва да бъде включена при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Това е така, доколкото неустойката за непредоставяне на обезпечение обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а представлява скрито възнаграждение, без да е включено в ГПР. Доколкото посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е от съществено значение, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент Същото виждане е възприето и в актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, според което установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно изискванията н а чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на този компонент от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването му. С оглед на гореизложеното, договор за потребителски кредит от който се твърди да произтича вземането на ищеца се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради липса на посочване на реалния ГПР по кредита, приравняващо се на непосочването му. При съобразяване с гореизложеното съдът приема и че целта на неустоечната клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. По отношение на неустойката предвидена в чл.14 от ОУ, съдът намира, че тя е в противоречие с чл. 33, ал.2 от ЗПК, съгласно която обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. При недействителност на договора, потребителя, на осн. чл.23 ЗПК дължи да върне чистата стойност на кредита, т.е. в случая 1000 лв., доколкото ответникът не е ангажирал доказателства да е заплатил каквато и да е част от получената по договора за заем сума. По разноските: При изхода на спора и приложение на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК всяка от страните има право на разноски, съобразно уважената респ. отхвърлената част от исковете.Ответникът не е правил искане и не е доказал да е сторил разноски, поради което и такива не му се присъждат. Ищецът претендира заплащане на заплатена ДТ в размер 11.19 € /единадесет евро и деветнадесет евроцента/ по сметка на Софийски районен съд за разглеждане на заявление по чл. 410 от ГПК; Заплатена ДТ в размер 38.35 € /тридесет и осем евро и тридесет и пет евроцента/ по настоящото производство; сумата от 184.07 €/сто осемдесет и четири евро и седем евроцента/-юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, и 40.90 €/четиридесет евро и деветдесет евроцента/.Съразмерно с уважената част от исковете следва да се присъди и юрисконсултско възнаграждение от 42,23 евро при справедлив размер на същото за цялото производство от 51,13 евро, на осн.чл.78,ал.8 ГПК, както и държавна такса в размер на 21,12 евро съразмерно уважената част от исковете.В полза на ищеца не се следва претендираното възнаграждение по чл.13, т.2 НЗПП, доколкото не е налице за присъждане на такова нито по действащата редакция на разпоредбата, нито в редакцията към датата на подаване на исковата молба в съда. В съгласие с т.12 от ТР №4/2013 от 18.06.2014 г. по т.д. №4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. В полза на ищеца се следват сторените разноски в заповедното производство, а именно : 10,86 евродържавна такса, юрисконсултско възнаграждение в размер на 25,56 евро. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от63,35 евро- разноски в производството. С оглед на изложените съображения съдът