Решение № 563 от 5.10.2026 г. на Районен съд - Монтана по дело № 1672/2026 г.

Предявеният иск е с правно основание чл.124 ал.1 ГПК във вр. с чл.26 ал.1 ЗЗД. Ищецът В. Ж. П. от град Монтана твърди в исковата молба, че по силата на сключен между него и „•••“ ООД договор за кредит ••• е уговорено отпускането на заем в размер на •••• лева за срок от 12 месеца, ГПР 47,49 %, ГЛП 38,48 % и обща сума за връщане от •••• лева. Съгласно условията на договора, на кредитополучателя допълнително са начислени такси за динамично плащане и бързо разглеждане на искането за кредит в значителен размер, платими на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска по кредита. По този начин общото задължение по договора за кредит става в размер на 3882,36 лева, а дължимата вноска в размер на 323,53 лева. Твърди, че ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от ЗКИ, която има право да отпуска кредити. От друга страна, той е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗГІК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7- 9 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен реалния годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Какъвто и да е размера на посочения в договора ГПР, то той е неточен и заблуждаващ, тъй като в него не са включени таксите за бързо разглеждане и динамично плащане на искането за кредит. Тези две допълнителни услуги представляват заплащане на разходи, свързани с отпускането на кредита, а начислените такси са платими и включени в погасителния план на кредита и представляват печалба на дружеството, защото се получава едно допълнително възнаграждение. По този начин те се превръщат в разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗГІК и така се надвишава ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК, от пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита отразява общите разходи по кредита за потребителя, изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С включването на двете допълнителни такси се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като действителния ГПР по договора надхвърля 477 % /четиристотин седемдесет и седем процента/. Съгласно чл.21, ал.1 ЗГІК, всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Именно затова посочените в договора клаузи не отговорят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до тяхната недействителност, съобразно разпоредбата на чл.22 ЗГІК. Отделно уговорките в договора за допълнителните услуги са нищожни и поради противоречие с императивни законови разпоредби и неравноправност по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Твърди, че нарушаването на императивните изисквания на ЗПК води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са уредени в чл.23 ЗПК – заемателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи заплащането на лихви. такси, неустойки и други разходи. След сключване на договора, твърди, че е заплатил сумата от 2550 лева, в които е включена лихвата и таксите за динамично плащане и бързо разглеждане на документи. Твърди, че съгласно чл.55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне. От доказателствата по делото бе установено, че сумата от 850 лева е напуснала патримониума на ищеца и е постъпила в правната сфера на ответника ”•••” ООД, който я е получил, въпреки, че няма правно основание за нейното задържане. Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение с което ДА ОБЯВИ ЗА НИЩОЖЕН на осн. чл.26, ап.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК, сключения между него и „•••“ ООД, договор за кредит •••, както и да й присъди направените в процеса разноски. В срока по чл.131 от ГПК ответникът по делото ”•••” ООД, ••••, със седалище и адрес на управление: град •••••••••• е депозирал отговор на искова молба. Поддържа, че твърденията за недействителност на договора са неоснователни, като подробни доводи за това са изложени в отговора на исковата молба. Моли съда да постанови решение, с което отхвърли исковете като неоснователни и да му присъди сторените по делото разноски. Доказателствата по делото са писмени. Съдът, след като прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение и при условията на чл.235 от ГПК, приема за установено следното: Установено е по делото, че на 25.06.2024г. между ищцата като кредитополучател и ,,•••“ ООД като кредитор е сключен кредит •••, като страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на •••• лева, при следните условия: месечна вноска 172,90 лева, срок на договора 12 месеца, ГПР 47,49 %, ГЛП 38,48 % и обща сума за връщане от •••• лева. В чл.9.1. от договора, страните са се уговорили за заплащане на такса бързо разглеждане на искането за кредит и динамично плащане в общ размер на 1 084,56 лева, платими на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска по кредита. По този начин общото задължение по договора за кредит става в размер на 3 882,36 лева, а дължимата вноска в размер на 323,53 лева. От приетата по делото справка за плащания се установява, че ищецът е заплатил сума по кредита в общ размер на 593,10 лева. При така установената по делото фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: От представените по – горе писмени доказателства, съдът обосновава извод, че между страните е възникнало облигационно отношение по повод предоставен потребителски кредит. Отношенията между кредитора са подчинени на общите правила на Закона за задълженията и договорите – договор за заем и на специалните разпоредби на Закона за потребителския кредит. Основните възражения на ищеца са свързани с твърдението, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен реалния годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Какъвто и да е размерът на посочения в договора ГПР, то той е неточен и заблуждаващ, тъй като в него не са включени таксите за бързо разглеждане и динамично плащане на искането за кредит. Тези две допълнителни услуги представляват заплащане на разходи, свързани с отпускането на кредита, а начислените такси са платими и включени в погасителния план на кредита и представляват печалба на дружеството, защото се получава едно допълнително възнаграждение. По този начин те се превръщат в разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК и така се надвишава ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК, от пет пъти размера на законната лихва. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита отразява общите разходи по кредита за потребителя, изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С включването на двете допълнителни такси се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като действителния ГПР по договора надхвърля 477 %. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК, всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Именно затова посочените в договора клаузи не отговорят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.10 от нея води до тяхната недействителност, съобразно разпоредбата на чл.22 ЗПК. Отделно уговорките в договора за допълнителните услуги са нищожни и поради противоречие с императивни законови разпоредби и неравноправност по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Нарушаването на императивните изисквания на ЗПК води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са уредени в чл.23 ЗПК - заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи заплащането на лихви, такси, неустойки и други разходи. Предвид гореизложеното, съдът намира, че целият договор за потребителски кредит е недействителен, поради което следва да се признае за установено в отношенията между страните, че договорът е нищожен. Съобразно този изход на делото, ответното дружество следва да заплати на ищцата разноски в общ размер на 322,24 евро, от които държавна такса в размер на 22,24 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 300,00 евро. Предвид изложените по-горе съображения съдът