Решение № 346 от 2.7.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 117/2026 г.

Производството е по реда на глава двадесета ГПК - Въззивно обжалване. Образувано е по въззивна жалба от ответника – „Фератум България“ ЕООД, чрез адв. Ц. и адв. Л. срещу решение № 7811 от 21.12.2025г., постановено по т.д. № 20251100100169 по описа на СГС, с което е признато за установено по искове с правно основание чл. 148, ал. 1, т. 4 ЗЗП, предявени от Комисията за защита на потребителите срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, че следните клаузи на типов договор за потребителски кредит на „Фератум България“ ЕООД и Общите условия към него са нищожни, както следва: чл. 9.1 от договора за потребителски кредит в частта „като уведоми Дружеството в 14-дневен срок от сключването на договора.“ и чл. 13.1 от Общите условия към договора: „При непогасяване на главницата или лихвата по Кредита и като отчита индивидуалните параметри на кредита и общата дължима сума, вземането на Дружеството за възстановяване на целия кредит може да бъде предсрочно изискуемо“, осъден е да преустанови прилагането на неравноправните клаузи, както и да отстрани тези клаузи от договорите за потребителски кредит, задължен е да огласи диспозитива на съдебното решение в едномесечен срок от влизането му в сила и е осъден да заплати разноски на ищеца в размер на 476,27 лева. В частта, с която е отхвърлен искът за признаване за установено, че е нищожна клаузата на чл. 5.8 от Общите условия към договора за потребителски кредит на ответника, както и да преустанови нейното прилагане, решението не е обжалвано и е влязло в сила, на основание чл. 296, т. 2, пр. първо от ГПК. Въззивникът/ответникът - „Фератум България“ ЕООД, счита, че в обжалваната част решението е неправилно, поради несъответствие с материалния и процесуалния закон, както и необосновано. Според въззивника, първоинстанционният съд неправилно е приел, че клаузата на чл. 9.1 от договор за предоставяне на потребителски кредит противоречи на чл. 29 от ЗПК, тъй като в клаузата било посочено, че за да упражни правото си на отказ от сключения договор, потребителят трябва да уведоми кредитора, което включвало, освен факта на изпращане на уведомлението от страна на потребителя в рамките на предвидения срок, и факта на неговото получаване от страна на кредитора в същия срок. Видно от редактирания текст, чл. 9.1. отговаряла почти дословно на законовите формулировки в чл. 29 от ЗПК и спазвал препоръките на КЗП, дадени с решение от КЗП, съгласно т. 9 от Протокол № 37/04.11.2024 г. Следвало да се подчертае, че КЗП не поддържала в исковата молба други основания за неравноправност на посочената клауза, освен „писмената“ форма на уведомяване. Тоест, смисъла че потребителят може да „уведоми“ кредитора, се тълкувал, че в предвидения от закона срок следвало да бъде изпратено уведомление. На стр. 4 от исковата молба, КЗП е посочила, че след изменението същите продължавали да са неравноправни, което означавало, че изцяло препраща към становището си в писмо № Ц-03-9141/04.11.2024 г. Счита, че при преценка за неравноправния характер на клаузата същата трябва да бъде тълкувана в цялост, а не само на отделни думи от нея – „да уведоми“, извадени от контекста и цялостния смисъл и съдържание на пълното изречение. Още в следващото изречение на процесната клауза било предвидено, че при упражняване на правото си на отказ длъжникът следва да заплати главницата и лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на главницата с 30-дневен срок, считано от датата на изпращане на уведомлението. Също така, редакцията на клаузата съответствала с модела на работа на ответника, който е изцяло дигитален, поради което изпращането на уведомлението дигитално, се получавало незабавно. В последното изречение на клаузата е предвидено, че 30-дневният срок за връщане на главницата и лихвата започвал да тече от датата на получаване на уведомлението от кредитора. На следващо място твърди, че не било необходимо пълно и буквално припокриване на клаузите на договорите с потребители до редакцията на текста на закона. Относно клаузата на чл. 13.1 от Общите условия, СГС неправилно е приел, че същата не е достатъчно информативна, тъй като в нея не е посочен какъв конкретен обем от задължението следва да бъде неизпълнено, за да възникне правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Според въззивника, така формираните мотиви не съответствали в пълна степен и прилагат избирателно критериите изведени от практиката на СЕС. Счита, че актуалната редакция на клаузата, съответствала напълно на изведените в практиката на СЕС критерии. Предсрочната изискуемост е правна възможност за всеки кредитор, която е уредена в законодателството. На следващо място твърди, че националното законодателство предвиждало множество ефективни средства за защита, при ненадлежно упражняване на правото на предсрочна изискуемост от кредитора. Наред с горното, счита че неправилно е прието от съда, че тази клауза нарушавала чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Процесната клауза не създавала допълнителни икономически затруднения за потребителя и не променяла общото му задължение за връщане на главницата и лихвата върху нея. Не можело да се тълкува, че разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП уреждала каква част от кредита потребителят имал право да не изпълни без това да има негативно последствие за кредитора. На последно място твърди, че съдът е разгледал клаузата „дума по дума“, която предвиждала, че кредиторът е длъжен да отчита индивидуалните параметри на кредита и общата дължима сума, по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Неправилно съдът се е позовал на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, тъй като в следващата алинея било предвидено, че това правило не се прилага за исковете по чл. 186 и 186а ЗЗП, т.е за производството по колективни искове. Представя писмени бележки, с които представя нови писмени доказателства и въвежда ново твърдение, че от 18.05.2026 г. „Фератум България“ ЕООД е изменило общите условия и типовите договори, поради което процесните текстове вече не са част от използваната договорна документация. При условията на евентуалност, относно липсата на необходимост от постановяване на производните осъдителни мерки, счита, че защитната цел е постигната и липсва необходимост от потвърждаване на разпорежданията за преустановяване, отстраняване и огласяване. Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли уважените искови претенции. Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемият/ищецът - Комисията за защита на потребителите, е подал в срок писмен отговор на въззивната жалба, чрез юр. Б.. Счита същата за неоснователна и недоказана, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Излага подробни доводи по всяко едно от твърденията на въззивника, които ще бъдат съответно разгледани при обсъждане на твърденията във въззивната жалба. Представя писмени бележки, в които твърди, че не е достатъчно търговецът да преустанови прилаганите клаузи и за в бъдеще да ги отстрани от проектите си за договор и от общите си условия. В този тип отношения потребителят е послаба страна от търговеца и често не подозира, че договорът му съдържа нищожна клауза. Моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението в обжалваната част. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Заинтересованата страна - „БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА АСОЦИАЦИЯ АКТИВНИ ПОТРЕБИТЕЛИ“, БУЛСТАТ 121869918 не е подала отговор на въззивната жалба, не се явява в съдебно заседание и не изпраща представител. Софийският апелативен съд като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна, следното: Въззивната жалба е подадена в законния срок от надлежна страна по делото против подлежащо на въззивно обжалване решение на СГС, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд след служебно извършена проверка на решението установи, че то е валидно и допустимо в обжалваната част и няма допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Първоинстанционният съд правилно е установил релевантните факти по делото и страните не спорят във въззивното производство, че с писмо изх. № от 04.11.2024 г. КЗП е отправила препоръка до „Фератум България“ ЕООД /ответника да отстрани неравноправни клаузи в договорите за потребителски кредит и ОУ към тях. Ответникът е представил проекти на договорите и общите условия към тях, в които се съдържат оспорените клаузи чл. 9.1 от Договора за потребителски кредит и чл. 13.1 от ОУ към договора за потребителски кредит. От т. 9 на протокол № 37/04.11.2024 г., се установява, че КЗП е взела решение за наличие на неравноправни клаузи в „Договор за потребителски кредит“ и „Общи условия за потребителски кредит“ на „Фератум България“ ЕООД. Изпратена е препоръка на основание чл. 148 ЗЗП до „Фератум България“ ЕООД с указания в 14-дневен срок да се отстранят констатираните неравноправни клаузи /писмо с изх. № Ц-03-9141/04.11.2024 г./. С писмо вх. № Ц-03-9141/25.11.2024 г., „Фератум България“ ЕООД е предоставил становището си и проект на изменение на „Договор за потребителски кредит“ и „Общи условия за потребителски кредит“. С протокол № 44/10.12.2024 г. от заседание на КЗП, е прието решение, че препоръката не е спазена изцяло и следва да се предяви колективен иск за процесните клаузи. От представен по делото договор за потребителски кредит от ответника се установява, че актуалното съдържание на договора и общите условия след препоръките на КЗП е следното: Чл. 9.1 от договора има следното съдържание: „Кредитополучателят има право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения Договор за кредит, като уведоми Дружеството в 14-дневен срок от сключването на Договора. В случай че Кредитополучателят упражни правото си на отказ, същият се задължава да върне на Дружеството получената заемна сума (главницата) и да заплати лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на главницата, без неоправдано забавяне и не по-късно от 30 календарни дни, считано изпращането на уведомлението до Дружеството за упражняване правото на отказ. Лихвата се изчислява на базата на уговорения в Договора за потребителски кредит лихвен процент. Срокът за връщане на кредита започва да тече от датата на получаването на уведомлението на Кредитополучателя за упражняване на правото му на отказ.“ Съдържанието на чл. 13.1 от ОУ гласи: „При непогасяване на главницата или лихвата по Кредита и като отчита индивидуалните параметри на кредита и общата дължима сума, вземането на Дружеството за възстановяване на целия кредит може да бъде предсрочно изискуемо.“ За да уважи като основателна исковата претенция за нищожност на чл. 9.1. от договора, първоинстанционният съд е изложил решаващи мотиви, че процесната клауза от договора противоречи на чл. 29, ал. 2 ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба, правото на отказ от сключения договор за потребителски кредит се смята за упражнено при условие, че потребителят изпрати уведомление до кредитора. Съгласно чл. 29, ал. 3 ЗПК уведомлението по ал. 2 трябва да бъде направено на хартиен или друг траен носител, до който кредиторът има достъп, по начин, който може да бъде доказан съгласно действащото законодателство. Използваният израз „като уведоми“ предвиждал резултатно уведомяване, чието осъществяване предполага изпълнение на две кумулативни изисквания – изпращане на уведомление и неговото реално получаване от адресата /кредиторът по договора/. Правото на отказ от сключен договор за потребителски кредит се смята за упражнено при условие, че потребителят изпрати уведомление до кредитора преди изтичане на крайния срок по ал. 1. Несъответствието между текста на закона и текста на разглежданата клауза е явно и създаването с договора на задължение за кредитополучателя, каквото законът не въвежда – да осигури реално получаване от кредитора на изпратеното съобразно чл. 29 ЗПК уведомление за отказ от договора, сочи на неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143 ЗЗП, както е прието и в решение № 109 от 12.08.2019 г. по т. д. № 636/2019 г., II т. о. на ВКС. За да уважи като основателна исковата претенция за нищожност на чл. 13.1 от Общите условия към договора за потребителски кредит на ответника, първоинстанционният съд е съобразил практиката на СЕС, обективирана в т. 66 от решение на СЕС от 26.01.2017 г., по дело C-421/14, Banco Primus, че за да се определи дали договорна клауза създава значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13, националната юрисдикция трябва да провери по-специално дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за изискуем, зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира общите правни норми, които се прилагат в областта в отсъствието на специални договорни разпоредби, и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. При преценка за евентуално неравноправен характер на клауза за предсрочна изискуемост в договор за кредит, сключен с потребител, съдът следва да обсъди критериите, посочени по дело С-421/14, в този смисъл е решение № 82 от 07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на I т. о. на ВКС. За целите на преценката на евентуалния неравноправен характер на клаузата за предсрочна изискуемост националната юрисдикция трябва да провери дали средствата, позволяващи на потребителя да избегне предсрочната изискуемост на кредита или да преустанови действието й, са подходящи и ефикасни решение на СЕС от 08.05.2025 г., по съединени дела C‑6/24 и C‑231/24, Abanca Corporación Bancaria SA срещу WE и VX. За да отговаря на тези критерии за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, клаузата трябва да бъде формулирана по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да обяви договора за предсрочно изискуем. На първо място, процесната клауза „при непогасяване на главницата или лихвата по Кредита и като отчита индивидуалните параметри на кредита и общата дължима сума, вземането на Дружеството за възстановяване на целия кредит може да бъде предсрочно изискуемо“ е недостатъчно информативна, тъй като не става ясно неизпълнение в какъв обем е необходимо, за да възникне у кредитодателя правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Така формулирана клаузата сякаш предоставя на ответника възможност да се ползва от това право дори и при частично неизпълнение на една вноска по кредита и то дори, ако не е платена само част от лихвата по вноската. Отделно от това отчитането на индивидуалните параметри по договора и общата дължима сума спрямо неизпълнението, като възможност за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, е предоставено изцяло на преценката на търговеца. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да измени договора и цялата получена сума да стане предсрочно изискуема, то търговецът не може да се счита за добросъвестен – потребителят не може да прецени икономическите последици от сключването на договора /нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП/. В процесния случай клаузата не съдържала обективни критерии за разграничение съобразно размера на отпуснатия кредит, срока за връщане и неизпълнената част от договора. В чл. 9.2 от актуалните общи условия към договора за кредит е посочено, че срокът за връщане на кредита може да е от 2 до 18 месеца – т. е. възможно да се сключи както договор за кредит в рамките на едва няколко месеца, така и срокът на договора да е значително по-дълъг, но няма обективни правила, които да сочат дали и по какъв начин би се променила възможността за обявяване на предсрочна изискуемост напр. при договор за кредит за срок от 18 месеца. Необходимо било посочването на ясни критерии, при които при отчитане на индивидуалните параметри по договора кредитодателят да придобива правото за обявяване на договора за предсрочно изискуем, а не тази преценка да зависи изцяло от субективните възприятия на търговеца. Процесната клауза в ОУ към договора е неравноправна, тъй като клаузата предвижда изменение на договора, дори когато неизпълнената част от задълженията е несъществена с оглед на интереса на кредитора, като преценката за наличието или не на възможност за обявяване на договора за предсрочно изискуем е изцяло в сферата на търговеца. Така, кредиторът би могъл да прекрати едностранно договора, когато неизпълнената част от задължението, е незначителна. Предвидената клауза води до прекалено тежка и несъразмерна санкция за потребителя, особено когато потребителят до момента е изпълнявал точно задълженията си, поради което непропорционална. При така формулираната клауза, средствата, позволяващи на потребителя да избегне предсрочната изискуемост на кредита, не могат да се приемат за подходящи. Отделно и по арг. от чл. 147, ал. 2 ЗЗП при съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. За да уважи като основателни исковете по чл. 186 ЗЗП, първоинстанционният съд приел, че те имат характера на обусловени, нарушение на колективните интереси на потребители се установило за чл. 9.1 от договора и чл. 13.1 от Общите условия, поради което и на основание чл. 186, ал. 3 вр. ал. 1 ЗЗП, е осъдил ответника да преустанови занапред прилагането на неравноправните клаузи. Като последица от уважаването на иска по чл. 186 ЗЗП относно чл. 9.1 от договора за потребителски кредит на ответника и чл. 13.1 от Общите условия към него, и предвид изричното искане на ищеца, първоинстанционният съд е приложи мерките по чл. 187, т. 1 и т. 2 ЗЗП, като е разпоредил на ответника да отстрани неравноправните клаузи от договора и общите условия, както и да задължи „Фератум България“ ЕООД да огласи по подходящ начин и за своя сметка диспозитива на съдебното решение. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна, следното: Налице са всички специфични процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на правото на иск от ищеца срещу ответника по реда на чл. 148, ал. 1, т. 4 и чл. 186, ал. 3 вр. с ал. 1 ЗЗП, които искове подлежат на разглеждане по правилата на производството за колективни искове по ГПК. По иска за установяване нищожност на чл. 9.1. от типовия договор за потребителски кредит: Невярно е твърдението във въззивната жалба, че редактирания текст, чл. 9.1. спазвал препоръките на КЗП, дадени с решение от КЗП, съгласно т. 9 от Протокол № 37/04.11.2024 г., както и че КЗП не поддържала в исковата молба други основания за неравноправност на посочената клауза, освен „писмената“ форма на уведомяване. В обстоятелствената част на исковата молба/л. 5/, ищецът изрично е формулирал правното основание на претенцията, че предложените промени не водят до премахване на неравноправните клаузи от чл. 9.1. от договора за потребителски кредит и че дори в този си вид те продължават да са неравноправни. С писмо вх. № 124522 от 23.10.2025г. вх. рег. на СГС/л. 166/ и в изпълнение на дадени указания от съда, ищецът изрично е посочил и правната квалификация на основанието на исковата си претенция – противоречие с разпоредбата на чл. 29, ал. 2 ЗПК. Следователно, първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл съобразно основанието и петитума на предявения от ищеца иск за признаване на установено, че е нищожен чл. 9.1. от типовия договор за потребителски кредит на „Фератум България“ ЕООД. Неоснователно е твърдението на въззивника, че смисълът и тълкуването на употребения термин, че потребителят може да „уведоми“ кредитора, означавал, че в предвидения от закона срок следвало да бъде изпратено уведомление. В българското право използваният термин „да уведоми“, означава, че задължението се счита за изпълнено не в момента на изпращане на писмото или имейла, а в момента, в което съобщението действително е пристигнало на адреса/в пощенската кутия на получателя и той е имал обективна възможност да се запознае с него. При евентуален съдебен спор тежестта да докаже, че кредиторът е бил уведомен, ще лежи изцяло върху потребителя, който ще трябва да установи при условията на главно и пълно доказване, че уведомлението е достигнало до адресата/кредитора и го е получил лично. В противен случай ще се приема, че въпреки изпращането на уведомлението от потребителя, уведомяване не е имало. В първата хипотеза, потребителят ще трябва да докаже, че е изпратил уведомление за отказ от договора до кредитора, а във втората хипотеза, че това уведомление е достигнало и е получено от кредитора. По гореизложените съображения е неоснователно и възражението във въззивната жалба, че не било необходимо пълно и буквално припокриване на клаузите на договорите с потребители до редакцията на текста на закона. Освен това, щом като кредиторът имал предвид изпращане на уведомлението, за него е много лесно и не съществува никаква пречка, буквално да възпроизведе съдържанието на законовата разпоредба в договора. Неоснователно е твърдението на ответника, че редакцията на клаузата съответствала с модела на работа на ответника, който е изцяло дигитален, поради което изпращането на уведомлението дигитално, се получавало незабавно. Първо, това урежда единствено случаите, при които уведомлението за отказ от договора е направен от потребителя чрез дигиталната платформа на кредитора, но не и другите възможни хипотези на писмено уведомяване и неговото изпращане. На второ място, тази дигитална платформа е под контрола единствено и само на кредитора, и по никакъв начин не е установено, как от страна на потребителя се осъществява обратната връзка за удостоверяване получаването на постъпилия отказ. Ирелевантни за това производство са правните доводи на въззивника, че в следващото изречение на процесната клауза било предвидено, че при упражняване на правото си на отказ длъжникът следва да заплати главницата и лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на главницата с 30-дневен срок, считано от датата на изпращане на уведомлението, както и че в последното изречение на клаузата е предвидено, че 30-дневният срок за връщане на главницата и лихвата започвал да тече от датата на получаване на уведомлението от кредитора. Тези клаузи уреждат правните последици след упражняването на правото на отказ от договора, началният срок за връщане на главница и период за начисляване на договорна лихва, както и начина за изчисляване размера на задълженията. По иска за установяване нищожност на чл. 13.1. от Общите условия на договора за потребителски кредит: