Решение № 457 от 9.4.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1773/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК. С разпореждане № 133/07.05.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 156/2025 г. по описа на ОС-Търговище е оставена без уважение молбата на М. И. Х., за признаване и допускане изпълнение на решение № 30 F140 на Районен съд в гр. Люнебург, Германия, като неоснователна. Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от молителката М. И. Х.. Излага съображения, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно, като са налице предпоставките на чл.117 КМЧП. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане, да признае и допусне изпълнение на решение № 30 F 140/2023 г., постановено от Районен съд Люнебург, Германия. Ответникът по жалбата С. Р. А., чрез процесуалния му представител адв. М. Д. Т., назначена по реда на чл.47, ал.6 ГПК, оспорва изцяло депозираната въззивна жалба. Счита, че в нея липсва изчерпателно посочване на въззивните основания, предвидени в ГПК, както и липсва посочване в какво се състои порока на постановения първоинстанционен съдебен акт. Счита, че първоинстанционният съд правилно е счел, че жалбоподателят при подаване на молбата не е изпълнил законовите изисквания, предвидени в ГПК. Моли съда да остави без уважение жалбата и да потвърди обжалваното разпореждане. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното: Жалбоподателката е депозирала молба до РС - Попово с искане за признаване и допускане изпълнението на съдебно решение № 30 F 140/23 SО, постановено от Районен съд Люнебург, Германия, относно присъждането в нейна полза на родителските права на нейните синове А. С. Р., роден Германия и С. С. Р., роден в гр. •••. Твърди, че решението е влязло в сила. С определение № 184/21.03.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 176/2025 г. по описа на РС-Попово производството по делото е прекратено, като същото е изпратено по подсъдност на ОС-Търговище. С молбата е представен препис, заверен с апостил, от решение № 30 F 140 SO, постановено от Районен съд Люнебург. В производството пред РС – Люнебург като страни са участвали А. С. Р., роден на •••••••• г., С. С. Р., роден на •••••••• г., М. И. Х., служебното настойничество и попечителство на децата, както и Отдела за семейство и образование. С решението е постановено, че разпореждането за временни мерки на Семейния съд в Люнебург от 31.08.2021 г. (29 F 148/21), доколкото засяга ищцата, се отменя.Родителските права върху двете деца А. и С. вече се упражняват изцяло от ищцата. По отношение на бащата на децата – С. А., роден на •••••••• г., остава в сила решението за отнемане на родителските права, постановено на 31.08.2021 г. В решението е удостоверено, че то е влязло в сила. Посочено е, че страни в производството са: 1.А. С. Р., роден на •••••••• г.; 2. С. С. Р., роден на •••••••• г. в България; 3. Д. З. - процесуален представител; 4. М. И. Х., родена на •••••••• г. – ищца; 5. Х. град Люнебург – Служебно настойничество и попечителство – попечител; 6. Х. град Люнебург – Отдел за семейство и образование. С молбата не е представен препис от посоченото съдебно решение, заверен от постановилия го съд, както и не е представено удостоверение. Във връзка с указания на въззивния съд, дадени с разпореждане № 3605/25.07.2025 г., жалбоподателката е представила препис от решението, заверено от постановилия го съд, както и Приложение ІІ – удостоверение по чл.39 във връзка с решения по дела за родителска отговорност. В удостоверението е посочено, че същото не е постановено при неявяване на една от страните. Същото не подлежи на изпълнение съгласно закона на държавата – членка, която го е постановил. Решението не е връчено на страната, срещу която се иска изпълнение. От изготвената служебно справка в Национална база данни „Население” се установи, че ответникът по молбата С. Р. А. има постоянен и настоящ адрес в с. •••, община •••, област •••, ул. „•••“ № *. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Производството пред ОС-Търговище се развива по реда на чл.622 ГПК, което е едностранно, без участие на ответника. Депозираната жалба срещу разпореждането, с което е отказано признаване и допускане на изпълнение, подлежи на разглеждане в открито съдебно заседание по реда за разглеждане на жалбите срещу решенията. Съгласно разясненията, дадени с определение № 653 от 18.11.2009 г. по ч. т. д. № 581/2009 г. на ВКС, ТК, І ТО, посредством систематичното тълкуване на текста на чл.624, ал.2 във връзката му с разпоредбата на чл.623, ал.5 ГПК, а и по аргумент за противното от текста на чл.279 ГПК - че обжалваното пред него разпореждане също „има значението на решение, постановено в исков процес“, актът, с който съдът следва да се произнесе по жалбата срещу това разпореждане, следва да е решение, а не определение: аргумент от чл. 623, ал. 6, изр. 2-ро ГПК. Решението на Районен съд Люнебург е постановено относно възстановяване на временно отнетите родителски права на майката на децата А. С. Р. и С. С. Р.. Техните родители участват като страни в настоящото производство. Спрямо това решение приложение намира Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, приложим към съдебни производства, които са образувани, автентични актове, които са официално изготвени или вписани, и към споразумения, които са вписани на или след 1 август 2022 г., на основание чл.100, т.1 от цитирания Регламент. Доколкото решението на Районен съд Люнебург е по дело по описа за 2023 г., признаването и изпълнението на това решение следва да се извърши по реда на горепосочения регламент, в каквато насока са и изводите на ОС - Търговище. На основание чл.1, т.1, б.“б“ от цитирания Регламент същият се прилага за предоставяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителска отговорност. В случая с решението на Районен съд – Люнебург са възстановени временно отнетите родителски права на майката. В чл.2, т.1 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, е регламентирано, че за целите на настоящия регламент „решение“ означава решение на съд на държава членка, включително постановление, разпореждане или съдебно решение, с което се постановява развод, законна раздяла или обявяване на недействителността на брака, или се уреждат въпроси на родителската отговорност. В т.2, ал.7 на същия текст е регламентирано, че „родителска отговорност“ за целите на Регламента означава всички права и задължения, отнасящи се до личността или имуществото на дете, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици, включително правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето; В съображение 54 от Преамбюла на посочения Регламент е предвидено, че взаимното доверие в правораздаването в Съюза оправдава принципа, че решенията по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, постановени в една държава членка, следва да се признават във всички държави членки, без да е необходима каквато и да било процедура по признаване. По-специално, когато им бъде представено решение, издадено в друга държава членка, с което се постановява развод, законна раздяла или се обявява недействителността на брак, и което повече не подлежи на обжалване в държавата членка по произход, компетентните органи на замолената държава членка следва да признават решението по силата на закона, без да се изисква спазването на каквато и да е процедура, и да актуализират по съответен начин регистрите си за гражданско състояние. Националното право определя дали основанията за отказ могат да бъдат повдигнати от страна или служебно, както е предвидено в националното право. Това не е пречка заинтересована страна да поиска, в съответствие с настоящия регламент, постановяването на решение, че липсват основания за отказ на признаване, както е предвидено в настоящия регламент. Националното право на държавата членка, в която се подава молбата, определя кой може да се счита за заинтересовано лице, което има право на такава молба. В чл.30 от Регламента е посочено, че решение, постановено в една държава членка, се признава в останалите държави членки, без да се изисква каквато и да е специална процедура. В чл.621 ГПК „Пряко признаване“ е регламентирано, че съдебно решение или друг акт се зачита от органа, пред който се предявява, въз основа на препис, заверен от постановилия го съд, и придружаващото го удостоверение, когато акт на Европейския съюз изисква това. Компетентните органи по регистрацията актуализират регистрите за гражданското състояние въз основа на влязло в сила решение, автентичен акт или споразумение от друга държава членка, съгласно Регламент (ЕС) № 2201/2003 и Регламент (ЕС) 2019/1111. При така очертаната правна рамка се налага изводът, че при представено решение, издадено в друга държава членка на ЕС относно родителската отговорност, компетентните органи на замолената държава членка следва да признават решението по силата на закона, без да се изисква спазването на каквато и да е процедура, и да актуализират по съответен начин регистрите си за гражданско състояние. Така страната, която желае да се позове в дадена държава - членка на решение, постановено в друга държава - членка, трябва да представи препис на решението, който отговаря на условията, необходими за доказване на неговата автентичност, и удостоверение, издадено, като се използва формулярът от приложение II към регламента. Решението обаче не следва да подлежи на по - нататъшно обжалване съгласно правото на държавата членка по произход, на основание член 30, § 2. В съображение 58 от Преамбюла на Регламент (ЕС) 2019/1111 е предвидено, че целта да се намалят продължителността и разходите по производствата по трансгранични спорове, засягащи деца, оправдава премахването на декларацията за изпълняемост или вписването за изпълнение, според случая, преди изпълнението в държавата членка по изпълнение, за всички решения по въпроси за родителска отговорност. Докато Регламент (ЕО) № 2201/2003 премахна това изискване само за определени решения, предоставящи право на лични отношения с детето, и някои решения, постановяващи връщането на дете, с настоящия регламент това следва да се премахне при трансграничното изпълнение на всички решения по въпроси, свързани с родителската отговорност, като същевременно се запазва още по - благоприятно третиране на някои решения, предоставящи право на лични отношения, и на някои решения, разпореждащи връщането на дете. В резултат на това, при условията на настоящия регламент, решение, постановено от органите на друга държава членка, следва да се разглежда така, сякаш е издадено в държавата членка по изпълнение. В чл.34, § 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111е предвидено, че решение по въпроси, свързани с родителската отговорност, което е постановено в държава - членка и подлежи на изпълнение в тази държава членка, е изпълняемо в останалите държави членки, без да се изисква каквато и да било декларация за изпълняемост. По този начин се цели опростяване на трансграничното изпълнение на решения по въпроси, свързани с родителската отговорност, като се премахва декларацията за изпълняемост или вписването на решението. С оглед на това решение, постановено в една държава членка, се третира така, сякаш е постановено в държавата - членка на изпълнение. Наред с прякото изпълнение на решение, постановено в държава членка, относно родителската отговорност, регламентирана в чл.621, ал.2 ГПК, е предвидена и възможност за признаване по съдебен ред – чл.622 ГПК „Признаване по съдебен ред“. В чл.30, § 3 от Регламент (ЕС) 2019/1111 е предвидено, че всяка заинтересована страна може в съответствие с процедурите, предвидени в членове 59—62 и, когато е уместно, раздел 5 от настоящата глава и глава VI, да поиска постановяването на решение, че липсват основанията за отказ на признаване, посочени в членове 38 и 39. По изложените съображения въззивният съд счита, че по действащия към момента на постановяване на решението, за което се иска признаване и допускане на изпълнение по реда на Регламент (ЕС) 2019/1111, е налице възможност за прякото му признаване, която възможност не изключва провеждането и на производство по признаване по съдебен ред (решение № 50074/17.07.2023 г. по гр. д. № 3227/2022 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 242/25.05.2011 г. по гр. д. № 811/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; постановени по реда на чл.290 ГПК; определение № 96/19.02.2020 г. по гр. д. № 3481/2019 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.288 ГПК). В случая решение № 30 F 140/23 SO на Районен съд Люнебург, Федерална Република Германия, се признава по силата на закона – чл.30 и съображение 54 от Регламент (ЕС) 2019/1111, обсъдени по – горе. С оглед на това искането за признаване на решението е основателно. Признаването му е необходимо, с оглед зачитане решението във връзка с упражняването на родителските права изцяло от майката, които са били временно отнети с предходно решение, във връзка с възможността децата да участват в административни и други производства, да встъпват в различни правоотношения. Във връзка с искането за допускане на изпълнение на процесното решение, следва да се съобрази обстоятелството, че в представеното във въззивното производство Приложение ІІ – удостоверение по чл.39 във връзка с дела за родителска отговорност, изрично е удостоверено, че решението не подлежи на изпълнение съгласно закона на държавата – членка, която го е постановила. Удостоверено е също така, че решението не е връчено и съответно не е посочена дата на връчване. Същевременно, на основание чл.34, § 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111, обсъден по – горе, за да е изпълняемо решение в останалите държави – членки, е необходимо същото да подлежи на изпълнение в държавата – членка, която го е постановила. Това условие в разглеждания случай не е изпълнено, поради което е налице отрицателна процесуална предпоставка за допускане на изпълнение на разглежданото съдебно решение против бащата. Следва да се отбележи, че решението не е връчено на ответника, тъй като същият не е страна в развилото се производство пред Районен съд Люнебург. В това производство е изследван единствено въпросът за отмяна на разпореждането за временни мерки на семейния съд в Люнебург от 31.08.2021 г. (29 F 148/21) на майката, като родителските права върху двете деца – А. и С., вече ще се упражняват изцяло от нея. В проведеното производство не е разглеждан въпросът относно родителските права на бащата С. А. и съответно дали е налице основание за отмяна на временно отнетите му родителски права, а е удостоверено, че решението за отнемане на родителските права, постановено на 31.08.2021 г., остава в сила. Извън предмета на развилото се производство е и въпросът за предоставяне на родителските права само на единия родител и уреждане на личните контакти на децата с другия родител. По тези причини бащата на децата С. Р. А. не е участвал в производството пред Районен съд Люнебург, както и не му е връчен препис от постановеното съдебно решение, доколкото не засяга неговите права и законни интереси. По изложените съображения и доколкото процесното решение на Районен съд Люнебург не подлежи на изпълнение съгласно закона на държавата, членка, която го е постановила, на основание чл.34, § 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111, същото не е изпълняемо спрямо бащата на децата, участвал като ответник в настоящото производство. Ето защо искането за допускане на изпълнение на посоченото решение против бащата на децата се явява неоснователно. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното разпореждане следва да се отмени в частта, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателката, по искане за признаване на решение № 30 F 140/2023 г. на Районен съд в гр. Люнебург и следва да се признае посоченото решение, като в останалата част, с която е оставена без уважение молбата за допускане на изпълнение на решението срещу сочения ответник, следва да се потвърди. По разноските по производството: Тъй като жалбоподателката не е заявила претенция за разноски, такива не следва да й се присъждат. Воден от гореизложеното, съдът