Решение № 179 от 11.9.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 222/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Приета е за разглеждане въззивна жалба, подадена от името на К. Г. Д. срещу решение № 117/12.03.2026г. по електронно дело 20243100900659 (ТД № 659/2024 г.) на Окръжен съд – Варна, с което е бил отхвърлен иска на въззвиника за установяване по реда на чл. 422 ГПК на оспорено от длъжника му „ЕКО ЕГС“ООД вземане по заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 12529/2024 г. на Районен съд – Варна, в размер на сума от 135 492,35 евро с левова равностойност 265 000 лева, представляваща главница по запис на заповед от 18.01.2024 г. с падеж 10.09.2024 г., дължимо на осн. чл. 481, ал. 1 вр. 538, ал. 1 ТЗ, ведно със законната лихва, считано от сезиране на заповедния съд и са разпределени разноски. Предварителните въпроси по допустимостта на производството и редовното сезиране на въззивния съд са разгледани в определение № 298/01.06.26г., неоспорено след обявяване на страните, ведно с доклада на изложените подробни оплаквания по обжалвания акт. При подготовката си съдът е разгледал посочените във въззивната жалба нарушения по изготвяне на доклада на първата инстанция, като е констатирал липса на доказателствена активност на самия ищец е приел, че позоваването следва да се възприема само като оплакване за неправилно установяване на фактите поради погрешно разпределяне на тежестта на доказване. Въззивникът К. Д. – заявител в заповедно производство и кредиторпоемател по записа, чрез пълномощника адв. Г. е обосновал жалбата си с всички възможни пороци на първоинстанционния акт. Позовава се на допуснато процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото, в който не били обявени безспорни и спорни, както и подлежащи на допълнително доказване обстоятелства, като същевременно макар и указана в доклада, възложената на ответника доказателствена тежест била игнорирана при решаването на спора. Сочи, че въпреки допуснатите множество доказателства, не са били установена именно посочена от ответника - издател и подлежащи на доказване от него причина за издаването на ценната книга: уговорката между дружеството „Еко Егс“ ООД и поемателя К. Г. Д. за упражняване на правата по ценната книга за сметка на съдружника АРА и във вреда на другия съдружник с цел декапитализация на дружеството, както и фактът, че именно тази договореност представлява основанието за издаване на процесния запис на заповед. Изводи за такава причина са направени без да е изследвана и доказана действителна воля на управителя Р, а само въз основа на задбалансовите счетоводни записвания на самия ответник и неотносимите към спора данни за лични отношения между съуправителите му(отчитани като „поредица от индиции“), като е пренебрегнат единствения относим факт на издаване на редовна ценна книга от дружеството, чието съществуване и автентичност са безспорни. Сочи, че коментираните от съда обстоятелства (поемане на задължение без насрещно изпълнение, което е в ущърб на дружеството и неговите кредитори) са извън предмета на спора, доколкото не изключват самото задължение, а евентуално биха имали значение за пораждане на право на увреден кредитор по чл. 135 от ЗЗД, или отговорност на управителя спрямо увреденото дружество. Според въззивника, в отклонение от съдебната практика, съдът е приложил превратно закона, като всъщност е възложил в тежест на кредитора по абстрактната сделка да доказва съществуване на обезпечено каузално вземане(каквото е приел, че липсва, макар че е установил причина за издаване на записа) и го е санкционирал с отхвърляне на иска, въпреки че ответникът не е доказал никакво относително възражение, изключващо задължението, породено пряко от самото изявление на издателя на ценната книга. В писмено становище, депозирано в заседанието на въззивната инстанция, със същите доводи пълномощникът на въззивника пледира за отмяна на обжалваното решение в цялост и уважаване на основателната претенция на кредитора-заявител по издадената заповед за изпълнение. Въззиваемата страна - длъжник по издадената заповед „ЕКО ЕГС“ООД, чрез адв. Д. е оспорила оплакванията в жалбата с доводи за правилно и обосновано постановяване на обжалвания акт. Позовава се на подробно разгледани възражения срещу доклада, изключващи нужда от допълване или промяна, излагат се и доводи по установените (с редица косвени, но взаимно свързани доказателства) факти относно предназначението на ценната книга (включително и обясненията на самия поемател) като средство за декапитализация на дружеството – издател, въз основа на строго лични и прикрити договорености между единият управител и зависим от него ремитент. Изложени са подробни аргументи по съществото на спора с коментиране на събрани доказателства, относими към антидатиране на ценната книга, абсолютната и персонална симулативност на сделката, нищожността й поради противоречие с добрите нрави при недобросъвестност на кредитора по записа и липсата на каквато и да е еквивалентност на насрещна облага за издателя, която да служи като причина за задължаване (житейско основание, което обуславя всяко имуществено разместване). Позовава се на установените (с предимно косвени доказателства, но в убедителна съвкупност) лични и прикрити договорености между управителя АРА, задължил „Еко Егс“ ООД посредством съставения от него запис на заповед, и ищеца К. Г. Д. – привиден поемател по същия, като тези договорености са свързани с отношения, основаващи се донякъде на доверие, но най-вече на зависимостта на ремитента(привиден кредитор) от лицето, което едновременно му е възложило да поеме платежното средство и е създало задължението на дружеството по него. Посочва се и липсата на формирано у легитимирания с документа поемател на съзнание, че е кредитор, въпреки съгласието му да упражнява правата по него срещу задълженото юридическо лице, чрез довереник на самия А. Подробно са посочени и обосновани антидатиране на ценната книга, предназначена да декапитализира дружеството, в случай на неблагоприятно за издателя развитие на възникналите спорове между съдружниците и връзката между А и пълномощниците на този и друг, също обвързан с трудово правоотношение привиден кредитор, легитимиран аналогично с друга ценна книга. Счита, че с обосноваване на конкретните възражения по действителността на сделката и при призната липса на каквото и да е, дори бъдещо или евентуално, очакване за насрещна престация от страна на ищеца К. Д., защитата на длъжника не представлява общо възражение, неизискващо допълнително доказване на друга, различна от посочената от ответника причина, която да не противоречи на добрите нрави. Позовава се и на правилното отграничаване на процесният случай от типичните възражения за гаранционен характер на ценна книга, съпътстваща валидно каузално задължение(които са били предмет на тълкуването в ТР № 4/2013 г. на ОСГТКТ) хипотези. В съдебното заседание пред въззивната инстанция въззиваемата страна поддържа доводите си за правилното отхвърляне на претенцията на кредитора и моли за потвърждаване на обжалвания акт. Насрещните страни са заявили искания за определяне на разноски за настояща инстанция, конкретизирани в подробни списъци ( л. 52 и л. 57), като само въззивникът е оспорил бланкетно размер на адвокатското възнаграждение, заплатено от насрещна страна и съответно въззиваемият е обосновал адекватността му с обема на извършената услуга, ориентирите по НВАР и значителната фактическа и правна сложност на казуса. За да се произнесе по въззивната жалба, съдът взе предвид следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите на ТРОСГТК № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявен иск за установяване на вземане, за което е била издадена конкретно индивидуализирана заповед за изпълнение по твърдения на кредитор за парично задължение, удостоверено в частен документ (чл. 417 т.10 ГПК). Обжалваният установителен диспозитив визира главницата на дълга по ценна книга, като предметът на установяване точно възпроизвежда менителнично вземане, поискано в цялост, така както е въведено с твърденията на заявителя – поемател на издаден от длъжника запис на заповед при първоначалното сезиране на заповедния съд. В рамките на служебната проверка за допустимост след справка с приложеното ЧГД № 12529/2024 г. на Районен съд – Варна, се констатира идентичност на задължението на издателя на ценната книга, удостоверено в издадената заповед № 5661/10.10.2024 за незабавно изпълнение за цялата главница в размер на 265 000 лв. въз основа на документ по чл. 417 т. 10 ГПК (запис на заповед, издаден на 18.01.2024 г., с падеж на 10.09.2024 г.), заедно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението 04.10.24г. (погрешно обозначена в заповедта като 27.08.2024г.) до окончателното плащане на дълга. Оспорването на приведеното в изпълнение изпълнително основание с бланкетно възражение по реда на чл. 414 ГПК, регистрирано на 28.10.24г. и подадено от един от самостоятелно действащите законни представители на дружеството- длъжник, поражда интерес на взискателя да получи съдебна защита на спорното материално право. С предявяване на иска по реда на чл. 422 ГПК, в указания от заповедния съд срок, кредиторът упражнява допустимо процесуално право като съхранява и действието на нестабилния изпълнителен титул. Не се констатират процесуални пречки за възникване и упражняване на правото на установителен иск, постановеният установителен диспозитив по съществуване на изпълняем менителничен дълг е допустим. В исковата молба на кредитора оспореното от длъжника изпълняемо задължение е обосновано само с изявлението на длъжника, издал процесният запис на заповед като редовен от външна страна менителничен документ, чрез своя законен представител и пропускането на посочения в документа падеж 10.09.2024 г. за изпълнение на така поет по абстрактна сделка паричен дълг. Други обстоятелства относно причината, поради която ценната книга е била издадена не са посочени от този кредитор, дори и след като ответникът е конкретизирал с редица обстоятелства своите твърдения за такъв повод. В отговора си, търговското дружество – длъжник, чрез представляващ управител Л Я е обявило, че документът е съставен от другия управител А А, но не за да гарантира някакво имуществено отношение (каквото изобщо не е било уговаряно между дружеството и поемателя), а само да създаде привидна легитимация на контролирано от него лице, в рамките поредица от действия и сделки, които този управител е предприел целенасочено, след възникване на вътрешен конфликт между съдружниците, за да повлияе изкуствено на управляваното от него, наред с другата съдружничка имущество. Посочено е, че поемателят също е знаел, че документът се издава в негова полза без действителната воля на дружеството да е такава, но е приел да участва в организираната от управителя симулация поради собствената си зависимост като нает служител от управленските решения именно на този управител. Наред с тези обстоятелства, изключващи добросъвестността на приносителя на ценната книга, ответното дружество се е позовало и на опорочаване на самата сделка, като е заявило твърденията си за абсолютна симулативност на изявлението на управителя А, който е антидатирал писмения документ към дата, предхождаща разрива в средата на 2024г. между двамата управляващи(живели на съпружески начала до този момент и вложили значителни средства, включително и чрез лично гарантирани от тях кредити, в дейността на общото им дружество, развИ.а от 2010г.). Личният конфликт се проявил и в дружествените отношения, като се изразил в насрещни опити за взаимно изключване през октомври 2024г., съответно оспорване на еднолични решения по реда на чл. 74 ТЗ и предявяване на иск за прекратяване на дейността поради отпадане на доверието между съдружниците. Посочени са и множество факти, индикиращи намерението на А да „занули“ ответното дружеството, като прехвърли фактически дейността му към регистрирано от него през август 2024г. ново дружество (получило ползване на производствената база по дългосрочен договор със „символичен“ наем) и трансформира финансови активи в задължения към контролирани от него лица: още от юли 2024г. еднолично А събирал в брой и не отчитал дружествени парични вземания; организирал усвояване на обезпечения кредит и предоставянето му по симулирано от него основание в края на 2024г. на доверен цесионер, който да го ползва за плащане на цена за придобИ.е на банковите вземания, а в последствие и да ги реализира принудително от имуществото на дружеството и това на гаранта Я; договорил със същото доверено лице и друго задължение с признание за дължима неустойка по необявен в предприятието договор и осуетил защита на самото дружество срещу този кредитор, като оттеглил възражението, депозирано от Я срещу дълга. Ответното дружество сочи и процесния запис като част от тези действия на „източване“ чрез подставени лица, предприети именно след конфликта, като двама от служителите на длъжност шофьор-снабдител (ищеца К. Д. и Д Я), са били легитимирани като титуляри на вземания на значителни суми с идентично съставени, антидатирани записи на заповед със сходни падежи, които били предявени със заявления за издаване на изпълнителни листи от адвокат, представлявал в дружествените спорове само управителя А, едва след като Я стартирала процеса за принудителна ликвидация на дейноста (чл. 155 т.1 ТЗ), а в последствие исковата защита и на двамата подставени кредитори е поета от адвокат, познат на А. Въз основа на тези твърдения(подробно индивидуализирани с посочване на конкретни факти за поредица от сделки и процеси) е заявено възражение за нищожност на задължаването на дружеството поради абсолютна симулация – прикрИ.е на липса на воля на законен представител за поемане на менителничен дълг в полза на поемателя К. Г. Д. и поради противоречието му с добрите нрави, предвид единственото предназначение на тази сделка за обременяване на „Еко Егс“ ООД с несъществуващо задължение за постигане на противоправна цел. Оплакванията на процесуалните нарушения на въззивника се свързват именно с неточното квалифициране на тези възражения в доклада на първата инстанция. Съгласно т. 17 от ТРОСГТК № 4/2013 г. на ВКС, предмет на делото по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 ГПК въз основа на запис на заповед, е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект, което произтича от абстрактна сделка, чието основание стои извън съдържанието на самата ценна книга и е непротивопоставимо на добросъвестни трети лица(приносители и джиратари). Когато обаче функцията на менителничния ефект е обезпечителна и липсва спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е повод за издаване на абстрактния запис на заповед, то също става предмет на делото, независимо от коя страна е въведен този преюдициален за упражняване на права по ценната книга въпрос. Това разрешение е изцяло основано на правилото на чл. 456 ТЗ за „абстрахиране“ на отговорността на платеца към кредитора- добросъвестен приносител (поемател или джиратар) от относителни възражения за „вътрешни“ отношения между него и издателя или другите джиранти). Именно това нормативно „отделяне“ на задълженията, материализирани в документа, от имущественото правоотношение, което изначално е следвало да се обслужи, позволява свободната циркулация между добросъвестните участници в стопанския оборот, на ценната книга като платежен ефект(алтернатива на парична наличност), равнозначен по стойност на поетия с нея дълг. Това типично оборотно предназначение на ценните книги на заповед е наложило и уредбата им в специалния закон като инструменти, обслужващи типични за търговския оборот безналични транзакции. Затова ценните книги са легално определени като абсолютни търговски сделки (чл.286 ал.2 вр. чл. 1 ал.2 т.8 ТЗ), независимо от качеството на лицата, които са ги пуснали в обръщение като издатели. Когато обаче менителничният ефект се издава в по-облекчената форма на запис на заповед, съвпадението на личността на издателя и платеца(първи и единствен длъжник) изключва третирането на отношенията му с първия приносител като „вътрешни“ и затова абстрактният характер може да се прояви само ако ефектът действително послужи за оборотно „разплащане“ и премине в трето лице – добросъвестен приносител (джиратар). Само тогава титулярството на паричното вземане се отделя от основанието, съпътствало платежния ефект и новия кредитор, легитимиран с вземането по документа следва да може да се защити с „абстрахирането“ му от първопричината, действаща между длъжника и ремитента. Обратно, когато първият кредитор задържи и ползва лично иначе издадена „на заповед“ ценна книга, той не може да се ползва като „добросъвестен“ приносител на абстрактността, тъй като знае всички обстоятелства както относно повода за възникването на собствената му легитимация като кредитор, така и основанието, което е породило паричния дълг, материализиран в ценната книга. В този случай, ефектът не е „заместител“ на оборотни пари, а кредитно средство, респективно е предназначен да гарантира облекчената събираемост в полза на кредитора по каузалната сделка, осигурена с правилото по чл. 417 т.10 ГПК. Именно за тези най-широко разпространени в практиката случаи, в горепосочения тълкувателен акт са дадени указанията за разпределяне на тежест на доказване при квалифициране на защитата на длъжника, разграничаваща абсолютни възражения (насочени срещу действителността на менителничната сделка), относителни възражения (противопоставими на първи, т.е. недобросъвестен, приносител, черпени от вътрешните им каузални отношения) и общи възражения (оспорване без посочване на каквито и да са обстоятелства). Именно при гаранционно предназначение на ефекта е оправдано да не се толерира поведение на длъжник, който не е обосновал със свои твърдения конкретни възражения, а се позовава единствено на „безпаричност“. Такова „най-общо“ възражение всъщност е изцяло несъвместимо със самото изявление за поемане на задължението по кредитния ефект, който никой разумен човек не би поел в съответна изрично регламентирана форма без причина и поради това подобно „възражение“ няма никаква връзка с абстрактността на едностранната сделка. Точно затова, когато самият кредитор е съхранил ценната книга и при наличие на обоснована от длъжника причина, която изключва както платежния, така и кредитния характер на издадения документ, случаят не се покрива с „общо“ възражение и позоваването на кредитора само на „абстрактност“ е несъвместимо с характеристиката на самото менителнично право. Първият поемател, който въпреки че оспорва посочения от първия длъжник повод за задължаване с запис на заповед, отказва сам да обяви друга причина за „абстрахирания“ дълг, не може да се третира като добросъвестен кредитор. Поведението му е изцяло несъвместимо с общото за всички кредитори по търговски сделки правило на чл. 289 ТЗ, забраняващо ползването на права, породени от абстрактна сделка, само с цел да се навреди на другата страна като се събере иначе несъществуваща облага. В таи насока са и становищата в правната доктрина, където се настоява, че макар като външно съдържание менителничния ефект да обективира безпричинно и безусловно задължаване, то липсата на посочено в документа основание за задължаването не означава, че такова не е налице. Респективно, пълното откъсване на икономическата причина – повод за задължаването от сделката по записа на заповед, е несъвместимо с принципа на справедливост, тъй като би довело до неоправдано обогатяване. Ето защо, макар правовият ред да допуска по изключение съществуването на абстрактен акт, то същият правен ред не може да търпи съхраняване на окончателни последици на имуществено разместване като правен резултат без да е налице някаква икономическа причина (така проф. Любен Диков, Абстрактните правни сделки по нашето гражданско право, изд. 2005 г., стр. 55.). Тези общотеоретични положения, които макар и да не са изрично изложени, изграждат както основната мотивация на посочения от въззвиника тълкувателен акт, така и наложилата се въз основа на него съдебна практика, изцяло съответстват и на действията, извършени от първата инстанция при подготовката на делото. Както квалификацията на възраженията на ответника именно като абсолютни, а не като „общи“ или относителни, така и указаната за тях доказателствена тежест, съвпадат изцяло с конкретните обстоятелства, посочени от длъжника като житейска причина за издаването на ценната книга. Именно подробно конкретизираните твърдения на длъжника за изначално целена злоупотреба с права, с която поемателят на документа се е съгласил (според описаното като симулация легитимиране на привиден кредитор от самия орган, задължил юридическото лице) изключва третирането на менителничния дълг като гаранция към каквато и да е съпътстваща „кауза“ и съответно налага на кредитора да обоснове друга причина за претендираното от него разместване на блага. Само тогава „абстрактната“ му претенция не би представлявала нарушение на императивна законова забрана по чл. 289 ТЗ. Макар да не е посочил в доклада по делото тази норма, първоинстанционния съд е указал на страните тежест на доказване, която е изцяло съответна на това правило. Наред с указанието до ответника да установява именно твърденията си за уговорката между поемателя и управителя на дружеството за предназначението на ценната книга да удостовери симулативното задължаване във вреда на дружественото имущество, съдът изрично е възложил на ищеца, и то в случай че се установят тези факти на недобросъвестно придобИ.е на менителничен ефект, да докаже наличие на друга съпътстваща абстрактното задължение причина за възникване на паричен дълг, т.е. да опровергае хипотезата на злоупотреба с права. При това положение оплакванията за непълнотата на доклада и разпределянето на тежестта на доказване се оказват изцяло неоснователни, респективно не възниква никаква нужда за корекция на процесуалните действия от въззивната инстанция. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, приема за установено следното от фактическа и от правна страна по съществото на спора: Между страните не се спори относно съставянето на автентичния запис на заповед, послужил като документ за удостоверяване на вземането на заявителя в процесната заповед за незабавно изпълнение. Същият носи подпис на лице, чийто представителни права като управителен орган несъмено са съществували както към посочената в документа дата на издаване 18.01.2024г., така и към 3.10.24г., когато оригиналният документ е депозиран в съда. Затова само по себе си оспорването на датирането на менителничния ефект няма пряко отношение към реквизитите му, и би могло да се изследва само доколкото се отнася до обстоятелствата по поемането на самото задължение (причина за абстрактното задължаване). Доколкото съдържанието на документа изцяло покрива изискванията на 535 ТЗ, въззивният съд, както и първата инстанция приема, че той удостоверява редовно поемане на менителнично задължение. При това положение основен спорен фактически въпрос остава поводът за издаването на документа. Видно от представени официални справки (л. 628 от делото на ВОС), поемателят К. Г. Д. е бил в трудово правоотношение с „Еко Егс“ ООД в периода 09.05.2023г. – 19.10.2023г. и 29.02.2024г. – 15.01.2025г. на длъжност шофьор на лекотоварен автомобил (с обявен месечен осигурителен доход между 440.59 и 933 лева), а през периода февруари – юни 2025 г. е преминал на работа в „Еко Егс България“ ЕООД, ЕИК 207941588 с месечен доход 1100лв. Първият му работодател е ответното дружество, регистрирано от 02.11.2010 г. (първоначално като ЕООД, притежавано и управлявано еднолично от АРА, а от 04.02.2020 г. и към настоящия момент, управлявано от съдружници с равно дялово участие АРА и Л Ст. Я, всеки от които със отделни представителни права). Новият работодател на ищеца е бил регистриран също като еднолично дружество на А на 13.08.2024 г. и оттогава и към настоящия момент се управлява еднолично от него. Именно новия работодател е и наемателят, на когото с договор за наем от 23.08.2024 г. (л. 181-184) „Еко Егс“ ООД, чрез управителя А е предоставило за петгодишен срок на ползване недвижимите си имоти в м. „Чукурлука“, с. Кранево, Община Балчик, представляващи поземлен имот с площ 1946 кв. м., ½ идеална част от друг поземлен имот с площ от 166 кв.м. и 5/6 идеални части от построена в него стопанска сграда. Видно от официално удостоверяване в констативен протокол (л. 146 ), на 15.10.2024 г. съдружникът А А не е допуснал другия съдружник и управител на „Еко Егс“ ООД Л Я именно в тази отдадена вече под наем сграда на складовата и производствена база на дружеството. На 06.10.2024 г. съдружника Л Ст. Я е предявила иск по чл. 155, т. 1 от Търговския закон за прекратяване на дружеството и за открИ.е на основание чл. 266 и с. от ТЗ производство по неговата ликвидация поради дълбок и непоправим разрив в отношенията между съдружниците, като междувременно на 20.10.2024 г., 21.10.2024 г., 22.10.2024 г. ( л. 85 – 123) са били проведени общи събрания на „Еко Егс“ ООД, на които първо съдружникът А, в присъствие само на своя адвокат Тонева е взел решение за изключването на Я, след това съдружника Я в приствието на своя адвокат и на явилата се за А и възразила по законосъобразността на събранието адвокат Тонева, е решила да изключи А, като аналогично на следващия ден в присъствие на същите адвокати е протоколирано възражение на пълномощника на изключваната Я и взето еднолично решение за изключването й. Не се спори между страните, а и от представените множество кореспондиращи си писмени доказателства е видно, че адвокатът на А е представлявал и двамата кредитори Д Я и К. Д.(служители на ответника), при подадени от тях в началото на октомври 2024 г. заявления за издаване на заповед за изпълнение въз основа на записи на заповеди, издадени чрез управителя А А за задължения в сборен размер 707 600лв. След налагане на обезпечителните мерки върху активите на дружеството, възражения срещу издадените заповеди за изпълнение е депозирала другата управителка Л Ст. Я. Наред с тези записи, по делото са представени и поредица от документи, установяващи участието на управителя А А и в документиране на друга сделка, породила значителни и също принудително изпълняеми парични задължения в полза на „Колеви Груп ЕЛ“ ЕООД - споразумение от 10.12.2024 г., сключено с „Еко Егс“ ООД за уреждане на неизпълнени задълженията по предходен рамков договор, с което А е потвърдил задължаването на управляваното от него дружество със сума от 800 000 лв., представляваща договорна неустойка за неизпълнение(л. 168). Въз основа на това споразумение този кредитор е поискал три заповеди за изпълнение за съответни части до достигане на целия дълг, като е подал заявления на 17.12.2024 г., на 12.01.2025 г. и на 14.02.2025 г. (л. 175-178, л. 363-365 и л. 422-429), а след като са били приведени в изпълнение и управителя Л Я е възразила от името на длъжника „Еко Егс“ ООД, другият съдружник и управител А е заявил оттегляне на възражения по първата и тетата заповед (л. 379, л. 435) и е обжалвал отказ на съда да върне възражението по втората заповед (л. 372). При тези данни, за въззивния съд не остава съмнение, че двамата съдружници в „Еко Егс“ ООД А А и Л Я са били в явен остър конфликт през втората половина на 2024 г. и след това, като действията на А, особено тези които обременяват дружеството и го лишават от правна защита не са били съгласувани с другия управляващ. Наличието на конфликт между А и Я, както в личните, така и в професионалните им отношения, се потвърждава и от показанията на свидетелката ЕТЯ-Г. – дъщеря на Л Я, която убедително предава собствените си преки впечатления както от влошаването на личните отношения между двамата съдружници(партньори в бизнеса и в живота в продължение на повече от 20 години до средата на лятото на 2024г.), така и от дружествените дела, които били управлявани съвместно с участие и на другите членове на семейството, също работещи в семейното предприятие до личния разрив между управителите. Тази свидетелка описва кредитора Д. като шофьор, който доста често бил финансово затруднен и искал аванси и заеми от работодателите си(л.760). Другият свидетел, депозирал показание пред първата инстанция описва случайно възприета от него в ден на съдебен процес(л.761), обща среща на управителя А А, В К – представляваща основния кредитор „Колеви Груп Ел“ ЕООД, адвокат П(която отначало представяла и двете страни, а после само интересите на А А, а впоследствие само на „Колеви Груп Ел“ ЕООД срещу дружеството), както и Д Я, който също имал подписан запис на заповед срещу дружеството. Действително нито едно от тези доказателства не установява пряко обстоятелствата по издаването на процесния запис, но съвкупната им преценка убедително индикира поведение на А А по време на конфликта с Л Я и особено след като тя е предприела действия по принудително прекратяване на дейността на дружеството, с което ако не се създава, поне се стабилизира спорна легитимация на дружествени кредитори с вземания за големи парични суми, несъответни на обичайни за дейността сделки. Наред с тези индиции решаващо значение за обстоятелствата по самото възникване на спорния запис на заповед имат и обясненията, които лично кредиторът – ищец е дал пред съда за събитията, в които е участвал(л.758). Ищецът-въззвиник е признал, че няма никакви вземания, които дружеството да му дължи на договорно или извъндоговорно основание извън вземането за трудово възнаграждение. Посочва, че самият той не е имал повод да иска издаване на такъв документ и не е присъствал на съставянето на документа, а защо е бил издаден такъв документ знаел само управителя. Тези обяснения, характеризират участието на това лице като нетипично за менителнични отношения, изискващи несъмнено предаване на кредитора на ползващия го документ, доколкото самите права са неделими от материалния носител на изявлението на длъжника и ако посоченият в текста кредитор(поемателремитент) не получи оригинала самата му легитимация е безпредметна. Наред с тези обяснения не може да се пренебрегне и обстоятелството, установено с проверка на техническия експерт(л.719). Съхранената, макар и оскъдна информация за кореспонденти адресати и адресанти на съобщенията преминали през пощенска кутия на ответното дружество, разкрита и ползвана именно от управителя А, сочи че двустранна кореспонденция, вкл. относно пълномощни и действия по съдебни и изпълнителни дела е била водена с потребители с регистрирани пощи, съвпадащи с имената на пълномощниците на кредиторите - адв. Т(пълномощник на Д. и Я при подаване на заявленията им за ползване на права по ценни книги), адв. П (представлявала „Колеви Груп ЕЛ“ ЕООД в трите заповедни производства) и адв. Г. (представляващ въззивника в исковото производство). Комбинацията от една страна на призната липса на знание у легитимирания приносител за наличието на документа, а от друга - връзката на издателя-дължник с пълномощниците на кредиторите е напълно убедителна индикация за съществено отклонение на поведението и на двете страни от типичното за менителнично правоотношение адресирано и волево поемане на ефекта от легитимиран приносител. Липсата на конкретна причина за пораждане на задължение „платимо“ чрез менителничния ефект или някаква друга облага, като икономически оправдано очакване на дружеството, което да съпътства поетото с ценна книга настоящо или бъдещо задължение, се потвърждава и приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Вещото лице е проверило счетоводни регистри на предприятието „Еко Егс“ ООД, които не съдържат каквито и да са данни за дълг към кредитора К. Д., като е констатирало осчетоводена провизия в сметка 252, с кореспонденция със сметка 609 за други разходи, само въз основа на процесния запис на заповед с дата на издаване 18.01.2024г. Според проверката на експерта, датата на направеното счетоводно записване е 10.09.2024г., датата на валидиране на счетоводната операция е 10.09.2024 г., а дата на основанието за счетоводното записване е 18.01.2024 г(л. 733). Това осчетоводяване сочи управленско решение за заделяне на парични средства за очакван разход, породен единствено и само от самата ценна книга, тъй като, както подробно пояснява със сравнение на възможните варианти на счетоводни записи, предвидени в Счетоводен стандарт 37 „Провизии, условни задължения и условни активи“, този подход изисква обосновано очакване на загуби в резултат на минали събития, а други документи за основание на такива събития липсват. Същевременно, при обичайното гаранционно издаване на дългов инструмент, обслужващ породено от стопанска операция задължение, самия запис не намира пряко отражение в сметките за да не се „дублират“ балансовите стойностите на задълженията, и затова се отразява извънбалансово като условен актив. При това положение, според вещото лице отразяването само на очаквано бъдещо плащане по издаден от самия търговец кредитен инструмент не само ясно индикира, че липсва съпътстваща разхода икономическа причина (т.е. налично заприходяване и на реципрочен актив), но и изискваната от стандарта сигурност на връзката между друго минало събитие и провизираната балансова загуба. С този запис се постига именно рисковия за предприятието резултат (изкуствена декапитализция на дружеството и изкривяване на реалните показатели за финансова автономност и ликвидност на „Еко егс“ ООД), който се забранява с предписанията на счетоводните стандарти. В този смисъл, заключението на експерта, което и настоящият съд преценява за обективно и убедително обосновано със специални знания, не сочи нередовност(пропусната операция) на счетоводното отчитане, а напротив запис, резултат от целенасочено управленско решение за манипулиране на отчетните стойности с повишаване на счетоводната загуба. С оглед и на момента на фактическото осчетоводяване, следващо разрива между управителите, не остава място за съмнение, че това управленско решение е израз на еднолична воля на А. При така събраните в първата инстанция доказателства въззивният съд намира, че не може да има съмнение, че ценната книга не е била издадена от дружеството, за да обслужи конкретно плащане (възникнало или планирано в бъдеще) на каквото и да е основание. Категорично е установено, че волята на кредитора Д. за придобИ.е на права по такъв ефект липсва, а това лице, ако е било изобщо известено за намеренията на управителя А, е демонстрирало просто пасивно съгласие да му съдейства, като е приел да бъде представляван от посочените адвокати без да има каквото и да е намерение да приеме резултата в своята правна сфера. Оплакванията на въззивника по установяване на тези фактите се оказват неоснователни. Каквато и да е била действителната воля на А, правно приравнена на воля на представляваното от него юридическо лице – издател, тя не съответства на икономически оправдано задължаване на предприятието именно към служителя К. Д., а това е напълно достатъчно да се приеме, че с издаване на ценната книга се симулира дълг. Съответно и счетоводната операция, възприета от този ръководител изцяло разкрива и предназначението на ценната книга – да послужи за потенциално увеличаване на балансова загуба в удобен за фактическия приносител на ефекта момент. Явно е, че ако не е получил сам легитимиращия го документ, но е подписал адвокатско пълномощно за събиране на дълга по него, привидния кредитор е позволил на автора на документа да си служи с него срещу дружеството когато намери за добре, а това само по себе си е достатъчно, за да се приеме, че той е недобросъвестен като поемател на ценната книга – не е можел да не знае, че съдейства на другиго за получаване на конкретна облага по абстрактна сделка без всякакво покритие. Затова е без значение какво е било точно намерението на А (да задължи временно изкуствено дружеството само към момента, в който би се определил балансов дял на изключваната от него Я или да източи имуществото изцяло в своя полза като прикрие себе си зад подставеното лице преди принудителната ликвидация). Не се е налагало да се изследва по-подробно и да се установява категорично дали поведението на управителя е увреждащо за дружеството или само спрямо бивш съдружник. При това положение и въззивният съд, както и първата инстанция при сходно установена фактическа обстановка намира претенцията на кредитора за неоснователна. По гореизложените вече правни съображения, така установената причина за поемане на менителничния дълг налага опровергаване на недобросъвестността на формалния кредитор – посочен в записа поемател. Затова и пасивното позоваване само на абстрактния характер на задължението води до извод за злоупотреба на ищеца с ценната книга. Дори да се приеме, че пълната симулативност на самото изявление не е доказано, то самата забрана по чл. 289 ТЗ изключва правото на въззивника да търси изпълнение по абстрактната сделка. Отделно от това, дори тази норма да не се приложи, не може да бъде пренебрегнато по-общото, ограничаване на договорната свобода, предвидено като порок за всички договорни основания в чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД. Сам по себе си правният принцип на справедливост, изискващ защита на конкретен интерес, е винаги нарушен, когато се договарят престационни сделки водещи до икономически резултат, при който една от страните получава облага без да се задължава да удовлетвори какъвто и да е насрещен интерес. Затова и в случаите на съзнателно издаване на платежно средство без всякакво справедливо икономическо оправдание, самата абстрактна едностранна сделка е несъвместима с добите нрави и последиците й следва да се отрекат като породени от нищожно договаряне. Съвпадането на крайния резултат по същество налага потвърждаване на обжалваното решение в цялост. По разноските: Предвид изхода на спора въззивният съд няма правомощия да ревизира определени в първата инстанция разноски. Неоснователното обжалване ангажира отговорност на въззивника за разходите на въззиваемата страна. Според представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и кореспондиращи доказателства /л. 57-60 от настоящото дело/, дружеството е договорило и изплатило 5 500 евро възнаграждение по възложена адвокатска защита. Този размер е оспорен като прекомерен. Съгласно решение С-438/22 на СЕС и практиката на ВКС /например Определение № 3036 от 28.10.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 1926/2025 г., I т. о., ТК и цитираната в него практика/ при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение поради прекомерност съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Водещ критерий е спецификата на конкретната адвокатска услуга, която е еднаква за участващите в съдебния спор насрещни страни и съответно предвидима като очаквана икономическа тежест за всяка от тях. В случая казусът се характеризира с висока правна и фактическа сложност, като между страните е бил очертан спор не само по приложението на правото, но и по много от фактите и обстоятелствата по делото. Материалният интерес в процеса е значителен, предметът на спора не е типичен и изисква задълбочен анализ на правната доктрина и съдебната практика. При това положение, договаряне на хонорар който е под препоръчителния, общоприемлив размер по чл. 7, ал. 2, т. 5 от НВАР, не може да се счита прекомерно. Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноските в цялост. По изложените съображения съставът на Варненски апелативен съд,