Решение № 7425 от 22.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 13133/2023 г.

Производството е за съдебна делба във фазата по извършването.

С влязло в сила Решение № 327 от 08.01.2025 г. на СРС на основание чл. 344, ал.1 ГПК във вр. с чл. 34, ал. 1 от ЗС е допуснато извършването на съдебна делба между С. Й. Н., ЕГН ••••••••••, и Р. И. Д., ЕГН ••••••••••, на следните недвижими имоти:

САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор ••• (тридесет и седем хиляди деветстотин и четиринадесет точка шест хиляди

осемстотин четиридесет и три точка двеста тридесет и осем точка едно

точка две) по кадастралната карта и кадастралните регистри на ••

община Столична, област София (столица), одобрени с Заповед № РД-18-

76/21.12.2010 год. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: ••• (едно „б"), ет. 2 (две), който самостоятелен обект се намира на етаж 2 (две) в сграда с идентификатор ••, ведно с прилежащите му 3/9

ид.ч. от Поземлен имот с идентификатор •• (тридесет и седем хиляди

деветстотин и четиринадесет точка шест хиляди осемстотин четиридесет

и три точка двеста тридесет и осем),

при следните квоти: Р. И. Д., ЕГН •••••••••• – 2/3 ид.ч. от Самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••• и 2/9 от Поземлен имот с идентификатор •• и С. Й. Н., ЕГН •••••••••• – 1/3 ид.ч. от Самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••• и 1/9 от Поземлен имот с идентификатор ••

2. СГРАДА с идентификатор ••.4 (тридесет и седем хиляди деветстотин и четиринадесет точка шест хиляди осемстотин четиридесет и три точка

двеста тридесет и осем точка четири) по кадастралната карта и кадастралните регистри на •• община Столична, област София (столица),

одобрени със Заповед № РД-18 76/21.12.2010 год. на Изпълнителния

директор на АГКК, с адрес на сградата: ••• (едно „0"), която сграда е

разположена в поземлен имот с идентификатор •• (тридесет и седем

хиляди деветстотин и четиринадесет точка шест хиляди осемстотин

четиридесет и три точка двеста тридесет и осем), с застроена площ от 25

(двадесет и пет) квадратни метра, брой етажи: 1 (един), брой

самостоятелни обекти в сградата: няма данни, с предназначение: друг

вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, стар

идентификатор: няма, номер по предходен план: няма;

при следните квоти: С. Й. Н., ЕГН •••••••••• – 1/3 ид.ч. и Р. И. Д., ЕГН •••••••••• – 2/3 ид.ч.

Със същото съдебно решение е допусната и съдебна делба между С. Й. Н., ЕГН ••••••••••, Р. И. Д., ЕГН ••••••••••, и М. Т Д., ЕГН ••••••••••, на следните недвижими имоти:

Сграда с идентификатор •• (тридесет и седем хиляди деветстотин и четиринадесет точка шест хиляди осемстотин четиридесет и три точка

двеста тридесет и девет точка едно) по кадастралната карта и кадастралните регистри на ••, община Столична, област София

(Столица), одобрени със Заповед № РД -18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на сградата: ••,

Сграда с идентификатор •• (тридесет и седем хиляди деветстотин и четиринадесет точка шест хиляди осемстотин четиридесет и три точка

двеста тридесет и девет точка три) по кадастралната карта и кадастралните регистри на ••, община Столична, област София

(Столица), одобрени със Заповед № РД -18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на сградата: ••,

Поземлен имот с идентификатор ••(тридесет и седем хиляди деветстотин

и четиринадесет точка шест хиляди осемстотин четиридесет и три точка

двеста тридесет и девет ) по кадастралната карта и кадастралните

регистри на ••, община Столична, област София (Столица), одобрени със Заповед № РД -18-76/21.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК,

с адрес на сградата: ••,

при следните квоти: С. Й. Н., ЕГН •••••••••• – 1/6 ид.ч.; Р. И. Д., ЕГН •••••••••• – 1/6 ид.ч.; Р. И. Д., ЕГН •••••••••• и М. Т Д., ЕГН •••••••••• – общо 4/6 ид.ч., притежавани в режим на СИО.

В първото съдебно заседание след допускане на делбата са приети за разглеждане претенциите на С. Н. срещу Р. Д. и М. Д., впоследствие конкретизирани след допълнителни указания на съда, по сметки с правно основание чл. 346 ГПК и чл. 31, ал.2 от ЗС за заплащане на обезщетение от Р. Д. за периода от 28.11.2024 г. до 28.04.2025 г. в общ размер на 1 750 лв. (хиляда седемстотин и петдесет лева), представляваща обезщетение за лишаване от ползване за гореспоменатия период на недвижими имоти с идентификатори ••, ••, •• и от както и за заплащане на обезщетение за периода от 13.12.2024 г. до 28.04. 2025 г. от М. Д. в общ размер на 1575 лв., представляващо обезщетение за лишаване от ползване за гореспоменатия период на недвижими имоти с идентификатори ••, ••, ••. На основание чл. 344, ал.2 от ГПК прави искане за заплащане на обезщетение от ответниците за периода 29.04.2025 г. (дата на заявяване на претенциите в осз) до окончателното извършване на делбата, както следва:

Р. Д. да му плати за сграда с идентификатор •• = 250,00 лв. на месец; за сграда •• = 50,00 лв. на месец; за и поземлен имот с идентификатор •• =

50,00 лв. на месец.

М. Д. да му плати за сграда с идентификатор •• = 250,00 лв. на месец; за сграда •• = 50,00 лв. на месец; и за поземлен имот с идентификатор •• =

50,00 лв. на месец.

В първото съдебно заседание след допускане на делбата са приети за разглеждане претенциите на Р. Д. срещу С. Н., впоследствие конкретизирани след допълнителни указания на съда, по сметки с правно основание чл. 346 ГПК и чл. 31, ал.2 от ЗС за заплащане на обезщетение от С. Н. за периода от 20.12.2024 г. до 20.04.2025 г. в общ размер на 1 400 лв. (хиляда и четиристотин лева), представляваща обезщетение за лишаване от ползване за гореспоменатия период на недвижими имоти с идентификатори ••• и ••.4. На основание чл. 344, ал.2 от ГПК прави искане за заплащане на обезщетение от ищеца за периода 29.04.2025 г. (дата на заявяване на претенциите в осз) до окончателното извършване на делбата, както следва: по 300 лв. на месец за 1/3 от Самостоятелен обект в сграда с •••; по 50 лв. на месец за 1/3 от спомагателна сграда с идентификатор ••.4.

По делото са представени писмени доказателства от ищеца във връзка с искането му за сметки – два броя нотариални покани до ответниците за заплащане на месечен наем в размер на 350 лева, поради възпрепятстване на възможността му да упражнява правото си на собственост върху сграда с идентификатор ••, сграда с идентификатор ••, както и поземлен имот с идентификатор ••.

В установения от съда срок е постъпил отговор от ответниците, с който същите изцяло оспорват твърденията на ищеца. Твърдят, че те никога не са възпрепятствали ищеца да ползва имотите. Твърдят, че същият има ключ, предаден му от праводателката му. Представят писмени доказателства.

По делото са представени писмени доказателства от ответника Р. И. Д. във връзка с искането му за сметки – нотариална покана до ищеца за заплащане на месечен наем в размер на 350 лева, поради възпрепятстване на възможността му да упражнява правото си на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••• и сграда с идентификатор ••.4.

В установения от съда срок е постъпил отговор от ищеца, с който той отхвърля искането като неоснователно. Твърди, че не живее в тези имоти постоянно, следователно не дължи обезщетение и претенциите на Р. Д. са неоснователни.

В хода на втората фаза по извършване на делбата е прието и заключение на съдебно-техническа и оценителна експертиза. В него вещото лице е посочило пазарна стойност на всеки един от процесните имоти и среден пазарен наем, както следва: Самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••• – 193 775 лв. (99 076 евро) пазарна цена и пазарен месечен наем в размер на 764 лв. (390 евро); Сграда с идентификатор ••.4 – 41 513 лв. (21 225 евро) пазарна цена и пазарен месечен наем в размер на 176 лв. (90 евро); Триетажна сграда с идентификатор •• – 595 417 лв. (304 431 евро) пазарна цена и пазарен месечен наем в размер на 2660 лв. (1 360 евро); Сграда с идентификатор •• – 44 142 лв. (22 570 евро) пазарна цена и пазарен месечен наем в размер на 186 лв. (95 евро); Поземлен имот с идентификатор •• – 45 716 лв. (22 570 евро) пазарна цена и пазарен месечен наем в размер на 382 лв. (195 евро).

В заключението на вещото лица са представени три алтернативни начина за реално разделяне на делбеното имущество.

По делото са събрани свидетелски показания от двама свидетели. Първият е от страната на Р. Д. и М. Д., В С.а Д. – майка на Р. Д.. Съдът дава вяра на показанията на свидетелката в следните части: Свидетелката живее в новата къща (••). Същата заявява, че С. Н. има ключове и съответно достъп до “старата къща” (идентификатор •••) и го е виждала многократно там. Твърди, че когато дъщеря и е била жива, е дала на последната ключ от старата къща. След като внучка и е продала част от старата къща не е имала достъп до нея. В останалите си части показанията на свидетелката са разпокъсани и от тях не могат да се изведат правно релевантни факти.

Свидетелят на страната на С. Н. А И.а Г (бивша интимна приятелка на С., живееща в сградата близнак, в частта съседна на процесния ••• ), дава показания, че Р. Д. живее в триетажната къща (••), до която С. не е имал достъп. Свидетелката заявява, че С. не можел да влезе вътре в „близнака“ (•••), защото външната врата била залостена отвътре, подпрени били плочки и имало мрежа. Свидетелката заявява, че след като С. Н. е станал съсобственик с Р. Д. и М. Д. е получил ключове само за самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••• и сграда с идентификатор ••.4. но, че С. няма достъп до тези имоти от улицата и единственият начин те да бъдат достъпени е чрез поземлен имот с идентификатор ••. Съдът дава вяра на показанията, същите са последователни и подробни.

Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и доказателствата, въз основа на вътрешното си убеждение и закона, прави следните фактически и правни изводи:

По способа за извършване на делбата:

В хода на устните състезания е направено искане от страна на ищеца съсобствеността да бъде прекратена чрез изнасяне на делбеното имущество на публична продан. В условията на евентуалност, ако изнасянето на публична продан бъде отхвърлено, иска имуществото да бъде поделено съгласно Вариант 2, предложен в заключението на вещото лице. Ответниците правят искане делбата да бъде извършена съобразно предложеното разпределение във Вариант 1 от заключението на вещото лице.

Във втората фаза по извършване на делбата съдът следва да реши въпроса чрез кой способ да бъде ликвидирана съсобствеността върху делбеното имущество, след като с влязло в сила решение, постановено в първата фаза по допускане на делбата, са установени със сила на пресъдено нещо принадлежността на правото на собственост и съответните квоти на всеки един от съделителите. Съсобствеността в делбеното производство се прекратява посредством теглене на жребий по реда на чл. 352 ГПК, чрез разпределяне на имотите по чл. 353 ГПК, чрез възлагане по реда на чл. 349, ал.1 и 2 на ГПК или чрез изнасяне на имота на публична продан по реда на чл. 348 ГПК. Основни критерии за избора на способ е дали броят на реалните дялове съответства на броя на съделителите и доколко стойността на реалните дялове съответства на стойността на дяловете на съделителите.

Съгласно общия принцип за извършване на делбата всеки от съделителите следва да получи реален дял от делбеното имущество, съответен на квотата му от съсобствеността, като евентуалното неравенство в дяловете се изравнява в пари – чл. 69, ал.2 от ЗН. Посоченият принцип е приложим съответно в настоящото производство на основание препращащата разпоредба на чл. 34, ал. 2 ЗС, съгласно която е налице съответно приложение на правилата за делба на наследство по отношение на делбата на дялова съсобственост. Само при неподеляемост и невъзможност за възлагане делбеното имущество следва да се изнесе на публична продан и съделителите да получат паричната равностойност на дела си от продажната цена.

Когато броя на имотите съответства или е по-голям от броя на съсобствениците, делбата следва да се извърши по реда на чл. 353 ГПК чрез разпределение така, че да получи всеки дял в натура, а неравенството да се уравни парично. Изискването за разпределение на съсобствените имоти и за получаване на дял в натура от всеки от съделителите касае цялата делбена маса до изчерпването й, т. е. всички допуснати до делба имоти, а не само част от тях, които могат да се разпределят и изнасяне на публична продан на останалите. За да се извърши делбата по реда на чл. 353 ГПК, не е необходимо допуснатите до делба имоти да са еднакви по вид и предназначение, т. е. да са еднородни /в този смисъл Тълкувателно решение № 2 от 11.04.2022 г. по т. д. № 2/2021 г. на ОСГК на ВКС/.

Следователно, с оглед гореизложеното, предвид обстоятелствата по делото би било неправилно имотите да бъдат изнесени на публична продан. Публичната продан е допустим способ за извършване на делба само ако имотите са по-малко от броя на съделителите и всеки имот е реално неподеляем (в този смисъл Решение № 83 от 10.06.2016 г. по гр.д. № 6052/2015 г. I Г.О. на ВКС). В настоящият случай, имотите са повече от съделителите, съответно публичната продан е недопустима. Делбата не може да бъде извършена и чрез теглене на жребий по чл. 352 ГПК, доколкото дяловете на страните са различни и имотите се различават по площ, обем и стойност ( т. 5, б. „б“ от ППВС № 7/28.11.1973 г. и Р. № 140 от 28.05.2014 г. по гр. д. № 7627/2013 г. на І г. о. на ВКС).

Съдът счита, че делбата следва да бъде извършена по реда на чл. 353 от ГПК, съобразно Вариант 1 от предоставеното заключение от съдебнотехническата експертиза на вещото лице, а не Вариант 2, доколкото последният е свързан с направата на по-големи разходи и изменение на регулацията и кадастралната карта. Според съдът този вариант е справедлив както от гледна точка на притежаваните от съделителите идеални части, така и защото се доближава до реалното ползване на имотите от тях. Поставянето на имот в дял по този начин съответства на принципа за „удобното разпределение“ и зачита фактическото състояние, създадено преди делбата. Вариант 1 е икономически целесъобразен запазва имотите в техните естествени граници, докато Вариант 2 изисква скъпи процедури по изменение на регулацията.

По претенциите по сметки с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС:

Съгласно чл. 31, ал.1 ЗС, всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи н другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване – чл. 31, ал. 2 от ЗС.

Следователно, за да бъде уважена претенцията на някоя от двете страни по чл. 31, ал.2 в доказателствената тежест, е да установят при условията на пълно и главно доказване наличието на следните предпоставки: съсобственост върху вещта; лично ползване на общата вещ само от ответниците/ищеца или установено ползване, което не съответства на дяловете в съсобствеността; получаване от ответниците/ищеца на писмена покана за предоставяне на ползването; размера на ползата, от която ищцата е лишена, която се съизмерва със средния пазарен наем за съответната идеална част от вещта за заявения период от време.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ВКС, ОСГК, "лично ползване" по смисъла на чл. 31 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението за задоволяване на свои (лични или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа); ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

От събраните по делото доказателства се установява безсъмнено, че всяка от страните е изпратила нарочна покана по смисъла на чл. 31, ал.2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване на ползването на съответния имот.

Съобразно константната съдебна практика обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС не се дължи само ако съсобственикът, до когото е отправено писменото поискване, предложи на този, който му го е отправил, да ползва вещта лично според правата си в съсобствеността и му осигури възможността реално да упражнява това свое право, а последния откаже или не се отзове - така и TP № 7/2012 г. от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС и № 74 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 4695/2014 г., ВКС, ІІ г. о. и определение № 594/30.11.2018 по дело № 1403/2018 на ВКС, ГК, II г. о.

От събраните по делото доказателства не се установи по безспорен начин С. Н. да е предложил на ответниците да ползват недвижимите имоти с идентификатори ••• и ••.4, нито се установи Р. Д. и М. Д. да са предложили на С. Н. ползването на недвижимите имоти с идентификатори ••, •• и ••.

По отношение на иска на Р. Д.:

От представените по делото доказателства – Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 164, том 1 от 23.11.2017 г. става ясно, че Р. Д. е придобил своите ид.ч. от право на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••• и сграда с идентификатор ••.4 след направено дарение от майка му – В Д., като същата си е запазила пожизнено и безвъзмездно право на ползване.

Съгласно Решение № 416 от 20.01.2015 г. по гр.д. № 2198/2014 г., IV ГО, ВКС, ако общата вещ не е обременена от вещно право на ползване, всеки съсобственик може да ползва вещта наред с другите съсобственици според участието им в съсобствеността, но ако вещта е обременена (изцяло или частично) от вещно право на ползване, титулярят на ограниченото вещно право може да ползва вещта, според обема на притежаваното от него ограничено вещно право, наред с другите титуляри на такива права и съсобствениците, доколкото тяхното право на собственост не е ограничено. Това определя и размера на пропуснатите ползи от препятстването на ползването.

В настоящият случай, Р. Д. има гола собственост върху своите 2/3 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ••• и сграда с идентификатор ••.4, доколкото с придобиването му чрез договора за дарение, праводателят му си е запазил правото на ползване върху тези прехвърлените на Р. Д. ид.части, то последния няма правомощието ползване и другият ползваш съсобственик не му дължи обезщетение за лишаване от право на ползване. В този случай единствено титулярът на право на ползване би могъл да предяви претенция срещу съсобственика, който ползва имота над ид.част която притежава. Искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС следва да бъде отхвърлен.

По отношение на иска на С. Н.:

От Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 158, том 1 от 15.11.2017 г. става ясно, че ответниците Р. Д. и М. Д. са придобили своите 4/6 право на собственост върху сграда с идентификатор ••, сграда с идентификатор ••, както и сграда с идентификатор •• в режим на СИО посредством договор за покупко-продажба обективиран в гореспоменатия нотариален акт, от В Д., която си запазва пожизнено право на ползване върху имотите. От показанията на св. Г се установява, че Р. живее и ползва имотите.

Съгласно Решение № 49 от 03.07.2020 г. по гр.д. № 2311/2019 на II ГО на ВКС, когато при разпоредителна сделка с идеална част от имота прехвърлителят си запази правото на ползване за тази идеална част, то приобретателят по сделката и гол собственик на тази идеална част, не дължи за нея обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС на друг съсобственик дори и да живее в имота заедно с носителя на вещното право на ползване, когато ползването се осъществява по волята на носителя на ограниченото вещно право. Ако голият собственик притежава и идеална част от имота, която не е обременена с ограничено вещно право на ползване, той дължи обезщетение при условията на чл.31, ал.2 ЗС за правата на друг съсобственик, чиято идеална част също не е обременена с ограничено вещно право на ползване. Ако ползването е осъществено от съсобственик, притежаващ идеална част, необременена с ограничено вещно право на ползване и друга идеална част като гол собственик и от носителя на ограниченото вещно право на ползване, то обезщетението за лишаване от ползването на правата на друг съсобственик се дължи от ползващия съсобственик при условията на чл.31, ал.2 ЗС и от носителя на ограниченото вещно право на ползване върху идеална част от имота при условията на чл.59 ЗЗД, тъй като и двамата ползват правата на неползващия съсобственик. Това обстоятелство следва да се отчете при определяне размера на дължимото от съсобственика-ответник по иска по чл.31, ал.2 ЗС обезщетение.

В съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 7/2012 г. от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС становище, в съдебната практика се приема, че фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква неползващият съсобственик да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ. Фактът, че един от съсобствениците ползва цялата вещ, сам по себе си дава правото на другия съсобственик да претендира заплащане на обезщетение, тъй като е лишен от възможността да извлича ползите от вещта поради действията на другия съсобственик. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена от другия съсобственик воля да ползва реално вещта според правата си. Поради това не е необходимо неползващият вещта да изяви желание за личното й ползване, за да може да претендира обезщетение (вж. Решение № 26 от 08.05.2018 г. по гр. д. № 1411/2017 г., ІІ Г. О., ВКС, Решение № 269 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1282/2012 г., ІV Г. О., ВКС, Решение № 119 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 3204/2008 г., ІІ Г. О., ВКС).

Не е необходимо да има и противоправно действие от страна на ползващия вещта съсобственик. Достатъчно е той да ползва вещта в обем, който надвишава неговите собствени права върху нея, за да възникне за другия съсобственик право на обезщетение. Съгласно приетото в цитираното по-горе тълкувателно решение, обезщетение за лишаване от ползването на съсобствената вещ не се дължи само когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му, или отказва дадената му възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.

Твърдението на Р. Д. и М. Д., че С. Н. “би следвало” притежава ключ от триетажната сграда с идентификатор •• не се подкрепя от събрания по делото доказателствен материал. Дори С. Н. да притежава такъв ключ, това не освобождава останалите съсобственици от отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС доколкото същите могат да предприемат и други действия, чрез които да ограничат възможността на ищеца да ползва имота (така - Решение № 39 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр.д. № 3039/2019 г. на I-во ГО, ГК). Съдът намира, че съгласно събраните писмени и гласни доказателства, Р. Д. и М. Д. по никакъв начин се на предложили на С. Н. използването на имотите, нито са му заплащали обезщетение за лишаване от правото му на ползване.

От свидетелските показания, се установява, че Р. Д. и В Д. - титуляра на правото на ползване, живеят в жилищната сграда и ползват имотите. Това е накърнило правомощието на другия съсобственик С. да ползва същия, но в случая обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС се дължи единствено от Р.. При липса на данни за нещо различно следва да се приеме, че Р. и В по равно са ползвали правата на ищеца, поради което Р. дължи обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС само са осъщественото от него ползване или за ½ от средния месечен наем, дължим на С. за неговата ид.ч.

Искът срещу М. Д. следва да бъде отхвърлен, защото същата се легитимира само като гол собственик на ид.ч. от имотите и съобразно гореизложената вече съдебна практика не дължи обезщетение, освен това по делото не се доказа същата да е живяла/ползвала имотите.

По отношение на размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС:

За периода от 28.11.2024 г. до 28.04.2025 г. , за •• се претендира - 1250.00 лв., за •• се претендира - 250,00 лв. - за •• се претендира 250,00 лв. срещу Р. Д..

Предвид изчисленията на СТЕ средния месечен наем за •• е 2660 лв., за •• - 382 лв., за •• - 186 лв.

Предвид притежаваната ⅙ ид. С. има право на ⅙ от тези суми ( 2660/6 = 443,3 лв. 382/6= 63,67 лв., 186/6 = 31,00 лв.). Р. дължи на С. половината от обезщетението по чл. 31, ал. ЗС, предвид изложената по-горе практика и изводи във връзка с вещното право на ползване: за •• - 443,33 х 5 месеца = 2216,65 лв. / 2 = 1108,32 лв.; за •• - 63,67 х 5 месеца = 318,35 лв./2 = 159,17 лв. ; за •• - 31 лв. х 5 месеца =155 лв. / 2 = 77,5 лв.

Именно за тези суми искът следва да се уважи, а за горниците следва да се отхвърли.

С. Н. е претендирал лихва - от датата на връчване на нотариалната покана 28.11.2024г. до окончателното плащане, претенцията е основателна.

По отношение на исканията по чл. 344, ал. 2 ГПК:

Съгласно чл. 344, ал. 2 ГПК, ако всички съсобственици не използват делбените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някои от тях постановява кои от съсобствениците от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването. По този начин се извършва привременно разпределение на ползването на имотите, предмет на делбата, до приключване на делбеното производство. Така определените суми, които следва да бъдат заплащани между съделителите по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, уреждат отношенията им по повод ползването само по време на висящността на делбеното производство и имат характер на привременна мярка досежно ползването.

Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, има действие и значение само за делбеното производство и с него съответната привременна мярка може да бъде постановена само занапред във времето и само до окончателното приключване на делбеното производство. Един от съделителите може да бъде осъден да заплаща по този ред на друг съделител суми срещу ползването на имота, следователно, винаги и само занапред във времето, т. е. от момента на влизане на постановения по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК акт в сила (вж. Определение № 308 от 24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1773/2014 г., ІV Г. О., ВКС).

Касае се за привременна мярка, при която законът изхожда както от общото правило на чл. 30, ал. 3 ЗС за участие на съсобствениците в ползите и тежестите на общата вещ "съразмерно с частта си", така и от чл. 31, ал. 1 ЗС за служене с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не се пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Привременната мярка се налага, когато имотите се ползват само от част от съделителите или когато установеното ползване не съответства на дяловете в съсобствеността. Целта на тази норма е да се осигури ефективно и справедливо ползване на делбените имоти от всички съделители, докато трае делбеното производство. Искането на съделителя може да бъде както за разпределение на ползването, така и за заплащане на обезщетение, като съдът е обвързан от искането.

За да бъде уважено искане по чл. 344, ал. 2 ГПК, е необходимо да бъдат установени следните кумулативни предпоставки: съсобственост върху вещта; лично ползване на общата вещ само от един или няколко от съсобствениците или установено ползване, което не съответства на дяловете в съсобствеността; невъзможност на съсобствениците да постигнат съгласие относно ползването на общата вещ.

Съдът не намира за необходимо да преповтаря вече изложеното по отношение на исковете по чл. 31, ал. 2 ГПК предявени от между съделителите, и счита че същите съображения от фактическа и правна страна са приложими и при преценка на основателността на исканията по чл. 344, ал. 2 ГПК. Искането за заплащане на обезщетението за лишаване от ползването, касаещо периода до постановяване на решението по извършване на делбата

представлява искане по чл. 344, ал. 2 от ГПК и в този смисъл и за този период е правилно квалифицирано и разгледано с оглед специалните правила на делбеното производство. Тъй като, обаче претенцията по чл. 344, ал. 2 от ГПК, представлява частен случай на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС, съдът препраща към вече изложените изводи, че обезщетение не се дължи на Р. Д., претенцията на С. срещу М. Д. не е основателна. С. Н. претендира от Р. половината от средния месечен наем за неговата 1/6 ид.ч., която сума

С. Н. претендира за •• - 250,00 лв. на месец , за •• - 50,00 лв. на месец, за ••- 50,00 лв. на месец. Предвид изчисленията на СТЕ средния месечен наем за •• е 2660 лв., за •• - 382 лв., за •• - 186 лв. Предвид притежаваната ⅙ ид. С. има право на ⅙ от тези суми ( 2660/6 = 443,3 лв. 382/6= 63,67 лв., 186/6 = 31,00 лв.). Р. дължи на С. половината от обезщетението по чл. 344, ал. 2 ГПК , предвид изложената практика и изводи във връзка с вещното право на ползване: за •• - 221,65 лв., за •• - 31,83 лв., за •• - 15,50 лв.

По отношение на държавните такси и разноските

Разноските, направени в рамките на делбения процес, се изчисляват във втората фаза на делбата, освен при отхвърляне на иска за делба - в този смисъл т. 9 на ППВС № 7/1973 г., както и трайната съдебна практика на ВКС /Определение № 572 от 17.07.2014 г. по ч. гр. д. № 1773/2014 г., IV г. о. /, като приложение в случая намира специалната разпоредба на чл. 355 ГПК, съгласно която страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им. По присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78 ГПК.

Съгласно чл. 8 от Тарифата за таксите и разноските, които се събират от съдилищата по ГПК, съделителите дължат държавна такса за делбеното производство в размер на 4% от стойността на дяловете си съразмерно на квотите им в съсобствеността. При съобразяване на определената от вещото лице по съдебно - оценителната експертиза пазарна стойност на имота, предмет на делбата, то всеки от съделителите следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийския районен съд държавна такса върху стойността на дела си от делбеното имущество, както следва:

-С. Й. Н., ЕГН •••••••••• – сумата от 4088 евро;

-Р. И. Д., ЕГН •••••••••• – сумата от 5693 евро;

-Р. И. Д., ЕГН ••••••••••, и М. Т Д., ЕГН •••••••••• – сумата от 9939 евро.

Р. Д. следва да плати и 4% държавна такса върху уважителния диспозитив по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС на С. Н.. С. Н. следва да плати 4% държавна такса върху отхвърлителните части срещу Р. Д. и М. Д.. Р. Д. следва да плати 4% държавна такса върху отхвърления иск срещу С. Н..

Разноските за адвокатски хонорар следва да останат за страните така както са ги направили. Независимо, че когато в делбеното производство втора фаза са предявени претенции по сметки, присъждането на разноски за тях е съобразно общите правила на чл. 78 ГПК - в случая претенция за адвокатско възнаграждение във връзка със сметките и/или чл. 344, ал. 2 ГПК не са направени изрично. Освен това нито в списъците с разноските, нито в договорите за защита или платежни документи е посочено, че определена сума от адвокатското възнаграждение е във връзка с претенциите по сметки или ползване по чл. 344, ал. 2 ГПК. Нито подобно уточнение не е направено в хода на процеса. Поради последното съдът не може да направи друго заключение, освен това че адвокатските възнаграждения са сторени във връзка със самата делба и следва да бъдат понесени от страните, така както са сторени.

Сторените разноски във връзка със СТЕ са 2000 лв., от тях във връзка със сметките - 350,00 лв. са сторени от С. Н.. Съдът е взел предвид това че разноските са направени по претенции срещу двама ответници, съот. 350,00 лв./2 = 175 лв., от тази сума предвид уважителния диспозитив Р. Д. следва да му заплати 134,50 лв.

Останалите разноски за СТЕ, както и други сторени в рамките на процеса следва да останат в тежест на съделителите така както са сторени.

Съдът отчита, че от 01.01.2026 г. съгласно Закона за въвеждането на еврото в Република България официалното разплащателно средство в Република България е еврото и служебно превалутира всички присъдени суми.

Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско отделение, 78-ми състав,