Решение № 63 от 20.2.2026 г. на Окръжен съд - Русе по дело № 104/2026 г.

Производството е по чл.435 и сл. от ГПК . Длъжникът по изпълнението М. Ц. З. обжалва постановлението за разноски, обективирано в съобщение - изх.№ 322/13.01.2026 г. по изпълнително дело №•••••••••••••••• по описа на ЧСИ И.Х. - рег.№••• на КЧСИ. Твърди се, че обжалваното действие е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна по изложените в жалбата съображения. Взискателят В. В. В. счита жалбата за неоснователна по съображенията, изложени в писменото възражение по реда на чл.436 от ГПК. Приложени са и мотивите на ЧСИ във връзка с обжалваните действия. След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото, мотивите на ЧСИ, въззивният съд приема следното: Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - длъжник по изпълнението, в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт на съдебния изпълнител, поради което е допустима и подлежи на разглеждане. Изпълнителното производство е образувано на 15.05.2025 г. по молба на взискателя В. В. В. и въз основа на изпълнителен лист, издаден на 26.04.2013 г. по гр.д. № 9856/2012 г. по описа на Районен съд - Русе, съгласно който М. Ц. З. е осъден да заплаща за д. си М. М. З.а и К. М. З.а месечна издръжка. На ЧСИ са възложени правата по чл.18 от ЗЧСИ и същият е извършил имуществено проучване на длъжника. С молба от 29.05.2025 г. взискателят е представил изпълнителен лист №145/16.02.2024 г., издаден по гр.д.№ 4987/2023 г. по описа на РС-Русе, с който жалбоподателят е осъден да заплаща за д. К. З.а месечна издръжка в размер на 350 лв., считано от 27.09.2023 г. до настъпване на обстоятелства, обуславящи изменението или прекратяването на издръжката. В молбата си взискателят е посочил, че издръжката за м. май 2025 г. е платена. До длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена на 02.06.2025 г., в която е посочен размера на дълга, както и дължимите разноски за изпълнителното производство. Длъжникът е обжалвал постановлението на ЧСИ за разноски, обективирано в ПДИ и с решение №352/17.07.2025 г., постановено по в.гр.д. №534/2025 г. по описа на ОС-Русе постановлението за разноски- 132 лв. разноски за изпълнителното производство и таксата по чл.26 от Тарифата в размер на 42 лв., обективирано в ПДИ е отменено като незаконосъобразно. С молба- вх.№23152/16.09.2025 г. взискателят е представил 5 бр. платежни документи, удостоверяващи заплащането на дължимата издръжка за д. К. З.а. С допълнителна молба от 15.12.2025 г. взискателят е признал, че е са събрани дължимите от длъжника суми, които били платени по банков път и е поискал прекратяване на изпълнението. Със съобщение до длъжника съдебният изпълнител е посочил, че същият дължи заплащане на разноските по изпълнителното производство в общ размер на 178.19 евро с ДДС- 165.91 евро по т.26 от ТТРЗЧСИ и 12.28 евро такса по т.5 от ТТРЗЧСИ, поканил го е доброволно да ги заплати с указание, че при неплащане ще бъдат предприети действия за тяхното принудително събиране. С оглед на така установените факти съдът намира жалбата за основателна. Съгласно разпоредбата на чл.79 от ГПК всички такси и разноски по изпълнението, с изключение на изрично посочените такива, са за сметка на длъжника, като е без значение дали изпълняемото право е парично или непарично. За разлика от исковото производство, в което съдът е длъжен да се произнесе по отношение на задължението за разноски със съдебния акт, с който приключва производството, в изпълнителното няма изискване за конкретен момент, в който съдебният изпълнител трябва да се произнесе за разноските. Това се дължи на особеностите на производството по принудително изпълнение. Изпълнението може да бъде реализирано чрез един или няколко изпълнителни способа. По съществото си всеки такъв способ представлява самостоятелен изпълнителен процес, който се урежда както от важащите само за него правила, така и от тези, които са общи за всички изпълнителни способи. От друга страна, всеки изпълнителен способ представлява съвкупност от изпълнителни действия, които се извършват в определената от закона последователност, като за всяко едно от тези действия се дължи такса, ако това е предвидено в съответната тарифа. Затова размерът на разноските по изпълнението се променя с извършването на всяко подлежащо на таксуване изпълнително действие. Дължимите се по изпълнението такси и разноски по правило се внасят авансово от взискателя. Затова на основание чл.79 от ГПК между него и длъжника възниква материалноправно отношение за тяхното възстановяване. Въз основа на това правоотношение взискателят има вземане срещу длъжника за направените във връзка с реализираното изпълнение и в разумен размер разноски, а длъжникът има съответното задължение да ги възстанови. Това вземане не е материализирано в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното производство. То обаче се събира в това производство, дори и реализираното в него притезание да е непарично такова. В последния случай, при липса на доброволно плащане на разноските от страна на длъжника, вземането на взискателя за тях ще може да се реализира в изпълнителното производство, чрез някой от предвидените за изпълнение на паричните задължения изпълнителни способи. Тъй като тези разноски се събират от длъжника в хода на производството по принудителното изпълнение, а не след неговото приключване, то ще се счита за приключило, след като бъде реализирано изпълняемото право и бъдат събрани разноските по изпълнението. Това налага размерът им да бъде установен в течение на самото производство. Само по себе си авансовото внасяне на дължимите се по изпълнението такси и разноски не е достатъчно, за да може те да бъдат събрани от длъжника. Необходимо е да бъде установено, че внесените суми са действително дължими се по изпълнителното производство, поради което за длъжника е възникнало задължение за възстановяването им. Това става с надлежен акт на органа по изпълнението, поради което е необходимо последният да определи дължимите се по изпълнението разноски по основание и размер, като възложи плащането им на длъжника. Вземането за разноски по изпълнението се реализира принудително в производството по изпълнението именно въз основа на този акт на съдебния изпълнител, без за това да е необходимо издаването на изпълнителен лист. Затова този акт представлява пряко изпълнително основание. Съгласно чл.434 от ГПК съдебният изпълнител е задължен да документира извършеното от него изпълнително действие чрез изготвяне на предвидения за целта протокол, в който наред с другите факти се посочват и направените разноски по изпълнението. Това документиране по съществото си е произнасяне на съдебния изпълнител по отношение на разноските по изпълнението, но липсва законово задължение при приключване на всеки отделен изпълнителен способ или на производството по принудително изпълнение всички произнасяния по разноските по реда на чл.434 от ГПК да бъдат обобщени в един окончателен акт на съдебния изпълнител, в който да се определи общото задължение на длъжника за разноските по изпълнението. При липсата на такова законово задължение, то не може да бъде създадено по тълкувателен път. Затова използвания в чл.435, ал.2 от ГПК израз „постановление за разноски”, следва да се тълкува не в буквалния смисъл, а като всеки акт на съдебния изпълнител, с който той се произнася по задължението на длъжника за разноски по изпълнението. Това важи и за разноските, посочени в поканата за доброволно изпълнение, както и в съобщението до длъжника. Същите имат характер на постановление за разноските, поради което могат да бъдат оспорвани от длъжника по реда на чл.435 от ГПК, какъвто е настоящият случай. Установено е по делото, че след получаване на ПДИ длъжникът е оспорил дължимостта на определените в нея разноски. С решение №352/17.07.2025 г., постановено по в.гр.д. №524/2025 г. по описа на ОС-Русе постановлението за разноски, обективирано в ПДИ, е отменено по съображения, че длъжникът не дължи разноските за изпълнението, тъй като с поведението си е дал повод за образуване на изпълнителното производство поради заплащане на дължимата издръжка. По делото е установено, че в изпълнителното производство не са извършвани изпълнителни действия като взискателят е посочил, че издръжката е заплащана ежемесечно от длъжника по банков път, за което е представил и платежните документи. Съгласно указанията на ВКС, дадени в ТР №3/10.07.2017 г. по тълк. дело №3/2025 г. на ОСГГК на ВКС, разноските по принудителното изпълнение са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато той не е дал повод за образуване на изпълнителното производство, тъй като е изпълнил задължението си преди това или пък, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Тази отговорност намира своето основание в това, че като не е изпълнил доброволно задължението си, длъжникът е станал причина за образуване на изпълнителното производство, а оттам и за извършените от взискателя разноски. Тези разноски обаче трябва да са били във връзка с изпълнението и да са били необходими за принудителното реализиране на вземането. Затова длъжникът не отговаря за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на реализиране на вземането, както и за тези, които са били извършени във връзка с изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е бил удовлетворен чрез други способи. В последния случай нереализираните изпълнителни способи се приравняват на такива, изоставени от взискателя. При липсата на поведение на длъжника, което да е станало пречка за реализирането на изпълнителния способ, което поведение е основание за възникването на отговорността му за разноски по изпълнението, на него не може да му бъде възложена отговорността за извършените от взискателя във връзка с нереализирания изпълнителен способ разноски, а същите следва да останат в тежест на извършилия ги, като в тази връзка са и т. 6 и т. 11 от ТР № 2/26.02.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Доказателствата по делото сочат, че длъжникът не е станал повод за образуването на изпълнителното производство и в хода на същото доброволно е заплащал по банковата сметка на взискателя дължимата издръжка за д.. Предвид това не е било необходимо извършването на действия по връчване на ПДИ или други съобщения, поради което върху длъжника не може да се възложи таксата, визирана в т.5 от ТТРЧСИ. Длъжникът не може да понесе и отговорността за таксата по чл.26 от ТТРЗЧСИ. Таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл.26 от Тарифата може да се възложи на длъжника по общото правило на чл.79, ал.1 от ГПК, когато същият с поведението е станал повод за образуване на изпълнителното производство и е платил дълга след неговото започване, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело. В настоящият случай длъжникът не е дал повод за започване на изпълнението и е плащал периодично дължимата издръжка пряко на взискателя, поради което не е налице основание върху същият да се възлага таксата по чл.26 от ТТРЗЧСИ. С оглед на изложеното съдът счита, че обжалваното постановление за разноските по изпълнението, обективирано в съобщение - изх. №322/13.01.2026 г. по изп. дело № 2025•••04011475 по описа на ЧСИ И.Х. - рег.№ ••• на КЧСИ е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Разноските за настоящото производство са в тежест на всяка от страните така, както са направени. Решението не подлежи на обжалване- чл.447, ал.4 от ГПК. По изложените съображения Русенският окръжен съд