Решение № 92 от 22.5.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 95/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на „УниКредит Булбанк”АД, ЕИК 831919536, гр.София, чрез адв.И. И., срещу решение № 501/18.12.2025г., постановено по т.д.№331/2023г. по описа на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „УниКредит Булбанк"АД срещу Д. С. Р., роден на ••••••••••г., гражданин на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и Т. Ш., родена на ••••••••••г., гражданка на Република Молдова, кумулативно и субективно съединени искове за осъждане на ответниците в условия на солидарност за заплащане на дължими по Договор за банков кредит № И- 1867/01.06.2007г. суми, както следва: 33 786,33 евро – редовно изискуема главница; 5 080,55 евро – възнаградителна лихва върху редовна главница за периода 20.08.2009г. до 02.07.2011г.; 32 560,15 евро – лихва върху просрочена главница за периода 20.02.2009г. до 23.12.2016г.; 9 028,48 евро – законна лихва върху просрочена главница за периода 23.12.2016г. до 11.06.2023г.; 12 538,49 евро – наказателна лихва за просрочие за периода 20.09.2008г. до 23.12.2016г. и 135,14 евро – общо дължима такса за управление, от които: 63,76 евро за периода 01.06.2009 г. до 01.06.2010г. за редовна главница в размер на 31 882,08 евро; 3,81 евро за периода 01.06.2009г. до 01.06.2010г. върху главница с настъпил падеж в размер на 1 904,28 евро; 60,56 евро за периода 01.06.2010 г. до 01.06.2011г., начислени върху главница с ненастъпил падеж в размер на 30 279,48 евро и 7,01 евро за периода 01.06.2010г. до 01.06.2011г., начислени върху просрочена главница, ведно със законната лихва върху главницата по всички посочени суми от датата на подаване на исковата молба на 13.06.2023г. до окончателното им изплащане. Във въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, респ. недопустимост, като постановено в противоречие с материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва се изводът за липса на обвързваща сила на договорното правоотношение спрямо солидарния длъжник Т. Ш., тъй като пълномощникът й не е поел ангажимент от нейно име. Излагат се съображения, че съдът неправилно е приложил нормата на чл.110 ЗЗД по отношение на длъжника Д. Р., приемайки, че е изтекъл 5 годишен давностен срок, на който се е позовал ответникът. Решаващите изводи на съда били в противоречие с твърденията и възраженията на страните, със събраните по делото доказателства, а така и със задължителната практика на ВКС. Твърди се, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, възприемайки, че ищецът се е позовал на обявена на ответниците, считано от 02.07.2011г., предсрочна изискуемост на процесните кредитни задължения, обосновавайки с това и неоснователност на акцесорната претенция. Твърди се, че ищецът не е излагал такива твърдения. Поддържа се, че изискуемостта е настъпила на 20.06.2022г., когато е изтекъл срока на договора, която дата се счита и за уведомяване на длъжниците, за момент, в който волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до длъжниците. Въззивникът счита поради това, че първоинстанционният съд се е произнесъл извън предмета на спора, доколкото ищецът не се е позовавал на предсрочна изискуемост и не е твърдял, че такава е настъпила на 02.07.2011г. В тази връзка се твърди, че съдът е пропуснал да обсъди изявленията на ищеца в уточняващите му молби, а именно, че претенцията се основава на изискуемостта на процесните вземания, считано от 20.06.2022г., с изтичане срока на договора. На следващо място, като друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ищецът, сега въззивник твърди, че съдът не е обсъдил ипотечния акт при преценката си дали солидарният длъжник Т.Ш. е формирала воля за обвързването си по процесния договор. Този акт се твърди, че е подписан от последната, чрез пълномощника К.Д, при съгласие с всички съществени условие на договора за кредит. Въззивникът счита, че при тълкуване волята на този длъжник, изразена чрез пълномощник в договора и нотариалния акт, се разкрива действителното съгласие на Ш. за поемане задължение по кредита. Твърди се, че изложените по-горе основания за нарушаване на съдопроизводствените правила са едновременно и неправилно приложение на материалния закон. Съдът не е обсъдил значението на уведомяването на длъжника при обявяване на предсрочна изискуемост съгласно чл.60 от ЗКИ и т.18 от ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС. В жалбата се излага, че постановеното от съда решение е необосновано, тъй като не отговаря на твърденията и възраженията на страните, а така и на формалната и житейска логика. Тези доводи въззивникът счита за относими и към извода за липса на съгласие по договора за кредит от страна на солидарния длъжник Т. Ш.. Въз основа на изложеното, въззивникът УниКредитБулбанк АД претендира отмяна на решението като неправилно и вместо това уважаване на предявените искове спрямо двамата солидарни длъжници изцяло, ведно с присъждане на разноските за производството. В срока за отговор на жалбата са постъпили становище от двамата ответници, представлявани в процеса от особени представители, назначени от съда. С отговора си Д. Р., чрез адв.Б., оспорва основателността на жалбата като счита, че съдът правилно е приложил абсолютната погасителна давност спрямо дълга по договора за кредит, тъй като изискуемостта не настъпвала с конкретно действие на кредитора, а с неплащането на която и да е погасителна вноска. Претендира отхвърляне на жалбата ведно с присъждане на минимално адв.възнаграждение. С отговора си ответникът Ш., представлявана от особения представител адв.Д. К. -Бегажева, оспорва основателността на жалбата. Счита за законосъобразен извода на съда, че пълномощникът не е упражнил учредения му мандат за сключване на договор за кредит от името и за сметка на представляваната Ш., поради което и последната не е страна по него. Полагане на подпис от пълномощника в нотариалния акт и за тази ответница, не може да замести липсата на изразена нейна воля в договора. Счита още, че съдът не се е произнесъл извън твърденията на ищеца като е приел, че банката е отнесла кредита като предсрочно изискуем именно на 02.07.2011г. /каквито са били първоначалните й твърдения/, от която дата изслушаната счетоводна експертиза установила, че съобразно счетоводни записвания банката е обявила кредита за предсрочно изискуем като съобразно това е престанала да начислява възнаградителни лихви и анюитети. Този въпрос никога не е бил приеман за безспорен между страните. Моли за приемане на жалбата за неоснователна. В проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, особените представители на въззиваемите поддържат становище за неоснователност на въззивната жалба, като излагат съображения за това. Въззивникът не взема участие в провелото се съдебно заседание, изразил е становище посредством депозирана молба по хода на делото, с която поддържа искането си за отмяна на обжалваното решение и претендира присъждането на разноски. Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите правни норми, съдът в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата. С въззивната жалба е въведено като предмет на обжалване решението на първата инстанция в цялост. Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. За да се произнесе по жалбата въззивният съд съобрази, че производството е образувано по искова молба на „УниКредит Булбанк" АД, в която е отправено искане за осъждане на ответниците Д. С. Р. и Т. Ш. като солидарни длъжници да заплатят парични суми, произтичащи от договор за банков кредит. Поддържа се, че по силата на сключен между страните договор за кредит от 2007 година, на кредитополучателя Д. С. Р. е предоставен банков кредит в размер на 36 000 евро, неразделна част от който е и погасителен план, според който отпуснатата сума се връща на анюитетни вноски с падеж 20-то число на всеки следващ месец. Сумите по кредита били надлежно усвоени по сметката на кредитополучателя. Вторият ответник – Т. Ш. подписала договора в качеството си на солидарно задължено лице, поради отговаря на същото основание като първия ответник. Договорът е сключен за закупуване на недвижим имот, представляващ къща с дворно място, находяща се в с.Слънчево, обл.Варна. Вземанията по кредита са обезпечени с договорна ипотека върху посочения имот съгласно приложен към исковата молба нотариален акт за учредяване на договорна ипотека рег.№ХХ, том 4, рег. №ХХХХ, дело №592/2007г. от 14.06.2007г. на нотариус Ж.Кирчева /л.47/. Съгласно приложения ипотечен акт, като ипотекарни длъжници в него са вписани Д. С. Р, Т. Ш. и представляваното от първия БИ ДЖИ ХЪТ ООД. При сключване на договора за кредит и ипотечния акт към него, както кредитополучателите, така и ипотекарните длъжници са били представлявани от упълномощено лице – КДД, съгласно нотариално заверени пълномощни рег.№ 3710/23.04.2007г. и рег.№ 3807/25.04.2007г. След изплащането на общо шест дължими вноски, кредитополучателят е преустановил погасяването на заетата сума. В исковата молба се поддържа изрично, че позовавайки се на клаузи на договора (т.16.1.1 във вр. т. 16.2) банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, като това е станало на 02.07.2011г. В тази връзка съдът съобразява, че както в уточнителна молба от 10.07.2023г., така и в тази от 31.07.2023г. ищецът твърди изискуемост на вземанията по договора за кредит поради настъпил окончателно падеж на договора на 20.06.2022г. /т.3/ както и в последната уточняваща основанието на претенцията молба от 11.08.2023г. /л.172/ Ищецът основава претенцията си на настъпил редовен падеж на договора през 2022г., независимо от счетоводното отнасяне на договора з просрочие, считано от 2011г. Не се позовава на предсрочна изискуемост на договора. Претенциите са уточнени по размер и период окончателно с молбата от 31.07.2023г., както следва: 33 786.36 евро – главница по договора; 59 319.68 евро – дължими лихви, съставляващи сбор от следните: 5080.55 евро, начислена за периода от 20.08.09г. до 02.07.2011г.; лихва върху просрочена главница в размер на 32 560.16 евро за периода от 20.02.2009г. до 23.12.2016г. и законна лихва в размер на 9 028.48 евро, начислена за периода от 23.12.2016г. до 11.06.2023г. /до завеждане на иска/. Ответниците по спора, посредством особени представители, са изразили становище за неоснователност на исковете: така Д. С. Р, чрез особения представител адв.Б., излага съображения, че вземанията по договора не са били обявени за предсрчоно изискуеми от банката, тъй като не му е връчвано съобщение за това. Спрямо ответника е налице неправилно калкулиране на лихви, като от 20.08.2009 година (момента на първото просрочие на вноска) банката не е следвало да начислява лихви. Прави се възражение за изтекла погасителна давност на вземанията по кредита като се твърди, че към 21.08.2012г. цялото вземане по кредита е било погасено по давност, което прави иска неоснователен. Ответникът Т. Ш., чрез особения представител адв.К., намира исковата молба за допустима, но неоснователна. С оглед обстоятелството, че в отношенията с банката лицата са действали чрез пълномощника им К Д, то страната оспорва качеството си на солидарно задължено по договора лице. Твърди, че не е подписвала нито лично, нито чрез пълномощника си Д, договора за кредит. Извършените от пълномощника изявления задължават единствено кредитополучателя, но не и ответницата, тъй като липсва неин подпис. Твърди, че сумата е усвоена единствено от Д. Р, по негова банкова сметка. Намира, че се е задължила единствено като поръчител по договора за ипотека, поради което спрямо нея приложение намира разпоредбата на чл.147 ЗЗД. Позовава се на потребителска закрила по ЗЗП като оспорва клаузите на процесния договор за кредит като неравноправни и неприложими в отношенията между страните – т.11.1.2 от договора. На следващо място оспорва и упражнено право на банката за обявяване на предсрочна изискуемост по договора. С оглед възраженията във въззивната жалба въпросите, на които следва да даде отговор въззивният съд са свързани с въпроса дали ответницата Т. Ш. е валидно обвързана по договора за кредит като солидарен длъжник на Д. Р., съответно в какво качество; дължимо и изискуемо ли е задължението по договора за кредит и в какъв размер; дали спрямо кредитополучателите е приложима потребителска защита съгласно ЗЗП и дали вземането на банката е покрито от изтекла погасителна давност. По делото е представен Договор за банков кредит № И-1867/ 01.06.2007г., от чието съдържание се установява че „УниКредит Булбанк" АД е предоставило на Д. Р. кредитиране в размер на 36 000 евро за финансиране покупката на недвижим имот – къща, построена в дворно място в с.Слънчево, при задължение за издължаване на вноски в срок до 20.06.2022 година. Като солидарен длъжник по дълга е посочена и ответницата Т. Ш., макар под договора да е положен един подпис – този на пълномощника Д, без посочване чие изявление изразява /т.е. от името на кой от упълномощителите си/ или и за двамата/ е подписването за кредитополучател. Към договора е приложено пълномощно, с нотариална заверка подписите на Д. Р. и Т. Ш., лично за всеки от тях и като съдружници в Би Джи Хът ООД, в полза на упълномощения К Д, което касае действия по учредяването и вписването на Би Джи Хът ООД в регистъра, воден от АВ. Представено е и второ пълномощно от 25.04.2007г., отново с нотариална заверка на подписите на упълномощителите Д. Р. и Т. Ш. /на нотариус П.Симеонова/, в полза на упълномощения К.Д, за сключването на договор за кредит с Уникредит Булбанк АД ведно с конкретно посочени условия по договора, обслужването и изпълнението му, вкл. при обявена предсрочна изискуемост на задълженията, произтичащи от договора. /л.37/ Упълномощителят е действал следователно в рамките на предоставената му представителна власт при подписване на договора за банков кредит ведно с ипотечния акт към него. Съгласно договора, лихвата върху главницата е уговорена като плаваща с променлив лихвен процент, формиран от едномесечния EURIBOR плюс фиксирана надбавка в размер 3,993 пункта (т.4.1а). При просрочие на главницата е уговорено кредитополучателят да дължи лихвена надбавка в размер на 2 %. Съгласно договора, към датата на сключването му 1 месечния Юрибор възлиза на 4.007%, поради което общият размер на възнаградителната лихва е общо 8%. /за периода на редовния дълг 02.06.07г. до 20.06.2022г./ Съгласно т.4.2 е предвидена надбавка за просрочие на главница или лихва в размер на 5%, а в т.4.3 е предвидена и надбавка върху лихва за просрочена главница от 2%. Уговорена е заплащането на месечна анюитетна вноска в размер на 344.03 евро, считано от 20.07.2007г. Посочена е сметка за усвояване на кредита и погасяването му. /т.6/ Допълнително е предвидено кредитополучателят да заплаща комисионна за управление на кредита в размер на 0,20 % върху оставащата главница/ т. 5.1.2/. Задълженията по договора са обезпечени с ипотека върху имот – дворно място с къща, находящи се в с.Слънчево, общ.Аксаково, обл.Варна, чиято покупка е финансирана по договора /т.8/ . Редът и основанията за начисляване на лихва за забава са уговорени в т.11 от договора като част от раздел I I Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит №И- 1867/01.06.2007г. Към договора е приложен Погасителен план /л.22/ за ипотечен кредит, видно от който ГПР по договора възлиза на 8.7169%. Посочената в този план анюитетна вноска /в размер на минимум 344.03 евро/ е формирана от части от главница,, лихва и такса. Заплащаните застраховки Живот и имущество не са включени в месечните плащания. Съгласно т. 16 от договора ако кредитополучателят не е заплати дълга на падежа, по преценка на кредитора задълженията могат да станат предсрочно изискуем. По делото са представени нотариални актове: НА №95/14.06.2007г. за закупуване от Д. Р. и Т. Ш. на двуетажна жилищна сграда с РЗП от 190.62 кв.м., находяща се в с.Слънчево, общ.Аксаково, построена в дворно място с площ от 745 кв.м., представляващо УПИ VIII-156 в кв.20 по плана на селото, като част от мястото представлява ПИ №156 в кв.21 по стар план, за сумата от 40 000 евро, заплатени преди сключване на договора, и разлика от 36 000 евро, със средства от банков кредит за покупка на жилище, въз основа на сключен от купувачите такъв с Уникредит Булбанк АД съгласно договор от 01.06.2007г. С нотариален акт №ХХ/ХХ.ХХ.ХХХХг. на нотариус Ж.Кирчева /л.51/ трето лице Би Джи Хът ООД, чрез управителя си Д. Р., чрез пълномощника К.Д, закупува дворното място, в което е разположена описаната по-горе жилищна сграда за сумата от 20 000 евро. Видно от двата нотариални акта, кредитът е бил изтеглен единствено за закупуването на жилищна сграда в дворно място, а не за отделното закупуване и на мястото. /в размер на 36 000 евро/ С нот.акт №ХХ/14.06.2007г. е учредена в полза на банката -кредитодател Уникредит Булбанк АД договорна ипотека от ипотекарни длъжници - Д. Р., Т. Ш. и Би Джи Хът ООД, действащи всички чрез пълномощника си К.Д, върху дворно място с къща, находяща се в с.Слънчево, общ.Аксаково, представляващо УПИ VIII-156 в кв.20 по плана на селото, като част от мястото представлява ПИ №156 в кв.21 по стар план /описани по-горе/, с отбелязване, че при неизпълнение задълженията по договора за кредит от 01.06.2007г., кредиторът межу да се удовлетвори от обезпечението чрез продабжа на имота. Видно от този акт, подписи са положени за двамата кредитополучатели физически лица, от пълномощника Д, като същият отделно е подписал акта и от името на ипотекарните длъжници, които включват освен кредитополучателите, и дружеството Би Джи Хът ООД, представлявано от Д.Р.. /л.50/ Видно от доказателството на л.54 по делото, процесната ипотека е била подновена по искане на банката, считано от 17.03.2017г. По делото е допусната и приета Съдебно-счетоводна експертиза /на л.326 и сл./, съгласно становището по която сумата по договора за кредит, приложен по делото, в размер на 36 000 евро, е била усвоена по посочената в договора банкова сметка. В Приложение №1 вещото лице е посочило всички начислени суми и извършени плащания. От първата таблица в ССЕ е видно, че размерът на прилаганата възнаградителна лихва е бил в периода до 2011г., след който момент не е начислявана такава, в размер на от 8% до 9.312%, като промяната се дължи на изменение в стойността на 1 месечния Юрибор. Общият размер на извършените по договора плащания възлиза на сумата от 9 297.52 евро като последното плащане е от 21.07.2009г. В т.3 са посочени по пера отделните заплатени от кредитополучателя суми. Вещото лице е посочило, че след 02.07.2011г., поради отразена в счетоводството на банката предсрочна изискуемост, на са били начислявани анюитетни вноски. Неиздължените вноски за главница са общо в размер на 33 786.36 лева. Непогасената възнаградителна лихва по договора е посочена от вещото лице в два варианта /с и без промяна на БЛП/ като в единия случай възлиза на 4 856.12 евро /с промяна/ и на 4 729.59 евро /без промяна/. При ищеца са били начислявани следните лихви: редовна договорна /възнаградителна/ лихва по т.5 от заключението; лихва върху просрочена главница съгл.чл.4.2 от договора /т.6 от ССЕ/ и лихва по просрочена падежна вноска за главница /т.4.3 от договора, т.6 от ССЕ/. В т.5 и т.6 от заключението са посочени всички начислени и преизчислени суми за редовна и наказателна лихва. Няма данни за начислявана законна лихва върху главницата. По предявения иск въззивният съд достига до следните правни изводи: Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.430 ТЗ, от кредитодател за събиране на вземанията му, произтичащи от сключен на 01.06.2007г. договор за банков ипотечен кредит, чийто краен срок е настъпил на 20.06.2022г. Исковата молба е предявена на 13.06.2023г. Изрично кредиторът е уточнил, че макар ответниците да са спрели да обслужват кредита още към 20.07.2009г., макар кредиторът да е отнесъл същия в просрочие още към 02.07.2011г. /поради неплащане на 31 погасителни вноски/, задължението по договора се претендира въз основа на настъпил краен падеж на същия на 20.06.2022г. Въззивният състав не споделя изводите на първата инстанция, че вземането на банката е основано на обявена предсрочна изискуемост. Този въпрос е бил изрично уточняван по указания на съда, като в крайна сметка ищецът е заявил, че претендира вземанията поради пълна изискуемост на кредита, настъпила с крайната му дата -20.06.2022г. Поради това, всички останали доводи, свързани с отнасяне на дълга в просрочие още към 2011г., съобразно първоначалните твърдения в исковата молба, имат значение единствено за размера и основанието на отделните пера по дълга. Това съдът намира, че е напълно ирелевантно към теченето на погасителната давност спрямо задълженията по договора, каквото възражение своевременно е въведено в процеса от ответниците чрез техните особени представители. Съгласно ТР №3/2023г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемост на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. С оглед постигнатото между страните съгласие за погасяване на дълга по банковия кредит чрез анюитетни вноски съобразно погасителен план, законът не прави разграничение относно началния момент на давностния срок в зависимост от това дали е налице изпълнение на периодично задължение или се осъществява плащане на части, с оглед предварително постигнато съгласие между кредитора и длъжника. Срокът на погасителната давност започва да тече от настъпване изискуемостта на задължението, което в случая съвпада с изискуемостта на всяка вноска по плана за връщане на част от вземането на получената на основание договора за банков кредит сума, с предварително определен падеж. Спорен по делото е въпросът за задължените по договора страни и тяхното качество. Първоинстанционният съд е приел, че Т. Ш. не е страна по договора за кредит, поради което и не е материално легитимирана да отговаря по иска с правно основание чл.430 ТЗ. За да достигне до този извод съдът е посочил, че упълномощеното лице К.Д е изявило воля за сключване на договора за кредит единствено от името и за сметка на кредитополучателя Д. Р.. Неясно защо, при положение, че пълномощникът е разполагал с аналогична представителна власт и за двамата ответници Т. Ш. и Д. Р. /така пълномощно с нот.заверка на подписите им рег.№3807/2007г. на нотариус №335, Варна, л.37- 38 по делото/, съдът е ценил подписа на пълномощника под договора единствено за волеизявление на кредитополучателя Д.Р.. Такъв извод, въззивният състав намира, че противоречи на волята на страните - кредитополучатели, която следва от цитираното пълномощно и от съдържанието на самия договор за кредит, в който еднозначно е посочено качеството на двамата като солидарни длъжници: кредитополучател Д.Р. и солидарен длъжник Т.Ш.. Освен това, в договора изрично се посочва, че е сключен от пълномощника на двамата К.Д. В текста на договора навсякъде са посочени кредитополучател/кредитополучателите, освен в частта при посочване сметката, по която ще бъде усвоен кредита. Недвусмислена е волята на двамата ответници да бъдат обвързани от договора за кредит, при посочени конкретни условия, в подписаното от двамата пълномощно за целта. Не на последно място, в този смисъл е и подписаният на 14.06.2007г. нотариален акт за учредяване на договорна ипотека /на л.47/, в който изрично е посочено, че и двамата ответници са кредитополучатели, а ипотекарни длъжници се явяват освен те, и представляваното от двамата дружество Би Джи Хът ООД. /вж.л.48/ Очевидно пълномощникът е бил със съзнание, че е изпълнил в цялост предоставената му с пълномощното представителна власт по отношение и на двамата си доверители. Съставът на съда не възприема довода, че полагането на един подпис под договора за кредит – за кредитополучател, от пълномощника насочва към извод за изявена единствено от единия упълномощител воля за сключване на договора в отклонение от упълномощителната сделка. Съществуващата неяснота съдът е тълкувал съобразно практиката по приложението на чл.20 ЗЗД, за изясняване действителната, а не предполагаема воля на договарящите. Прилагането на критериите на горепосочената разпоредба предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването му и обективирана в съдържанието воля на страните. Поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД. На първо място договорната квалификация "солидарен длъжник" е обща и не дава информация за характеристиките на отговорността на длъжниците към кредитора /Решение № 213 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г.о., ГК/. Действително, обозначението на страната като солидарен длъжник не насочва към промяна в начина й на задължаване, тъй като поръчителят също е солидарно задължен с главния длъжник /чл. 141, ал. 1 ЗЗД /. Следва да се има и предвид, че основната отлика между поръчителството и солидарните задължения /в т. ч. и тези, възникнали на основание договор за встъпване в дълг/ е, че за разлика от отговорността на солидарните длъжници по чл.121 ЗЗД, отговорността на поръчителя има акцесорен характер. Съгласно чл.138 ЗЗД, за да произведе действие уговореното поръчителство е необходимо да съществува главно задължение, което да бъде обезпечено от гаранта, чието задължение е функция на главното правоотношение. Солидарните задължения п о чл. 121 и сл. от ЗЗД са винаги самостоятелни, между тях не съществува функционална връзка, изразяваща се в съществуването на материалното право на всеки един от солидарните длъжници в зависимост от наличието на друг валидно възникнал и непогасен главен дълг, който да е предпоставка за тяхното съществуване /Решение № 60119/23.12.2021 г. по т. д. № 1024 по описа за 2020 г., Първо ТО на ВКС/. При поръчителството като каузален договор, основанието винаги е обезпечително – да се гарантира чуждия дълг. Родовият институт на пасивната солидарност има обезпечителен характер, но за разлика от поръчителството солидарните длъжници обезпечават изпълнението и на свое лично задължение /арг. от чл. 121, ал. 1 от ЗЗД /. Основният критерий дали са налице квалификационните признаци на поръчителство или страните са се договорили солидарно да извършат една престация при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД е дали солидарният длъжник гарантира изпълнението на чуждо задължение или изпълнява свой дълг. В този смисъл съдът тълкува изразената от Т.Ш., чрез пълномощника й Д, воля в ипотечния акт, че обезпечава свое задължение и това на другия кредитополучател Д. Р.. /вж. на л.48/ В договора изрично се сочат „кредитополучателите“ Д. Р. и Т. Ш.. Въз основа на изложеното, съдът намира, че двамата общо са се задължили по договора за кредит като общият им пълномощник е положил един подпис, доколкото представлява и двамата. Същевременно, във връзка с конкретното основание за изискуемост на вземането на банката, което е част от спорния предмет по делото, настоящият съдебен състав съобрази, че предсрочната изискуемост настъпва при наличието на две условия: обективния факт на неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. С оглед на дадените разрешения в ТР №4/2013г., ОСГТК на ВКС моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Действително, от изслушаната ССЕ, приета по делото и неоспорена от страните, се установяват твърденията на ищеца, че последното плащане по договора за кредит е извършено на 21.07.2009г. Същевременно, няма спор и не се твърди, че на длъжниците е било връчено съобщение за отнемане преимуществото на срока съгласно т.18 от ТР №4/2013г. и чл.60, ал.2 ЗКИ. Банката не е твърдяла обявена предсрочна изискуемост, а напротив позовала се е на настъпване на обективните условия за това, без обявяване на длъжниците. Изготвеният по делото доклад кореспондира на твърденията на ищеца в уточняващите молби, но противно на това съдът е приел, единствено въз основа на заключението на експертизата и изявленията в исковата молба, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 02.07.2011г., като считано от този момент е приложил погасителната давност, за да отхвърли изцяло иска. Този извод противоречи и на становището на ответника Ш. в отговора на исковата молба, в което се признава липсата на връчено уведомление за предсрочна изискуемост. /така финалните части от л.246/ Въззивният състав не споделя това становище на първата инстанция. Процесният договор за банков кредит обхваща задължение на кредитополучателя да върне отпуснатата сума, поради което следва да се приеме, че нe се касае за периодично задължение, макар да е уговорено изпълнение на части съобразно предвидения погасителен план. С оглед на горното разбиране, към задължението на длъжника е приложима общата петгодишна погасителна давност, закрепена в разпоредбата на чл.110 от ЗЗД /така решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. /. Обстоятелството, че банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем в продължение 11 години /от 2011 до крайни му срок/, не освобождава длъжниците от задължението да плащат месечните погасителни вноски на съответните падежи. Междинните срокове по плана, макар и да не водят до типична периодичност, имат правното значение на падежи за съответно изискуемите части и за двете страни. Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за последната част от главницата, затова и за всяка порано изискуема вноска длъжникът изпада в забава, макар и не за цялата главница, а само за съответно изискуемата част. В този смисъл и т. 1 от ТР № 8/2017г., ОСГТК на ВКС. Значението на падежа на всяка вноска не може да бъде игнорирано с оглед в разпоредбата на чл.60 ЗКИ, според която, банката може да се снабди с изпълнителен лист за всяка една неплатена вноска по договор за банковия кредит, което означава, че вземането на банката за всяка вноска на падежа е изискуемо. На посоченото основание и с оглед критериите в чл.114 ЗЗД, по всеки от падежите следва да се отчита начало на давностните срокове и давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо съобразно погасителния план./в този смисъл - Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК/. Съгласно ТР №3/2023г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемост на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. Доколкото в случая не е налице обявена предсрочна изискуемост, а настъпил краен срок по кредита, от който настъпва изискуемост на всички вноски, не може да се изключи поетапното погасяване на дължими изискуеми вноски по погасителния план за предходен момент, считано от 2007г. до 2022г. В случая, приложение намира общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД, поради което задължението по договора не е покрито от давност за периода от пет години преди предявяване на иска на 13.06.2023г., т.е. за вноските след 12.06.2018г. до изтичане срока на договора на 20.06.2022г. Този срок е приложим за частите от главницата, включени в анюитетните вноски, а по отношение на лихвите приложение намира разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, т.е. непогасени са вземанията за периода от 12.06.2020г. до 20.06.22г., а по отношение на законната лихва до предявяване на иска 11.06.2023г. Тези разсъждения са относими към изчисляване размера на дълга и са във връзка със своевременно въведеното от ответника възражение за погасяване по давност на претенцията. Във връзка с размера на иска съдът дължи отговор на въпроса относно приложение на потребителската защита по отношение на ответниците. Първоинстанционният съд, въпреки позоваване на тази защита от ответника е приел, че е неприложима, тъй като е приел, че ответникът е получил финансиране по договора за кредит за стопански цели. За да направи този извод съдът е изходил от съдържанието на НА №94/2007г., съгласно който дружеството Би Джи Хът ООД е придобило дворно място в с.Слънчево, който съдът отъждествява с придобития въз основа на изтегления кредит. Настоящият състав не споделя това разрешение. Това е така, тъй като изрично в договора за кредит е посочено, че същият се сключва за покупката на къща, находяща се в дворно място в с.Слънчево, за който имот именно е отпуснат кредита. Същевременно, видно от НА №95/14.06.2007г. /на л.45/, жилищната сграда е придобита от двете физически лица – кредитополучатели по договора, като именно цената за придобиване на къщата е заплатена с изтеглените по кредита 36 000 евро. Изрично в акта е посочено, че сумата се предоставя на Т. Ш. и Д. Р. като кредитополучатели по договор за кредит с Уникредит Булбанк АД от 01.06.2007г. Цитираният в първоинстанционното решение НА №ХХ/ХХ.ХХ.ХХХХг. касае придобиване на дворното място, в което се намира къщата, от дружеството Би Джи Хът ООД, чийто законен представител е Д. Р., действащ чрез пълномощника си К.Д. /л.51/ Този акт е представен за удостоверяване правата на ипотекарния гарант по ипотечния акт, доколкото кредитът е обезпечен с целия недвижим имот – дворно място с къща. От горното, съдът заключава, че имотът, за придобиването на който е изтеглен процесния кредит, не е придобит за стопански цели. По преценката дали физическото лице-кредитополучател има потребителско качество по см. на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП по сключен от него договор за банков кредит, е налице константна практика на ВКС, съгласно която понятието „потребител“ има обективен характер и следва да се преценява с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото, като в съвкупност следва да се съобразят всички обстоятелства /допълнително целта на договора, обстоятелствата, при които е сключен, връзка между страните, как и за какви цели е разходвана сумата и др./, въз основа на които да се направи извод дали договорното правоотношение е възникнало в хода на дейност, която е извън или във връзка с търговската, професионална дейност на физическото лице. В случая, действително, Д. Р. е съдружник и управител на Би Джи Хът ООД /заедно с другия солидарен длъжник Ш./, но съобразно изложеното по-горе, съдът не достига до извод, че имотът е придобит във връзка с търговската дейност на лицето. Нещо повече, публично известна е практиката за регистриране на търговски дружества за заобикаляне забраната за придобиване на земя от чужденци. Освен това, при дължимата от съда проверка съгласно чл.22 ЗТРРЮЛНЦ, в търговския регистър не открива такова дружество, което поставя под съмнение пререгистрацията му съгласно пар.5 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, съотв.правосубекността му. По делото липсват данни и позоваване на факти, които да сочат, че имотът е придобит във връзка с търговската дейност на ипотекарния длъжник Би Джи Хът ООД. Поради изложеното, спрямо процесния договор намират приложение защитните норми по чл.143 и чл.146 ЗЗП. С §13 от ДР на Закона за защита на потребителите са въведени разпоредбите на директиви, вкл. Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите и за изменение на предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите. В тези актове се дават определения на "потребител", като общото в тези дефиниции е именно това, че като страна по договор с търговец потребителят е винаги физическо лице, което участва в сделката с оглед задоволяване на свой личен интерес, който не е свързан с евентуалната негова търговска или производствена дейност. Законът за защита на потребителите дава легално определение на термина "потребител", съответстващо напълно на дефинициите в общностното право- всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност /§ 13, т. 1 от ДР на закона /. Трайна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, съобразена със задължителната практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право /Директива № 93/13/ЕИО/ и с разрешенията на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т. 1 и т. 3/, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. Съгласно чл.7, ал.3 ГПК, съдът дължи и служебна проверка относно спазване принципите за закрила на по-уязвимата в договорното правоотношение страна – кредитополучателят. Доводи във връзка с тази защита са направени в отговора на л.244 по делото, а така и в открито заседание, относно клаузата на т.11.1.3 от договора както и относно клаузите в раздел I, т.4.2 и т.4.3 от договора, относно едностранната промяна на лихвения индекс като компонент от възнаградителната лихва както и относно лихвите за забава при неиздължаване на анюитетни вноски. Съдът не намира основание за прогласяване недействителността на клаузите относно възможността на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, доколкото от ССЕ се установява, че промяната в лихвения процент по договора е извършвано въз основа на промяна в 1 месечния Юрибор като е флуктуирал както нагоре, така и надолу, вкл. до 6.75% към 21.02.2009г., точно периода, в който длъжниците са изпаднали в забава и неизпълнение. Лихвения процент е нараснал към май-юли 2011г., когато е било налице неизпълнение на договора. Доколкото промяната в лихвения процент е била обективно обоснована /съгл.т.11.1.3 от ОУ към договора/, то не е налице злоупотреба с правата и интересите на по-уязвимата в правоотношението страна, съотв. неравноправност на тази клауза. В Общите условия към договора са ясно посочени условията за формиране и промяна на договорната/възнаградителна/ лихва. Тези лихви са част от предвидената в договора анюитетна вноска /съгл. т.12.5.1 вр.т.11.1 от ОУ/, поради което същите се погасяват с кратката тригодишна давност, считано от падежа на всяка вноска. Поради изложеното, тези лихви принципно се дължат за периода от 12.06.2020г. до финализирането на договора на 20.06.2022г. Тъй като същите съгласно исковата и уточняващите молби /и доклада на съда/ се претендират до 2016г. /вж. уточняваща молба на л.135/, то предявеният размер се явява погасен по давност към датата на предявяване на иска. Със следващите клаузи на т.4.2 и т.4.3 /съотв. т.11.2 и т.11.2.3 от ОУ, л.19/ от договора са уговорени лихви за забавено плащане на просрочена главница върху редовния дълг и лихва по просрочена падежна вноска за главница, като съобразно тези разпоредби, дължимите изискуеми суми, но и редовната част от кредита с ненастъпил падеж се олихвяват с наказателна лихва от допълнителни 5% над предвидения ГЛП в размер на лихвата от 8%. /с надбавка съгласно т.4.2 от договора/, а изискуемата и просрочена част от вноската се олихвява с ГЛП плюс надбавките по т.4.2 и т.4.3 от договора, съотв. 5% и 2%, като достига до 15%. Предвиденото олихвяване, вкл. на редовен неизискуем дълг е в явно противоречие с добросъвестността и добрите нрави като води до злепоставяне интересите на длъжника, а води и до недопустим анатоцизъм. В кредитния договор са били уговорени наказателни надбавки от 5 и 2 пункта към ГРП, прилагани при олихвяване на редовния дълг в случай на допуснато просрочие, наред с олихвяване на просрочената главница с приложима към договора лихва от 8%, завишена с още общо 7 пункта до общо 15% /пункт 4.2 и 4.3/. По отношение на уговорките, увеличаващи разходите на потребителите в случай на допусната забава, и двете лихви, макар и да се начисляват върху различна олихвявана основа, са били уговорени като вземания, които възникват само в случай на допусната забава. Това е определяло характера им на предварително уговорени по размер кумулирани мораторни обезщетения. Сравнени с редовната лихва, тези обезщетения несъмнено надхвърлят предвидимите за банката вреди, доколкото неполучените навреме погашения за нея като търговец са оборотни средства, които биха носили приход от предоставянето им като кредити на други клиенти. В случая обаче не само, че надбавките водят до размер, който значително превишава първоначално уговорения лихвен процент, но и едната от тях се е начислява върху средства, които не са изискуеми и тях банката не е можела обосновано да очаква да ползва за дейността си. Надбавката несъмнено формира необосновано високо обезщетение за забава, добавено към текущата лихва. Такава уговорка не следва да обвързва потребителите /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП , вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП Независимо от възможността по отношение на тези клаузи да бъдат приложени основанията за неравноправност в чл.143 ЗЗП, доколкото същите се претендират също до 2011, съответно 2016г., претенцията се явява погасена по давност след 12.06.2018г. Не напразно самият ищец посочва, а това е констатирано и в заключението на ССЕ, че за периода след 02.07.2011г. не са начислявани анюитетни вноски. /вж. т.4 от ССЕ, л.327/ Съдът не кредитира тази част от заключението, в която вещото лице е посочило, че е налице обявяване на предсрочна изискуемост от банката на 02.07.2011г., както и в частта, в която посочва, че наказателно олихвяване по т.4.3 е извършвано до 2023г. Това становище на вещото лице не кореспондира на заявеното от самия ищец с исковата му молба и петитума й. В заключение, въззивният състав намира, че в полза на ищеца се следва част от главницата по кредита, дължима за периода от 12.06.2018г. до 20.06.2022г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.20г. до предявяване на иска на 12.06.2023г., ведно със законната лихва от последната дата до окончателното изплащане на задължението. Този извод е в съгласие и с ТР №3/2017г., т.2 ОСГТК на ВКС, съгласно което размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му, но в случая съдът е обвързан от начина на предявяване на претенцията, вкл. периода на кумулативно предявените искове за възнаградителна лихва по договора и за лихви за забавено плащане. Погасени по давност се явяват и претендираните такси управление на кредита, които съобразно уточненията на страната са дължими за 2010г. и 2011г. Поради изложеното съдът съобразява дадените в заключението на вещото лице стойности, както следва: за главница – 14 340.80 евро /т.4.1 от ССЕ, л.327-328/ и за законните лихви за периода от 12.06.2020г. до 11.06.2023г. – сумата от 10 481.86 евро, изчислени върху дължимата главница от 33 786.36 евро. Тъй като ищецът претендира законни лихви в размер до 9 028.48 евро, то искът се явява изцяло основателен до този размер. Върху главницата от 14 340.80 евро се следват и законните лихви от предявяване на иска на 13.06.2023г. до окончателното изплащане на задължението. Поради достигане до различни правни изводи по спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в съответните части, съответно потвърдено за част от отхвърлените претенции съгласно чл.79 ЗЗД вр.чл.430 ТЗ. Поради липса на сторени разноски от въззиваемите, извън заплатените на особените представители възнаграждения, не им се следват разноски съгласно чл.78, ал.3 ГПК. Същевременно, в полза на ищеца - въззивник следва да бъдат присъдени съответни части от установените разноски по делото, съобразно уважения размер на исковете съгласно чл.78, ал.1 ГПК. Съобразно представените списъци по чл.80 ГПК и останалите документи съгласно ТР №6/2012г. на ОСГТК, в полза на въззивника се следват разноски за двете инстанции, както следва: за първа инстанция 3 638.97 евро /л.337 по делото/ и за въззивна инстанция – 2 588.46 евро /съгл.л.71 по делото/, на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК. Воден от изложеното, въззивният състав