Решение № 2126 от 30.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6929/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Йеттел България“ ЕАД, чрез адв. Н., срещу решение № 11650/13.06.2024г., постановено по гр. д. № 31585/2023г. на СРС, 28 с-в. Решението се обжалва в частта, в която са отхвърлени предявените от „Йеттел България“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 216 ЗЕС, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено, че Т. С. И., с ЕГН: ••••••••••, и адрес: ••••, дължи на „Йеттел България“ ЕАД, с ЕИК: 130460283, и адрес на управление: София, ж.к. „Младост“ 4, Бизнес парк – София, сграда 6, разликата над присъдените 107,96 лева до пълния предявен размер и пълния предявен размер от 119,28 лева (сто и деветнадесет лева и 28 стотники) – абонаментни такси; 46,99 лева (четиридесет и шест лева и 99 стотинки) – цена за услуги в Google Play Store – за периода 02.03.2021 г. – 14.05.2021 г., ползвани от номер ••••; 0,02 лева (две стотинки) – цена за услуга „връзка с клиента“, за периода 02.03.2021 г. – 14.05.2021 г., ползвана от същия номер; 180 лева (сто и осемдесет лева) – цена за кратки текстови съобщения (СМС) с добавена стойност, изпратени от телефонен номер •••• в периода 02.03.2021 г. – 14.05.2021 г. В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния закон. Излага доводи, че ответникът не е подал отговор на исковата молба, не се е явил в съдебно заседание и не е оспорил дължимостта на претендираните вземания. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат изцяло уважени, като основателни и доказани. Претендира разноски. В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - основателна. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че страните са обвързани от договор за мобилни услуги. Приел е, че събраните доказателства не са достатъчни за установяване на реално ползване на услугата, поради което е уважил единствено исковете за главница, представляваща сбор от абонаментните такси и е отхвърлил исковете за главница за разликата до пълния размер на претендираните суми, както и за услуги в Google Play Store, услуга „връзка с клиента“ и кратки текстови съобщения (СМС). Основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД се обуславя от установяването от въззивника ищец на наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на мобилни услуги, по силата на който ответникът се е задължил да заплаща абонаментна такса, че ищецът е изпълнил задълженията си и е предоставил достъп до мобилната мрежа и далекосъобщителните услуги, като за ответника е възникнало задължение за заплащането им. В тежест на ответника (при установяване на посочените обстоятелства) е да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца. От представения по делото договор за мобилни услуги, съдържащ подпис на представител на мобилния оператор и на ответника, и чийто подпис не е оспорен от последния, се установява, че между страните са съществували облигационни отношения. С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, правният спор се концентрира около обстоятелството длъжен ли е ищецът да доказва реално потребени мобилни услуги, при липса на оспорване, както и дали приложените разпечатки от билинг системата са достатъчни за установяване на това обстоятелство. Ответникът не е подал отговор на исковата молба, не се е явил в първото съдебно заседание, в нито един момент от производството не е оспорил предявените искове и приложените към исковата молба документи, приети като доказателства по делото. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Неподаването на отговор на исковата молба не означава, че искът е основателен и не освобождава съда от задължението му да обсъди и прецени събраните доказателства. Изтичането на срока за отговор по чл. 133 ГПК не лишава ответника от право на защита. Той може да извършва в своя защита всички процесуални действия, предвидени в ГПК, с изключение на тези, изчерпателно изброени в чл. 133 ГПК. В Решение № 48/25.04.2014 г. по гр.д. № 2410/2013 г. на ВКС, І г.о. се сочи, че преклузията на чл. 133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, но не обхваща правните изводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти. В Решение № 67/06.07.2010 г. по т.д. № 898/2009 г. на І т. о. и Решение № 27/16.04.2014 г. по т.д. № 1893/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. също се приема, че неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. С доклада по делото съдът е указал на ищеца, че в негова тежест е да установи потребление от страна на ответницата. Не е указано изрично, че не представя доказателства за установяване на това обстоятелство. Въпреки това въззивникът е представил фактури с детайлизирани справки, съдържащи дати, часове на разговора, вид услуга, стойност. Тези справки и отразеното в тях не са оспорени от ответника, както и въобще не е оспорено обстоятелството, че е използвал твърдените услуги. Действително справките представляват частни документи, но в случая същите не са оспорени и ценени заедно със събраните по делото доказателства, установяват реалното ползването на услугите от ответника. Отделно от това отчитането на месечното потребление на абонатите за всяка мобилна услуга при определяне на трафичните данни и включването им в клиентските фактури е изцяло автоматично, без човешка намеса и на практика вероятност за грешно отчетено потребление и трафични данни в така наречените билинг фактури, издавани на абонатите няма, а в случая и липсва оспорване за тарифирането и системата за издаване на фактури с посочено вътре потребление. С оглед на изложеното, поради несъвпадане изводите на двете инстанции решението следва да се отмени в обжалваните части. Предмет на въззивна проверка е и подадена от въззивника частна жалба срещу определение № 31885/28.07.2025г., с което съдът е оставил без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на ищеца „Йеттел България“ ЕАД за изменение на Решение № 11650/13.06.2024 г. по гражданско дело № 31585/2023 г. на Софийския районен съд, 28 състав, в частта за разноските. Жалбоподателят намира постановения акт за неправилен и незаконосъобразен. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно СРС е отказал да присъди разноски за адвокатско възнаграждение. Намира, че в представените договори за правна защита и съдействие се съдържат доказателства, че възнаграждението е платено в брой. Моли да бъде отменено обжалваното определение и постановено ново, с което да им бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещната страна не е депозирала отговор на частната жалба. Съдът, като прецени доводите на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от страна, имаща правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Действително, в представените по делото договори за правна защита и съдействие /л. 7 от ч. гр. № 4100/2023г. на СРС и л. 34 от гр. д. № 31585/2023 на СРС/ се съдържа отбелязване, че уговорената в тях сума от 480 лв., съответно 400 лв., е била заплатена в брой. Няма спор и, че процесуалният представител на въззивника е бил надлежно упълномощен, като това се установява не от договорите за правна защита и съдействие, с които само е уговорено адвокатско възнаграждение, а от представените пълномощни на л. 10 до л. 12 в заповедното и л. 11 до л. 13 в исковото производство. В договорите за правна защита и съдействие е посочено, че същите се сключват между „Йеттел България“ ЕАД, действащ чрез Б.Ж./Д.Ш./Д.К./ Д.Д./Е.Б., от една страна и от процесуалният представител от друга страна. Видно от представеното пълномощно на л. 14 от делото на СРС така посочените лица са упълномощени да представляват въззивника заедно или поотделно, като сключват от името на дружеството договори за правна помощ и съдействие. В случая обаче са изброени имената на всички лица, посочени в пълномощното, а договорът е подписан само от едно лице за „доверител“, като не става ясно дали е сред изброените и кое точно от тях е. Ето защо, правилни са изводите на СРС, че не може да се установи има ли уговорка за конкретен размер на възнаграждението, тъй като не се установява между кои лица е постигната. Поради изложеното частната жалба срещу постановеното определение следва да бъде оставена без уважение. По разноските: На въззивника, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 25 лв. за държавна такса. Доколкото сключеният договор за правна защита и съдействие е идентичен на представените в първоинстанционното производство, поради изложените по – горе съображение, адвокатско възнаграждение за въззивното производство не следва да се присъжда. На основание Закона за въвеждане на еврото в РБ, всички суми следва да бъдат присъдени в евро. Воден от изложеното, съдът