Решение № 230 от 23.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1735/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.( ГПК). С Рeшeниe № 761/07.02.2025 г., постановено по гр.д. № 20211100108248 по описа на Софийски градски съд, І ГО, 5 състав „МЕТРОПОЛИТЕН“ ЕАД е осъдено да заплати на М. Н. К. на основание чл. 49 от ЗЗД сумата от 25 001 лева – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени вследствие на закрито счупване на дясната бедрена шийка, причинено на 07.01.2020 г. в гр.София в метровлак по линия М1 на Метрополитен София, при падане на М. Н. К. вследствие загуба на равновесие, поради потегляне на метровлака, без да се изчака достатъчно време след затварянето на вратите, пътниците да заемат седалките, ведно със законната лихва, считано от 07.01.2020 г. до окончателното изплащане като в тежест на осъдения са възложени и разноски. Решението е обжалвано от „Метрополитен“ ЕАД, представлявано от юрк. Г. Т.-Д., наричано впоследствие ответник. Застъпва се теза, че не е доказано внезапно потегляне на мотрисата. Оспорва се и водачът на композицията да е в състояние да влияе върху ускорението, контролирано от Системата за управление на скоростите. Твърди се начинът на тръгване на влака и съответното ускорение да са заложени в параметрите на влака и в алгоритъма на управление на автоматиката му от завода-производител като смята за изключено твърдяното рязко потегляне. Определя злополуката като резултат на неположена от ищцата дължима грижа. Първоинстанционният съд е упрекнат в отчитане на неприложим към метрополитена закон. Оспорва и да съществува обективен измерител на възприетото от първоинстанционния съд достатъчно време преди композицията да потегли. Навежда довод, че необходимите мерки за безопасност в превозното средство – метро, са били осигурени. Иска се решението да бъде отменено изцяло. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. По жалбата не е депозиран писмен отговор. В съдебно заседание въззивникът чрез своя процесуален представител поддържа жалбата. В писмени бележки поддържа да не е установено нарушение на нормативно предписани правила, както и че машинистът не е в състояние да контролира ускорението на влака при потегляне. Навежда се довод, че не се установява виновно поведение на лице, на което е възложена работа от въззивника, за да бъде ангажирана отговорността му в контекста на непозволено увреждане. Процесуалният представител на М. К., наричана впоследствие въззиваема или ищца, оспорва жалбата. Претендират се разноски. Наведени са доводи в писмени бележки. Смята за установено, че увреждането е настъпило при изпълнение на договор за превоз на пътници, ангажиращо ответника да обезпечи сигурността на пътниците чрез осигуряване на необходимите приспособления за хващане на пътниците и възможност за наблюдение. При служебната проверка не се установява порок, засягащ валидността на обжалвания акт нито неговата допустимост в обжалваната част. Проверката на решението досежно формираните фактически и правни изводи при разрешаване на спора, извън приложението на императивна норма или отстояване на изрично възложен на съда интерес, е ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). Липсва спор досежно мястото и факта на увреждане, както и възприетия от първоинстанционния съд размер на обезщетението. Ето защо въззивният съд приема за установено, че на 07.01.2020 г. при потегляне на метро влак по линия М1 на Метрополитен София, ищцата е паднала, в резултат от което е получила счупване на шийката на тазобедрената става, наложило и артропротезиране. Спорът е ограничен до причината за падането, съдържанието и обема на задълженията на водача на метро влака и възможността да предвиди, съответно да предотврати увреждането. В исковата си молба ищцата е посочила, че след влизането си във вагона се хванала за нарочно приспособление до вратата и държейки се заходила да седне на седалката, намираща се вляво от нея, непосредствено до вратата на вагона. Докато сядала влакът потеглил много рязко, тя залитнала в посока на движението (надясно) и паднала на дясната си страна. В хода на въззивното производство ищцата конкретизира, че се е качила от първата врата на влака на метростанция „Опълченска“. С влизането вратите се затворили зад ищцата. Тя направила една или две крачки и с лявата ръка се хванала за вертикална дръжка до седалка, вляво от вратата. В момента когато заходила да седне и при хващане с дясната ръка за същата дръжка, влакът рязко потеглил, ръката й изпуснала дръжката и ищцата паднала на пода върху дясната си страна. Свидетелят И. – машинист-инструктор при ответника, сочи, че при потегляне се подава позиция 1 и следва позиция 2, с която се увеличава скоростта. От заключението на вещото лице доц. д-р инж. К. В. се установява, че при потегляне на влака се включват резистори с най-голяма стойност, а при ускоряване на движението се намаляват постепенно. Превключването се извършва автоматично като участието на машиниста е ограничено до поставяне на уреда за управление в режим тяга. Мотрисата има три тягови позиции. При потегляне на влака от станция контролерът се привключва от 0 на I позиция (малки тягови възможности, позволяващи маневриране на влака), след което на ІІ позиция – начало на потеглянето. При активиране на позиция потегляне влакът ускорява според автоматично заложен алгоритъм от порядъка на 0,6 m/s2 (според уточненото при защита на заключението). Вещото лице допълва също така, че ускорението умножено по масата създава сила (равняващо се на около 4,2 кг за човек с тегло от 60 кг.), което налага при потегляне на транспортното средство човек да се държи, за да не падне. В допълнителното си заключение вещото лице В. разяснява, че при хващане за вертикалния лост до вратата и завъртане около него, но без да се изпуска, човек може да седне на седалката без опасност от падане при потегляне на влака. При защита на заключението си вещото лице конкретизира, че захващането се влияе от мускулната сила, ръста, теглото и възрастта на пътника. При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното. Съгласно чл. 5 ГПК съдът дължи да определи приложимото към спора право въз основа на твърдяните от ищеца факти, очертаващи взаимоотношението му с ответника. В случая ищцата твърди да се е качила на метровлак по обслужвана от ответника линия. Тези твърдения сочат на постигнато съгласие ищцата да ползва предоставяна от ответника услуга – превоз на пътници. Първоинстанционният съд също е идентифицирал съдържанието на правоотношението с относими към договора за превоз правила, но спорът е подведен под правилата на непозволеното увреждане. Настоящият състав не намира основание за смесване на двата самостоятелни правни института. Деликтното правоотношение произтича от нарушена забрана да не се вреди другиму. Оттук следва, че защитеният обект е чуждото благо, а всеки друг правен субект бива задължен да го опази в състоянието му към момента на взаимодействие. Договорът обвързва волеизявилите страни (изрично или конклудентно) за постигане на определен резултат, средство за което е надлежното изпълнение на насрещни задължения. Затова и при деликта правоотношението възниква с факта на неправомерно причинената вреда. При договора вредата настъпва в рамките на предхождащо я правоотношение между страните и в резултат от липсващо или неточно изпълнение. При деликта задължението е предизвестено било от определена по съдържанието си забрана, било от конкретно правило за поведение. Договорно установената връзка предписва принципно различен подход. Поетият ангажимент изисква проактивност, насочена към реализация на договорения резултат. Затова и меродавна за надлежно изпълнение се явява грижата на добрия стопанин (чл. 63, ал. 2 ЗЗД). Всяка от страните по договора следва да подходи така, че да осигури постигане на обещаното, а и да съдейства на другата, когато това е необходимо за постигане на съгласувания резултат. Спецификата в правоотношенията води до разлика и в режима на отговорност. При деликта отговорността произтича от виновно поведение (чл. 45, ал. 1 ЗЗД), което предполага 1) нарушение на правило, независимо от начина, по който е утвърдено (противоправност) и 2) възможност за предвиждане и/или предотвратяване нежеланите от правовия ред последици. Възможността вредните последици от поведението да бъдат предвидени и/или предотвратени се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Правилата гарантират сигурността в общественото отношение. Несъобразяването с предизвестеното задължение ангажира отговорността на делинквента за всички вреди – имуществени и неимуществени. Отговорността може да бъде намалена при съпричиняване (чл. 51, ал. 2 ЗЗД), но не и да отпадне. При договора отговорността за обезвреда произтича от неположената необходима грижа. Съгласуваната воля и нефиксирано откъм поведение задължение по правило водят до ограничена отговорност. Съгласно чл. 82, изр. първо ЗЗД при неизпълнение на обезвреда подлежат предвидимите имуществени вреди – загуба и/или пропусната полза. При недобросъвестност обаче на поправяне подлежат всички вреди (чл. 82, изр. второ ЗЗД). Недобросъвестността изпразва от съдържание договорното правоотношение. Предвид утвърдената граница на отговорност дори и при недобросъвестност (пряка и непосредствена връзка), предписаното разширение включва както непредвидимите, така и неимуществените вреди. В тази връзка и с Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС е утвърдено разбирането, че неимуществените вреди подлежат на обезвреда и при договорно обусловено правоотношение. Липсва легално определение на термина недобросъвестност. ТР № 4/2012 г. визира като недобросъвестно знание за фактите, обуславящи потежката отговорност на длъжника, Същевременно законът признава право на страните по договор да уредят свободно отношенията си (чл. 9 ЗЗД), но не и да изключат отговорност при умисъл или груба небрежност (чл. 94 ЗЗД). След като критерий за надлежно изпълнение на договорно задължение е грижата, логично е и визираната степен на недопустимо поведение да се съизмери с тази грижа. Както доктрината, така и съдебната практика определят като израз на груба небрежност неположената елементарна грижа – тази, която би положил и най-небрежният човек в идентична ситуация. При тези съображения настоящият състав приема, че претендираното от ищцата право – възмездяване на неимуществени вреди, намира опора и в договорно обусловено правоотношение, на каквото сочат и обстоятелствата, предхождащи самото увреждане. Ищцата твърди да се е възползвала от предложена от ответника услуга за превоз, а вредата да е настъпила в хода на реализация на предложения превоз. Това налага отговорността на ответника да бъде преценена според спецификите на договорната отговорност. Понеже първоинстанционният съд е разгледал фактите и обстоятелствата, обуславящи и очертаното в случая договорно правоотношение, достигнатият различен извод за приложимия закон сам по себе си не обуславя отмяна на обжалвания акт. Съгласно изследваната и от първоинстанционния съд норма на чл. 369 ТЗ превозвачът дължи да осигури на пътника подходящи условия и сигурност при отчитане спецификата на превозното средство. Подходящите условия обезпечават удобство, постижимо при надлежно изпълнение на задълженията. Целената сигурност обаче, аналогично на деликтното правоотношение, изисква предотвратяване засягане на живота, здравето или имуществото на пътника. С оглед нормата на чл. 2, т. 1 от Закона за железопътния транспорт (ЗЖТ) правилата на чл. 74 и чл. 75 ЗЖТ не могат да намерят пряко приложение при метрополитена. При този подход настоящият състав не намира основание да прилага по аналогия идентифицираната като присъща за железопътния транспорт отговорност на превозвача. Не се установява друго нормативно утвърдено правило, което да детайлизира задълженията на метрополитена в контекста на сигурността на превоза. Ищцата не се позовава на относим към договора за превоз акт на доставчика, очертаващ базовото ниво на сигурност. От друга страна ответникът също не разкрива конкретни правила, обосноваващи нарочно създадена организация за обезпечаване на бланкетното изискване на чл. 369 ТЗ. Това налага спорът да бъде разгледан и разрешен в контекста на посочения законов текст. От заключението на вещото лице В. се установява, че при активиране на команда потегляне (тягова позиция ІІ) на използваното в случая превозно средство, водячът няма контрол върху степента на ускорение. Същевременно обаче само по себе си ускорението предпоставя опасност от падане, създаващо неудобство, а процесният случай разкрива и потенциал да предизвика съществено увреждане. При отчитане на тази специфика надлежното изпълнение на задължението за обезпечаване на сигурността на пътника повдига въпрос за ефективността на наличните средства, компенсиращи обективно съществуващия риск от увреждане на телесното му здраве. В отговор по исковата молба ответникът твърди влаковият състав да се ускорява равномерно и понеже машинистът няма никаква възможност да влияе върху стойността на ускорението, намира вината му за изключена. Автоматизираният процес на ускоряване утвърждава поведението на превозното средство като обичайно. От тази гледна точка предвид изяснените от вещото лице физични закони, падането се явява предвидим риск. От тази гледна точка изискуемата сигурност предполага създадена организация за предотвратяване реализацията на обективно съществуващия и предвидим риск от падане при потегляне на превозното средство. От заключението на вещото лице В. се установява, че конструктивно предвидените вертикални и хоризонтални лостове в пътническия салон могат да предотвратят падане на пътника, ако той се държи за тях (без да ги изпуска). Опасността от падане значително бива ограничена, когато пътникът е в седнало положение. Следователно, предписаното от закона задължение за превозвача е обективно постижимо при ефективно използване на предвидените за целта технически съоръжения. В контекста на чл. 369 ТЗ обаче превозвачът дължи да осигури предпоставките за очакваното съдействие, което включва освен наличие на подходящи технически средства, така и създадена организация, позволяваща достигане до и възползване от тях преди възникване на рисковата ситуация. Ищцата сочи да се е хванала за вертикалния лост с лявата си ръка, да е заходила за сядане и при предприета смяна на ръцете, поради рязко потегляне на превозното средство, да е загубила опора в лоста. Движението се основава на последователно преместване на тежестта от крак на крак, а смяната на ръцете е неизбежно при необходимото обръщане за сядане. Липсват обективни данни за позицията на тялото на ищцата в момента на потегляне на метровлака, но загубата на равновесие и изпускането логично могат да бъдат обяснени именно с компрометиран баланс в резултат на придадената инерционна сила от ускорението на превозното средство. Възниква въпросът кой следва да понесе неблагоприятните последици и съответно те включват ли претендираното в случая обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът, в качеството си на превозвач, не твърди, а и не установява ищцата да е пренебрегнала предписано й задължение да съдейства за предотвратяване на обективно съществуващия риск. Комбинация между нарушен баланс, констатирани заболявания АХП, ЗД тип 2, ХОББ (според отразеното в епикризите, идентифицирано и от вещото лице д-р Д.) и относително високата възраст, е в състояние да компрометира захвата и да доведе до твърдяното в случая изпускане. Според настоящия състав при осигуряване на недискриминационно отношение на база възраст и увреждания надлежното изпълнение на задължението по чл. 369 ТЗ задължава превозвача да обезпечи адекватни мерки за сигурността на пътника без оглед на конкретното му здравословно състояние. Настъпилото в случая увреждане е показателно за неизпълнено задължение по чл. 369 предл. второ ТЗ. Възниква въпросът дали поведението на машиниста може да се класифицира като груба небрежност, за да обоснове и отговорността на ответника за претърпяните от ищцата неимуществени вреди. Сигурността на пътника, независимо от типа превозно средство, е базова потребност. Без обезпечаването й правоотношението бива лишено от съдържание. Затова и средствата за обезпечаване на сигурността на пътника очертават минималните изисквания, ангажиращи дори и най-небрежния машинист. Игнорирането на такъв риск води до изпразване от съдържание на правоотношението. Както бе посочено вече нормата на чл. 82, изр. второ вр. чл. 94 ЗЗД приравнява лишеното от съдържание правоотношение на присъщия за деликта обем на отговорността. Оттук логично следва, че пропуск в очертаната насока води до груба небрежност. Избягването й предполага ангажимент за превозвача съобразявайки спецификите на конкретното превозно средство да въведе такава организация по управлението му, която реално да компенсира произтичащ от спецификата на превозното средство риск за здравето на пътниците. В този смисъл техническите средства не са достатъчни, за да обезпечат изискуемата от закона базова гаранция за осъществяване на превоза – предотвратяване на увреждането. В случая се установява, че позиция ІІ, предназначена да приведе метровлака в режим на движение между станциите, конструктивно следва позиция І, която също привежда влака в движение, но при по-малка тягова възможност. Както показанията на свид. И., така и описаният от вещото лице механизъм сочи на контролирано от машиниста придвижване на контролера от позиция 0, през позиция І на позиция ІІ, която едва се характеризира с неизбежното и неподвластно на контрол ускорение при потегляне. Следователно, машинистът е в състояние да определи кога да тръгне, но и колко време да задържи контролера в позиция І. Настоящият състав приема, че задържане на контролера в позиция І е в състояние да информира пътниците, че влакът потегля, а ниската тяга обезпечава възможност за адаптация към предстоящата фаза на осезаемо ускорение – предприемане на необходимите мерки за стабилизиране на положението. Това е необходимо, но и достатъчно, за да обезпечи възможност за пътниците да се възползват от предвидените технически средства за безопасност – вертикални и хоризонтални лостове, съответно обособени места за сядане. Ответникът не оспорва твърдяното от ищцата внезапно потегляне. Поддържаната теза, че машинистът няма контрол върху ускорението налага да се приеме за задействана в случая тягова позиция ІІ без предхождащо задържане на контролера в позиция І. Прибързаното придвижване на контролера в позиция ІІ обяснява и безспорната в случая изненада за ищцата, което в кР. сметка я е лишило от възможност да устои на неизбежното ускорение. Споделената оценка от свидетеля И., че ускорението не се влияе от работата на машиниста освен че не се ползва с доказателствена тежест, е и логически неиздържана. Макар че машинистът не може да повлияе пряко на конструктивно зададените степени на тяга, всяка със свой специфичен режим на движение, изцяло от него зависи кога да активира всяка от тях и колко време да я ползва. Без правно значение остава неустановеното в процеса нормативно вменено му задължение за очертаното дължимо поведение. Обективният подход за оценка на минимално дължимото поведение лишава от значение субективното преживяване у конкретния машинист. От показанията на свид. И. не се установява на очертаната мярка да е отдадено нужното внимание и в организирания от ответника обучителен процес. Грижата като критерий за изпълнение на договорно задължение предполага идентифицирана потребност и адекватен подход за нейното посрещане. В изискуемата в случая степен на елементарност необходимо, но и достатъчно е наличие на обективна възможност за възприемане на риск от увреждане и за предотвратяване на вредата. В случая не се оспорва, че инцидентът е настъпил при предприето от страна на ищцата сядане – възможност, в максимална степен гарантираща нейната сигурност. Наличието на свободно място, към което ищцата е подходила, обезсмисля обсъждането на условията за сигурност при правостоящ поради запълване на обективно ограничените места за сядане. Конструктивно предвидените средства – лостовете, сами по себе си са негодни да обезпечат сигурността, без да е гарантирана възможност за достигане до тях, а и за напасване на тялото към специфичната ситуация, провокирана от изненадващо за пътника и неконтролирано от него привеждане в движение. Задържане на контролера в позиция І обезпечава представа у пътника за настъпилата промяна и възможност за адаптиране към предстоящата осезаема промяна при кинематичната характеристика на движението след привеждане на контролера в позиция ІІ. По изложените съображения настоящият състав приема, че пренебрегнатата междинна фаза на привеждане на метрото в движение е проява на груба небрежност в посочения вече смисъл, ангажиращо отговорността на ответника и за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Понеже в настоящото производство не е повдигнат спор досежно размера на обезщетението безпредметно остава обсъждането на събраните в тази насока доказателства. При достигане до същия краен извод – дължимо обезщетение от ответника на ищцата, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като се укаже приложимото в случая право. По разноските При установения изход от спора във въззивното производство сторените от въззивника разноски следва да бъдат възложени в негова тежест, което и с оглед нормата на чл. 236, ал. 1, т. 6 вр. чл. 81 ГПК да бъде огласено с решението. Въззивникът дължи да възмезди въззиваемата и за сторените от нея разноски във въззивното производство. Задължението на съда да осигури поисканата защита включва и осигуряване на предпоставките за изпълнение на паричното задължение. Негов изразител е паричната единица. С влизане в сила на Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) настъпи промяна в законното платежно средство в Република България, поради което утвърденото с настоящото решение вземане следва да бъде определено в официалната понастоящем валута – евро. Определена според чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ равностойността на 1730 лв. възлиза на 884,53 евро, която сума следва да бъде присъдена на въззиваемата. Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, 1-ви граждански състав