Решение № 43 от 26.5.2026 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 12/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК. С решение № 342/05.11.2025 година, постановено по търг. дело № 123/2024 година по описа на Окръжен съд - Бургас, са отхвърлени предявените при условията на евентуалност искове от С. Г. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: град Бургас, ул. ••••№••, срещу „Контраст инвест София“ ЕООД, ЕИК: 201228197, със седалище и адрес на управление: град Варна, п.к. 9002, район „Одесос“, бул. „Цар Освободител“ 25, представлявано от Т. И. П. - управител, Й. Д. П., ЕГН ••••••••••, С. Ж. Г.а, ЕГН ••••••••••, Е. Ж. П., ЕГН ••••••••••, и тримата с адрес: град Бургас, ул. ••••№••, Т. Д. П., ЕГН •••••••••• и В. Щ. П., ЕГН ••••••••••, и двамата с адрес: град Бургас, ж.к. •••, за прогласяване нищожността на договор за учредяване на право на ползване върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор № •••••.•••.•••.*.* по КККР на град Бургас , адрес на имота: град Бургас, ул. •••, обект ресторант, с площ от 92.25 кв. м. и върху сграда с идентификато𠹕••••.•••.•••.*, адрес на имота: град Бургас, ул. •••, предназначение: сграда за обществено хранене, застроена площ от 37.00 кв. м., обективиран в нотариален акт за учредяване на вещно право на ползване върху недвижим имот № 72, том 3, рег. № 7730, дело № 271/28.06.2018 година на нотариус Виктория Дралчева, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, на основание чл. 26 във връзка чл. 152 от ЗЗД поради наличие на предварителна уговорка в съглашението за начин на удовлетворяване на кредитора, ако учредителите не изпълнят задълженията си, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2-во от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 4-то от ЗЗД поради липса на съгласие и на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5-то ЗЗД поради привидност като прикриващ уговорка за обезпечаване на извършени инвестиционни разходи от инвеститора в случай, че не бъде реализирано строителството. Присъдени са разноски. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от С. Г. Г., ЕГН ••••••••••, чрез адв. П. Ш. - БАК, в която се въвеждат оплаквания за неговата неправилност. Поддържа се направеното в последното заседание по делото възражение за погасяване по давност на правото на ползване и се обосновава неговата допустимост. Аргументира се наличие на привидност като основание за нищожност на нотариалната сделка за учредяване на правото на ползване. Твърди се, че симулираната сделка е учредяване на правото на ползване, прикритата сделка е покупка на идеални части от ПИ с идентификато𠹕••••.•••.•••, а сумата за покупката на тези идеални части е прикрита като цена на учреденото право на ползване по атакувания нотариален акт и е част от инвестиционните разходи по сделката. Въззивникът препраща към чл. 12 от предварителния договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сграда от 28.06.2018 година, сключен между страните по делото. Претендира се нищожност на договора за учредяване право на ползване, поради липса на основание, заобикаляне и противоречие на закона и на добрите нрави. Обосновава се нееквивалентност на престациите по процесния договор с оглед занижеността на уговорената по него цена. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт. Претендират се разноски. В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Й. Д. П., ЕГН ••••••••••, Е. Ж. П., ЕГН ••••••••••, Т. Д. П., ЕГН •••••••••• и В. Щ. П., ЕГН ••••••••••, всички чрез адв. К. К. - БАК, в който се навеждат аргументи за нейната неоснователност. Възразява се срещу разглеждане на направеното от него възражение за погасяване на процесното право на ползване. Въвеждат се оплаквания за недопустимо разширяване на предмета на спора и се претендира процесуална преклузия. Оспорват се оплакванията, наведени във въззивната жалба и се изразява позиция за валидност, допустимост и правилност на обжалваното съдебно решение. Моли се за оставяне на въззивната жалба без уважение. Претендират се направените съдебно - деловодни разноски пред двете инстанции. Постъпил е отговор и от „Контраст инвест София“ ЕООД, ЕИК: 201228197, чрез адв. В. Р. - САК, в който се моли за потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Въвеждат се доводи, че направеното твърдение за изтекла погасителна давност, по същество представлява нов иск с правно основание чл. 108 от ЗС, тъй като цели установяване несъществуването на вещното право и неговото заличаване. Обосновава се недопустимостта на такова изменение и се настоява за изтекла преклузия. Претендира се и неотносимост на възражението към предмета на спора, като последващ юридически факт, който не засяга валидността на договора. Поддържа се неоснователност на претенциите на въззивника за наличие на симулация. Твърди се липса на клауза в процесните договори, обвързваща неизпълнението на предварителния договор с удовлетворяване на „Контраст инвест София“ ЕООД с учреденото право на ползване. Моли се за потвърждаване на обжалваното съдебно решение. Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество. При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК, Апелативен съд-Бургас констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По отношение на наведените в жалбата съображения за неговата неправилност, Бургаският апелативен съд, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства поединично и в тяхната съвкупност и съобрази и разпоредбите на закона, намира следното: Ищецът се легитимира като собственик на ½ идеална част от поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.••• по КККР на град Бургас, ½ идеална част от сграда с идентификатор № •••••.•••.•••.*, ½ идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № •••••.•••.•••.1.1, находящ се в град Бургас, ул. „Константин Фотинов“ №20 и ½ идеална част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № •••••.•••.•••.*.*, находящ се в град Бургас, ул. „Алеко Богороди“ № 1, етаж 1, което обстоятелство се установява от представения по делото нотариален акт № 105, том I, рег. № 2620, нот. дело № 86/2023 година на нотариус с район на действие Районен съд-Бургас. При горното, следва да му се признае правен интерес от предявените от него, съединени при условията на евентуалност, искове за нищожност на сделката по нотариален акт № 72, том III, рег. № 7730, дело № 271/2018 година на нотариус с район на действие Бургаския районен съд. С последния посочен по-горе нотариален акт, на 28.06.2018 година ответниците в настоящото производство, а именно: Й. Д. П., С. Ж. Г.а, Е. Ж. П., Т. Д. П. и В. Д. П. от една страна и „Контраст Инвест София“ ЕООД от друга страна са сключили договор, по силата на който физическите лица са учредили в полза на търговското дружество вещно право на ползване за срок от 12 години върху следните недвижими имоти, в които всеки от тях притежава съответни идеални части, а именно: самостоятелен обект в сграда с идентификато𠹕••••.•••.•••.*.* по КККР на град Бургас, с адрес на имота: град Бургас, ул. •••, обект, ресторант, който се намира в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.••• с предназначение за обществено хранене, с площ от 92.25 кв.м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и сграда с идентификатор № •••••.•••.•••.*, с адрес на същата: град Бургас, ул. •••, разположена в поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.••• със застроена площ от 37 кв.м., етаж - 1, с предназначение: за обществено хранене срещу заплащане на сумата от 180 000 лева. Съгласно договора за учредяване на вещно право на ползване, обективиран в цитирания нотариален акт, ползвателят има право да ползва заедно и поотделно всеки от имотите, върху които е учредено право на ползване съгласно тяхното предназначение и да получава добивите от тях (включително печалба от търговска дейност, наем и други), да ги предоставя безвъзмездно за ползване на трети лица, да използва площи от съседен недвижим имот с идентификато𠹕••••.•••.••• като градина за обслужване на клиенти, включително в случай на обединяване на поземлени имоти с идентификатори №№•••••.•••.••• и •••••.•••.••• в общ урегулиран поземлен имот. Учредителите са се съгласили клиентите на заведението и обслужващия персонал през времетраенето на учреденото право на ползване да могат да преминават през незастроената площ от поземлен имот с идентификато𠹕••••.•••.••• с цел ползване и обслужване на посочената градина в съседния имот. Предоставено е право на ползвателя да извършва подобрения в имота за своя сметка, като същият е длъжен да заплаща разноските, свързани с ползването на недвижимите имоти. На 28.06.2018 година страните в настоящото производство са сключили предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сграда, по силата на който ответниците-физически лица и ищецът С. Г. (учредители) са се задължили при условията и сроковете на същия да учредят в полза на търговското дружество (инвеститор) право на строеж за срок от 15 години върху този имот, който ще бъде създаден след обединението на имоти с поземлени №№ •••••.•••.••• и •••••.•••.••• за построяване на сграда и придобиване в собственост от инвеститора на самостоятелен обект, представляващ ресторант с РЗП от около 2 000 кв. м., разположен на първите два етажа на сградата, като учредителите са си запазили правото на строеж, съответно право на собственост върху всички останали обекти в бъдещата сграда, които след построяването им ще бъдат разпределени между тях и придобити в собственост пропорционално на притежаваните от тях идеални части от площта на новия УПИ. Според ал. 9 на чл. 1 от този договор, за инвестиционни разходи по смисъла на ал. 8 (сочеща как ще бъде изчислено и установено като продължителност правото на строеж, което ще бъде учредено на инвеститора) се счита сбора от всички заплатени от инвеститора суми, както следва: 540 000 лева - заплатена цена за придобиване от негова страна на 210 кв. м. идеални части от поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.•••; 180 000 лева - заплатена цена за придобиване от него на вещното право на ползване за срок от 12 години върху самостоятелен обект с идентификатор № •••••.•••.•••.*.* и сграда с идентификатор № •••••.•••.•••.*. Инвеститорът е поел задължение срещу учреденото му право да осигури финансови средства за проектирането и построяването в новия УПИ на планираната да бъде изградена в него сграда. Това задължение влиза в сила след осъществяване на предвидените изрично в чл. 3, ал. 1 обстоятелства. Страните са изразили съгласие, намерило изражение в чл. 12, ал. 1 от разглежданото писмено съглашение, че ще бъде безспорно в отношенията им, че ако в срок от 2 години след подписването му не бъде извършено обединяване или не бъде издадено разрешение за строеж на сградата по причина, независеща от инвеститора, както и при прекратяване на предварителния договор, учредителите ще компенсират инвеститора за пропуснати ползи чрез бъзвъзмездно предоставяне на правото да ползва като градина за обслужване на клиенти към търговски обект - ресторант, находящ се в поземлен имот № •••••.•••.••• върху който търговецът има учредено право на ползване за срок от 12 години, част от поземлен имот с идентификато𠹕••••.•••.•••, съответно част от новия УПИ с площ от 210 кв. м., определена като граници и разположение върху скица-приложение, представляваща неразделна част от предварителния договор. Според ал. 2 на чл. 12, страните са се съгласили, че правото на инвеститора на бъзвъзмездно ползване се поражда автоматично без да е необходимо допълнително изявление от страна на учредителите. В §3 от предварителния договор се съдържа констатация, че ответното дружество е закупило от ищеца С. Г. и от С. Г.а 210 кв. м. идеални части от поземлен имот с идентификато𠹕••••.•••.••• за сумата в размер на 540 000 лева с основна цел да реализира инвестиционното си намерение по §2 и да придобие съответната част от бъдещата сграда, която ще бъде изградена в новия УПИ. При нереализиране на инвестиционното намерение е предвидено правото на ответното дружество за пропуснатите от него ползи, изразяващи се в нереализирани бъдещи приходи във връзка с придобитите от него идеални части от посочения по-горе имот, включително приходи от стопанска дейност и за сторените от него разходи по инвестиционното проучване и проектиране на новата сграда, да ползва безвъзмездно част от поземлен имот с идентификато𠹕••••.•••.••• като градина за обслужване на клиенти към търговския обект-ресторант, намиращ се в поземлен имот с идентификато𠹕••••.•••.••• върху който същото има учредено право на ползване за срок от 12 години. Закупуването на коментираните 210 кв. м. идеални части се установява от представените по делото доказателства и по-специално предварителен договор от 28.06.2018 година, сключен между С. Г. и С. Г.а от една страна и ответното дружество от друга и съответно последващ нотариален акт № 194, том III, рег. № 10561, дело № 356 от 2018 година, в който е инкорпорирана сделката по покупка-продажба, сключена между горните правни субекти на 24.08.2018 година. Ищецът твърди в исковата си молба, че учреденото право на ползване е част от общите договорености, като уговорената за него цена е платена от ответното търговско дружество във връзка с изпълнението на задълженията по предварителния договор и е част от неговите инвестиционни разходи. Сочи по-нататък, че в действителност сумата от 180 000 лева е част от инвестиционните разходи по сделка, които разходи от своя страна са пряко свързани със срока, за който се придобива правото на собственост от инвеститора. Връщането на тези разходи е свързано с експлоатацията на имота и срока на същата. Действителната сделка е инвестиция на ответника, а привидната е учредяване на право на ползване. В последващото уточнение (лист 41 от кориците на делото) твърди, че прикритата сделка е предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сграда от 28.06.2018 година, а при условията на евентуалност - закупуване на 210 кв. м. идеални части от имот № •••••.•••.•••, собственост на Община Бургас. Действителните уговорки на страните се разкриват най-точно в чл. 12 от предварителния договор. Сумата за покупката на тези идеални части е прикрита като цена на учреденото право на ползване по атакувания нотариален акт, като целта е да бъде обезпечено евентуалното неизпълнение на задълженията по предварителния договор от страна на учредителите. Сочи в допълнителната искова молба, че учредяването на правото на ползване има единствено обезпечителна функция, която би могла да възникне само и единствено при неизпълнение на предварителния договор и то от страна учредителите. На практика страните са уговорили начин на удовлетворение на ответника, ако последните не изпълнят поетите с него ангажименти. За това в този случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД. Същите тези твърдения се съдържат и в молбата-уточнение от 07.10.2024 година (лист № 102-105). Заявени са с първата разгледана молба и други основания за нищожност на сделката, а именно: противоречие със закона, заобикаляне на закона и липса на основание. Липсата на основание е обоснована с това, че е нямало воля за учредяване на право на ползване предвид наличието на съгласие на страните по договора за събаряне на обектите, негов предмет и построяването на нов обект, какъвто е предмета на предварителния договор. Във връзка със заявените основания противоречие със закона, заобикаляне на закона и добрите нрави е посочено, цената на уговореното право на ползване за срок от 12 години е занижена, не отговаря на пазарните цени. Налице е нееквивалентност на престациите, което съставлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожността на договора. Ако един договор е привиден, той е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5-то ЗЗД, независимо от това дали симулацията е абсолютна или относителна. И в двата случая страните не са обвързани от привидния договор. Ако договорът не прикрива друго съглашение, симулацията е абсолютна и страните не са обвързани въобще. Ако договорът прикрива друго съглашение, симулацията е относителна. Ищецът твърди именно такава в случая и наличието на прикрито съглашение между страните. Ако прикрито съглашение съществува и е действително, то урежда отношенията между страните съгласно чл. 17, ал. 1 от ЗЗД. Във всички случаи, обаче страните по привидната и прикритата сделка следва да са едни и същи. По настоящото дело за симулирана ищецът сочи сделката за учредяване право на строеж, страни по която са всички ответници - физически лица и търговското дружество, а за прикрита - тази по покупката на идеални части от поземлен имот с идентификатор № •••••.•••.•••, страни по която са ищецът и С. Г.а и търговското дружество, т.е. идентичност на страните по тези две сделки липсва. Такава липсва и между страните по предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сграда от 28.06.2018 година, по която страна е и той и атакуваната сделка по учредяване на правото на ползване, каквито твърдения също са въведени от него. Тук е необходимо да се отбележи, че в самия предварителен договор от 28.06.2018 година цената на правото на ползване, безспорно заплатена от ответното дружество, е определена от страните по него, както вече бе посочено по-горе, като инвестиционен разход в чл. 1, ал. 9. Това, обаче не означава, щом като същевременно и е придадено и друго качество - на разход, какъвто в един аспект същата несъмнено съставлява след като участва като величина във формирането на продължителността на правото на строеж, което ще бъде учредено на търговското дружество, тя не представлява уговорена и платена цена за правото на ползване. Освен това, чл. 12 не разкрива наличието на такива уговорки, каквито твърди ищецът. Тази разпоредба е ясна и разкрива волята на страните инвеститорът по предварителния договор за бъде компенсиран за пропуснатите от него ползи, при настъпване на определени обстоятелства, с безвъзмездно ползване на 210 кв. м. от имот № •••••.•••.••• като градина за обслужване на клиенти към ресторанта, находящ се в имот № •••••.•••.••• върху който същият има учредено право на ползване. Освен това, следва да се посочи и това, че когато страна твърди относителна симулация, тя носи тежестта да установи действителното (скритото) правоотношение, а не просто да използва наличието на някакво абстрактно такова (неустановено в процеса), за да аргументира възражението си за привидност на явното съглашение. Разкриването на относителната симулация и установяването на действителните отношения между страните става чрез т. нар. „обратно писмо“. Обратният документ се създава нарочно за случая и по съдържание трябва да разкрива точно вътрешните отношения между страните по привидната сделка. Той се подписва от същите страни, които участват в явната сделка, за разлика от документа с характер на начало на писмено доказателство, който има едностранен характер. Като писмен документ „обратното писмо“ трябва да има автентичен характер, т. е. да изхожда от страните, посочени в него. В случая такова обратно писмо от страните по сделката няма. Налице е само декларация от Т. П. - един от учредителите на правото на ползване по нотариален акт № 72/2018 година. Дори и същото да се разглежда като начало на писмено доказателство, то не се налага друг, по-различен извод от този за недоказаност на твърденията на ищеца по искова молба. Начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК е писмено волеизявление на страна по сделката, което свидетелства за факт, който не установява пряко наличието на симулативно волеизявление, а създава вероятност изразеното волеизявление да е привидно, но само по себе си това косвено доказателство не е достатъчно да докаже симулацията. Наличието на такова прави допустимо ангажирането на свидетелски показания относно привидността. В тази хипотеза симулативността следва да е изводима по несъмнен начин от всички приети и относими доказателства по делото, а не да се основава единствено на документа по чл. 165, ал. 2 от ГПК. В случая посочения документ е единственото представено доказателство, други не са ангажирани в процеса от ищцовата страна. Наред с това, съдът намира, че не могат за установяване на фактите, свързани с това твърдение да бъдат използвани свидетелски показания, дадени по друго дело. Дори да се приемат направените от пълномощника на ответното дружество изявления като извънсъдебно признание на неизгодни за него факти, то безспорно няма каквито и да са доказателства същият да разполага с изрична представителна власт да прави такива от името на дружество, при това пет години след сключването на договора, когато липсва каквато и да е яснота дали между този пълномощник-адвокат и дружеството съществуват изобщо отношения. Този извод се налага още повече като вземе предвид и съобрази разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от Закона за адвокатурата, съгласно която адвокатът, както и адвокатът от Европейския съюз няма право като свидетел да разкрива обстоятелства, които са му били поверени в качеството му на адвокат от негов клиент или от друг адвокат относно клиент. Основанието при договора за учредяване на вещно право на ползване е да се придобие право на ползване върху съответните обекти, като това основание се предполага. То е непосредствената цел на сделката - това, заради което се сключва сделката. Съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЗД, основанието се предполага до доказване на противното. Ето защо, съдът следва да зачете съществуването на основанието, ако презумпцията не е оборена. Твърдението по искова молба е, че е предвидено събаряне на обектите, предмет на учреденото право на ползване, но безспорно само заради това договорът не страда от липса на основание по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Договорът има валидно правно основание. При възмездно учредяване, както е в случая, основанието е получаването на насрещната престация. Тъй като целта на страните е да се предостави възможност за ползване на вещта до момента на нейното съществуване, типичното за този вид договори основание е налице. Освен това, законът изрично позволява правото на ползване да бъде срочно. Дори събарянето да не е уговорено като срок, както е в случая, съгласно чл. 59, ал. 2 от ЗС правото на ползване се прекратява, ако вещта погине (бъде разрушена). Следователно, фактът, че една сграда ще престане да съществува в бъдеще, води до бъдещо прекратяване на правото, а не до първоначална липса на основание за договора. По отношение на твърденията за нищожност на договора поради противоречие със закона и наличие на предпоставките за прилагане на правилото по чл. 152 от ЗЗД: Макар и заявени като два съединени иска, а именно такъв по чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД и по чл. 26 във връзка с чл. 152 от ЗЗД, твърденията в исковата молба сочат за недействителност на договора за едно и също нарушение на закона - чл. 152 от ЗЗД, а именно наличие на съглашение между страните, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. С решение № 408 от 10.09.2010 година по гражд. дело № 82/2009 година на IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ЗЗД, е прието, че съглашенията по чл. 152 от ЗЗД са нищожни поради противоречието им със закона - общото основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В конкретния случай, както бе изтъкнато вече по-горе, страните по атакуваната сделка са различни от тези по договора за покупко-продажба на 210 кв. м. от имот № •••••.•••.••• съответно от предварителния договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на сграда. Наред с това ищецът по иск с правно основание чл. 152 от ЗЗД следва да установи факта на съществуващо съглашение, в което е уговорен начин за удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Когато се твърди, че сделката за учредяване на право на ползване е извършена в обезпечение на задължения по предварителния договор, съответно такива по договора за покупко-продажба, ищецът следва да установи твърдяното главно правоотношение и обезпечаването му с учреденото възмездно право на ползване, извод за които факти следва да бъде изведен от съвкупната преценка на представените по делото доказателства. В процесния случай искът е предявен от единият от учредителите по предварителния договор, срещу останалите учредители и инвеститора по същия. В този смисъл дори и да се приеме, че искът е предявен от длъжник по облигационното задължение (за извършване на действия по обединяване на парцелите, издаване на разрешение за строеж и други и в крайна сметка учредяване на право на строеж) и е насочен към кредитора, липсват доказателства последният да е поставил условие за обезпечаване на това задължение в нарушение на забраната по чл. 152 от ЗЗД. Събрания доказателствен материал не може да доведе до заключение, че процесната сделка има характер на обезпечение на задължение по търговска сделка. Следва да се посочи изрично, че липсват доказателства за наличието на уговорка между страните (различни по трите изтъкнати от ищеца сделки), която да се тълкува като съглашение по смисъла на чл. 152 от ЗЗД. Както изрично е посочено в предварителния договор от 28.06.2018 година, страните по него са постигнали ясно изразено съгласие как точно да компенсират търговското дружество-инвеститор за пропуснатите от него ползи поради нереализиране на инвестиционните му намерения и то е да ползва безвъзмездно част от площ от 210 кв. м. като градина към обект-ресторант, находящ се в имот, за който вече му е учредено срещу плащане на цена от 180 000 лева право на ползване. Тази явна уговорка не противоречи на императивна правна норма и фактически не представлява начин на удовлетворяване на кредитора, който да е забранен от закона. Ако се разгледа хипотезата в контекста на договора за покупко-продажба на идеални части, но тогава съвсем не би могла да бъде разкрита такава уговорка - дружеството е кредитор на ищеца и С. Г.а по отношение на получаване на правото на собственост и безспорно няма как да обезпечи изпълнението на задължението на тези две физически лица - да му прехвърлят собствеността на съответните идеални части със сключването на договор за учредяване на право на ползване, по който едното от тях изобщо не е страна. Трайната съдебна практика приема, че заобикаляне на закона като основание за нищожност на договора е налице, когато страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Сочените от ищеца, сключени при участието на страните по делото в различни конфигурации, сделки не разкриват такива техни намерения. Крайният резултат е ясен, посочен по-горе съобразно начина, по който той е очертан от тях в самите писмени съглашения и безспорно не е неправомерен по смисъла на приложимата правна норма. По отношение на твърдението за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност на престациите по атакуваната сделка: Съгласно приетото в ТР №1 от 15.06.2010 година по търг. дело № 1/2009 година на ОСГК на ВКС, противоречие с добрите нрави е налице, когато се нарушават основни правни принципи като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданскоправните отношения. По въпроса относно критериите за прогласяване нищожността на договор поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то е налице съдебна практика на ВКС, съгласно която преценката дали една сделка противоречи на добрите нрави, се прави към момента на сключването й, и не се ограничава само до нейното формално съдържание, а следва да се вземат предвид всичките й характеристики и особености (така и в определение № 3230 от 13.11.2025 година по к. т. д. № 1374/2025 година на ВКС и цитираните в него съдебни решения). Поради естеството на сочения порок следва да се съобрази дали крайният резултат на сделката е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. При възмездните сделки и изследването на еквивалентността на престациите, е допустима известна обективна нееквивалентност на насрещните престации, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойност да се извършва от страните с оглед на техния интерес. За нищожни като противни на морала следва да се приемат тези сделки, в които нееквивалентността на престациите е толкова съществена, че практически е сведена до липса на престация. Ищецът е този, който при наведените в исковата молба факти и обстоятелства носи тежестта за доказване на доводите си за неравностойност на престациите, като в конкретния случай следва да докаже, че уговорената в договора цена драстично не отговаря на пазарната цена. Цената по нотариален акт е 180 000 лева. Вещото лице по допуснатата пред настоящата инстанция експертиза в депозираното по делото и прието заключение е посочило, че пазарната стойност на процесното право на ползване по нотариален акт № 72/2018 година към момента на неговото учредяване е в размер на 221 500 лева или уговорената цена съставлява 0.81 от пазарната стойност, т.е. последната е с 0.19 по-малко от уговорената и платена такава. При съобразяване на това обстоятелство и отчитане наред с това възникналите между страните комплексни отношения, включващи различни договорености и инвестиционни намерения и свързани и с обектите, върху които се учредява правото на ползване, то се налага извода, че разликата между уговорената цена, данъчната оценка (27 227.70 лева, съобразно посочването и в нотариалния акт) и пазарната цена на ограниченото вещно право на ползване безспорно не е толкова съществена, че да обуслови нищожност на договора поради нееквивалентност на престациите. Следва да се посочи, че съдът е разгледал основанията за нищожност на сделката, съобразно начина и в реда, по който същите са въведени от ищеца с неговата молбауточнение от 07.10.2024 година и съответно с въззивната му жалба. По отношение на искането на ищеца да бъде разгледано заявеното от него възражение за погасяване на учреденото право на ползване по давност: Преди всичко трябва да се посочи, че съдът не дължи произнасяне по него по същество предвид въвеждането му в процеса в първата инстанция едва след даване ход по същество на делото и с пледоарията на неговия пълномощник. Освен това, въвелата твърдение за погасяване на правото на ползване по давност страна е ищец, докато възражението е средство за защита на ответника. За пълнота следва да се изтъкне, че според ТР №1 от 09.12.2013 година по тълк. дело №1/2013 година, общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва (чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и чл. 84 от ЗС). По тези съображения е прието в него, че постановките на ТР № 1/2000 година от 04.01.2001 година по гражд. дело № 1/2000 година на ОСГК на ВКС (на което се позовава ищецът), според които е допустимо пред въззивния съд ответникът да си служи с нови защитни средства като възражения срещу предявения иск, за да се избегне преклудирането им от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, като общо правило следва да се считат за изгубили актуалност при действието на ГПК (в сила от 01.03.2008 година). В допълнение следва да се посочи и това, че по принцип се касае за основание на напълно нов иск, което може да бъде въведено в исковата молба, съответно в преклузивните срокове по закон за това, които се ограничават до допълнителната искова молба. От изложеното до тук е видно, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което и обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. На ответниците - въззиваеми, с оглед изхода на настоящото производство, следва да бъдат присъдени направените от тях разноски. Искане в тази насока са направили единствено ответниците Е. Ж. П., Й. Д. П., Т. Д. П. и В. Щ. П.. Същите се свеждат до възнаграждението на ангажирания от тях адвокат. Представени са доказателства, от които се установява, че уговореното такова в размер на 700 евро е реално платено, поради което и тази сума следва да бъде възложена в тежест на ищеца - въззивник. Мотивиран от горното и по изложените съображения, Бургаският апелативен съд