Решение № 2531 от 16.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7906/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №6790 от 15.04.2024г., постановено по гр.дело №60462/2023г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, е признато за установено по иска, предявен от М. П. С., ЕГН ••••••••••, срещу "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, че разпоредбата на договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., сключен между М. П. С., ЕГН ••••••••••, и "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, която предвижда задължението на заемателя да заплати неустойка за неизпълнение на задължението да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:1/. Безусловна банкова гаранция или 2/. Поръчителство на едно или две физически лица, е нищожна, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави - пр.3 във вр. с чл.146, ал.1, вр. чл.143 ЗЗП. С решението е осъден "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, да заплати на М. П. С., ЕГН ••••••••••, сумата от 850.8 9 лв., платена при начална липса на основание - нищожна неустоечна клауза от договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 03.11.2023г., до окончателното изплащане на сумата. С решението е осъден "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, да заплати на М. П. С., ЕГН ••••••••••, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 401.2 6 лв., направени по делото разноски за държавна такса и депозит за съдебно-счетоводна експертиза. С решението е осъден "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, да заплати на еднолично адвокатско дружество "Ди. Милев", БУЛСТАТ 177492004, на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на М. П. С. безплатна правна помощ в производството пред СРС. Постъпила е въззивна жалба от ответника - "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, чрез процесуален представител адв.Х. М., с надлежно учредена представителна власт, с която се обжалва изцяло решение №6790 от 15.04.2024г., постановено по гр.дело №60462/2023г. по описа на СРС, І Г.О., 36-ти състав, с което са уважени предявените при условията на кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД във вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143 ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Инвокирани са доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Наведени са оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с чл.161 ГПК, чиито последици не е следвало да бъдат приложени, тъй като ищцата не твърди и не доказва да не разполага с екземпляр от договора за потребителски кредит, по който е страна, поради което да е била в обективна невъзможност да го представи. Поддържа се, че клаузата за неустойка в чл.11, ал.2 от процесния договор за паричен заем №812007/10.02.2023г. е прогласена за нищожна, без да са ангажирани доказателства относно нейното съдържание, в който случай извършването на преценка относно противоречието й с чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 ЗЗП не е било възможно. Твърди се, че допускайки съдебно-счетоводна експертиза с цел извършване на проверка относно сключването на процесния договор за паричен заем №812007/10.02.2023г.г., първоинстанционният съд е допуснал нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест, което е недопустимо. Навеждат се още и доводи за проявена от страна на ищцата злоупотреба с процесуални права поради образуването на множество дела с идентичен предмет с цел генериране на разноски. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените при условията на кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД във вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143 ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски, сторени пред двете съдебни инстанция. При условие, че съдът приема за неоснователна подадената въззивна жалба се прави възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК относно претендираните разноски за платено адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна, в който смисъл са изложени подробни съображения в молба от 18.03.2026г.. Въззиваемата страна - М. П. С., ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.Д. М., в срока по чл.263, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че обжалваното решение на СРС е законосъобразно, съдът е обсъдил всички релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал правилен извод, че клаузата за неустойка в чл.11, ал.2 от процесния договор за паричен заем №812007/10.02.2023г. е нищожна поради противоречието й с добрите нрави на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Твърди се, че договор за паричен заем №812007/10.02.2023г. не отговаря на изискванията на чл.8, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като липсва ясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите от 49.62 % (кои компоненти са включени в него и как се формира същият), без да е посочена информация относно начина на изчислението му и неговото съотношение към годишния лихвен процент, с което потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов ресурс. Излагат се и конкретни доводи относно недействителността на оспорената клауза за неустойка за непредставяне на обезпечение. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Предявени са от М. П. С., ЕГН ••••••••••, срещу "СИТИ КЕШ" ООД, ЕИК 202531869, при условията на кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД във вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143 ЗЗП за обявяване нищожността на клаузата за неустойка в чл.11, ал.2 от процесния договор за паричен заем №812007/10.02.2023г. поради противоречие с добрите нрави и с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 850.8 9 лв. (след допуснато изменение на размера по реда на чл.214 ГПК), представляваща платена при начална липса на основание - нищожна неустоечна клауза от договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 03.11.2023г., до окончателното изплащане на сумата. С оглед заявения петитум на постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на инстанционен контрол е изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което са уважени предявените при условията на кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД във вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143 ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба, с която е сезиран съда, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна и като такава е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при извършената служебна проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените при условията на кумулативно обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД във вр. чл.146, ал.1, вр. чл.143 ЗЗП и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че неустоечната клауза на чл.11, ал.2 от процесния договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., която предвижда задължението на заемателя да заплати неустойка за неизпълнение на задължението да предостави на кредитора едно от следните обезпечения:1/. Безусловна банкова гаранция или 2/. Поръчителство на едно или две физически лица, не удовлетворява значим законов интерес, нито изпълнява обезпечителната си функция, така както е формулирана посочената неустоечна клауза води до неоснователно обогатяване на кредитора, поради което противоречи на добрите нрави и като такава се явява нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. Посочено е още, че доколкото в хода на съдебното производство се доказа обстоятелството, че ищцата е заплатила на ответното дружество исковата сума от 850.8 9 лв. при начална липса на основание - нищожна неустоечна клауза от договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., поради което е обоснован краен извод, че предявеният иск за връщането на платената сума на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен и доказан и като такъв е уважен. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е правилно и обосновано. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Неоснователен е релевираният във въззивната жалба довод във връзка с допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение досежно чл.161 ГПК, чиито последици не е следвало да бъдат приложени, тъй като ищцата не твърди и не доказва да не разполага с екземпляр от договора за потребителски кредит, по който е страна. В конкретния случай се установява, че с определение рег.№10795/12.03.2024г. по чл.140 ГПК, който проекто-доклад е обявен за окончателен в съдебно заседание на 10.04.2024г., ответното дружество е задължено да представи по делото заверен препис от преписката по договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., като "СИТИ КЕШ" ООД изрично е предупреден за неблагоприятните последици от неизпълнението на това задължение и че съдът ще приеме за доказани неизгодните за страната факти, за които тя е създала пречки за събиране на допуснатите от съда доказателства. Видно от данните по делото въззивникът - "СИТИ КЕШ" ООД не е изпълнил задължението да представи по делото заверен препис от преписката по договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., поради което съдът правилно е приложил последиците на чл.161 ГПК и е приел за осъществени твърденията на ищцата за сключен договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., по силата на който "СИТИ КЕШ" ООД в качеството му на заемател е предоставил на М. П. С. заемна сума в размер на 1600 лв., която следвало да бъде върната на 16 двуседмични вноски, дължими с падеж петък, от които 3 вноски по 24.92 лв. и 13 вноски по 136.91 лв., както и в че в чл.5.1. от договора страните се договорили, че в срок от три дни кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, отговарящи на следните изисквания - при един поръчител да получава възнаграждение в размер на поне 7 минимални работни заплати, а при двама поне 4, поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със заемодателя, поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от "редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения, поръчителят да предостави служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи, а в чл.11, ал.2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на условията по чл.5 се дължи фиксиран размер на неустойка за сумата от 1281.41 лв.. Съдът намира за необходимо да посочи, че доводите на въззивника-ответник относно задължаването по реда на чл.190 ГПК и разместването на доказателствената тежест от ищеца чрез недобросъвестно поведение губят състоятелността си именно поради недобросъвестното поведение на самия него. Ответното дружество не твърди, че не разполага с изисканите документи, а единствено заявява, че няма да ги представи, доколкото по този начин ще снабди съда с доказателства, обслужващи тезата на ищцата. Гражданският процес е предвиден да разреши съществуващ материалноправен спор между страните. Съгласно чл.3 ГПК участващите в съдебните производства и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Действително съгласно, прокламирания в чл.8 ГПК, гражданският процес е състезателен, състезателното начало обаче не дава право на страните чрез използване на процесуални приоми и лавиране между процесуалните задължения да се домогват до благоприятно разрешение на материалния спор. Действително в гражданския процес обективната истина, която съдът е длъжен да разкрие, е доказаната истина. Недопустимо и противоправно е обаче чрез целенасоченото лишаване от доказателствен материал една от страните да се домогва да получи решение, обслужваща нейния интерес. Именно и поради това законодателят е предвидил изричната санкционна последица на чл.161 ГПК. Приложението на чл.161 ГПК съставлява санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл.161 ГПК съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани факти, които страната, направила искането по чл.190 ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици /Решение №90/21.01.2020г. по т.д. №1919/2018г. по описа на ВКС, Т.К., I Т.О./. Същевременно противно на доводите на въззивника-ответник хипотезата на чл.190 ГПК не изисква доказване на обстоятелства, а единствено искане от насрещната страна за представяне на документ, който се намира у другата страна и обосноваване на значението му за спора. Едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства /Решение №23/26.04.2017г. по гр.д. №2732/2016г. по описа на ВКС, Г.К., I V Г.О./. Ето защо и съдът намира за доказани посочените по-горе обстоятелства, за чието установяване ответникът е създал пречки. В настоящия случай изложените обстоятелства се установяват и от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, за изготвянето на която вещото лице е извършила проверка в счетоводството на ответника и се е запознала с представените от него документи. Приетата по делото ССчЕ не е била оспорена от страните в хода на съдебното производство, поради което правилно е била кредитирана от първостепенния съд като обективно и компетентно изготвена. След извършените проверки и анализи вещото лице е посочило, че между страните е сключен договор за паричен заем №812007/10.02.2023г. между "СИТИ КЕШ" ООД в качеството му на заемател и М. П. С. в качеството й на заемополучател, по силата на който договор ищцата е заплатила на ответника сума в общ размер на 2658.48 лв., като сумата е отнесена в счетоводството на ответника както следва 850.89 лв. - неустойка, 192.95 лв. - договорна лихва и 1600 лв. - главница. При залагане на посочените в договора за потребителски кредит параметри вещото лице е изчислило, че ГПР се равнявана на 49.62 %, като изчисленията са направени на базата на вноските за главница и договорна лихва. В отговор на поставен въпрос обаче е посочено, че ако към ГПР се прибави и начислената неустойка за непредставяне на поръчител по договора в размер на 1281.41 лв., представляваща допълнителен разход по кредита, то общият ГПР, включващ неустойката и задължението за договорна лихва, ще бъде равен на 1368.31 %. В случая от анализа на събраните по делото доказателства и противно на поддържаното във въззивната жалба настоящият състав намира, че правилно първостепенният съд е приел, че са доказани твърдяните с исковата молба факти относно сключването на процесния договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., по силата на който ответникът в качеството на заемодател е предоставил на ищцата в качеството на заемател паричен заем в размер на 1600 лв., включващ в съдържанието си клауза за неустойка в случай на непредставяне на обезпечение - банкова гаранция или поръчители. Доколкото процесният договор за паричен заем №812007/10.02.2023г. по правната си същност е сключен като потребителски такъв по смисъла на чл.9 ЗПК и страна, в качеството си на заемополучател по него е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална и/или търговска дейност и предвид нейния предмет, следва да се приеме, че в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл.9, ал.1 ЗПК (обн. в ДВ бр.18/05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в Закона за защита на потребителите (обн. в ДВ бр.99/09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г.) - арг. §13, т.1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, за наличието на които съдът следи служебно. В конкретната хипотеза прави впечатление, че се касае за неустойка, дължима поради неизпълнение на едно акцесорно по характера си задължение - за предоставяне на обезпечение, а с това и насочена към обезпечаване на вреди, които не са преки такива - вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано. Ето защо, процесната клауза на чл.11, ал.2 от договора за потребителски кредит създава предпоставки за обогатяване на едната страна - заемателят без правно основание, доколкото неустойката, дължима заради неизпълнение не на главното, а не акцесорното задължение излиза извън присъщите си функции по чл.92, ал.1 ЗЗД и нарушава принципа за справедливост, поради което същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави - арг. чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и като израз на неравноправна клауза - арг. чл.146, ал.1, вр. чл.143, т.5 ЗЗП. Отделен е въпросът, че уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна. Предвиждането на санкция за потребителя ако не предостави обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитодателя от изпълнение на задължението му по чл.8 от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в отговорност на потребителя. Директивата поставя в тежест на кредитодателя да проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към момента на сключването му и така се постигне целта на чл.26 от Директивата да не се допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последици от неизпълнение на това задължение на кредитополучателя в патримониума на потребителя е неравноправна клауза, водеща до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя. В този смисъл са и задължителните разяснения, дадени в т.3 на ТР №1/2009г. по т.д. №1/2009г. на ОСТК, ВКС. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следи служебно, като валидността й се преценява към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретното неизпълнение. Отделно от това, по този начин се заобикаля и законът, тъй като императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче пряко не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано, а реално така се стига до кумулиране на неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. Предвид изложеното клаузата в процесния договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение - банкова гаранция или поръчител, е нищожна и правилно е прогласена за такава от първоинстанционния съд. На следващо място между страните не се спори, а и от констатациите на експерта-счетоводител в приетата по делото ССчЕ се установява, че част от общо платената от заемополучателя - М. П. С. сума в общ размер на 2658.48 лв., а именно: 850.89 лв. е отнесена за погасяване на вземането по клаузата за неустойка, като предвид възприетия правен извод за нейната нищожност, тази сума се явява недължимо платена, поради което подлежи на връщане, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. До същия правен извод е достигнал и първостепенния съд, в резултат на който е уважил изцяло предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 850.89 лева (след допуснато изменение на размера по реда на чл.214 ГПК), представляваща платена при начална липса на основание - нищожна неустоечна клауза от договор за паричен заем №812007/10.02.2023г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 03.11.2023г., до окончателното изплащане на сумата. С оглед гореизложеното доколкото изводите на настоящия съдебен състав съвпадат с крайните изводи на първата инстанция, обжалваното решение, вкл. и в частта за разноските, възложени в тежест на ответника с оглед правилото на чл.78, ал.1 ГПК, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 ГПК. По разноските: С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция основателна се явява претенцията на въззиваемата страна – ищца за присъждане на разноски на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 ГПК. Направеното в молба от 18.03.2026г. от въззивника чрез процесуален представител възражение по реда на чл.78, ал.5 ГПК относно размера на претендираните от въззиваемата страна – ищца разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция съдът счита за основателно. В случая въззиваемата страна – ищца претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 245.42 евро с вкл.ДДС за осъществено процесуално представителство и защита по въззивната жалба на въззиваемата страна – ищца, за която сума по делото са налице доказателства, че е реално платена. Настоящият въззивен състав счита, че така претендираните от въззиваемата страна – ищца разноски за адвокатско възнаграждение са завишени като с оглед предмета на спора, отчита се липсата на правна и фактическа сложност на делото, както и извършените от процесуалния представител на ищца действия във въззивното производство, които включват подаден писмен отговор по въззивната жалба, без осъществено процесуално представителство в съдебно заседание, и същите следва да бъдат намалени от претендирания размер от 245.42 евро с вкл.ДДС до размер на сумата от 24.00 евро с вкл.ДДС. В процесния случай, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, Т.К., II Т.О., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр.14/2025г.)., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №1/09.07.2004г. не са задължителни за съда. Съобразно материалния интерес на правния спор, съответно действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата страна - ищца процесуални действия в настоящата инстанция, съдът намира, че претендираното от въззиваемата страна – ищца адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 245.42 евро с вкл.ДДС е прекомерно и следва да бъде редуцирано до размер на сумата от 24.00 евро с вкл.ДДС, която сума въззивникът – ответник - "СИТИ КЕШ" ООД, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна - ищца - М. П. С. за сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав