Решение № 425 от 21.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12606/2025 г.

Производството е по чл.258-273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Е. И. И., действаща в лично качество и като майка и законен представител на Д.К. Н., роден на •••••••• г., срещу Решение № 8422/12.05.2025 г. по гр.д. № 11376/2024 г. по описа на Софийски районен съд в частта на определения срок на мярката за защита на малолетния по чл.5, ал.1, т.3 от Закон за защита от домашно насилие (ЗЗДН) и в частта на определените мерки за защита на пълнолетния въззивник. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на съдебното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост в обжалваните части. Желае се изменение на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което да бъде определен осемнадесет месечен срок на мярката по чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН по отношение на детето Д., както и налагане на мярка по чл.5, ал.1, т.3 ЗЗД, изразяваща се в забрана на К. Д. Н. да приближава Е. И. И. на разстояние по – малко от 200 метра за срок от осемнадесет месеца. В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемата страна К. Д. Н. е депозирал отговор, с който оспорва подадената въззивната жалба. К. Д. Н. е депозирал въззивна жалба срещу Решение № 8422/12.05.2025 г. по гр.д. № 11376/2024 г. по описа на Софийски районен съд в частта, в която е уважена молбата за защита по реда на ЗЗДН на Е. И. И., действаща в лично качество и като майка и законен представител на Д.К. Н., и срещу него е издадена заповед за защита с мерките по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 ЗЗДН по отношение на детето и с мярката по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗД спрямо пълнолетния молител. В жалбата са изложени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения и проявена предубеденост на съдебния състав, както и за необоснованост и неправилност на съдебното решение в атакуваната част. Отправно е искане за отмяна на решението на първата инстанция в атакуваната част и постановяване на друго, с което сезиращата молба за защита да бъде в цялост отхвърлена. Претендира присъждане на сторените в първоинстанционното и въззивното производство разноски. В предоставения от първоинстанционния съд срок Е. И. И., действаща в лично качество и като майка и законен представител на Д.К. Н., е депозирала отговор, с който оспорва въззивната жалба на К. Д. Н.. Жалбите са допустими. Подадени са в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от страни в първоинстанционното производство, притежаващи правен интерес от обжалването, насочени са срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Е. И. И., действаща в лично качество и като майка и законен представител на малолетния й син Д.К. Н., за защита от домашно насилие, извършено от К. Д. Н. на 30.01.2024 г. по отношение на детето и на 22.02.2024 г. спрямо нея и малолетния Д., описано в молбата. Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за извършено от него насилие. С Решение № 8422/12.05.2025 г. по гр.д. № 11376/2024 г. по описа на СРС е издадена заповед за съдебна защита срещу К. Д. Н. като е задължен, на основание чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН, да се въздържа от актове на домашно насилие по отношение на Е. И. И. и Д.К. Н., наложена му е забрана, на основание чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН, да приближава на разстояние по-малко от 200 метра Д.К. Н. за срок от една година и три месеца, считано от 01.03.2024 г., с изключение на сградата на детски контактен център във Фондация „Център отворена врата“, адрес: гр. София, ж.к. „Хиподрума“, ул. ••••••••, сградата на компетентната ДСП по местоживеене на детето или друго място, определено от органа за закрила на детето, включително сгради на доставчик на социални услуги, на които детето Д. е потребител, за провеждане на срещи между подрастващия и бащата К. Д. Н., при следните условия: с честота на срещите в детски контактен център във Фондация „Център отворена врата“ осем пъти месечно - всяка втора и четвърта седмица от месеца в петък и събота, както и всяка първа и трета седмица от месеца във вторник и четвъртък, всяка една от срещите да се провежда в присъствие на психолог и в отсъствие на майката Е. И. И.; продължителността на всяка среща да се определя от ръководителя на детския контактен център или от посочен от него експерт-психолог в центъра, който да уведомява поне два дни предварително К. Д. Н. и Е. И. И. за началния час на всяка от срещите, както и за тяхната продължителност и е задължена Е. И. И. или определено от нея пълнолетно лице да осигурява присъствието на детето Д.К. Н. в детския контактен център, при съобразяване на предварителното уведомяване от страна на ръководителя на центъра или на посочения от него експертпсихолог относно времето, в което малолетното дете Д. следва да присъства за провеждане на всяка от срещите му с бащата К. Д. Н., като е посочено, че определените от съда дни могат да бъдат променени по взаимно съгласие на страните и ръководителя н а детския контактен център във Фондация „Център отворена врата“ или от посочен от него експерт психолог в центъра. Със съдебното решение ответникът предупреден, че неизпълнението на заповедта представлява престъпление по чл. 296, ал. 1 НК и при нарушение на заповедта полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. К. Д. Н. е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 25 лева, а на Е. И. И. – сторените в производството разноски в размер на 2 113 лева. С атакувания съдебен акт е обявена за изгубила действие заповед за незабавна защита № 68/01.03.2024 г., на основание чл.19 ЗЗДН, и същата е отменена при приложение на разпоредбата на чл.253 ГПК. Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивният срок по чл.10, ал.1 ЗЗДН от пострадалите лица в лично качество (чл.8, т.1 ЗЗДН). Изрично в разпоредбата на чл.8, т.2 от същия нормативен акт се предвижда, че всеки от родителите може да предяви молба за защита на детето си от домашно насилие като негов процесуален субституент, а не като негов законен представител, какъвто не е настоящият случай. Налице е валидно сезиране на СРС от процесуално легитимирани страни. Страните не спорят и въз основа на приобщеното като писмено доказателство по делото удостоверение за раждане се установява, че въззивникът и въззиваема страна Е. И. И. и въззиваемата страна и въззивник К. Д. Н. са родители на детето Д.К. Н.. Поради това ответната страна по сезиращата молба попада в обхвата на чл.3, т.3 и т.4 ЗЗДН, срещу когото сочените пострадали лица могат да търсят защита по реда на този закон. Доводите във жалбата жалба на К. Н. касаят неправилно установена фактическа обстановка, неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото и допуснати съществени процесуални нарушения при събирането на доказателства. Не е спорно в производството и се доказва от представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства, че с Решение от 26.11.2019 г. по гр.д. № 25817/2019 г. по описа на СРС е прекратен сключения между пълнолетните страни граждански брак и е утвърдено постигнато между тях споразумение, по силата на което родителската отговорност по отношение на сина им Д. е възложено на майката, при която е определено той да живее, а на бащата е фиксиран режим на лични отношения с детето, включващ право бащата да вижда и взима детето от дома на майката, след навършване на двегодишна възраст от малолетното, всяка втора и четвърта седмица от месеца за времето от 17:00 часа в петък, а в случай, че детето посещава детско или учебно заведение, след приключване на учебните занятия, до 19:30 часа в неделя с приспиване, както и всяка първа и трета седмица от месеца във вторник и четвъртък за времето от 17:00 часа до 20:00 часа, тридесет дни пред месец юли или август ежегодно, нечетните години от 17:00 часа на Разпети петък до 19:30 часа на Светлия понеделник и от 10:00 часа на 24.12. до 19:30 часа на 26.12., четните години от 10:00 часа на 30.12. до 18:00 часа на майските официални празници през нечетните години, ежегодно от 17:00 часа на 24.04. до 17:00 часа на другия ден с приспиване, един ден преди или след рождения ден на детето за времето от 09:00 часа до 19:00 часа и първите три работни дни от пролетната и зимна ваканция. В сезиращата молба и представената с нея декларация е описан акт на упражнено на 30.01.2024 г. физическо насилие спрямо детето Д., изразяващо се в хващане от бащата на главата на малолетния с ръце и блъскането й в ъгъла между стената и дивана на спортна зала, разположена в гр.София, ул. „••••••••“ № 15, при което подрастващия си ударил главата в твърдата облегалка на дивана. Въз основа на два броя амбулаторни листа за преглед на пациент № 022837/30.01.2024 г., издаден от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, копие на амбулаторна книга на Неврохирургичен кабинет в същото здравно заведение, приетата в първоинстанционното производство Съдебна медицинска експертиза и изслушването на вещото лице съдебен медик въззивният съд приема, че на 30.01.2024 г. при детето Д. е регистрирано мекотъкънно травматично увреждане в дясна околоочна област, причинено от механично действие с неголяма травмираща сила на твърд тъп предмет с ограничена по площ контактна повърхност. Механизмът на възникване на травматичното увреждане не може да бъде установен от декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Декларацията за извършено насилие спрямо малолетно дете, подадена от неговия законен представител, е недопустимо доказателствено средство (арг. от чл.9, ал.3 вр. чл.8, т.1 ЗЗДН). Законодателят е предвидил възможността за прилагане на декларация чл.9, ал.3 ЗЗДН единствено по отношение на лицата по чл.8, т.1 ЗЗДН - пострадалото лице, ако е навършило четиринадесетгодишна възраст или е поставено под ограничено запрещение. В случая детето Д. не е попадал в този кръг лица към момента на сезиране на съда и липсва правна възможност да декларира обстоятелства по реда на чл.9, ал.3 ЗЗДН посредством своята майка, въпреки представителството по закон (чл.28, ал.4 ГПК). Наказателната отговорност е лична, а като малолетно лице, Д. не е носел наказателна отговорност, респективно не разполагал с възможността да декларира извършеното насилие под страх от отговорност по реда на чл.313 НК за невярно деклариране, включително чрез законен представител. В представения със сезиращата молба амбулаторен лист са отразени анамнезни данни на майката и детето, които сочат, че травмата е причинена след бутане от бащата, в резултат на което подрастващият паднал от собствен ръст и си ударил околоочната област вдясно. В представения от здравното заведение лист за преглед на пациент № 022837/30.01.2024 г. се установява отбелязване в анамнезните данни, че детето е прието с оплакване за падане и удар на лицето в областта на дясното око. При съпоставка на вписаните анамнезни данни и предвид изслушването на вещото лице съдебен медик съдът приема, че се касае един описан механизъм на възникване на увредата, който включва бутане, падане и удар. При преценка на анамнезните данни съдът отчита, че въззивникът и въззиваема страна Е. И. И. не е била очевидец на инцидента и основния източник на сведения е самият малолетен. По време на проведеното от АСП, Д „СП“ – Възраждане социално проучване се установява, че пред социален работник детето Д. е разказало за инцидента в спортния център, като е обяснило, че след края на тренировката баща му направил опит да му попречи да излезе от спортната зала и го е хванал за главата, той се опитал да се измъкне, родителят го бутнал в стената и то си ударило главата и окото в дивана. Пред вещото лице психолог малолетният е посочил, че веднъж е бил бутнат от баща си и си е ударил окото на дивана. От заключението на приетата в първоинстанционното производство Съдебна психологична експертиза (СПЕ) се установява, че подрастващият е доминантен, на моменти проявява агресивно поведение към баща си (често го бута и удря), има усещане, че може да контролира нещата и така да наказва баща си. Детето споделя, че баща му често го дърпа, иска да го гушка и прегръща, но то не желае подобен контакт и това му създава усещане за психическо, физическо и емоционално страдание. Д. лесно се разстройва, когато се удари и е много чувствителен към наличието на синини по тялото си. Инцидентът на 30.01.2024 г. не се разпознава от малолетния като силен негативен момент или силно запомнящо се събитие. То е разказано като илюстрация на често срещано поведение на този родител, който го дърпа за ръка и иска да го прегръща. Последното се възприема от детето негативно и води до прояви на агресия и съпротива, което въвлича в усещанията майка си и баба си по майчина линия, така последните стават съпричастни на този процес и инстинктивно защитават подрастващия. Анализът и съпоставката на показанията на двете свидетели, станали очевидци на инцидента на 30.01.2024 г. и даденото на същия описание от детето налагат извод, че травматичното увреждане при Д. не е резултат от директен, насочен към детето удар, а е такъв, възникнал в процеса на интеракцията на малолетния с бащата, който му е препречил пътя на излизане от спортната зала, опитал е да осъществи физически контакт с малолетния, поставяйки ръка на главата му, като последвалата реакция на детето, опитващо се да се измъкне от нежеланото съприкосновение е довело до удар на лицето в областта на дясното око в дивана на спортния център. Независимо от някои вътрешни неточности в показанията на свидетеля М.Н. К. и противоречието им с останалата доказателствена маса относно момента, в който е обсъждан видеоклипа на въззиваемата страна и въззивник К. Н., то от същите може да се изведе, че детето се дърпало от бащата, последният направил бързо движение с ръка, но без да замахва и Д. се ударил от дивана. Подобно се установява от показанията на свидетеля Д.Ц.Ц., която посочва, че бащата е приклещил сина си между касата на вратата и дивана, детето се опитвало да излезе, като в този момент бащата бил поставил ръката си върху главата на детето, последвал писък от малолетния, който се затичал към нея, плачейки с поставена на окото си ръка и казало, че баща му го блъснал и му ударил главата. Пресъздадения от свидетелите К. и Ц. инцидент на 30.01.2024 г., установеното от СПЕ отхвърлящо отношение на детето Д. към неговия баща, нежеланието и негативните реакции на малолетния при допир с бащата, възприемано от малолетния като физическо и психическо насилие, съчетани с лесното му разстройване при удар, породено от страх да не получи синина, дават основание на въззивния съд да приеме, че ударът на детето от дивана на 30.01.2024 г. не е резултат от целенасочено агресивно действие на бащата по причиняване на болка и страдание за постигане на определен доминантен ефект по отношение на малолетния Д., поради което и не попада в обхвата на чл.2 ЗЗДН. Следва да се посочи, че твърденията в сезиращата молба за хващане от бащата с две ръце на главата на детето и блъскането й в ъгъла между стената и дивана не намират опора в доказателствената съвкупност по делото, включително в показанията на свидетелите на пълнолетния молител в първоинстанционното производство. Въззивният съд не споделя изводите в обжалвания съдебен акт, че декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗД от 28.02.2024 г. е годно доказателствено средство за установяване на твърдения акт на домашно насилие на 22.02.2024 г. по отношение на въззивника и въззиваема страна И., доколкото в нея се описва акт на домашно насилие, осъществен на 23.02.2024 г. Следва да се посочи, че в тази декларация отсъства и посочване на мястото, на което се твърди да е осъществено физическо съприкосновение между пълнолетните страни. От заключението на изготвената по делото съдебно – техническа експертиза (СТЕ) се установява, че в изследваните видео файлове, включително от твърдяната срещите на страните на 22.02.2024 г., не се наблюдава съприкосновение между лицата, чиито действия за заснети, поради което същият не доказва описаното в сезиращата молба или декларацията към нея действия на въззивника и въззиваема страна К. Н., изразяващи се в блъскане на въззивника и въззиваема страна И., вследствие на което същата изгубила равновесие и паднала странично в касата на входната врата на блока, в който е разположен домът на майката и детето. Съдържанието на записания на файловете разговор от същата среща разкрива опит на бащата да осъществи контакт с детето, да го заведе на тренировка и да го върне до дома му. Въпреки отсъствието на лицево – идентификационна експертиза следва да се приеме, че на тези видео файлове е вкопирано поведение на страните, доколкото последното не е било оспорено в производството. Следва да се посочи, че желанието на бащата за контакт с детето на 22.02.2024 г. е съобразено със съдебно одобрения режим на лични контакти със сина му Д. (трета поредна седмица от месеца, в която всички дни от седмицата са в този месец, ден четвъртък), а срещата се е осъществила на фона на установения по делото родителски конфликт, в който малолетният е въвлечен и отказа му за интеракция с бащата (виж изводите в социалния доклад и констатациите в СПЕ). Данни за описаното в сезиращата молба бутане на Е. И. се съдържат в показанията на свидетеля Д.Ц.Ц., които съдът подлага на критичен анализ с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК и предвид близката й родствена връзка с молителите в първоинстанционното производство. Този анализ налага извод, че показанията на свидетеля относно поведението на страните на горепосочената дата се различава от твърденията в сезиращата молба (в последната липсват изложени твърдения, че К. Н. е препречил пътя на Е. И., детето Д. и свидетеля Ц. на излизане от входа, както и да ги е ритал по време на придвижването до спортния център, в който тренира малолетният). Даденото от този свидетел описание на събитията, довели до удар на Е. И. в металната каса на входната врата на горепосочената дата в дадените в настоящето производство показания се отличават от тези по пр.пр. №19547/2024 г. по описа на Софийска районна прокуратура. По отношение на новите актове на домашно насилие в периода 26.07.2024 г.- 19.10.2024 г., на 19.10.2024 г., в периода 02.09.2024 г. – 05.09.2024 г., на 02.10.2024 г., на 16.10.2024 г., на 21.10.2024 г., на 05.09.2024 г. и нa 25.09.2024 г.. , описани в допълнителна молба от 28.10.2025 г., следва да се посочи, че в текстовото съдържание на плакатите, с които е облепен паркираният пред жилищния блок на Е. И. автомобил, преместен на 19.10.2024 г. на разположена в близост спирка на масовия градски транспорт, както и в тези, които е носил К. Н. пред офис на „Уникредит Булбанк“ АД не се съдържат заплахи, унизителни за честта и достойнството на пълнолетния молител твърдения, набеждаване в престъпление или разгласяване на неверни позорни обстоятелства, свързани с поведението на майката, със съзнание, че същите е отговарят на действителността, но са оповестени с намерение за целенасоченото увреждане на емоциите на този родител, доминация, контрол или принуда. Разгласяването на твърдението на бащата, че от 13.10.2023 г. не може да вземе сина си, че детето е отчуждавано от него, от баба си и дядо си не могат да се възприемат недвусмислено като умишлено сериозно засягане на психологическата неприкосновеност на молителите в първоинстанционното производство, поради което въззивния съд не споделя виждането, че обективирането на изявлението по начин, позволяващ да бъде възприето от поне едно трето лице или от молителите попада в обхвата на чл.2 ЗЗДН. Същевременно съдържанието на поместения в интернет пространството видео клип, достъпван чрез сканиране на двуизмерния баркод на плакатите не е посочено в уточнителната молба и представената с нея декларация от 27.10.2024 г., не се установява и от изслушаните по делото свидетелски показания, поради което не може да бъде прието, че същият съдържа обидни или клеветнически твърдения. Не се доказва осъществяване на допълнително въведения с молбата от 28.10.2025 г. акт на психическо домашно насилие по отношение на детето Д., доколкото декларацията от 27.10.2024 г. в тази част е негодно доказателствено средство по вече изложените съображения относно първата по време декларация на майката за осъществен акт на насилие по отношение на малолетния. Осъществяването на този твърдян акт на насилие се опровергава от показанията на свидетеля К.В.Б., психолог, наблюдаващ срещите на бащата и детето в контактния център, където се сочи, че е осъществен този акт на психическо домашно насилие спрямо подрастващия. Показанията на последната относно наблюденията на интеракцията между Д. и бащата му са в унисон с изводите на вещото лице, отразени в приетата по делото СПЕ за отхвърлящо поведение на детето. Присъствието на бащата на 25.09.2024 г. в посещаваното от детето детско заведение за организирана родителска среща след напускането на подратсващия не представлява акт на целенасочено засягане на психическата неприкосновеност на молителите в първоинстанционното производство и не нарушава заповедта по чл.18 ЗЗДН от 01.03.2024 г. Доказателствената съвкупност по делото не дава основание на съда да направи единствено възможен извод, че поведението на въззиваемия на посочените в сезиращата молба и тази от 28.10.2024 г. представлява умишлен акт на силно изразена доминанстност, насочена към поставяне на въззивниците и въззиваеми страни Е. И. и Д. Н. инцидентно или трайно в зависимо и подчинено положение и целящо настъпване на неблагоприятни вредни последици за тях, изразяващи се в нараняване, унижение, тормоз или отнемане на свобода. По изложените съображения първоинстанционното решение следва да бъде отменено и да бъде отказано издаване на заповед за съдебна защита за описаните в молбите от 29.02.2024 г. и от 28.10.2024 г. актове на домашно насилие. С оглед изхода от спора въззивникът и въззиваема страна Е. И. И. следва да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 12,78 евро (25 лева) за молбата й за защита и държавна такса за разглеждане на въззивната жалба в размер на 6,39 евро (12,50 лева). С оглед пар.1а ЗЗДН вр.чл.78, ал.3 ГПК на нея не се следват разноски, но дължи на въззивника и въззиваема страна К. Н. сторените във въззивното производство разноски в размер на 409,03 евро (800 лева) за адвокатско възнаграждение, за чието заплащане е представен преводно нареждане от 04.06.2025 г. Възражение по чл.78, ал.5 ГПК по отношение на разноските във въззивното производство не е наведено. На въззивника и въззиваема страна К. Н. се следват и сторените в първоинстанционното производство разноски с оглед изхода от спора пред въззивния съд. Същият е сторил разноски в размер на 920,33 евро (1 800 лева) за адвокатско възнаграждение и 643,64 евро (1 258,85 лева) за депозит за свидетели и експертизи. С оглед продължителността на производството пред първоинстанционния съд, големия брой съдебни заседания, събрания доказателствен обем, броя на посочените в сезиращата молба и тази от 28.10.2024 г. актове на домашно насилие, то възражението на въззивника и въззиваема страна Е. И. по чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно. Така мотивиран, Софийски градски съд