Решение № 264 от 24.7.2026 г. на Окръжен съд - Стара Загора по дело № 190/2026 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на „А.••“ ЕООД срещу решение №28/31.03.2026 г., постановено по гр.д. № 1060/2025 по описа на Районен съд – Р., с което е отхвърлен като неоснователен предявения от „А.••” ЕООД, ЕИК 203374133 срещу В. В. В., ЕГН ••••••••••, установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.99 ЗЗД и чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД във вр. с чл.9, ал.1 ЗПК и чл.33 ЗПК за признаване за установено наличието на вземане спрямо ответника за сумата 800 лв., равностойни на 409,03 евро - главница, представляваща незаплатени суми по договор за паричен заем №2141896 от 12.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 30.09.2025г. до погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК №346/06.10.2025г. по ч. гр.д. №545/2025г. на РС – С.. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение и е направено искане да се постанови ново решение, с което да се уважат предявените искове срещу ответника. Претендират се разноските пред двете инстанции. В законния срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от особения представител на въззиваемия, с който се взема становище по наведените в жалбата оплаквания. Моли да се потвърди първоинстанционното решение като правилно, обосновано, законосъобразно. Окръжен съд – гр. С., в настоящия състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното: По заявление на „А.••“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 346/06.10.2025 г. по ч.гр.д. № 545/2025 г. на РС-С. срещу длъжника В. В. В. за сумата от 800 лева /осемстотин лева/; законна лихва от подаване на заявлението на 30.09.2025г. до окончателното му изплащане, както и деловодни разноски: 13,60 лева - платена държавна такса и 21,67 лв.- юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което на заявителя е указано да предяви иск за установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал. 1 ГПК. В законовия едномесечен срок ищецът „А.••“ ЕООД е предявил иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено наличието на вземане спрямо В. В. В. за сумата 800 лв., равностойни на 409,03 евро - главница, представляваща незаплатени суми по договор за паричен заем №2141896 от 12.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 30.09.2025г. до погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №346/06.10.2025г. Ответникът В. В. В., чрез назначения особен представител, представя писмен отговор в срока по чл.131 ГПК, с който взема становище, че така предявеният иск е допустим, но неоснователен, като излага съображения. По делото са представени възпроизведени на хартиен носител неподписани от кредитополучателя договор за потребителски кредит №2141896 от 12.12.2019 г., сключен между "К." ЕАД, в качеството на кредитор, и В. В. В., в качеството на кредитополучател, по реда на ЗПФУР, ЗПК и ЗЕДЕУУ. Като неразделна част от този договор е описано съставеното и представено Приложение №1, съдържащо данни за съществените реквизити на договора: главница от 800 лева, срок на договора – 45 дни, лихвен процент по кредита – 40 %, годишен процент на разходите – 48,54 %, и общ размер на всички плащания – 840 лева. Представените по делото общи условия на кредитора и стандартният европейски формуляр също не носят подписа на ответника. По делото не са представени доказателства за реалното предаване на сумата 800 лв. на ответника. С договор за предоставяне на поръчителство от 12.12.2019 г., сключен между В. В. В. и "А.Т." ЕООД, също представен без подписи от страните, поръчителят се задължил да сключи договор за поръчителство с "К." ЕАД, въз основа на който да отговаря пред последното солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на В. В. В., възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер и при условия съгласно Приложение № 1, а именно 268 лв., дължимо на датата на падежа на плащането по кредита. По делото е представен договор за продажба и прехвърляния на вземания (цесия), сключен на 14.03.2022 г., с приложение към него, по силата на който цедентите "К." ЕАД и „А.Т.“ ЕООД прехвърлили на ищеца-цесионер "А.••" ЕООД вземанията си към ответника В. В. В. по процесния договор за кредит. По делото са представени пълномощни с нотариална заверка рег. №2808/14.03.2022 г. на Ц.Д., нотариус рег.№ 633 на НК, от цедента “К.“ ЕАД и пълномощно с нотариална заверка рег. №2807/14.03.2022 г. на Ц.Д., нотариус рег.№ 633 на НК, от цедентът “А.Т.“ ЕООД, с които упълномощават цесионера “А.••“ ЕООД да уведомява длъжниците по всички вземания, които дружеството е цедирало, съгласно договор за продажба и прехвърляния на вземания (цесия), сключен на 14.03.2022 г., за настъпилото прехвърляне на вземания, съгласно чл. 99 от ЗЗД, както и да преупълномощава с всички или с някои от правата на трети лица по свой избор и за своя сметка. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.99, ал. 4 от ЗЗД, задължение на цедента е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, законодателят е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за прехвърляне на вземането. Съдебната практика е последователна в разбирането, че е допустимо предишният кредитор да упълномощи новия кредитор да уведомява длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, както и че уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с връчване на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Това обстоятелство следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл.235, ал. 3 ГПК. В този смисъл са Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.; Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. №1711/2013 г., I т. о. и др. В случая цедентът е упълномощил новия кредитор /цесионер/ да уведомява от негово име на основание чл.99, ал.3 ЗЗД всички длъжници за сключената цесия. По делото няма данни уведомлението да е връчено на В. В. В. преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Следва да се приеме, че приложеното към исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД , с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Действително, ответната страна не участва лично в производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен представител на основание чл.47, ал.6 ГПК, но приемането от особения представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирани до отсъстващия ответник, е допустимо, тъй като то не е с оглед личността на длъжника и не се свежда до негови строго лични субективни права. За да достигне до този извод съдът съобрази най – новата практика, обективирана в Решение №136 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. №2007/2025 г., I т. о., ТК , където е посочено, че приетото в решението по т. д. №193/2018 г. на І т. о. на ВКС, относно уведомяване на длъжник, чрез назначен му в съдебно производство, по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, особен представител, за обявена от кредитора предсрочна изискуемост на кредита, следва да намери приложение и в настоящия случай относно уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането по договора в полза на нов кредитор. Предмета на уведомяването за извършена цесия не разкрива специфика, която да изключва относимостта на визираната практика, доколкото се касае все за съобщаване на юридически факт, с правни последици за уведомявания, макар различни по съдържание. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че уведомлението, представено с исковата молба на „А.••” ЕООД и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Ето защо „А.••” ЕООД има качеството на кредитор на ответника В. В. В.. От горното следва, че с оглед на изложените съображения настоящият състав изоставя досега прилаганата практика в обратния смисъл по въпроса за връчване на уведомлението за цесия на особения представител. Съгласно изготвения от съда доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, срещу който не е постъпило възражение от страните, в тежест на ищеца е провеждане на главно и пълно доказване на валидно сключен договор за потребителски кредит между „К.“ ЕАД и В. В. В. за сума от 800 лв.; усвоена от В. В. В. сума по кредита в размер 800 лв.; падеж за връщане на вноската в съответния размер; сключен договор за цесия и уведомяване на ответника за нея. Съгласно ЗПФУР и ЗЕДЕП, изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на насрещната страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Ищецът не е ангажирал и доказателства за установяване на направените от страните по договора електронни изявления. Предвид липсата на признание на ответника за тези обстоятелства, ищецът следва да докаже изпращането на електронно съобщение до електронната поща на ответника, приемането на условията по договора от контрахента и получаването на сумата 800 лева от ответника на посоченото договорно основание. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Понятие за „средство за комуникация от разстояние“ е дадено с разпоредбата на § 1, т.2 от ДР на ЗПФУР и това е „всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя". Съгласно чл.18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 ЗПК, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора; за това доказване се прилага чл.293 ТЗ, а в случаите на електронни изявления – ЗЕДЕП. Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1, ЗЕДЕП „електронен документ" означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП, като за електронен подпис означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва. Подаването на електронна заявка за отпускане на кредит, представлява електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП носител, с възможност да бъде възпроизведено, т. е. попълненият електронен формуляр за отпускане на кредит, както и генерирания впоследствие договор, представляват електронни документи. В исковата молба липсват твърдения на кредитора, че електронната заявка на ответника и представеният договор за кредит са подписани от ответника с усъвършенстван или с квалифициран електронен подпис по смисъла на чл.13, ал. 2 и 3 ЗЕДЕП, поради което съдът приема, че тези два електронни документа са подписани с обикновен електронен подпис. За саморъчно подписан електронен документ следва да бъде приет само този, към който е добавен квалифициран електронен подпис – съгл. чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП. Възможно е страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен, в която хипотеза доказателствената му сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ. В настоящото дело няма данни за постигнато съгласие между страните, с което те са приели, че обикновеният електронен подпис има стойността на саморъчен. При липсата на предпоставките на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП следва да се приеме, че представената хартиена разпечатка на договор за кредит не представлява саморъчно подписан документ и той не се ползва с формалната доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Ответникът е оспорил валидното възникване на твърдяното облигационно правоотношение, т.е. действителността на договора, както и фактът на предаване на сумата 800 лева, а при липсата на доказателства за тези твърдени от ищеца обстоятелства, съдът приема, че не е налице и валидно сключен реален договор за паричен заем. С оглед изложеното, съдът намира, че кредиторът не е провел пълно и главно доказване на твърдението си за сключен между страните валиден договор за кредит или на договор за заем, легитимиращ ответника като длъжник, както за реално предаване на претендираната сума. С оглед изложеното, исковата претенция, ведно с обусловения от нея иск, следва да бъде отхвърлена. Поради съвпадане на крайните изводи на първата и на въззивната инстанция, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Водим от горните мотиви, съдът