Решение № 1231 от 25.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9341/2024 г.

С Решение № 11903/17.06.2024 г., постановено по гр.д. № 17502/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 41 състав, са:

уважени частично предявените от И. С. Г. срещу И. Д. Д. искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 374,20 лева,

ведно със законната лихва от предявяването на иска (31.03.2023 г.) до окончателното

плащане, представляваща недължимо заплатена наемна цена по договор за наем от 20.12.2022 г. на недвижим имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ••••, за периода

31.12.2022 г. - 19.01.2023 г., както и сумата 520 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска (31.03.2023 г.) до окончателното плащане, представляваща

заплатен по същия договор депозит, подлежащ на връщане след прекратяване на договора за наем, като са отхвърлени исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3

ЗЗД за сумата над 374,20 лева до пълния предявен размер от 580 лева, представляваща

заплатена наемна цена по договор за наем от 20.12.2022 г. за недвижим имот, находящ

се на адрес: гр. София, ж.к. •••• за периода 20.12.2022 г. - 30.12.2022 г., и за сумата над

520 лева до пълния предявен размер от 750 лева, представляваща заплатен по същия

договор депозит, подлежащ на връщане след прекратяване на договора за наем, както

и изцяло исковете по чл. 88 ЗЗД за сумата 456 лева, претендирана като обезщетение за имуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на наемодателя да

предостави ползването на имота и представляваща заплатено възнаграждение по договор за посредническа услуга, сключен с „Ринекс имоти“ ЕООД, и по чл. 92 ЗЗД за сумата 580 лева, претендирана като неустойка по чл. 12 от договора за наем поради

отстраняването му в качеството на наемател от наетия имот.;

отхвърлени изцяло предявените насрещни искове от И. Д. Д. срещу И. С. Г. за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 386 лева, представляваща неустойка, дължима на основание чл. 4 от сключения

между страните договор за наем поради неизпълнението на задължението на наемателя

по чл. 3 от договора, начислена за периода 20.12.2022 г. - 30.12.2022 г.; по чл.88, ал. 1,

изр. 2 ЗЗД за сумата 150 лева, представляваща обезщетение за претърпени от имуществени вреди - заплатено възнаграждение по договор за посредничество на "Алдес имоти" ЕООД за отдаване под наем на процесния имот, възникнали от неизпълнение на задължението на ответника по чл. 3 от договора, по чл. 45, ал. 1 ЗЗД

за сумата 1663 лева, представляваща обезщетение за имуществени (пропуснати ползи)

от неотдаване под наем на процесния недвижим имот за периода 31.12.2022 г. -

26.03.2023 г., поради получавани по телефона през този период заплахи, подбудени от И. С. Г.; по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетения за неимуществени вреди, както следва: за сумата 1200 лева, обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от поведението

на ответника на 29.12.2022 г., който използвал обиден за ищцата тон, злорадствал и демонстрирал надмощие, като поискал от нея да отлепи моноблока в санитарното

помещение на отдадения под наем имот и след това да го залепи отново, за сумата

3000 лева, представляваща обезщетение за вредите, причинени от поведението на ответника на 30.12.2022 г. в района на Централна автогара в гр. София, изразяващо се

в подстрекаване, подбуждане и подканване на трето за спора лице, да се обръща към ищцата с думите "Ти за каква се мислиш? Виж се на какво приличаш - грозна, стара" и заплахите: "Ще те пречукам. Не ми пука!", за сумата 800 лева, обезщетение за неимуществени вреди причинени й от заплахи, получени по телефона в периода

м.януари 2023 г. - м.март 2023 г., "че ще я намерят и пречукат", поръчител на които бил

И. С. Г..

С Определение № 24927/17.06.2024 г., постановено по гр.д. № 17502/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 41 състав, е оставена без уважение молбата на И. Д. Д. за изменение на решение № 11903/17.06.2024 г. в частта за разноските.

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца по насрещните искове И. Д. Д. с доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата по делото избирателно. Поддържа се, че е налице доказателствена непълнота, дължаща се на процесуални нарушения, допуснати от СРС. Твърди се, че разпитаните по делото свидетели К. и М. са извършили лъжесвидетелстване, за което са подадени сигнали в прокуратурата. Твърди се, че в обжалваното решение е допуснато неправилно тълкуване на чл. 3 от договора за наем, тъй като нарушение на договора би било налице и при частично преотстъпване или съвместно ползване с наемателя на наетия недвижим имот без съгласието на наемодателя. По иска за претърпени имуществени вреди в размер на 150 лева се поддържа, че решението на СРС е неправилно поради допуснато нарушение при обсъждането на събраните по делото доказателства. Твърди се и че съгласно разпоредбите на ЗЗД подлежат на обезщетяване всички преки и непосредствени вреди. Твърди се, че основателността на исковете за неимуществени вреди се установява от представени по делото писмени доказателства, както и от изслушаните свидетели. Заявява се, че искът за пропуснати ползи се доказва чрез представен по делото втори договор за наем, сключен почти три месеца след прекратяването на процесния договор за наем, както и от свидетелските показания. Излагат се подробни съображения за допуснати от СРС грешки в обстоятелствата по делото.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалванaта част.

С молба с вх. № 134858/23.04.2024 г. е направено изявление от жалбоподателката И. Д. Д., че оттегля въззивната жалба срещу частта от първоинстанционното решение, с което СРС се е произнесъл по иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 800 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от телефонни заплахи в периода м. януари 2023 г. - м. март 2023 г. С Определение № 17503/01.11.2024 г. на настоящият въззивен състав е прекратено производството в оттеглената част.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по насрещните искове И. С. Г., в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба на И. Д. Д.. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Твърди се, че е невярно оплакването, че не били обсъдени всички доказателства по делото. Поддържа се, че искът за неустойка по чл. 3 и чл. 4 от договора за наем е недопустим, а евентуално - неоснователен, защото наемателят не е ползвал имота. По иска за имуществени вреди се поддържа, че подробно от първоинстанционния съд е разяснено, че неизправна страна по договора е бил наемодателят. По иска за неимуществени вреди се поддържа, че по делото не е конкретизирано от какви действия/бездействия на въззиваемия въззивницата е търпяла страдания. По иска за пропуснати ползи се поддържа, че вредите са само предполагаеми, но не са били реално доказани. Излагат се подробни съображения, че присъденото адвокатско възнаграждение в първата инстанция не следва да бъде изменяно.

Въззиваемият моли съда да потвърди решението в обжалваната от насрещната страна част.

Срещу Определение № 24927/17.06.2024 г. е депозирана частна жалба от И. Д. Д. с доводи за неправилност. Излагат се твърдения, че оплаквания по повод неправилното присъждане на разноски в първоинстанционното производство.

Моли съда да отмени обжалваното определение и да измени решението в частта за разноските.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от И. С. Г.. Излагат се подробни съображения за неоснователността на частната жалба, постъпила от насрещната страна, като се отправя молба същата да бъде оставена без уважение.

Решение № 11903/17.06.2024 г. е влязло в сила като необжалвано в частта, с която уважени частично предявените от И. С. Г. срещу И. Д. Д. искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 374,20 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска (31.03.2023 г.) до окончателното плащане, представляваща недължимо заплатена наемна цена по договор за наем от 20.12.2022 г. на недвижим имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ••••, за периода 31.12.2022 г. - 19.01.2023 г., както и сумата 520 лева, ведно със законната лихва от предявяването на иска (31.03.2023 г.) до окончателното плащане, представляваща заплатен по същия договор депозит, подлежащ на връщане след прекратяване на договора за наем, както и в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата над 374,20 лева до пълния предявен размер от 580 лева, представляваща заплатена наемна цена по договор за наем от 20.12.2022 г. за недвижим имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. •••• за периода 20.12.2022 г. - 30.12.2022 г., и за сумата над 520 лева до пълния предявен размер от 750 лева, представляваща заплатен по същия договор депозит, подлежащ на връщане след прекратяване на договора за наем, както и изцяло исковете по чл. 88 ЗЗД за сумата 456 лева, претендирана като обезщетение за имуществени вреди от неизпълнението на договорното задължение на наемодателя да предостави ползването на имота и представляваща заплатено възнаграждение по договор за посредническа услуга, сключен с „Ринекс имоти“ ЕООД, и по чл. 92 ЗЗД за сумата 580 лева, претендирана като неустойка по чл. 12 от договора за наем поради отстраняването му в качеството на наемател от наетия имот.; както и в частта, с която е отхвърлен изцяло предявеният насрещен иск от И. Д. Д. срещу И. С. Г. за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 800 лева, обезщетение за неимуществени вреди причинени й от заплахи, получени по телефона в периода м.януари 2023 г. - м.март 2023 г., "че ще я намерят и пречукат", поръчител на които бил И. С. Г..

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Разгледана по същество въззивните жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявени са насрещни искове от И. Д. Д. срещу И. С. Г. за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 386 лева, представляваща неустойка, дължима на основание чл. 4 от сключения между страните договор за наем поради неизпълнението на задължението на наемателя по чл. 3 от договора, начислена за периода 20.12.2022 г. - 30.12.2022 г.; по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за сумата 150 лева, представляваща обезщетение за претърпени от имуществени вреди - заплатено възнаграждение по договор за посредничество на "Алдес имоти" ЕООД за отдаване под наем на процесния имот, възникнали от неизпълнение на задължението на ответника по чл. 3 от договора; по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата 1663 лева, представляваща обезщетение за имуществени (пропуснати ползи) от неотдаване под наем на процесния недвижим имот за периода 31.12.2022 г. - 26.03.2023 г., поради получавани по телефона през този период заплахи, подбудени от И. С. Г.; по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетения за неимуществени вреди, както следва: за сумата 1200 лева, обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от поведението на ответника на 29.12.2022 г., който използвал обиден за ищцата тон, злорадствал и демонстрирал надмощие, като поискал от нея да отлепи моноблока в санитарното помещение на отдадения под наем имот и след това да го залепи отново, за сумата 3000 лева, представляваща обезщетение за вредите, причинени от поведението на ответника на 30.12.2022 г. в района на Централна автогара в гр. София, изразяващо се в подстрекаване, подбуждане и подканване на трето за спора лице, да се обръща към ищцата с думите "Ти за каква се мислиш? Виж се на какво приличаш - грозна, стара" и заплахите: "Ще те пречукам. Не ми пука!".

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели, от които се установяват релевантни факти по всичките предявени насрещни искове, предмет на настоящото въззивно производство.

Свидетелят В. К., брокер и консултант недвижими имоти в „Алдес Имоти“ (по негови данни – от 12 години), излага, че е познавал страните по повод отдаването под наем на едностаен апартамент в ж.к. „••••“ – гр. София, като в деня преди сключването на договора са били извършени няколко огледа и ищецът И. Г. е харесал имота поради близостта му до метрото. Свидетелят сочи, че първоначално отношенията били „оптимистични“, при подписването били предадени ключове, а поради липса на пералня били обсъждани финансови параметри, включително по-висок депозит (посочва ориентировъчно около 750 лв.) и доплащане на малка сума (около 200–300 лв., като конкретизира 230 лв.). След сключването на договора свидетелят заявява, че И. Д. многократно го търсела по телефона (по негови думи – „5–10–15 пъти на ден“), оплаквала се, че наемателят не вдига, и впоследствие заявила намерение да прекрати отношенията. Свидетелят описва среща „на връх празниците“, проведена привечер на Централна автогара София, на която присъствали той, И. Г. и И. Д., както и майката на И.. Твърди, че наемодателката поставила условие наемателят да доплати 230 лв., за да получи достъп до багажа си, като плащането било извършено пред блока. След това четиримата отишли до апартамента в ж.к. „••••“, където по негови възприятия И. Д. отключила и впоследствие отворила „с неговите ключове“, които наемателят върнал. Вещите били изнесени основно от И. Г. и свидетеля, като част от багажа бил предварително пакетиран, а останалото било натоварено в такси. Свидетелят заявява още, че не е възприел агресивно поведение от страна на И. Г. към И. Д. и че не е чул Г. да подстрекава брокерката А.-М. М. към недоброжелателно отношение, като оценява поведението на Г. като „сравнително разумно“. По въпроса за бланката на договора К. посочва, че е предоставил своя образец, но договорът е бил подписан по бланка на агенция „Ринекс“.

Свидетелката К.Д. заявява, че не е непосредствен очевидец на случилото се при доставката на пералня, а възпроизвежда разказ на дъщеря си И. Д., която се обадила по телефона разстроена и твърдяла, че наемателят И. Г. се е държал „ужасно“, включително я накарал да „отлепи и залепи“ моноблок при доставката на пералнята в апартамента. Свидетелката също предава казаното от дъщеря за разговор с брокерката, която се обадила рано сутрин и твърдяла, че живее в апартамента и че И. „не е никоя да казва какво да прави“. По отношение на събитията на Централна автогара София свидетелката заявява, че е присъствала. След като слязла от автобуса, видяла И. разстроена и четиримата (И., И., брокерът К. и тя) отишли с такси до апартамента, където започнали да събират вещите на И.. Не си спомня кой е отключил. Сочи, че по стълбите вещите били изнесени от И. и брокера, а тя не е помагала. Твърди, че И. извадила „някакви листове“, които по-късно разбрала, че са протокол, но И. ги пренебрегнал и не ги взел. Свидетелката заявява още, че е възприела по телефона заплахи, отправяни от брокерката към И. (по нейни думи – че „ще я намери и ще я пребие“), тъй като била до дъщеря си в жилището и „се чувало“. Заявява и че след случая у И. настъпили здравословни и психоемоционални оплаквания (депресивност, притеснение, посещения при лекари за затруднено дишане и световъртеж).

Свидетелката А.-М. М. М. сочи, че през края на 2022 г. е работила като брокер в агенция „Ринекс“ и познава И. Г. по повод търсенето му на жилище под наем в гр. София, като категорично отрича извънслужебни отношения с него. Твърди, че с И. Д. се е виждала „два пъти“. Първо при огледа и подписването на договора в апартамента в ж.к. „Люлин“. Второ на Централна автогара София във връзка с вземането на вещите на И., като заявява, че огледът, подписването на договора и протоколът са били в един и същи ден. По финансовите параметри свидетелката заявява, че са правени ръкописни промени и че поради липса на пералня е бил увеличен наемът, за да се закупи пералня. Отрича да е имала и да е използвала личния телефон на И. Д. и заявява, че се е свързвала само с брокера, като отрича да е заявявала на И., че живее в наетия апартамент. Относно събитията на 30.12. свидетелката заявява, че И. Г. я извикал на среща на Централна автогара София, където тя го чакала, като излага, че И. Д. се държала така, сякаш „бяга“ и „се крие“, а впоследствие Д. заявила, че няма да позволи багажът да бъде изнесен, ако М. присъства. Поради това М. останала на автогарата и се прибрала, а останалите отишли до апартамента. Свидетелката посочва още, че е казала на И., че не е длъжен да дава остатъка от дължимите суми, но покъсно разбрала, че И. е поставила условие да не получи багажа си, докато не плати остатък от наема и депозита (без да помни точната сума). М. отрича да е била подбуждана от И. Г. към агресивно поведение спрямо И. Д., както и отрича да е упражнявала физическа агресия към нея на автогарата.

По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:

Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за неустойка от неизпълнение на договора за наем включва следните елементи:

1. Наличието на действително правоотношение по договор за наем, по силата на което ищецът се е задължил да предостави на наемателя за временно ползване обекта на договора за наем, а ответникът – да заплаща месечни наемни възнаграждения в уговорения размер;

2.Неизпълнение на задължението на наемателя да не преотдава за ползване имота, да не го ползва заедно с други лица.

По силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

Между страните е бил подписан процесният договор за наем от 20.12.2022 г., по силата на който И. Д. е предоставила на И. Г. ползването на имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ••••, бл. ••••, представляващ ап. № 73 срещу месечна наемна цена в размер на сумата 580 лева, както и че имотът е бил освободен от наемателя на 30.12.2022 г., когато последният е получил вещите си, намиращи се в имота и е върнал ключовете от апартамента на наемодателя.

С договора за наем от 20.12.2022 г., сключен между И. Д. (наемодател) и И. Г. (наемател), страните уреждат възмездното предоставяне за временно ползване на жилищен имот срещу месечен наем, платим авансово между 21-во и 31-во число на текущия месец, при фиксирана цена за целия срок от 24 месеца. Имотът следва да се използва единствено за живеене, без промяна на предназначението му. Съществена договорна клауза е предвидената в чл. 3 изрична забрана за преотдаване или преотстъпване на имота на трети лица, като единственият допустим ползвател е самият наемател. В чл. 4 страните са уговорили санкционна последица при нарушение на тази забрана – при установено фактическо преотдаване или предоставяне за съвместно или самостоятелно ползване на друго лице, наемателят дължи наем в двоен размер, считано от момента на констатиране на нарушението. Установяването се извършва чрез фактическа проверка от наемодателя или негов представител и съставяне на протокол, като е допустима не повече от една проверка месечно. Договорът урежда още задълженията на наемодателя за предаване на имота в договореното състояние, отстраняване на непредизвикани от наемателя повреди и осигуряване на спокойно ползване, както и задълженията на наемателя за своевременно плащане на наема и консумативите, поемане на дребните ремонти и отговорност за виновно причинени вреди. При подписване на договора наемателят е предоставил сума в размер на 520 лв., представляваща кауцион с обезпечителна функция, който остава у наемодателя за целия срок на действие на договора. „Кауционът“ е изяснено, че служи за гарантиране изпълнението на договорните задължения и може да бъде задържан изцяло или частично при наличие на конкретно изброени нарушения, а именно: отказ или забава при връщане на имота, предаване на имота в несъответно състояние или с нанесени щети, наличие на неплатени консумативни разходи, забава или неплащане на наем, както и при едностранно прекратяване на договора от страна на наемателя без спазване на минимално изискуемото предизвестие или преди изтичане на 11 месеца от сключването му, извън изрично договорените изключения. При недостатъчност на кауциона за покриване на причинените вреди или дължими суми, наемодателят има право да търси разликата по общия ред, а при липса на нарушения е длъжен да възстанови пълния размер на кауциона в деня на връщане на имота.Договорът е сключен за срок от 24 месеца с възможност за продължаване за неопределено време при липса на предизвестие Договорът е сключен за срок от 24 месеца, като при липса на писмено предизвестие от която и да е страна един месец преди изтичането му, същият се трансформира в безсрочен. Предвидена е възможност за прекратяване с едномесечно предизвестие от всяка от страните, както и право на наемодателя да прекрати договора с едноседмично предизвестие при виновно неизпълнение от страна на наемателя, включително при неплащане на наема или неспазване на вътрешния ред и добрите нрави. В хипотеза на неспазване на уговорения едномесечен срок на предизвестие, неизправната страна дължи на изправната обезщетение в размер на един месечен наем.

По доводите за нарушение на договорната забрана по чл. 3 за преотдаване или преотстъпване на наетия имот на трети лица и за дължимост на уговорената санкция по чл. 4 (двойна наемна цена), въззивният съд намира, че твърденият факт на „фактическо пренаемане“ не се установява в условията на пълно и главно доказване. Доказателствената тежест за настъпването на предпоставките на санкционната клауза лежи върху страната, която черпи права от нея, още повече че се касае за уговорена неблагоприятна последица в двоен размер, която изисква сигурно установяване на нарушението, включително относно това дали трето лице реално е било допуснато за съвместно или самостоятелно ползване и в какъв времеви и фактически обем. От разпитаните свидетели липсват непосредствени и конкретни възприятия, че освен наемателя други лица са обитавали или ползвали имота като фактически ползватели. Свидетелят В. Т. К., участвал в комуникацията по наемното правоотношение и присъствал на събитията около освобождаването, дава детайлни показания за предаването на имота и последвалата среща на Централна автогара София, но не сочи факти, от които да следва, че жилището е било предоставяно за ползване на други лица. Напротив, показанията му очертават ползването да е от страна на наемателя във връзка с настаняването и впоследствие изнасянето на багажа, без конкретика за трети лица като реални обитатели. Свидетелката К.И. Д. също не сочи преки възприятия за обитаване от трети лица, а излага в значителна част производни данни по разказ на дъщеря си, за реплики на брокерката, че „живее в апартамента“. Тези показания следва да бъдат ценени при условията на чл. 172 ГПК и предвид липсата на лично възприятие за фактическо ползване, не са достатъчни да установят твърдяното пренаемане. Свидетелката А.-М. М. М. отрича да е живяла в имота и не потвърждава да е ползвала жилището като трето лице. Ето защо съдът намира, че не се установява релевантния по чл. 3 и чл. 4 факт на предоставяне на имота за съвместно или самостоятелно ползване на трети лица.

На следващо място съдът съобразява и че самият договор урежда конкретен способ за установяване на нарушението по чл. 4 чрез фактическа проверка от наемодателя или негов представител и съставяне на протокол, при ограничение до една проверка месечно. По делото не се сочат и не се установяват по надлежния ред такива действия и изготвянето на протокол, от които да е видно кога, в какво качество и кои конкретни трети лица са установени като ползватели, както и дали се касае за реално предоставяне за ползване, а не за инцидентно присъствие на посетител. Единични косвени белези, каквито биха могли да се извеждат от общи твърдения за присъствие на други лица или от намерена вещ, не могат да докажат в пълнота съществените елементи на пренаемането, включително трайност на ползването и предоставяне на фактическа власт.

При тези данни въззивният съд приема, че не е доказано наемателят да е преотдавал или преотстъпвал имота на трети лица, поради което не е установено нарушение на чл. 3 от договора и не се поражда основание за прилагане на санкционната последица по чл. 4 за заплащане на наемна цена в двоен размер.

По иска с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД:

По иска на И. Д. с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за сумата 150 лв., представляваща твърдяно обезщетение за имуществени вреди – заплатено възнаграждение по договор за посредничество с Алдес имоти ЕООД във връзка с отдаване под наем на процесния имот, съдът намира иска за неоснователен.

На първо място, за ангажиране на последиците по чл. 88, ал. 1 ЗЗД е необходимо развалянето да е упражнено от изправната страна или поне да е установено неизпълнение на насрещната страна, което да оправдава развалянето. В случая по делото се установява, че именно наемодателката е предприела действия по едностранно фактическо прекратяване на наемното отношение, като на 30.12.2022 г. е сменила ключалката и без предизвестие е отстранила наемателя от имота, като го е принудила да изнесе вещите си. Тези действия са в противоречие с договорно уредения ред за прекратяване, предвиден в чл. 23 и чл. 24 от договора – прекратяване с едномесечно предизвестие по т. „б“, респ. с едноседмично предизвестие при изрично посочени предпоставки по т. „в“, като при неспазване на едномесечното предизвестие неизправната страна дължи обезщетение в размер на един месечен наем. При липса на проведена договорна процедура по прекратяване и при осъществено самоуправно отнемане на държането, ищецът не може да се ползва от защитата на изправната страна и от обезщетителните последици на развалянето по чл. 88, ал. 1 ЗЗД. Събраните доказателства сочат, че прекратяването на отношенията е настъпило фактически чрез връщане на държането и връщане на ключовете, съчетано с изнасяне на вещите и приемане на това положение от страните, т.е. при данните по делото то се представлява прекратяване по взаимно съгласие, изразено с конклудентни действия – когато една страна върне полученото по договора, а насрещната страна приеме това връщане, действията сочат на отказ от договора и прекратяване на облигационната връзка по общата воля на страните. При подобна хипотеза липсва основание едностранно да се вменява на ответника отговорност за вреди от развалянето, тъй като самото прекратяване не е резултат единствено от негово виновно неизпълнение, а от настъпилото фактическо уреждане на отношенията и приемането му.

Самостоятелно основание за отхвърляне на иска е и липсата на доказана причинна връзка между твърдяното неизпълнение на ответника по чл. 3 от договора (преотдаване) и заплащането на брокерското възнаграждение. Разходът за посредничество към Алдес имоти ЕООД е извършен с цел сключване на договора и осигуряване на наемател и по естеството си предхожда и не е обусловен от последващото прекратяване на договора. Дори да се приеме, че договорът е прекратен скоро след сключването, това отново не обуславя връщане на платената посредническа услуга като вреда, причинена от ответника, доколкото не се установява този разход да е станал вследствие на негово противоправно поведение. В този смисъл липсва надлежно доказване, че платените 150 лв. представляват пряка и непосредствена последица от поведение на ответника, още по-малко при положение, че прекратяването е реализирано чрез действия на самата наемодателка в отклонение от договорните правила за предизвестие.

Поради изложените съображения искът по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за сумата 150 лв. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за пропуснати ползи от неотдаване под наем на процесния недвижим имот за периода 31.12.2022 г. - 26.03.2023 г.:

Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди включва следните елементи:

1. Деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или бездействие);

2.Противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца);

3. Причиняване на неимуществени вреди;

4. Причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат;

5. Вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага.

От събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е достигнал до правилен и законосъобразен извод, че не са налице всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, поради което отговорността на ответника за обезвреда не следва да се ангажира.

От събраните гласни доказателства съдът не приема за установено в условията на пълно и главно доказване твърдението на наемодателката-ищец И. Д., че в периода 31.12.2022 г. – 26.03.2023 г. е получавала телефонни заплахи, отправяни от ответника И. Г. или от лице, подбудено от него. В тази насока свидетелката К.И. Д. твърди, че е „чувала“ заплахи по телефона, но не индивидуализира надеждно по време твърдените разговори именно в посочения период, не установява кой е звънял, нито сочи преки данни връзката на тези обаждания с ответника. Същевременно показанията са на близък роднина и подлежат на преценка по чл. 172 ГПК, а в релевантната част остават общи, без възпроизвеждане на конкретни обективни белези (дата, час, номер, идентификация на обаждащия се, съдържание, последващи действия), които да позволят несъмнен извод за авторство и причинна връзка. Свидетелят В. Т. К. не установява лично отправяне на заплахи от ответника, нито възприема подбудителство от негова страна към трети лица, а свидетелката А.-М. М. М. отрича да е отправяла заплахи и да е била подбуждана от ответника, поради което твърдените заплахи остават недоказани.

Наред с това е безспорно по делото, че на 30.12.2022 г. ищецът е отстранил наемателя от имота, включително чрез смяна на ключалката, като ответникът е изнесъл всички свои вещи. При така установеното, по делото липсват данни през сочения период 31.12.2022 г. – 26.03.2023 г. ответникът да е ползвал имота, да е имал достъп до него или да е възпрепятствал ползването му от ищеца или от трети лица. Този факт обективно отслабва твърдението за продължаващо противоправно въздействие от страна на ответника след 30.12.2022 г., както и за трайна възможност той да упражнява натиск чрез действия, свързани с имота.

Доколкото от твърдените телефонни заплахи ищецът извежда и имуществена вреда под формата на пропуснати ползи (напр. неполучени наемни плащания и невъзможност да се реализира доход от отдаване), съдът съобразява, че пропуснатите ползи подлежат на доказване със сигурност, а не могат да се основават на предположения и хипотетични разсъждения. Необходимо е да се установят конкретни, обективно съществуващи факти, от които да следва реална и непосредствена възможност за реализиране на ползата, както и че именно твърдяното противоправно поведение е направило реализирането невъзможно. В случая, при липсата на несъмнено доказани заплахи, при неустановено авторство и подбудителство от ответника, както и при липсата на данни ответникът да е възпрепятствал фактическото ползване на имота след 30.12.2022 г., не се установява причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и евентуална невъзможност имотът да бъде отдаван или ползван. Когато претендираната пропусната полза се свързва с наемен доход по договор за наем, следва да е сигурно доказано действието на договорното основание за получаване на наема и реалната възможност за получаването му в релевантния период, като при установено, че договорът не е обвързвал страните за непосредствено предходен период, този факт изключва възможността да се приеме различно без конкретни и убедителни доказателства за действителното съществуване на наемното правоотношение и за пропуснатата полза. Ето защо, при настоящата доказателствена картина, съдът приема, че не е доказано ответникът или лице, подбудено от него, да е отправял телефонни заплахи в посочения период, както и че не е установено тези твърдения да са довели до сигурно доказани неблагоприятни имущественоправни последици за ищеца.

По иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата от поведението на ответника на 29.12.2022 г. и 29.12.2022 г.:

Правопораждащият фактически състав за присъждане на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди включва следните елементи:

1. Деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или бездействие);

2.Противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца);

3. Причиняване на неимуществени вреди;

4. Причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат;

5. Вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага.

От събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е достигнал до правилен и законосъобразен извод, че не са налице всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, поради което отговорността на ответника за обезвреда не следва да се ангажира.

По отношение на твърдените неимуществени вреди от обиден тон, злорадстване и демонстриране на надмощие, както и от искането ищцата да „отлепи и залепи“ моноблок в санитарното помещение на отдадения под наем имот, съдът съобразява, че по делото липсват преки и непосредствени доказателства за конкретния начин, по който е протекла комуникацията на 29.12.2022 г., доколкото единствено свидетелката К.И. Д. възпроизвежда разказ на ищцата, без да е очевидец, поради което тези показания се преценяват при условията на чл. 172 ГПК и не могат сами по себе си да обосноват в пълнота твърдената противоправност и интензитета на преживяванията.

Независимо от това, съдът намира, че дори да се приеме за установено, че наемателят е заявил необходимост от промяна в санитарното помещение (вкл. отлепяне и повторно залепяне на моноблок), подобно искане само по себе си не съставлява осъдително и унизително поведение спрямо наемодателя. В рамките на наемното правоотношение е обичайно наемателят да отправя искания, свързани с ползването и удобствата в жилището, като тези негови необходимости могат да бъдат удовлетворени от самия наемател, включително чрез извършване на съответните действия или чрез ангажиране на трети лица за сметка на наемателя, без да се ангажира личното участие на наемодателя. Поради това отправянето на подобно искане не може да се квалифицира като демонстрация на надмощие или като поведение, насочено към накърняване на личното достойнство на ищцата, а представлява обичайна комуникация по повод ползването на имота, която не излиза извън нормалните граници на договорните отношения.

По оплакванията за 30.12.2022 г. за извършени от ответника действия в района на Централна автогара София (подстрекаване и подбуждане на трето лице да отправя към ищцата обиди „Ти за каква се мислиш. Виж се на какво приличаш. Грозна, стара“ и заплахи „Ще те пречукам. Не ми пука.“), съдът разполага с непосредствени показания на В. Т. К. и А.-М. М. М., които са в противоречие с тезата на ищцата за подстрекаване и агресивни реплики. Свидетелят К., като външно за спора лице и пряк участник в срещата, дава найдетайлно и последователно описание на развоя на отношенията след сключването на договора, включително случилото се на автогарата и последвалото отиване до жилището в ж.к. „••••“, гр. София, като изрично заявява, че не е възприел агресия от страна на наемателя към наемодателката и не е чул наемателят да подстрекава брокерката към недоброжелателно отношение. Напротив, по негови възприятия поведението на наемателя е било „сравнително разумно“, без реални обиди, грубо отношение или физически досег. От своя страна свидетелката М. отрича да е отправяла заплахи и обиди и отрича да е била подбуждана от ответника. Нейните показания съдържат фактическо описание на срещата на 30.12, но не установяват твърдените конкретни изрази и заплахи, нито причинна връзка между поведението на ответника и поведение на трето лице спрямо ищцата.

Показанията на К.И. Д. следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК, тъй като свидетелката се намира в близка родствена връзка с ищцата и е възможна заинтересованост в нейна полза. Допълнително, по ключовото твърдение за 29.12.2022 г. тя не излага лични възприятия, а препредава казаното от дъщеря си. По отношение на заплахи по телефона свидетелката говори общо за крясъци и заплахи от „брокерката“, но без сигурно датиране към 30.12.2022 г. и без възпроизвеждане на твърдените конкретни фрази, поради което тези данни не могат да преодолеят липсата на пряко и безпротиворечиво доказване на инкриминираните обиди и заплахи на автогарата.

По изложените съображения не се установява наличието на противоправни деяния от ответника, които да обусловят възникването на вредоносен резултат спрямо ищцата и да подлежат на обезщетяване.

По частната жалба с правно основание чл. 248 ГПК:

Настоящият въззивен състав намира за неоснователна частната жалба.

В представения по делото списък на И. Г. по чл. 80 ГПК е видно, че той не претендира единствено 261 лв. за „такси и комисионни“, а и адвокатско възнаграждение 600 лв. по договор за правна защита и съдействие, поради което твърдението, че съдът е присъдил суми извън заявеното, не съответства на доказателствата. Присъдените разноски са определени съразмерно на уважената част от исковете, чрез прилагане на съотношение между уважената и отхвърлената част, като не се установява техническа грешка при изчисленията.

Неоснователни са и възраженията срещу възнаграждението на адв. М. Ф. по чл. 38 ЗАдв. По делото е налице договор за безплатна правна помощ и данни, че процесуалното представителство е осъществено без възнаграждение от доверителя, поради което са налице предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Съобразно практиката на Върховен касационен съд, която е цитирана в обжалваното определение, изявлението за основанието по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. обвързва съда и не предпоставя проверка на материалното състояние на представлявания. Определеният размер 1200 лв. не е прекомерен с оглед броя насрещни искове, множеството процесуални действия и проведеното частно въззивно производство по обезпечение на исковете.

По искането на И. Д. за присъждане на „възнаграждение за личен труд“ правилно е прието от първата инстанция, че такова не се дължи, тъй като ГПК допуска присъждане само на реално направени разноски, а не на хонорар на самопредставляваща се страна. Представените пред въззивния съд писмени доказателства, че в друго съдебно производство ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение на процесуалния си представител, не обосновават извод за липса на предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. по настоящото дело, нито представляват самостоятелно основание за отказ от присъждането му. Възможно е страната да е сключвала различни договори с различни адвокати или при различни условия, включително да е заплатила възнаграждение в едно производство, а в друго да е получила безплатна защита при наличието на основание по чл. 38 ЗАдв. Ето защо представените доказателства за платено адвокатско възнаграждение в друго дело не оборват релевантните за настоящия спор предпоставки по чл. 38 ЗАдв. и не могат да мотивират отказ от присъждане на заявеното възнаграждение, когато по делото са налице договор за безплатна правна помощ, изявление за безвъзмездност.

Неоснователно е и искането за връщане на депозита 40 лв. за свидетеля А.-М. М. М., тъй като призоваването е допуснато по искане на самата Д., свидетелят е призован и разпитан, възнаграждението е изплатено по чл. 168 ГПК, а разноските са присъдени само съразмерно на изхода от спора по чл. 78 ГПК.

Предвид съвпадане на изводите на двете инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло, а въззивната жалба и въззивната частна жалба да бъдат оставени без уважение.

По разноските:

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има само въззиваемия. В полза на И. С. Г. следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 766,94 евро, за които е представен договор за правна защита и съдействие за реалното им извършване.

С оглед, че след датата на въвеждане на еврото (01.01.2026 г.) валутата на Република България е еврото (чл. 4 ЗВЕРБ), а левовите стойности предмет на висящи съдебни производства се считат за стойности в евро чрез автоматично превалутиране (чл. 11, ал. 2 ЗВЕРБ). Съдът превалутира дължимите парични суми от лева в евро, определени при прилагане на официалния валутен курс по чл. 5 ЗВЕРБ, по правилото на чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ. Така превалутираната сума представлява точния еквивалент на установеното вземане, без да се засяга размерът и съдържанието на задължението, съобразно принципа на приемственост (чл. 11, ал. 1 и 3 ЗВЕРБ).

Воден от гореизложеното, съдът