Решение № 4227 от 4.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 466/2025 г.

№ 20251110100466 по описа за 2025 година

Предявен е осъдителен иск от Г. Д. Г., ЕГН: ••••••••••, адрес: гр. С, ул. „Л. С.“ № 3, срещу „П. Н.“ ЕООД, ЕИК: ••••••••, седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „К.“ № 1, по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на следните твърдения и определения в публикуваната на 16.09.2024 г. на електронната интернет платформа „•••••“ статия със заглавие „СКАНДАЛНО РАЗСЛЕДВАНЕ! Вижте как А. Д. хариза захарната индустрия в България на Г. Г., а той наряза заводите на скрап и ги източи“ и подзаглавие „Само в Бургас „запалил“ банките с 65 млн. лева а Р. Р. се снима с него на прием“:

1. „А. Д. хариза захарната индустрия в България на Г. Г., а той наряза заводите на скрап и ги източи“;

2. „Само в Бургас „запалил“ банките с 65 млн. лева, а Р. Р. се снима с него на прием“;

3. „От алчност М.нския разбойник ги наряза, за да върви контрабандата, в едно с източване на националния и банков ресурс“;

4. „...борци, които Г. използва за поставени лица, които да бастисват заводи и да

пържат банки...“;

5. „Олигархът от село М. трупал несметни богатства, голям процент, от които

отивали към сараите на покровителя му А. Д.“;

6. „Мощностите и последваха съдбата на останалите фабрики-управлявани от олигарха-нарязани за скрап“;

7. „Г. Г. натрупва задължения към Агенцията по приходите от неплатени местни

данъци към Община Русе и други фирми“;

8. „Именно акцията в офисите на Г. през 2012 година повдига въпроса защо му е

било на нереализирания борец да ликвидира захарната индустрия в България,

вместо да управлява един общо взето печеливш бизнес. Отговорът е прост и циничен – от контрабанда се печели десетки, дори стотици пъти повече..“;

9. „навремето Г. Г. имал мераци да сложи ръка и върху рафинерията в Горна

Ориховица, за да я употреби по гореописаната схема – източване и последващо

нарязване за скрап“;

10. „Г.та събрал крупна борческа бригада и се отправил към Горна Оряховица....най-

вече да всеят ужас у работници и директори и заплашвали часове наред хората с побой, рязане на уши и дори с изнасилване...;

11. „Според анализи, отлежаващи в силовите структури .... смело може да се каже,

че заради лошите кредитни експозиции по откровенния банков грабеж, извършен

от Г. Г....“;

12. „Олигарх“;

13. „Опитал да измами“;

14. „Източвал общината“;

15. „М.нски разбойник“;

16. „Ловешки дерибей“;

17. „Осъществи откровен банков грабеж“;

18. „Покровителстван от А. Д.“,

ведно със законната лихва от 16.09.2024 г. до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че на 16.09.2024 г. на интернет платформа с адрес „•••••“, издание на ответника, била публикувана процесната статия със соченото в исковата молба съдържание, вследствие на което претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в морални страдания в резултат на накърняване честта, достойнството и доброто му име в обществото поради обидните и/или клеветнически твърдения/определения в нея.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който я оспорва като неоснователна по съответни съображения: счита изложените в статията за верни, като голяма част от тях се съдържали в публични регистри; ако съдът прецени някои от думите (епитети) за прекомерни или неуместни, да отличи изказа от верността на фактите.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е осъдителен иск с правна квалификация чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За основателността на предявения иск, ищецът носи тежестта да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е претърпял твърдените от него неимуществени вреди от публикуваната статия вследствие на противоправното деяние по разпространяване чрез електронно издание на обидни квалификации и/или клеветнически твърдения по негов адрес, чието създаване било възложено от ответника като собственик на процесната интернет платформа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД представлява отговорност за чужди виновни противоправни действия и има гаранционнообезпечителен характер, поради което вината като субективен елемент следва да се преценява не по отношение на възложителя, а по отношение на лицето, на което е възложена работата (ППВС № 7/1958 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на делинквента – пряк изпълнител на работата. В тежест на ответника при доказване на сочените от ищеца обстоятелства е да докаже, че процесната статия съдържа квалификации, които съответстват на господстващия в българското общество морал, както и твърдения, които отговарят на истината и приписват на ищеца извършени от него престъпления, възраженията си, както и всички обстоятелства, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

В случая ищецът се позовава на противоправно поведение на физически лица, чийто възложител е ответното дружество, изразяващо се в изнасяне в процесната статия на клеветнически твърдения и обидни квалификации, засягащи честта и достойнството му.

Страните не спорят и с окончателния доклад по делото е отделно за ненуждаещо се от доказване, че на 16.09.2024 г. на интернет страницата платформа „•••••“ е публикувана статия със заглавие „СКАНДАЛНО РАЗСЛЕДВАНЕ! Вижте как А. Д. хариза захарната индустрия в България на Г. Г., а той наряза заводите на скрап и ги източи“ и подзаглавие „Само в Бургас „запалил“ банките с 65 млн. лева а Р. Р. се снима с него на прием“, със соченото в исковата молба съдържание, както и че посочената страница е собственост на ответното дружество. Ето защо ответникът има качеството на възложител на работата на журналистите, публикували процесния материал, защото издателят чрез своите длъжностни лица определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД в качеството на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на печатни материали (в този смисъл решение № 340/15.07.1998 г. по гр.д. № 178/1997 г. на ВКС; решение № 648/15.04.1999 г. по гр.д.№ 267/1998 г. на ВКС и др.), като без значение е кой точно е авторът на статията, тъй като ответникът е допуснал да бъде публикувана (ППВС № 7/1959 г. на ВС, т. 7). Същият отговаря за неимуществени вреди, причинени от авторите на статиите, публикувани в неговото издание и съдържащи обидни и клеветнически квалификации по отношение на визираните в тях лица. Същият чрез своите длъжностни лица носи отговорност за верността на изнесената информация, както и че тя е резултат на добросъвестно журналистическо разследване (така решение № 581/30.09.2010 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г. о. и др.). С оглед гореизложеното, съдът приема, че ответното дружество „П. Н.“ ЕООД е пасивно легитимирана страна по предявения иск.

Освен безспорния си характер, съдържанието на процесната статия се установява и от приложените по делото писмени доказателства – констативен протокол от 17.09.2024 г. на помощник-нотариус М. С. при нотариус Б. Н., с рег. № ••• в НК, ведно със снет на хартиен носител електронен образ на статия от 16.09.2024 г. със заглавие „СКАНДАЛНО РАЗСЛЕДВАНЕ! Вижте как А. Д. хариза захараната индустрия в България на Г. Г., а той наряза заводите на скрап и ги източи“, чието съдържание не е оспорено от ответника.

Спорните по делото въпроси се свеждат до това дали процесните изрази и цитати са с такова съдържание, че да разкриват признаците на противоправност като основание за ангажиране на отговорността на ответника, както и дали авторът е положил дължимата грижа преди публикуването на статията да провери достоверността им.

Разгласяването на неистински позорни обстоятелства и/или приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние – клевета (чл. 147, ал. 1 НК), с което се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му. Клеветата е противоправно деяние и може да се изразява в две форми: а) разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство или б) приписване на неизвършено престъпление (чл.147, ал. 1 НК). При първата форма трябва да е налице довеждане до знанието на трето лице на твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в обществото. Клеветническите твърдения следва да са ясно свързани с личността на ищеца, дори да не покриват напълно фактическия състав на чл. 147, ал. 1 НК, като оклеветеният следва да е посочен по име или по всякакъв друг начин, който не оставя съмнение относно неговата личност (така решение № 439/20.01.2016 г. по гр. д. № 2773/2015 г. на ВКС, ІV г. о.). Твърдението трябва да е ясно и да изразява несъмнено знание за съдържащите се в него факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Освен това неверните позорящи факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. При втората форма на клеветата деецът твърди пред трето лице, че пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил.

Противоправно деяние е и обидата, която ще е налице, ако се каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие – арг. чл. 146, ал. 1 НК. Унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата не се свързва с факти и обстоятелства от обективната действителност, а със субективното личностно виждане и оценка на извършителя на обидата за личността на пострадалия. Обидата може да се осъществи както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Според трайната практика възприемането на обидата от пострадалия е осъществено и когато засегнатото лице е видяло или прочело обидните думи и изрази в средствата за масово осведомяване или в социалните мрежи (решение № 159/19.06.2015 г. по к. н. ч. х. д. № 300/2015 г. на ВКС, I н. о. и др.). Само по себе си, ако мнението не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното мнение, което по същество представлява критика на някого, и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, а мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития. При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел. Основният елемент, който трябва да бъде изследван при преценката за наличие на обида, е характерът на използваните думи – дали те са от естество да накърнят достойнството на отделната личност съобразно съвременните стандарти за неприемливо, унизително и непристойно отношение. Не се изисква обидните думи или действия да са безусловно цинични и груби – достатъчно е те да изразяват отрицателно мнение на дееца, засягащо достойнството на пострадалия, стига това мнение да е изразено в една крайна форма, която именно по тази причина е обществено неприемлива. Разграничение между обидата и оценъчните съждения е направено в редица решения на ВКС, например в решение № 278/27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 209/27.9.2013 г по гр. д. № 1747/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 484/09.06.2010 г. по гр. д. № 1438/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 62/06.03.2012 г по гр. д. № 1376/2011 г. на ВКС, IV г.о., в които се приема, че когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ и свободата на мнение не е използвана, за да увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки могат да се използват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с неговата дейност или занятие. Негативните оценки, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 1 от Конституцията, представляват коментар на фактите и не пораждат отговорност. За разлика от негативните оценки обидата е противоправно деяние и е налице, когато някой каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго.

С решение № 73/05.02.2024 г. по гр. д. № 679/2023 г. на ВКС, II г. о. и цитираната в него съдебна практика (решение № 253/29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 278/27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 129/11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 50110/25.10.2022 г. по гр. д. № 4589/2021 г. на ВКС, І г. о.) е даден отговор на въпроса относно границите на правото на изразяване и разпространение на свободно мнение. В посочената практика се приема, че в чл.39-41 от Конституцията на Република България и в чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В обсега на това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността, но същото не е абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждат някои ограничения, като не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в нарушение на общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако се накърняват права или законни интереси на друг. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Поради това гражданската отговорност за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията, и от Конвенцията. В контекста на изложеното не може да се приеме за клеветническо твърдение, което се основава на истински факти, и съответно изразяването му не е противоправно. Като клевета, съответно като противоправно поведение следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Следва да се има предвид, че фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Ако те са верни, не са клевета, дори да позорят адресата, и не са основание за ангажиране на гражданската отговорност на издателя. В случай че са неверни и позорят адресата, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е проявил дължимата грижа да провери достоверността на информацията. Мненията и оценките от своя страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират отговорността на журналиста, само ако представляват обида или клевета (в този смисъл решение № 85/23.03.2012 г. по гр. д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 86/29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 62/06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Само при наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, и дали съставлява злоупотреба с право извън горепосочените нормативно установени предели. В контекста на изложеното настоящият състав приема, че журналистите следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 от Конституцията, а ако ги преминат - отговарят за причинените вреди. Дали и доколко е нарушен балансът на посочените конституционно защитени ценности (свободата на словото от една страна и доброто име на гражданите от друга), подлежи на преценка във всеки конкретен случай въз основа на установените по делото обстоятелства. При обсъждане противоправността на деянието следва да се прецени дали когато журналист изнася засягащи името, честта и достойнството на друго лице факти, той е проверил тяхната достоверност. Неблагоприятните за другиго факти трябва да бъдат проверени от журналиста преди да ги разпространи в публикация. Действително, не са предвидени правни норми за начина, по който да се извършва такава проверка, но в практиката се приема, че журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника, които да са достоверни относно изнесените в публикацията факти, т. е. източниците следва обективно да могат да гарантират истинността на информацията преди тя да се публикува. Само ако се установи, че проверката е добросъвестна, може да се изключи вината на журналиста.

Във всеки случай следва да се прави ясно разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на предвидените в чл. 39-41 КРБ ограничения, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 КРБ и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго, твърдения и оценки чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ, но във всеки друг случай издателите на печатни или електронни произведения могат да разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността, т. е. ако не осъществяват състава на обидата или състава на клеветата. По повод публикациите в печатните медии, във всеки конкретен случай следва да се прави преценка дали определена публикация, която съдържа негативно съдържание спрямо засегнатото лице, освен оценка и мнение по обществен въпрос, свързан с това лице, обективира и твърдение за злепоставящи факти, но това изследване съдът предприема, съобразявайки зададените с исковата молба основания (така решение № 129/11.08.2020 г. по гр. д. № 2704/2019 г. на ВКС, ІV г. о.).

Допустимата журналистическа критика по отношение на публичните личности е с по-широки граници. Политическите и обществените фигури, както и държавните служители могат да бъдат подлагани на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което могат да бъдат подлагани частните лица. Но и журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ, а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди. Не е противоправно поведението при изказани журналистически мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие (така решение № 148 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6318/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 85/23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 369/26.11.2015 г. по гр.д. № 2098/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 12/06.2013 г. по гр.д. № 449/2012 г. на ВКС,III г.о., решение № 110/25.05.2010 г. по гр. д. № 2808/2016 г. на ВКС, ІV гр. о., решение № 484/09.05.2010 г. по гр.д. № 1438/2009 г. на ВКС,III г.о.). Това се приема изрично и в практиката на ЕСЧП, като в мотивите на решение по дело Castells v. Spain; Incal v. Turkey е прието, че ограниченията на критиката към политици и общественици, особено когато действат в обществено качество, са много по-несъществени от тези по отношение на частни лица. Въпреки това в съдържанието на това право не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, засягащи лични граждански и човешки права, като това право не предпоставя налагане на негативен подтекст. Съобразно стандартите, установени с Конституцията и практиката на ЕСПЧ, следва да се търси балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. В тази посока най-важният критерий е доколко конкретното изразяване на факти, мнение и критика е обществено значимо и необходимо срещу това дали то се използва целенасочено за накърняване на правата и доброто име на другиго.

С оглед изложеното, на първо място следва да бъдат разграничени кои от изнесените в процесната статия изрази, от които ищецът твърди, че е засегнат, представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите, а след това и дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ.

При съобразяване на горецитираната съдебна практика настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е частично основателен.

Съдът намира, че изнесената в статията информация, че: 1) „А. Д. хариза захарната индустрия в България на Г. Г., а той наряза заводите на скрап и ги източи“; 2) „Само в Бургас „запалил“ банките с 65 млн. лева, а Р. Р. се снима с него на прием“; 3) „От алчност М.нския разбойник ги наряза, за да върви контрабандата, в едно с източване на националния и банков ресурс“; 4) „...борци, които Г. използва за поставени лица, които да бастисват заводи и да пържат банки...“; 5) „Олигархът от село М. трупал несметни богатства, голям процент, от които отивали към сарайте на покровителя му А. Д.“; 6) „Мощностите и последваха съдбата на останалите фабрики-управлявани от олигарха-нарязани за скрап“; 7) „Именно акцията в офисите на Г. през 2012 година повдига въпроса защо му е било на нереализирания борец да ликвидира захарната индустрия в България, вместо да управлява един общо взето печеливш бизнес. Отговорът е прост и циничен - от контрабанда се печели десетки, дори стотици пъти повече..“; 8) „навремето Г. Г. имал мераци да сложи ръка и върху рафинерията в Горна Ориховица, за да я употреби по гореописаната схема-източване и последващо нарязване за скрап“; 9) „Според анализи, отлежаващи в силовите структури .... смело може да се каже, че заради лошите кредитни експозиции по откровенния банков грабеж, извършен от Г. Г....“; 10) „Източвал общината“; 11) „Опитал да измами“; и 12) „Осъществи откровен банков грабеж“, представляват оценъчни съждения на автора на процесната статия. Както е посочил ВКС в цитираните по-горе решения, оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. В случая съдът намира, че използваните от ответната медия изрази следва да се възприемат не изолирано един от друг, а в контекста на цялостната статия. Съдът приема, че с използването на горепосочените изрази са нарушени добрия журналистически стандарт и етика, както и че същите са използвани с цел да увредят доброто име на ищеца, поради което се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 КРБ. Използваните изразни форми в статията са крайни, като са в състояние да повлияят негативно на общественото мнение за ищеца. Цялостния тон на публикацията, използваните изрази и стилистика имат за цел да създадат у читателя отрицателен образ на ищеца като безскрупулен и властен бизнесмен, забогатял от престъпна дейност, вкл. чрез неправомерно придобиване на публичен финансов ресурс; като човек, ползващ се с политическа протекция и използващ връзките си с политически лица за лични облаги. Текстът на статията внушвава на читателя, че ищецът е натрупал богатството си по този незаконен начин. Използваните изрази като „източвал“, „имал мераци да сложи ръка и върху рафинерията“, „схема - източване и последващо нарязване за скрап“, „опитал да измами“, „ банков грабеж, извършен от Г. Г....“ недвусмислено очертават ищеца като престъпна, неморална личност и внушават, че придобил богатсвото си чрез престъпна дейност. По делото няма доказателства ответното дружество чрез жирналитическия си екип да е положило дължимата грижа за проверка на изнесената информация. Посоченото не се оборва от показанията на разпитания по делото св. Г. А. У., доколкото за да се изключи противоправно поведение и ответникът да не носи отговорност за нанесените с публикацията вреди, според приетото в практиката на ЕСПЧ, следва добросъвестно извършената проверка да се основава на официални източници (прессъобщения на МВР, прокуратурата или друг официален източник), каквато проверка не се установи да е била извършена (решение по гр.д. № 449/2012 г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр.д. № 6009/2007 г. на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г.о.). Следователно, по този начин се създава грешната представа, внушението, че ищецът е участвал в извършването на твърдените в материала злоупотреби и закононарушения, с което съдът счита, че е засегната неговата репутация и добро име, поради което поведението на журналиста, който е съставил процесната статия, следва да се определи като противоправно и нарушаващо генералната забрана, предвидена в чл. 45 ЗЗД, да не се вреди другиму.

Що се касае до изнесената в статията информация, че ищецът е „покровителстван от А. Д.“, съдът намира, че същото не е позорно обстоятелство, тъй като това не е нито неморално, нито недостойно, а и не предизвиква именно еднозначна отрицателна оценка на обществото. На съда е служебно известно, че посоченото лице е български политик, бивш народен представител, основател на ПП „Движение за права и свободи“ (ДПС) и негов председател до 2013 г., а след това почетен председател на партията за съответен период от време, но само по себе си обстоятелството дали ищецът се ползва от протекцията на посоченото лице не може да бъде определено като позорно. В този смисъл позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към казаното за него. След като изнесеното обстоятелство обективно не е позорно, е без значение дали ищецът се е почувствал засегнат. Чувствата са неговото субективно преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани, тъй като от изложеното по-горе е видно, че поведението на деликвента не може да се окачестви като противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД.

На следващо място, изложеното в статията твърдение, че „Г.та събрал крупна борческа бригада и се отправил към Горна Оряховица....най-вече да всеят ужас у работници и директори и заплашвали часове наред хората с побой, рязане на уши и дори с изнасилване...“ съдът намира, че представлява клевета в двете й форми, а именно разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство и приписване на неизвършено престъпление. С посоченото твърдение се внушава, че ищецът разрешава възникналите за него проблеми със заплахи и закана за физическо насилие, което го окачествява като безскрупулен, жесток човек. Отделно от това се приписва извърпването на престъпление – чл. 144 НК. Не се установява верността на изложените твърдения, вкл. от показанията на разпитания по делото св. У.. Не се установява ответното дружество чрез журналистическия си екип да е положило дължимата грижа за проверка на изнесената информация.

На следващо място, съдът намира, че твърдението „Г. Г. натрупва задължения към Агенцията по приходите от неплатени местни данъци към Община Русе и други фирми“, не може да бъде определено като клевета, доколкото не представлява разгласяване на неистински позорни обстоятелства и/или приписването на неизвършено престъпление, поради което не е противоправно деяние. Използваната дума „натрупа“ сочи на дълъг период на неплатените публични задължения, но само по себе си същестуването им не представлява позорно обстоятелство.

По отношение на изложените в статията обидни квалификации, от които ищецът поддържа, че е засегнат, съдът намира следното. Твърдението, че някой е „олигарх“, е оценка, защото, за да се приеме едно лице за олигарх, е необходима преценка/оценка на група от факти. Тълковният речник на българския език определя олигарха като „член на олигархично управление“, респ. като „човек, който принадлежи към господстващото мнозинство“. Тази дума беше наложена в медийното пространство в страната през последното десетилетие за обозначаване на човек, притежаващ изключително силно икономическо влияние, ползващ неограничени финансови ресурси, придобити по съмнителен, неясен и скрит за обществото начин, и упражняващ политическо влияние. Обичайната употреба на тази дума е натоварена с негативен заряд, като съчетанието й с твърденията, че ищецът е „трупал несметни богатства“, че се занимавал с „контрабанда“ и „източване на националния и банков ресурс“, както и внушението, че се е ползвал с политическа протекция, навеждат на извод за произход на притежаваните от него средства единствено от престъпна дейност. Ето защо съдът намира, че в случая използваната квалификацията „олигарх“ е унизителна за честта и достойнството на ищеца, поради което представлява обида.

Обидни са и квалификациите „ловешки дерибей“ и „М.нски разбойник“, доколкото целят да представят ищеца като престъпна и безконтролна личност. Според тълковния речник на българския език думата „дерибей“ означава „самовластен турски управник; самовластник, потисник“, а думата „разбойник“ - „човек, който напада хората по пътя, за да ги обере“ и „нехранимайко, злосторник, бандит“. Не е спорно по делото и с окончателния доклад по делото е отделено за ненуждаещо се от доказаване, че ищецът е родом от с. М., Ловешка област, като изполването на „ловешки“ в словосъчетание с „дерибей“ и „М.нски“ в словосъчетание с „разбойник“ е направено с цел да се акцентира върху произхода на ищеца от с. М., обл. Ловеч. Съдът намира, че в случая не се касае просто за негативна оценка на личността и поведението на ищеца и не са израз на свободата на словото. Чрез тях се създава впечатление, че ищецът е личност с описаните негативни качества. Затова така използвани изрази явно засягат достойнството и доброто име на ищеца и съставляват обида, поради което ангажират отговорността на ответника.

На следващо място, ищецът прави оплакване, че ответникът е поместил снимката му под заглавието на статията наред със снимката на А. Д.. Съдът не познава ищеца визуално, не го е виждал, доколкото ищецът не се е явявал лично в съдебно заседание, а от статията и по-конкретно текста под снимката, не става ясно, че на снимката е заснет именно ищецът. Под снимката липсва текст, насочващ читателя, че фотографираното на снимката лице е Г. Д. Г.. Т. е. за непознати с визията на ищеца, какъвто е и съдът, снимката в началото на статията не се свързва с ищеца. При липсата на доказателства, че на снимката е ищецът, оплакването му се явява неоснователно.

За пълнота на изложението от представената от ответника практика на ВКС и АСНС не се установява ищецът да е извършил някакво престъпление във връзка с твърденията и изразите в процесната статия, уточнени с молба от 28.04.2025 г. на ищеца.

Следваща предпоставка за уважаване на иска е доказването на настъпили вреди и дали между тях и поведението на лицата, на които ответникът е възложил конкретна работа, съществувава пряка и непосредствена причинна връзка. В тази връзка са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Т. К. Д.. Свидетелят сочи, че с ищеца са дългогодишни приятели, чуват се по телефона и се виждат два-три пъти в месеца. Свидетелства, че си спомня за процесната статия. Същата била публикувана на рождения му ден, когато с ищеца щели да се срещнат, но не успели, поради което той се обадил на ищеца, който му разказал за случващото се. Свидетелства, че следващият ден отишъл в дома на ищеца в гр. Ловеч, за да го види, при което станал свидетел на скандал между него и съпругата му, породен от процената статия. Сочи, че след скандал със съпругата му ищецът си събрал багажа и се преместил да живее в с. М.. Свидетелства, че процесната статия се отразила изключително негативно върху живота на ищеца, много хора му се били обадили, изключително много се затворил в себе си и преустановил контакти с трети лица, вкл. със свидетеля, отчуждил се от всички, бил обиден, страдал около три-четити месеца. Съдът намира, че от показанията на посочения свидетел се установява, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които се намират в причинно-следствена връзка с публикуваната статия.

Неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, като предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя по справедливост от съда – чл. 52 ЗЗД. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

От показанията на св. Д. се установява, че в резултат на статията ищецът е преживял негативни емоции – бил обиден, ограничил социалните си контакти, затворил се в себе си. Съдът намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъдат отчетени следните обстоятелства: 1) характерът на клеветническите твърдения и съдържащата се в тях степен на позорност, както и на обидата – в случая същите сочат на проява на изключително укоримо от гледна точка на обществения морал поведение; 2) общественото положение и личността на ищеца – не се установява по делото ищецът да е бил публична личност, като с доклада по делото съдът изрично е указал на страните, че не приема посоченото обстоятелство за ноторно известно; 3) фактът, че клеветническите твърдения са изразени публично чрез средство за масова информация и са станали достояние на широк кръг лица; 4) броят на клеветническите твърдения и на отправените обиди – когато непозволеното увреждане се изразява в засягане честта, достойнството и доброто име на физическо лице и се осъществява чрез публично заявени и разпространени думи и изрази по едно и също време и място, броят на употребените думи и изрази е обстоятелство от значение при определяне размера на обезщетението; 5) обществено-икономическите условия в страната към момента на осъществяване на деликта; 6) интензитета и продължителността на конкретно претърпените негативни психични изживявания – след като узнал за статията, ищецът се затворил в себе си, преустановил социалните си контакти, като в продължение на сравнително кратък период от време бил под нейно влияние, т.е. не се установява по делото претърпените от ищеца неимуществени вреди да са били с висок интензитет и продължителност, надхвърлящи вредите, обичайни за този тип деликти.

Преценявайки посочените обстоятелства, както и разпоредбите на чл. 51, ал. 1 и 52 ЗЗД, настоящият състав намира, че сумата от 2000 лв. би обезщетила ищеца за причинените му неимуществени вреди, до който размер предявеният иск следва да се уважи, а за раликата над посочената сума до пълния предявен размер от 10 000 лв. следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

Следва да бъде уважена и претенцията за присъждане на законна лихва върху тази сума считано от датата на деликта – 16.09.2024 г., до окончателното й изплащане.

Съгласно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България считано от 01.01.2026 г. официалната парична единица на Република България е еврото, поради което присъдените с решението суми, респ. тези, за които исковите претенции подлежат на отхвърляне като неоснователни следва да бъдат изписани в евро след превалутирането и закръгляването им съгласно правилата по чл. 12 и съответно по чл. 13 от същия закон.

По разноските

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски имат и двете страни, които своевременно са направили искане за присъждане на такива. Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 400 лв., като съобразно уважената част от иска ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 80 лв.

Ответникът претендира единствено разноски за депозит за свидетел, доказателства за което са служебно изискани след приключване на делото, доколкото се установява обективна причина за тяхното непредставяне до приключване на делото – молба от 29.01.2026 г. на ответника с преводно нареждане от 26.11.2025 г. за сумата от 60 лв., налична по депозитната сметка на съда съгласно справка от 10.02.2026 г. от счетоводството на съда, поради което с оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват разноски от 48 лв.

С оглед обстоятелството, че считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента (чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) и при съобразяване с чл. 5 ЗВЕРБ, която норма предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, § 3 от ДФЕС - 1,95583 лева за 1 евро, дължимите суми следва да бъдат присъдени в български левове съгласно принципа на диспозитивното начало, но и в еквивалент на официалната парична единица от 01.01.2026 г. в Република България, доколкото решението бива постановено след м. 01.2026 г. – преходен период, през който българският лев е все още законно платежно средство съгласно въведения с чл. 24 ЗВЕРБ принцип на двойно обращение на лева и еврото.

По изложените съображения, съдът