Решение № 209 от 23.10.2024 г. на Окръжен съд - Ловеч по дело № 343/2024 г.

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 4/12.01.2024 г., постановено по гр.д. № 365/2023 г., Районен съд – Т. е признал на основание чл. 108 от ЗС за установено по отношение на Т. К. Н., ЕГН ••••••••••, М. М. Н., ЕГН ••••••••••, двамата с адрес: гр. Т., ул. „Г.К.“ № 117 и „П.“ ЕООД, ЕИК ••••, седалище и адрес: гр. Т., ж. к. „Л.“, бл. •••, вх. Г, ап. 4, представител Д.С., че П. К. Н., ЕГН ••••••••••, адрес: гр. Т., ул. „Г.К.“ № 117, /съдебен адрес: гр. Т., ул. „А.К.“ № 4, адв. В. А./ е собственик на следния недвижим имот - 1/2 ид. част от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 73198.413.6 по КККР на гр. Т., одобрени със Заповед № РД-18- 11/20.04.2007 год. на Изпълнителния директор на АГКК; Последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот е от 09.02.2021 год.; Адрес на поземления имот: гр. Т., област Ловеч, м. „Дачевското“; Площ: 600 кв.м.; Трайно предназначение на територията: Земеделска; Начин на трайно ползване: За земеделски труд и отдих (съгласно §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ); Предишен идентификатор: № 73198.146.32 и № 73198.146.4; Номер по предходен план: № 146004; Съседи: имот с идентификатор № 73198.146.32; имот с идентификатор № 73198.413.7, заедно с построената в имота: СГРАДА с идентификатор № 73198.413.6.1; Застроена площ: 74 кв.м.; Брой етажи - 1; Предназначение: Жилищна сграда – еднофамилна и осъдил „П.“ ЕООД, ЕИК ••••, с адрес: гр. Т., ж.к. „Л.“, бл. •••, вх. Г, ап. 4, представител Д.С. да предаде на ищцата П. Н. владението върху така описания имот, като е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан до претендираните ¾ ид. части. Със същото решение е отменен на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт № 12, т. I, рег. № 323, нот. дело № 11/2021 г. на Нотариус Д.К., рег. № ••• НК до размера на ½ ид.ч от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор № 73198.413.6 по КККР на гр. Т., одобрени със Заповед № РД-18- 11/20.04.2007 год. на Изпълнителния директор на АГКК; Последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот от 09.02.2021 год.; Адрес на поземления имот: гр. Т., област Ловеч, м. „Дачевското“; Площ: 600 кв.м.; Трайно предназначение на територията: Земеделска; Начин на трайно ползване: За земеделски труд и отдих (съгласно §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ); Предишен идентификатор: № 73198.146.32 и № 73198.146.4; Номер по предходен план: № 146004; Съседи: имот с идентификатор № 73198.146.32; имот с идентификатор № 73198.413.7, заедно с построената в имота: СГРАДА с идентификатор № 73198.413.6.1; Застроена площ: 74 кв.м.; Брой етажи - 1; Предназначение: Жилищна сграда – еднофамилна. С решението Т. К. Н., ЕГН ••••••••••, М. М. Н., ЕГН •••••••••• и „П.“ ЕООД, ЕИК ••••, са осъдени да заплатят на П. К. Н., ЕГН ••••••••••, сторените от нея съдебно-деловодни разноски в размер на 1 570.00 лв. Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 511/29.01.2024 г. от Т. К. Н. и М. М. Н., чрез адв. Р.С. от САК. Твърдят, че съдът е постановил решението си без да обсъди твърденията на страните и всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост. Посочват, че липсват мотиви по иска по чл. 537, ал. 2 от ГПК, доколкото събраните в производството доказателства опровергават доказателствата, събрани в нотариалното производство и изводите на нотариуса. Определят като необоснован и незаконосъобразен извода на съда, че въззивниците „не били доказали с кои конкретни действия по отношение на ищцата са я отстранили от нейната идеална част от имота и не я допускат в него, както и началната дата на завладяването, която е важна с оглед преценката за изтеклия давностен срок“, като излагат подробни събражения в тази насока. Оспорват извода на съда, че въззивникът не е придобил 4/6 идеални части от процесния ПИ с идентификатор 73198.413.6 по КККР на гр.Т., ведно с построената в него едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор 73198.413.6.1 по силата на саморъчно завещание, оставено в негова полза от баща му К. И. Н., защото „нямал анимус за владение на целия имот“, поради което през периода 17.04.2003 г. до 18.01.2021 г. давност в полза на ответника Т. Н. не била текла“. На следващо място изтъкват, че съдът не е обсъдил възраженията на ответника „П.“ ЕООД, че владее имота на годно правно основание - нотариален акт за покупка на недвижим имот, който не е отменен и го осъдил да предаде владението. Оспорват и определението на съда, с което заедно с ответното дружество са осъдени да заплатят разноските на ищцовата страна като постановено в нарушение на чл.78, ал.1 от ГПК. Молят съда да отмени изцяло постановеното решение и да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани, ведно със законните последици от това. Претендират сторените съдебни и деловодни разноски по делото. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от П. К. Н., чрез пълномощника адв. В. А. от АК - Ловеч, в който излага, че решението на ТРС е законосъобразно, обосновано и правилно. Счита, че е налице противоречие в твърденията на ответниците в отговора на исковата молба относно основанието за придобиването на имота - от една страна се сочат деривативни основания като наследство и завещание в полза на ищеца К. Н., от друга страна оригинерно основание – давностно владение в полза на К. и М. Н.и. РС е изследвал фактите и стигнал до правилния извод, че ответникът Т. Н. не е отблъснал владението на своята сестра, не е манифестирал спрямо нея свое владение върху нейната наследствена част, отричайки нейното владение, поради което давност за частта на ищцата в полза на ответника Т. Н. не тече. На следващо място изтъква, че е налице писмено доказателство, изходящо от ответника, че той е владелец на 1/2 ид.ч. и не оспорва правото на собственост на другата 1/2 ид.ч., която е на сестра му и на тази част той към момента на подаването на декларацията е само държател. Относно възражението, че съдът бил игнорирал направеното завещание в полза на ответника Т. Н. посочва, че съдът е обсъдил завещанието, както и правно значимите действия на заветника, като е приел, че заветникът не е изразил воля за приемане на наследството по завещание. Позовава се на приложеното нотариалното дело № 11/2021 г. на Нотариус Д.К., по което е извършена обстоятелствената проверка. Молбата - декларация, изходяща от Т. Н., заверена в Община Т., се отнася до признаване право на собственост по давност, а не по завещание или наследство. Счита, че в протокола на нотариуса от 27.01.2021 г. също има изявление на нотариуса за признаване на права само по давност - владение на имота повече от 10 години. Твърди, че ищцата П. Н. не е оспорила своевременно завещанието, тъй като нейният брат Т. Н. никога не се е позовавал на него. Моли съда да остави в сила атакуваното решение на ТРС и присъди на П. Н. разноските по делото за въззивната инстанция. Срещу решение № 4/12.01.2024 г. е постъпила въззивна жалба вх. № 563/31.01.2024 г. и от „П.“ ЕООД, ЕИК ••••. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че в процеса не се е доказано ответниците да са установили владение върху частта на ищцата, нито периода на такова владение, което да е било явно, несъмнено и непрекъснато. Посочва, че независимо от кой момент започва да тече придобивната давност - от смъртта на бащата на страните или от обявяване на завещанието му, то тя при всички случаи е изтекла отдавна. Изтъква, че бащата на страните е завещал на Т. Н. 4/6 ид.части от имота на 01.07.2001 г., а завещанието е обявено на 13.09.2006 г. и до момента не е било оспорено. Дори да се приеме, че не е изтекла придобивна давност, то ищцата би имала само 1/6 ид.ч. от имота, но не и ½ ид.ч. Сочи, че са оспорили декларацията по чл. 14 от ЗМДТ, представена от ищцовата страна, тъй като при прегледа й се констатира, че същата е подадена от трето лице, различно от страните по делото, при това като пълномощник без представителна власт. Моли съда да отмени атакуваното решение в частта му, с която съдът признава П. К. Н. за собственик на 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот с идентификатор 73198.413.6 по КККР на гр.Т. и построената в него сграда с идентификатор 73198.413.6.1, осъдил ги е да предадат владението върху имота и отменил нотариален акт № 12, т.1 по нот.дело №11/2021 г. на Нотариус Д.К. с рег.№ ••• на НК до размера на 1/2 ид.ч. от имота, както и в частта за разноските. Претендира сторените по делото разноски в настоящето производство. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на „П.“ ЕООД от П. К. Н., чрез адв. В. А. от АК Ловеч, в който моли същата да бъде оставена без уважение. Счита, че решението на ТРС е законосъобразно, обосновано и правилно, като споделя изводите на ТРС, че собствеността върху имота принадлежи на двамата наследника на К. Н. при равни права. Развива подробни съображения във връзка с направените във въззивната жалба оплаквания. Моли съда да остави в сила атакуваното решение на ТРС. Претендира сторените пред въззивната инстанция разноски. В законоустановения срок е постъпил и отговор на въззивна жалба „П.“ ЕООД от Т. К. Н. и М. М. Н., чрез адв. Р.С. от САК. В него заявяват, че не оспорват подадената въззивна жалба и поддържат изложеното в нея. С Определение № 181/15.03.2024 г., постановено по в.гр.д.№ 130/2024 г. по описа на ЛОС, съдът е прекратил производството по в.гр.д.№ 130/2024 г. и е върнал делото на районен съд – гр.Т. за произнасяне по направеното във въззивна жалба вх. № 511/29.01.2024 г. искане за изменение на решение № 4/12.01.2024 г. по гр.д.№ 365/2023г. по описа на ТРС в частта за разноските. С Решение № 68/11.04.2024, постановено по гр.д.№ 365/2023 г. по описа на ТРС, е изменено Решение № 4 от 12.01.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като са осъдени Т. К. Н., М. М. Н. и „П.“ ЕООД, ЕИК ••••, да заплатят на П. К. Н., ЕГН ••••••••••, сторените от нея съдебно-деловодни разноски в размер на 1 177.50 лв. съразмерно с уважената част от иска. Със същото решение П. К. Н., ЕГН •••••••••• е осъдена да заплати на Т. К. Н., ЕГН •••••••••• и М. М. Н., ЕГН ••••••••••, сторените от тях съдебно-деловодни разноски в размер на 642.50 лв. съразмерно с отхвърлената част от иска, както и да заплати на „П.“ ЕООД, ЕИК ••••, сторените от него съдебно-деловодни разноски в размер на 375.00 лв. съразмерно с отхвърлената част от иска. Срещу решение № 68/11.04.2024, постановено по гр.д.№ 365/2023 г. по описа на ТРС е подадена въззивна жалба вх. № 2036/17.04.2024 г. от П. К. Н., чрез адв. В. А. от АК Ловеч. В нея излага доводи, че „П.“ ЕООД не е подал искане за изменение на решението в частта за разноските, не е представил списък на разноските по чл. 80 от ГПК и при това положение ТРС се е произнесъл плус петитум - изменил е решението в частта за разноските и по отношение на страна, която не е поискала такова изменение. Изтъква, че съдът не може по своя инициатива да изменява решението в частта за разноските, тъй като такава възможност не е предвидена в хипотезата на чл. 248 от ГПК. Моли съда да отмени решението на ТРС в частта, с която е осъдена П. К. Н. да плати на „П.“ ЕООД разноски по делото в размер 375.00 лева. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. К. Н. и М. М. Н., чрез адв. Р.С. от САК, в който определят като неоснователно твърдението, че ТРС се е произнесъл плюс петитум, като е изменил решение № 4/12.01.2024 г. и е присъдил разноски на страна, която не е поискала такова изменение. Считат, че обжалваното решение е съобразено с нормите на ГПК, макар и да е неправилно поради грешното изчисление на следващите се разноски на ответниците. Молят съда да остави жалбата на П. К. Н. без уважение със законите последици от това. Претендират сторените съдебни и деловодни разноски по делото във връзка с жалбите по решението за изменение на разноските. Срещу решение № 68/11.04.2024 г. по гр.д.№ 365/2023 г. по описа на ТРС е подадена и въззивна жалба вх. № 2266/26.04.2024 г. от Т. К. Н. и М. М. Н., чрез адв. Р.С. от САК. Считат, че с оглед изхода на делото, съразмерната част, припадаща се с оглед уважената част от иска е 1046.66 лв., а не 1177.50 лв., както неправилно е определил съда като припадащи се на ищцата разноски съгласно чл.78, ал.1 от ГПК. Изтъкват, че неправилно са определени и присъдени и разноските в тяхна полза съгласно отхвърлената част на иска в размер на 642.50 лв., вместо 856.66 лв., каквато е припадащата се част от разноските за отхвърлената част от исковете. Молят съда да отмени атакуваното решение и въпроса за разноските да бъде решен в съответствие с изхода на делото пред ОС Ловеч. В съдебно заседание въззивниците Т. Н. и М. Н. редовно призовани не се явяват лично. Процесуалният им представител адв.Р. Сидерова поддържат подадените жалби на изложените в тях основания и моли съда да ги уважи, като им се присъдят направените разноски за двете инстанции. Въззивинкът „П.“ЕООД се представлява от упълномощения процесуален представител адв.Х. В., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея съображения и моли съда да постанови решение, с което отмени решението на ТРС и му присъди направените по делото разноски съобразно представения списък. Въззивникът П. Н. се представлява в съдебно заседание от упълномощения адв.В. А., който оспорва въззивните жалби на Т. Н., М. Н. и „П.“ЕООД, като поддържа подадената въззивна жалба срещу решение № 68 от 11.04.2024 г. Моли съда да остави в сила първоначалното решение на ТРС и уважи жалбата му в решението за разноските, като претендира направените по делото разноски за въззивната инстанция. Ловешкият окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото доказателства и обсъди възраженията и доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбите са подадени от процесуално легитимирана страни срещу подлежащ на съдебен контрол акт в срока по чл. 259 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество. Производството по гр.д. № 365/2023 г. по описа на РС Т. е образувано по постъпила искова молба от П. К. Н. срещу Т. Н., М. Н. и „П.“ЕООД, в която излага, че притежава по наследство от майка си Й. Н., починала на 07.10.1981 г. ½ ид.част и от баща си К. Н., починал на 21.02.2003 г. ¼ ид.ч. от ПИ с идентификатор № 73198.413.6 в гр.Т., заедно с построената в имота сграда с идентификатор № 73198.413.6.1. Твърди, че процесният имот е придобит от родителите й по време на брака, а вилата е построена около 1968-1969 г., като двамата са живели преимуществено в него. Изтъква, че заминала да живее и работи във Франция, като след смъртта на баща й ключът за вилата останал в брат й, който ползвал имота. Със семейството си идвала от Франция за по няколко дни, като ходили на море в България и Гърция, но не се е дезинтересирала от имота, тъй като плащала данъци за него. Твърди, че през 2021 г. сестрата на съпруга й отишла отново да плати данъците, но узнала, че процесният имот е продаден. След отпадане на мерките срещу Ковид 19 си дошла през месец юни 2022 г. и след направена справка установила, че първият ответник се снабдил с нотариален акт за собственост по давностно владение за имота, който впоследствие със съпругата си го продали на ответника „П.“ ЕООД, който го владее. На следващо място твърди, че брат й се е отказал от наследството на майка им и по силата на чл.14, ал.7 от действащия тогава СК баща им К. Н. не е наследил съпругата си. Поради изложеното тя е наследила дела на майка си в размер на ½ ид.ч. от имота и ¼ ид.ч. от дела на баща си след неговата смърт. Направено е искане съдът да постанови решение, с което признае ищцата за собственик по наследство на 3/4 ид. част от процесния имот и осъди ответника „П.“ЕООД да й предаде владението върху ¾ ид.ч. от имота, както на основание чл.537, ал.2 ГПК отмени издадения констативен нотариален акт за собственост по давностно владение вх.рег. № 116/27.01.2021 г., акт № 56, т., дело № 62/2021 г. на СВ при ТРС до размера на нейните права. В срока по чл.131 от ГПК ответниците Т. Н. и М. Н. са подали писмен отговор, в който оспорват предявените искове като неоснователни и молят съда да ги отхвърли. Твърдят, че процесния имот не е СИО, а е част от земеделски имот, възстановен на К. Н. с решение № 17808 от 29.01.2001 г. на ОСЗГ – гр.Т. след смъртта на съпругата му. Посочват, че по силата на саморъчно завещание К. Н. е завещал на първия ответник 4/6 ид.ч. от вилата в м.“Дачевското“, заедно с мястото от 1700 кв.м., след което започнали владение върху целия имот като свой собствен и необезпокоявани от никого. Ремонтирали покрива на сградата, отлели бетонна плоча пред нея, отлели бетон с арматура с оглед изграждането на подпорна стена, почиствали каптажа за водата и посадили дръвчета. Изтъква, че от края на 80-те години на миналия век ищцата се установила във Франция, не се е интересувала от процесния имот и не е идвала да вижда баща си. Ответникът Т. Н. твърди, че за периода от завещанието – 01.07.2001 г., вкл. след смъртта на К. Н. и до 27.01.2021 г. владял имота и изградената върху него сграда, които придобил по давностно владение, продължило повече от 20 години. На следващо място счита, че направеният отказ от наследство е нищожен, тъй като след смъртта на майка си получил в наследство от нея редици движими вещи. Счита, че искът по чл.537, ал.2 ГПК също следва да бъде отхвърлен. По отношение на предявения иск по чл.108 ЗС излага доводи, че ответникът „П.“ЕООД владее имота въз основа на годно правно основание, а и ищцата не е негов собственик. Двамата ответници претендира присъждане на направените по делото разноски. В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба и от ответника „П.“ЕООД, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Позовава се на придобивна давност, като към своето владение присъединява и владението на праводателите си, като претендира сторените по делото разноски. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка и обусловеност, настоящият състав приема за установена следната фактическа обстановка: От приложените по делото удостоверения за наследници изх. № 02-04- 558/24.04.2023 г., № 02-04-559/24.04.2023 г. и № 02-04-808/19.06.2023 г. на Община – Т. се установява, че ищцата П. Н. и първият ответник Т. Н. са брат и сестра, наследници по закон на Й.П. Н., починала на 07.10.1981 г. и К. И. Н., починал на 21.02.2003 г. Последният е син на И.Н.Д., починал на 02.03.1956 г. Между страните не е спорен факта, че ответницата М. М. Н. е съпруга на първия ответник Т. К. Н.. От удостоверение изх. № 491/28.07.1982 г. на РС Т. е видно, че с нотариално заверена молба от 28.07.1982 г. Т. К. Н. се е отказал от наследството, останало от Й.П. Н., починала на 07.10.1981 г. По делото е представен договор за делба на земеделска земя, придобита по ЗСПЗЗ от 17.08.2001 г., с който страните си поделят придобитата от общия им наследодател И.Н.Д., поч. на 02.03.1956 г. земеделски земи, възстановени с решение № 17808/29.01.2001 г. на ПК – гр.Т.. В т.1 от същия е посочено, че К. И. Н. получава в дял овощна градина от 1.520 дка, осма категория в м.“Дачевското“, Т.ско землище, кадастрален № 146004 при посочени граници. От ответника Т. Н. е представено саморъчно завещание от 01.07.2001 г., с което К. И. Н. е завещал на своя син 4/6 ид.ч. от вилата, в която живее на м.“Дачевското“, заедно с място от 1700 кв.м. и всичкото имущество /кухненско и битово/, намиращо се във вилата. Завещанието е обявено на 12.09.2006 г. пред Нотариус М.Г. с район на действие РС – гр.Т. и вписано в СВ при РС – Т. с вх.рег. № 2868 от 13.09.2006 г. По делото е представен нот. акт № 12, т. I, рег. № 323, нот. дело№ 11/2021 г. на Нотариус Д.К. от 27.01.2021 г., с който ответникът Т. Колев Н. е признат за собственик по давностно владение на процесния недвижим имот, а именно: ПИ с идентификатор № 73198.413.6 по КККР на гр. Т., заедно с построената в имота жилищна сграда с идентификатор № 73198.413.6.1 със застроена площ от 74 кв.м. С нот. акт № 79, т. I, рег. № 966, нот. дело № 73/2021 г. на Нотариус Д.К. от 04.03.2021 г., ответниците Т. Н. и М. Н. са продали на „П.“ ЕООД процесния имот. По делото са изискани и приети като доказателства двете нотариални преписки. В подадена от Т. Н. и приложена данъчна декларация за процесния имот с вх. № 11070516 от 17.04.2003 г., последният е декларирал, че съсобственици на имота с права по ½ ид.ч. са той и ищцата П. Н.. По делото е представена и данъчна декларация от 18.01.2021 г., подадена от ответника Т. Н., чрез адв. Красимир Немски, в която като съсобственици на имота са отразени Т. К. Н. и П. К. Н. с права по ½ ид.част, която е оспорена от пълномощника на ответното дружество. От ищцата са представени 4 бр. приходни квитанции за платени данъци за 2020 г. и 2021 г. От писмо вх. рег. № РД-04-122/02.10.2023 г. на Община- Т. е видно, че след направена проверка в информационния масив е установено, че с декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх. 011070516/17.04.2003 г. П. К. Н. е декларирана като съсобственик на имот, находящ се в гр.Т. с № 146004. На 18.01.2021 г. отново е подадена декларация по чл.14 от ЗМДТ за имота, като е въведен идентификатор № 73198.413.6, П. Н. отново е декларирана като съсобственик. На 01.02.2021 г. е въведена служебно по реда на чл.51, ал.6 от ЗМДТ информация от СВ – гр.Т. и П. Н. е закрита като съсобственик на имота. От направената справка в информационната система на отдел „Местни приходи“, с която Община – Т. работи от 2012 г. е установено, че П. Н. е заплащала задълженията си за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за горепосочения имот от 2012 г. до м.януари 2021 г. вкл., докато е била съсобственик на имота. За установяване на твърдените от ищцата в ИМ факти, са ангажирани гласни доказателства чрез разпита на св.В.Б., Е.С. и П. К.. В показанията св.Б. твърди, че от 1990 г. ищцата и съпругът й живеят във Франция, но си идвали в България 20-30 дни през отпуската, както и 10 дни през зимата за празниците. Свидетелят работил тогава като международен шофьор и П. пращала храна, дрехи, пари и лекарства, които носил в България. Излага, че баща й ходил два пъти във Франция, като единия път той лично го закарал до летището в София. Ходил е и на вилата 1-2 пъти, като е чувал от П., че ходи там, но не я придружавал. Св.С. познава ищцата от 1962 г. и последният път, когато ходили на вилата, П. си била дошла от Франция, защото гледала баща си. Свидетелката излага, че първият етаж от къщата в гр.Т. е на П., а вторият на Т., но когато баща им слизал от вилата, отсядал на първия етаж. След неговата смърт, ищцата направила ремонт на етажа на къщата в Т. и всяка година си идвала със семейството, за да обиколи имотите, като ходила и на вилата. Св.К., която е сестра на съпруга на П. Н. твърди, че ищцата й давала пари да плаща данъците на къщата и вилата, а като си дойдела, й давала квитанциите. През 2007 г. заминала за Италия и П. давала пари на други хора да плащат данъците, а след като се върнала през 2015 г., продължила да плаща данъците на П.. За установяване на направените възражения, по искане на ответниците по делото Т. Н. и М. Н., е допуснат разпит на св. Й. Н., И.Ч. и П.Ц.. Св. Й. Н. е дъщеря на ответниците и съдът цени нейните показания с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК. Последната излага, че родителите й имали имот в гр.Т., м.“Дачевското“, който е продаден. Твърди, че след смъртта на дядо й никой не живеел там постоянно, но за него грижи полагали родителите й, като леля й П. не желаела да ползва този имот. Ищцата се грижела за баща си по време на периодическите си посещения, а през останалото време баща й. Когато починала баба й, била на 12 години и присъствала, когато пренесли предоставените на баща й движими вещи – легла с витринки, шкафчета, килими и китеници. Св.И.Ч., който е колега на ответника Т. Н., излага в показанията си, че заедно с Т. правили покрива на вилата, чистили имота и каптажа. Твърди, че не е виждал друг в имота и не е чувал някой да оспорва собствеността на Т.. За сестра му знае, че е във Франция, но не я познава. Св. П.Ц. познава ответника Т. Н. от 1985 г. и знае, че той е правил подобрения на вилата в м.“Станковското“. По време на ловните сезони са се събирали там 2-3 пъти. От Т. знае, че има сестра, която е във Франция, но не я познава. За толкова години е виждал само дъщерите й 1-2 пъти в къщата в гр.Т., когато са си идвали. При така приета за установена фактическа обстановка, настоящата инстанция споделя извода на районния съд за основателност на предявения ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС. За уважаването на иска в тежест на ищеца е да докаже кумулативното наличие на следните три предпоставки: 1. че е собственик на имота, предмет на иска; 2. че имота се намира във владение или държане на ответниците и 3. че ответниците владеят или държат имота без основание. В случая твърденият от ищцата юридически факт, от който според нея е възникнало правото й на собственост върху 3/4 ид.част от процесния имот, е наследство от родителите й К. и Й. Н.и. Първото възражение, което правят ответниците Т. Н. и М. Н. е, че процесният имот не е бил СИО, а е наследствен на К. Н. като възстановен по ЗСПЗЗ през 2001 г. и впоследствие сключен договор за делба на земеделски земи между наследниците на баща му И.Н.Д.. Това възражения настоящата инстанция счита за основателно, тъй като се подкрепя от представената по делото пълна история на имот № 146004 и договор за делба на земеделска земя, придобита по ЗСПЗЗ от 17.08.2001 г. Между страните по делото не е налице спор, че описаният в т.1 от същия имот като „овощна градина от 1, 520 дка. в м. Дачевското, Т.ско землище“ при посочени граници е идентичен с процесният ПИ с идентификатор № 73198.413.6 по КККР на гр. Т. и построената в него сграда с идентификатор № 73198.413.6.1. Направеният на 28.07.1982 г. отказ от Т. Н. от наследството на майка му Й. Н., починала на 07.10.1981 г., не може да породи правно действие спрямо процесния имот, тъй като същият е възстановен на н-ци на И.Н.Д. с решение № 17808/29.01.2001 г. на ОСЗГ-гр.Т. и след извършена делба на 17.08.2001 г. между неговите наследници е станал собственост на К. Н., т.е. след смъртта на съпругата му Й. Н.. При тези данни направеният от районния съд извод, че ищцата е собственик на ½ ид.ч. от процесния имот е правилен и съобразен с разпоредбата на чл.5, ал.1 от ЗН. На следващо място ответниците Т. Н. и М. Н. твърдят, че са придобили целия имот на основание давностно владение, започнало след направеното в полза на първия ответник завещание - 01.07.2001 г., продължило след смъртта на баща му К. Н. на 21.02.2003 г. до снабдяването с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка на 27.01.2021 г. Двамата се легитимират като единствени собственик на процесния имот с издадения на 27.01.2021 г. констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № 12, т. І, рег. № 323, н. д. № 11/2021 г. на Нотариус Д.К., рег. № ••• на НК. По отношение на този нотариален акт следва да се посочи, че доказателствената му сила за това, че посочените в него лица са собственици на имота е оборима, т.е. важи до доказване на обратното и всяко трето лице, което не е участвало в охранителното производство по издаването на акта, може да установява, че означените в акта лица не са собственици. В ТР № 11/21.03.2013 год. на ВКС по т.д. № 11/2012 год. на ОСГК е указано, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатициите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Той има само установително/декларативно/ действие и при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. Давностното владение, като юридическо основание по смисъла на чл.77 ЗС за придобиване собствеността върху недвижим имот в режим на съсобственост, изисква не само изтичането на предвидения в чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен давностен срок. За да настъпят вещноправните последици на придобивната давност, следва да се осъществи сложен фактически състав, като на първо място следва да е упражнено владение от заинтересованото лице. Съгласно чл.68 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От това определение следва, че признаците на владението са два – обективен /corpus/ и субективен /animus/. Обективният признак на владението е упражняването на фактическа власт върху вещта, а субективният – да държи вещта като своя. За да е налице владение, е необходимо да са налице едновременно и двата признака, каквито мотиви са изложени и от районния съд. Другите съществени признаци на владението са то да е постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. В трайната и непротиворечива съдебната практиката на ВКС се приема, че ако сънаследник упражнява фактическа власт върху съсобствен имот, съсобствеността върху който произтича от наследяване, сънаследникът владее своята идеална част от имота, а по отношение на идеалните части на останалите сънаследници упражнява фактическа власт в качеството си на държател, освен ако не е демонстрирал ясно и категорично, че е променил държането на частите на останалите във владение за себе си. При наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците, независимо от това, че само един от тях остане в наследствения имот. В случая от анализа на събраните по делото доказателства въззивният съд прави извод, че липсва „явност” в намерението за своене на ответника Т. Н. в отношенията му с другия сънаследник на процесния имот ищцата П. Н.. В негова тежест е да установи промяната в намерението за владение, както и да манифестират такова поведение, което да не оставя никакво съмнение, че упражняват фактическата власт върху целия имот за себе си, да отблъсне владението на другия сънаследник – сестра му и ищца по делото и това да стане известно на последната. Такива действия на отблъскване на владението на невладеещия съсобственик могат да бъдат недопускане до имота, заявяване пред него или трети лица, че владее за себе си, както и други, които изключват недвусмислено властта върху вещта. Настоящата инстанция счита, че точно тези признаци на владението не са доказани в хода на процеса. В случая от показанията на св. Й. Н., И.Ч. и П.Ц. не е установено извършването на такива действия от страна на ответника Т. Н.. Направените от негова страна подобрения и ремонти не са такива действия, доколкото могат да бъдат извършени от всеки сънаследник, поради което не може да се приеме, че фактическият състав на чл.79, ал.1 от ЗС е бил осъществен. Обстоятелството, че ищцата живее във Франция от дълги години и си идва само през лятото и за зимните празници в България, не могат да доведат до извод, че е загубила правото си на собственост. За да се приеме, че сънаследникът е отнел владението върху вещта на другия сънаследникът, следва да се докаже по безспорен начин, че не го е допускал да ползва общата вещ по никакъв начин или пък ползва вещта по такъв начин, който показва, че я счита за своя. Не е достатъчно единия от сънаследниците да ползва самостоятелно вещта, за да се приеме, че владението на другия сънаследник е прекратено. От страна на ответника Т. Н. не са ангажирани доказателства в тази насока и същият не е заявявал, че имота е само е негов. Фактът, че св.Чавдаров и Цеков не са виждали ищцата в имота при посещенията си там, не могат да мотивират съда да направи друг извод. Въззивният състав споделя изцяло извода на районния съд относно доказателствената стойност на подадената от Т. Н. на 17.04.2003 г. декларацията по чл. 14 от ЗМДТ, в която последният като съсобственик с право на ½ ид.ч. от процесния имот е посочил сестра си П. Н., а за начин на придобиване е отбелязано – по наследство. Това волеизявление представлява непряко доказателство за това, че към момента на съставяне на частния документ ответникът Т. Н. не е считал себе си за собственик на целия имот, от което следва извод за липсата на анимус да го владее за себе си. Аналази на събраните по делото доказателства води до извод, че не може да се приеме, че към 17.04.2003 г. и към 18.01.2021 г. са налице доказателство, установяващи субективния елемент на владението - анимус върху целия имот в полза на ответника Т. Н., т.е. през този период не е текла давност в негова полза за частта на сестра му. От представените по делото писмени доказателства се установява, че ищцата се е интересувала от имота, като е заплащала дължимите данъци и такси със съзнанието, че е собственик, т.е. не се е отказала от него. Във връзка с направените от въззивниците оплаквания, че същата не е подала декларация по чл.14 от ЗМДТ, настоящият въззивен състав споделя изцяло утвърдената съдебна практика в тази насока. В нея непротиворечиво се приема, че декларациите по ЗМДТ се подават в изпълнение на административно - данъчно задължение пред съответната данъчна служба по образец, за да се декларира имота, като е необходимо да се посочи и документ за собственост. Тези декларации не създават вещни права и не могат да са доказателство за осъществено владение по чл.79, ал.1 ЗС, а следва да бъдат преценявани с оглед другите доказателства и обстоятелства по делото. В този смисъл е решение № 2/11.01.2023 г. на ВКС по к.гр.д. № 3791/2022 г. Настоящият състав намира за неоснователни наведените във въззивна жалба оплаквания относно представеното по делото саморъчно завещания на К. Н. и направените от районния съд изводи, че ответникът Т. Н. не е придобил 4/6 ид.ч. от процесния имот. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.27, ал.1 от ЗН лицето, в което се намира едно саморъчно завещание, трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя, да иска обявяването му от нотариуса. Това дава основание в определен срок от време – 5 години от откриване на наследството, наследниците със запазена част да го атакуват. Нотариалните книги са публични и всеки, още повече наследниците на завещателя, могат да се уведомят за наличието на завещание и лицето, в чиято полза е направено, за да защитят евентуално свои накърнени имуществени права. В случая саморъчното завещание е обявено на 12.09.2006 г. и вписано в СВ при РС – Т. на 13.09.2006 г., т.е. повече от 3 години след смъртта на К. Н., но между страните не е налице спор, че същото не е оспорено от ищцата. В решение № 106/08.01.2015 г. по гр.д. № 2654/2014 г. на ІІ г.о. на ВКС е прието, че обвяването на саморъчното завещание по реда на чл.27 от ЗН по искане на лицето, ползващо се от завещателните разпореждания, е израз на приемане на наследството от негова страна и демонстрира намерението му, желанието да се приеме завещаното имущество. След 13.09.2006 г. от страна на ответника Т. Н. не е извършено действие за обективиране на това намерение чрез подаване на нова данъчна декларация по чл.14 от ЗМДТ пред Община – Т.. В случая обаче ответникът Т. Н. не се позовава на завещанието като основание за придобиване на собствеността върху имота, а на давностно владение, продължило повече от 20 години, като се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост не по завещание, а по давност. Дори в отговора на исковата молба датата на саморъчното завещанието е посочена като начало на давностното владение, а не като способ за придобиване правото на собственост. Поради изложените съображения, съдебният състав приема, че продажбата на имота от ответниците Т. Н. и М. Н. на третия ответник „П.“ЕООД не е породила транслативно действие до размер на ½ ид.ч., тъй като праводателите не са носители на правото на собственост върху нея и не са могли да се разпоредят с вещни права върху тази част от имота, след като не са го придобили по силата на давностно владение. Изложените мотиви водят до извод, че са налице доказателства, опровергаващи констатацията на нотариален акт № 12, т. I, рег. № 323, нот. дело № 11/2021 г. на Нотариус Д.К., рег. № ••• НК, че въззивникът Т. К. Н. е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на давностно владение, поради което доказателствената сила на акта е оборена. На основание чл.537, ал.2 от ГПК като последица от уважаването на иска за собственост правилно и законосъобразно районният съд е отменил констативния нотариален акт за собственост до размера на притежаваната от ищцата 1/2 ид.ч. от имота. Поради изложените съображения обжалваното решение № 4 от 12.01.2024 г., постановено по гр.д. № 365/2023 г., Районен съд – Т., следва да бъде потвърдено като правилно. Против решение № 68/11.04.2024 г., постановено в производство по чл.248 ГПК, имащо характер на определение по чл.248, ал.3 ГПК, е постъпила жалба от ищцата П. Н. в частта, с която е осъдена да заплати на ответника „П.“ЕООД сторените по делото съдебно-деловодни разноски съобразно отхвърлена част на иска в размер на сумата 375.00 лв. Въззивният състав счита, че жалбата е основателна и решението в тази част следва да бъде обезсилено, тъй като съдът не е сезиран с молба от страна на „П.“ЕООД за допълване на решение № 4/12.01.2024 г. в частта за разноските, въпреки направеното искане за тяхното присъждане в представената писмена защита. Произнасяйки се плюс петитум, в тази част районният съд е постановил недопустим съдебен акт. Не може да се приеме, че искането на първите двама ответници за допълване на решението в частта за направените в първоинстнационно производство разноски от третия ответник обвързва съда. В случая не е налице и хипотезата на чл.247 ГПК, в която съдът по своя инициатива може да поправи допуснатата в решението очевидна фактическа грешка. Срещу решение № 68/11.04.2024 г., постановено в производство по чл.248 ГПК, е постъпила въззивна жалба и от ответниците Т. Н. и М. Н. в частта, в която на основание чл.78, ал.3 ищцата П. Н. е осъдена да им заплати направените по делото разноски съобразно отхвърлената част на исковете в размер на 642.50 лв. вместо 856.66 лв. Видно от представения списък по чл.80 от ГПК, двамата са претендирали присъждане на разноски пред районния съд за адвокатско възнаграждение в размер на 1500.00 лв. и 900.00 лв. по чл.7, ал.9 от Наредба № 1/2004 г. /неправилно посочено ал.8/, както и пътни разноски в размер на 187.00 лв. Въззивният състав приема, че искането са присъждане на адвокатско възнаграждение е основателно за сумата в размер на 1750.00 лв. / 1500.00 лв. на основание чл.7, ал.5 от Наредба № 1/2004 г. и 250.00 лв. на основание чл.7, ал.9 от Наредба № 1/2004 г./. Искането за присъждане на пътни разходи в размер на 187.00 лв. е неоснователно, тъй като същите не представляват съдебни разноски по смисъла на чл.78 ГПК. Такива са таксите, разноските в съдебното производство /напр. за съдебни експертизи, преводачи, депозит за свидетели и др./, възнаграждението за адвокат и юрисконсултско възнаграждение. Поради изложените съображения настоящата инстанция приема, че ищцата дължи на ответниците Т. Н. и М. Н. разноски по делото за първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част на исковете в размер на 583.33 лв. ТРС е присъдил с обжалваното решение, имащо характер на определение по чл.248, ал.3 ГПК, сумата в размер на 642.50 лв., но поради липса на жалба от ищцата и забраната за влошаване положението на жалбоподателя, същото следва да бъде потвърдено в тази част. Жалбата на Т. Н. и М. Н. е основателна в частта, с която са осъдени заедно с ответното дружество да заплатят на ищцата разноски в размер на 1 177.50 лв., а не действително дължимите съобразно уважената част от исковете в размер на 1046.66 лв. Поради изложеното решение № 68/11.04.2024 г., постановено по гр.д. № 365/2023 г. по описа на ТРС, имащо характер на определение по чл.248, ал.3 ГПК в тази част следва да бъде отменено за сумата над 1046.66 лв. до 1 177.50 лв. като неправилно. При този изход на процеса и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК въззивниците Т. Н., М. Н. и „П.“ ЕООД следва да бъдат осъдени да заплатят на П. К. Н. сумата от 1600.00 лв., представляваща сторените от нея разноски пред настоящата инстанция. Съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК се претендира сумата от 1600.00 лв. за изготвяне отговор на въззивна жалба и 400.00 лв. адвокатски хонорар за въззивната жалба за разноските. Видно от приложените по в.гр.д. № 130/2024 г. пълномощни и договори за правна защита и съдействие, платената сума за изготвяне на отговори на въззивните жалби на ответниците е 2000.00 лв., но от страна на ищцата се претендират 1600.00 лв., които следва да бъдат присъдени. По отношение на искането за присъждане на разноски в размер на 25.00 лв. платена ДТ и 400.00 лв. адвокатско възнаграждение, такива не се дължат. Трайна е практиката на ВКС, че производството по чл. 248 ГПК е функционално свързано с производството по иска, произтичат от изхода на делото и се обхващат от разноските по спора по същество. В следва да се отбележи, че представения по в.гр.д. № 343/2024 г. договор за правна защита и съдействие касае платено адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лв. по ч.гр.д. № 516/2008 г. на ТРС, а не настоящето производство. Водим от горното, Ловешкият окръжен съдът