Решение № 5345 от 28.4.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 888/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, депозирана чрез надлежно упълномощен процесуален представител- ю.к.Т.Х., срещу Решение № 172 от 13.02.2026г., постановено по АНД № 1175 по описа на Варненски районен съд за 2025 г. С обжалваното пред настоящата инстанция решение е отменено Наказателно постановление /НП/ № 03- 2300742/16.08.2023 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“- Варна. В касационната жалба се изразява становище, че решението на въззивната инстанция е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на закона. Претендира се, че същото е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неизпълнение на задължителните указания, дадени с Решение № 3044/18.03.2025 г. по КАНД № 197/2025 г. на Административен съд - Варна. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните писмени доказателства, не е изложил изобщо доводи по какъв начин ги е кредитирал. Оспорва се като погрешен изводът на съда за датата на нарушението. Касаторът счита, че от приложеният списък за проведен инструктаж на работното място е видно, че чужденецът А. П. е инструктирана на 12.03.2023 г. /ден неделя/, на която дата бил сключен и трудовият договор. Затова счита за логично работникът да започне работа на другия ден след проведения инструктаж /понеделник/ на 12.03.2023 г., а не на 14.03.2023 г. /вторник/, както приема Районният съд. Отправя се искане за отмяна на въззивното решение, както и за постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се потвърди издаденото НП. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание пред касационната инстанция касаторът се представлява от упълномощен представител, който поддържа жалбата на посочените в нея основания. Ответникът по касацията – „Траката порт“ ЕООД, [ЕИК] представлявано от Р. С. Д., не се представлява в съдебно заседание. По делото е постъпило становище от представляващия дружеството, с което по същество се моли въззивното решение да бъде оставено в сила. В проведеното съдебно заседание пред касационната инстанция не се явява представител на Окръжна прокуратура – Варна. Настоящият състав на съда, като извърши проверка на атакуваното решение във връзка със заявените в жалбата касационни основания намира следното: Производството пред районния съд по АНД № 1175 по описа на Варненски районен съд за 2025 г. е второ по ред. То е образувано след като с Решение №3044/18.03.2025г., постановено по КАНД №197/2025г. , състав на Административен съд -Варна е отменил Решение № 990 от 23.07.2024 г. по АНД № 871/2024 г. на Районен съд – Варна и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Варна, при съобразяване на дадените указания за тълкуване и прилагане на закона. Първоначалното въззивно производство е образувано по жалба на настоящия ответник по касацията срещу НП № 03- 2300742/16.08.2023 г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“- Варна, с което на „Траката порт“ ЕООД, [ЕИК] представлявано от Р. С. Д. с адрес: [населено място], [улица], вх.* ет.* е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 2 000, 00 лева, на основание чл. 79, ал. 4, вр. чл. 75а, ал.2 от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност /ЗТМТМ/. При второто въззивно производство, от страна на въззивния съд е установена следната фактическа обстановка: През 2023г. служители на Дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, сред които и св. Ж. А. Г., извършили проверка в обект на въззивното дружество - търговски обект - ресторант „•••••••••“, находящ се на адрес: [населено място], м-ст „••••••“, м-ст „••••••“. В хода на проверката било установено, че с трудов договор № 52/12.03.2023г. лицето А. П., била назначена на длъжност „сервитьор“, с място на работа - посоченият ресторант. Трудовият договор бил сключен за неопределено време. В него било отразено, че А. П. е постъпила на работа на 13.03.2023г. Констатирано било, че А. П. е [държава]. Установено било още, че въззивното дружество не е подало уведомление до съответното поделение на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ /ИА „ГИТ“/ за сключения трудов договор в законоустановения 7- дневен срок от датата, на която лицето е започнало работа. Проверяващите направили справка в регистрите на Дирекцията и установили, че въззивното дружество не е уведомило ТП на ИА „ГИТ“ за започването на работа от А. П.. Във връзка с тези констатации на 28.07.2023 г. бил съставен акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ срещу дружеството за това, че на 21.03.2023г., не е уведомило съответното поделение на ИА „ГИТ“ в законоустановения 7-дневен срок от датата на действителното започване на работа на лицето А. П., [държава]. Актът бил съставен в присъствието на управителя на дружеството, бил предявен и подписан без възражения. Писмени такива не били депозирани и в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН, поради което въз основа на съставения акт на 16.08.2023 г. било издадено и атакуваното пред въззивната НП, с което на въззивното дружество било наложено административно наказание имуществена санкция в размер на 2 000 лева за извършено нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗТМТМ. В съдебно заседание пред въззивния съд била призована и разпитана св.А. П., от чийто показания въззивният съд , въпреки положените процесуални усилия, не могъл да установи действителната дата, на която същата е започнала да престира работна сила през 2023г. Установило се, че и през 2022г. същата е била в ТПО със санкционираното дружество. Въззивният съд е извършил дължимата преценка относно допустимостта и редовността на сезиращата го въззивна жалба. Приел, че същата е подадена от надлежна страна, в преклузивния 14-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН , срещу акт, подлежащ на съдебен контрол и пред надлежния съд- по местоизвършване на претендираното нарушение. Поради това и правилно приел жалбата за процесуално допустима. ВРС приел, че съставеният АУАН и издаденото въз основа на него НП са издадени в предвидените за това срокове, като при връчването им не са допуснати нарушения на процесуалните правила. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган, съгласно приобщената в хода на съдебното производство заповед, като АУАН също е съставен от компетентно лице. За да отмени наказателното постановление, въззивният съд е приел, че при издаването му са допуснати съществени процесуални нарушения, обуславящи неговата отмяна. Посочил е, че както в АУАН, така и в НП не са посочени съставомерни факти, касаещи описанието на нарушението от фактическа страна, тъй като липсва основен факт - кога св.П. в действителност е започнала да престира работна сила, а от там, кога е започнал да тече и законоустановения седмодневен срок за уведомяване на ИА „ГИТ“. Преценил е, че както АУАН, така и в НП декларативно е посочена дата, на която се приема, че е извършено нарушението, но факти, касаещи тази дата липсват. Акцентирал е върху принципно верния извод, че липсата на съставомерни факти при описанието на нарушението винаги съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като пряко рефлектира върху правото на защита на санкционираното лице. ВРС е приел, че „Траката порт“ ЕООД, [ЕИК] има качеството на работодател по отношение лицето А. П., [държава], както и че същата се явява „гражданин на трета държава“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗТМТМ. Поради това е счел, че касационният ответник е извършил нарушение на чл.10 ал.1 от ЗТМТМ изразяващо се в бездействието му в законоустановения срок да подаде уведомление пред ТП на ИА „ГИТ“ за това, че лице на трета държава е назначено на работа, но не на датата посочена в НП-21.03.2023г., а един ден по-късно - на 22.03.2023г. Предвид изложеното е счел, че въззивното дружество не е осъществило състава на вмененото му нарушение, на посочената в НП дата. С оглед изхода на спора и направеното от процесуалния представител на въззивника искане в хода на първоначалното разглеждане на делото за присъждане на направените по делото разноски, е присъдил в тежест на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна заплатеното адвокатско възнаграждение, в размер на 306,78 евро /равностойност на 600.00лева/, за което са представени доказателства в хода на НАХД№871/24г. по описа на ВРС. Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК, и при спазване на изискванията на чл. 212 АПК. Поради това и тя е процесуално допустима. Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН, настоящият тричленен съдебен състав намира жалбата за неоснователна. При проверка в рамките на приетите за установени от предходната съдебна инстанция факти и обстоятелства, решаващият състав намира, че доводите, изложени в касационната жалба, за противоречие на обжалваното решение с материалния закон и допуснати процесуални нарушения, се явяват касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/. Обжалваното решение е валидно, постановено в съответствие с приложимия материален закон и правилно. Изложените от въззивния съд мотиви относно основанията за отмяната на НП изцяло се споделят и от настоящия състав, поради което не е необходимо тяхното повтаряне, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1, изр. 2 АПК. За изчерпателност и с оглед изложените в касационната жалба възражения, съдът намира за необходимо да отбележи следното: От страна на въззивния съд е извършена цялостна проверка на НП, съгласно задължението по чл. 313 и чл. 314 НПК, приложим по препращане от чл. 84 ЗАНН. Настоящата инстанция се солидаризира изцяло с изводите на ВРС, че АУАН и НП са издадени в сроковете предвидени в ЗАНН и от компетентните длъжностни лица, съобразно приобщените по делото писмени доказателства, приложимите разпоредби на чл. 67, ал. 1, чл.79, ал.1 от ЗТМТМ и Устройствения правилник на ИА „Главна инспекция по труда“ /действал към момента на съставяне н а акта и издаване на НП/. Поради това и аргументирано и основателно ВРС е отхвърлил възраженията за липса на съответна компетентност на лицето, съставило акта и наказателното постановление. Въпреки горното ВРС е достигнато до правилен извод за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административонаказателното производство. Настоящият съдебен състав споделя това становище, като констатира, че съставеният АУАН и издаденото въз основа на него НП не съдържат законоустановените в чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН реквизити. Съгласно посочената в НП санкционна разпоредба – чл. 75а, ал. 2 ЗТМТМ, наказанието по ал. 1 се налага на работодател – физическо лице, за което чужденец предоставя работна сила или е приело законно пребиваващи чужденци – граждани на трети държави, без съответното разрешение или регистрация в Агенцията по заетостта, а на работодател – юридическо лице, се налага имуществена санкция в размер [рег. номер] 20 000 лв., освен ако не подлежи на по-тежко наказание. Субектът на процесното нарушение може да бъде лице, което има качеството на работодател, а изпълнителното деяние, което трябва да бъде осъществено, за да бъде ангажирана неговата административнонаказателна отговорност, е предоставяне на работна сила от чужденец или приемане законно пребиваващ чужденец – гражданин на трети държави, без съответното разрешение или регистрация в Агенцията по заетостта, т.е. в нарушение на изискванията на чл. 7 и чл. 8, ал. 3 ЗТМТМ. Уведомлението по чл. 10, ал. 1 ЗТМТМ се изисква за целите на регулацията на достъпа до пазара на труда на работници – граждани на трети държави и на политиката в областта на свободното движение на работници, трудовата миграция и интеграция на чужденци, за ограничаване на незаконна имиграция, както и санкциите и мерките срещу работодатели на незаконно пребиваващи граждани на трета държава – в контекста на задълженията, поети от Република България като държава членка на ЕС по Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, Директива 2009/50/ЕО на Съвета от 25 май 2009 г. относно условията за влизане и пребиваване на граждани на трети държави за целите на висококвалифицирана трудова заетост, Директива 2009/52/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 18 юни 2009 г. за предвиждане на минимални стандарти за санкциите и мерките срещу работодатели на незаконно пребиваващи граждани на трета държава и др. – транспонирани със ЗТМТМ /вж. § 2 от ДР на ЗТМТМ/. По аргумент от чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовото правоотношение възниква от деня на постъпване на работа, когато това е станало след сключване на трудовия договор, като съгласно чл. 70, ал. 4 КТ, ако работникът или служителят не постъпи на работа, трудовият договор не влиза в сила. Следва да се има предвид и употребеният от законодателя в КТ израз „допуска до работа“, т.е. реалното започване от работника да изпълнява задълженията си. Тоест работникът се счита за действително започнал работа от момента, в който фактически постъпи и кумулативно започне да изпълнява задълженията си. При тази правна регламентация, действително както сочи и ВРС в мотивите си, в АУАН и НП административнонаказващият орган е бил задължен да посочи обстоятелства свързани с действителното започване на работа от работника от трета страна, а не само да посочи номера и датата на трудовия договор, тъй като те не са определящи за изтичане на 7-мо дневния срок по ЗТМТМ. По делото липсва спор, а и се установява от приобщените по административната преписка писмени доказателства наличие на трудовоправни отношения между „Траката порт“ ЕООД /работодател/ и лицето А. П. /работник/. Безспорно е също така, че работникът се явява гражданин на трета държава по смисъла на ЗТМТМ / гражданин на трета държава по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗТМТМ е лице, което не е гражданин на Република България и не е гражданин на държава - членка на Европейския съюз, или на държава страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария/, поради което и за работодателя е възникнало задължението да уведоми писмено Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ за факта, че това лице започва на работа при него. Срокът за това е седмодневен, считано от действителното започване на работа на лицето, а не от датата на сключване на трудовия договор, нито от датата посочена като такава, че работника е постъпил на работа. Действителното постъпване на работа по см. на чл. 10, ал. 1 ЗТМТМ се свързва с момента, считано от който работникът започва да престира работната си сила за конкретния работодател. Аргументирано и с необходимата прецизност въззивният съд, анализирайки представените по делото писмени доказателства, е счел, че от приложените копия от присъствена форма за м. март 2023г., график за работните смени за м.март 2023г. и Трудов договор се установява, че А. П. е следвало да започне да полага труд за дружеството на 13.03.2023г., но реално тя е започнала фактически да полага труд на следващия ден 14.03.2023г., когато е била на работа втора смяна. Действително безспорни доказателства, че П. е престирала работна сила за санкционираното дружество преди дата 14.03.2023г. не са събрани нито в хода на АНП, нито са ангажирани от касатора в хода на въззивното производство. Представеният в касационното производство, при първото разглеждане на делото, графика за м. март 2024г., не променя този извод, тъй като П. не фигурира в него, а фигурира единствено в платежната ведомост за този месец. Ето защо, както правилно е приел районният съд, доказателствата по делото сочат, че действителното започване на работа на А.П. датира от 14.03.2023 г., а не от 13.03.2023 г. За това правилно въззивният съд, отчитайки особеностите на запретеното бездействие, е счел на датата посочена в НП-21.03.23г. дружеството не е извършило описаното в наказателното постановление нарушение, тъй като на посочената от наказващия орган дата срокът за изпълнение на задължението не е бил изтекъл, респ. не е осъществен състава на нарушението. При субсидиарното прилагане на НПК, районният съд е изпълнил служебното си задължение да проведе съдебното следствие по начин, който е осигурил обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по конкретното дело, при точното съблюдаване на процесуалните правила относно събиране, проверка и анализ на доказателствата. Не са допуснати от проверяваната инстанция нарушения на съдопроизводствените правила. ВРС е събрал необходимите и относими доказателства, и е изложил последователни мотиви относно тяхната оценка. При тези фактически и правни констатации настоящият касационен състав намира, че правилно и законосъобразно ВРС е приел, че деянието вменено в нарушение на въззивното дружество не е извършено, респективно не е осъществен състав на нарушение на дата 21.03.2023г. Правилно и при конкретния изход на спора въззивният съд е присъдил в тежест на Д“ИТ“-Варна направените от ответника по касация разноски във въззивното производство. При това положение съдът намира, че не се констатират посочените от касатора основания за отмяна на въззивното решение, а съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора отправеното искане от касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява неоснователно. От ответника по касация не се претендират разноски в настоящото производство. Водим от горното и чл. 221, ал. 2 АПК вр. с чл. 63в ЗАНН, касационният състав