Решение № 1842 от 31.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 39621/2025 г.

Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ и с правно основание чл. 59,ал.1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 3 ЗЕ.

Производството е образувано по искова молба на „К.“ ООД, с която срещу „Т.С.” ЕАД са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове:

• с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1250 лева, равняваща се на 639,11 евро, предявен като частичен иск от вземане в общ размер от 100 000 лева, представляваща цена за ползването на собствените на ищеца съоръжения за присъединяване – присъединителен топлопровод и съответна дължина по трасе, и абонатна станция, изградени за захранване с топлинна енергия и отопление за битово горещо водоснабдяване на жилищна сграда на адрес: •••, за периода от 15.07.2021 г. до 20.11.2024 г., с която сума ответникът се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 04.07.2025 г., до окончателното плащане;

• с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 3 ЗЕ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1250 лева, равняваща се на 639,11 евро, предявен като частичен иск от сума в общ размер от 45 000 лева, представляваща стойността на съоръжения за присъединяване, които ответникът е следвало да изкупи, но не е, при което е спестил разходите, които би имал, ако беше изпълнил задължението си, с която сума ответникът се е обогатил неоснователно, ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 04.07.2025 г., до окончателното изплащане.

Н а основание чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. първо ГПК с протоколно определение от 21.01.2026 г. е допуснато изменение на предявените искове по размер, като вземанията са заявени в пълен размер, както следва:

• искът с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ за осъждане на ответника да заплати на ищеца цена за ползването на собствените на ищеца съоръжения за присъединяване – присъединителен топлопровод и съответна дължина по трасе, и абонатна станция, изградени за захранване с топлинна енергия и отопление за битово горещо водоснабдяване на жилищна сграда на адрес: •••, за периода от 15.07.2021 г. до 20.11.2024 г., с която сума ответникът се е обогатил неоснователно, е увеличен от сумата от 1250 лева, равняваща се на 639,11 евро, на сумата от 13 848,24 лева, равняваща се на 7080,49 евро, представляваща пълния размер на вземането;

• искът с правно основание чл. 59, ал.1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 3 ЗЕ за осъждане на ответника да заплати на ищеца стойността на съоръженията за присъединяване, които ответникът е следвало да изкупи, но не е, при което е спестил разходите, които би имал, ако беше изпълнил задължението си, с която сума ответникът се е обогатил неоснователно, е увеличен от сумата от 1250 лева, равняваща се на 639,11 евро, на сумата от 17 747 лева, равняваща се на 9073,90 евро, представляваща пълния размер на вземането.

Ищецът „К.“ ООД твърди, че е собственик на съоръжения за присъединяване – присъединителен топлопровод и съответна дължина по трасе, и абонатна станция, изградени с цел захранване с топлинна енергия на жилищна сграда, находяща се в •••. Изграждането на това съоръжение било извършено по предписание на ответника изцяло от ищеца, със средства на ищеца за нуждите от топлоснабдяване на сградата. Проектът бил съгласуван от лицензиантът, който е присъединил съоръженията към външните топлофикационни мрежи. Впоследствие към процесното съоръжение били присъединени етажните собственици на сградата, вкл. и ищецът като такъв. Владението на процесното съоръжение било предадено на ответника, той открил абонатни номера на отделните етажни съсобственици за заплащане на доставяната топлинна енергия и така се облагодетелствал (получавал стойността на продадената топлинна енергия чрез процесното съоръжение) от цената за доставяната топлинна енергия, считано от въвеждането в експлоатация – 13.04.2006 г., когато и съоръжението за присъединяване било предадено на ответното дружество. Въпреки, че ищецът точно изпълнил дадените му от ответника предписания относно топлозахранването на жилищната сграда, вкл. и точно изпълнил строежа на съоръжението за присъединяване на този жилищен блок, съобразено с одобрените проекти за негова (на ищеца) сметка, до настоящия момент ответникът не изкупил същото, но същевременно го ползвал без прекъсване от издаването на разрешението за ползване – 13.04.2006 г., за целите на търговската си дейност – топлоснабдяване, поради което дължал цена за ползването на съоръженията за присъединяване, изградени и собствени на ищеца. Поддържа, че собствеността върху съоръжения е следвало да бъде прехвърлена на ответника след изграждането им, но ответникът не е изпълнил задължението си за изкупуване на съоръженията за присъединяване, както и за заплащане на цена за ползването им, въпреки отправените покани. Поддържа, че за времето от въвеждането им в експлоатация, на ищеца се дължи цена за ползването на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ, като ответникът се облагодетелствал за сметка на ищеца с незаплатената цена. Позовава са на влязло в сила решение по спор със същия предмет между същите страни, но за предходен период – от 18.07.2017 г. до 14.07.2021 г. Сочи, че на 20.11.2024 г. ответникът демонтирал собствената на ищеца абонатна станция, след което информирал ищеца, че е отпаднало задължението му за изкупуване, като се позовал на § 4, ал. 5 ПЗР на ЗЕ. Ищецът излага съображения, че посочената разпоредба е неприложима, доколкото подмяната на абонатната станция не е осъществена в срока за изкупуване. Счита, че след извършения демонтаж ответникът дължи на ищеца стойността на абонатната станция и топлопровод, която ответникът е следвало да изкупи, но не е, при което е спестил разходите, които би имал, ако беше изпълнил задължението си. Моли за уважаване на исковите претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Т.С.“ ЕАД, с който оспорва исковете. Счита, че по делото не са ангажирани доказателства ищецът да е собственик на съоръженията, като и за фактическото изграждане на съоръженията и това да е станало лично или за сметка на ищеца. Признава, че не е сключен договор за изкупуване на енергийния обект. Сочи се, че за ответника не е възникнало задължение за плащане на цена за ползване на обекта, тъй като няма необоснован отказ за изкупуване на присъединителното съоръжение, тъй като не били доказани собствеността на енергийния обект, както и че ищецът е възложил изграждането на процесното съоръжение по правилата на ЗУТ. Поддържа, че не е налице обедняване поради ограничаване на ползването на вещта, тъй като последната е „извън гражданския оборот“, като същата не е забранена за притежание, но собственикът й няма право да я ползва по силата на законови ограничения – поради липса на лиценз за производство и търговия с топлинна енергия. Счита, че след като ползването на вещта е забранено за битовия клиент, не е възможно едновременно с това да се приеме, че същият търпи вреди, че не я ползва и му се дължи обезщетение. Сочи, че собственикът на тази вещ не би могъл да реализира никакви плодове от нея, нито може да я обслужва, настройва и прочее, поради което не е претърпял вреди респ. не е налице обедняване на ищеца. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ

Предмет на разглеждане в настоящото производство е осъдителен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ, като ищецът основава претенцията си на твърдения за ползване от страна на ответника на изградени от него енергийни съоръжения. Когато между страните няма друга обвързаност и по причина на обедняването на едно от страните другата се е обогатила, обогатилият се дължи да върне на обеднелия онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.

Съгласно разпоредбата на чл. 137, ал. 1 ЗЕ, при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост, а по силата на ал. 2 изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, като в този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите. Следователно, нормата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ въвежда принципа на възмездното ползване от топлопреносното предприятие на присъединителния тръбопровод, съоръженията към него и абонатната станция в случаите, когато те са изградени от клиентите на топлоенергия за битови нужди.

Разпоредбата санкционира разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи законът предвижда, че за времето до изкупуване на съоръженията (ал. 3 на чл. 137 ЗЕ), топлопреносното предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им (в този смисъл - определение № 135 от 10.03.2020 г. по т. д. № 1264/2019 г. на ВКС, ІІ ТО). Предпоставка за пораждане на посоченото задължение е съоръженията да са изградени след съгласуване с топлопреносното предприятие.

От съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства: договор от 02.11.2005 г. за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „К.“ ООД в качеството на потребител за обект – сграда, находяща се на •••“; разрешение за ползване № ДК-07-142/13.04.2006 г. на строеж: „външен топлопровод 2Ф 168/250 мм, ф60/125 мм, с дължина 46, 50 м, и абонатна станция за жилищна сграда“, находяща се в УПИ VIII – 114, кв. 246 по плана на ••• – Столична община; справка за аналитична партида от 04.04.2015 г.; декларация от 24.09.2014 г.; писмо с изх. № И-07 от 12.06.2015 г. от ответника до ищеца; покана с вх. № П-10152/09.09.2021 г. от „К.“ ООД до „Т.С.“ ЕАД; приемопредавателен протокол за демонтаж от 20.11.2024 г., както и от приетото и неоспорено от страните заключение на СТЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено, се установява, че между страните е сключен договор от 02.11.2005 г., в изпълнение на който ищцовото дружество е изградило за собствена сметка присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция за сграда - етажна собственост, находяща се на адрес: •••, като в чл. 2 от договора е предвидено, че присъединяването на сградата се извършва чрез изграждане на присъединителен топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция, посочени са техническите параметри на съоръженията и срокът за изграждане - 10 дни от датата на влизане на договора в сила, а съгласно уговореното между страните в чл. 8 и чл. 24 от договора, съоръженията са собственост на ищеца до изкупуването им от ответника. Установява се още, че съоръженията са изградени в съответствие с техническите правила и норми и са въведени в експлоатация, за което е издадено разрешение за ползване № ДК-07-142 от 13.04.2006 г. от Столична РДНСК. Не е спорно, че изградените от ищеца съоръжения са предадени на ответното топлопреносно дружество, което ги е ползвало през процесния период. От заключението на СТЕ, се установява, че процесните съоръжения са изградени за сметка на ищеца, като са изпълнени всички технически изисквания при изграждането на обекта, съоръжението е присъединено към централната отоплителна система в София и се ползва от ответника от м. 08.2006 г. От заключението на СТЕ, се установява, че при съобразяване на Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на ел.енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДКЕВР с решение по протокол № 27/04.02.2008 г., цената за ползване на съоръжението за периода от 15.07.2021 г. до 20.11.2024 г. по определените цени на ДКЕВР, възлиза на 13 848,24 лева, равняващи се на 7080,49 евро.

С оглед така установеното, предявеният иск е доказан по основание и размер. Установи се, че ищецът е изпълнил точно задълженията си по сключения между страните договор от 02.11.2005 г., като е изградил съоръженията в съответствие с уговореното, същите са въведени в експлоатация и се ползват от ответното дружество от м. 08.2006 г., вкл. в процесния период, което не е спорно между страните по делото. След като ищецът е изпълнил задълженията си по договора, за ответника е възникнало задължение да придобие правото на собственост върху изградените от ищеца съоръжения. Съгласно уговореното в чл. 24 от договора, прехвърлянето на собствеността следва да стане с отделен договор, какъвто не се спори, че не е сключен. В чл. 8 и чл. 24 от договора страните изрично са уговорили, че до момента на прехвърляне на собствеността на съоръженията, потребителят остава техен собственик, като следва да се има предвид, че топлопроводните съоръжения, включително абонатната станция (разбирана като техническо съоръжение, а не като помещението, в което е изградена), не са обща част на сградата - етажна собственост и не стават съсобствени между отделните етажни собственици при придобиване на индивидуални обекти в сградата. Такава обща част е сградната инсталация, която съгласно § 1, т. 3 от ДР към Наредба № 16-334 за топлоснабдяването от 2007 г. представлява съвкупността от топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите на потребителите, вкл. главните хоризонтални и вертикални разпределителни линии т.е. само тръбната инсталация след абонатната станция е обща част на сградата.

По делото не е спорно, че не е сключен договор за прехвърляне собствеността на съоръженията в полза на топлопреносното дружество. От страна на ответника не се оспорва, че за процесния адрес ищцовото дружество е подало заявление за изкупуване.

Не се установява по делото неподписването на договор за прехвърляне собствеността на съоръженията да се дължи на поведение на ищеца. От писмо с изх. № И-07 от 12.06.2015 г. от ответника до ищеца се установява единствено, че ответното дружество е изискало от ищеца протокол от ОС на ЕС или декларации, че етажните собственици в сградата нямат финансови и собственически претенции върху обекта. Ответникът обаче не е имал основание да изисква подобни документи, защото топлопроводните съоръжения, включително абонатната станция (разбирана като техническо съоръжение, а не като помещението, в което е изградена), не са обща част на сградата – етажна собственост и не стават съсобствени между отделните етажни собственици при придобиване на индивидуални обекти в сградата, както беше посочено по-горе.

При изграден от за сметка на ищеца в съответствие с всички технически изисквания енергиен обект, в изпълнение на чл. 8 от сключения между „К.“ ООД и „Т.С.“ ЕАД договор от 02.11.2005 г., за който е издадено разрешение за ползване, и при изрично уговореното помежду им в чл. 8, изр. 2 от договора, че до прехвърляне на собствеността на строежа на дружеството, потребителят „К.“ ООД е собственик на строежа, съдът намира, че условията за сключване на договор за изкупуване са били налице. Предвид изложеното не може да се направи извод за недобросъвестно поведение на ищцовото дружество или за злоупотреба с негови права, каквито твърдения са изложени в отговора на исковата молба. Въпреки отправената покана от ищеца до ответника за изкупуване на съоръженията, ответното дружество не е изпълнило задължението си за сключване на договор за прехвърляне на собствеността. При липсата на договорна обвързаност между страните, каквато не се твърди и не се установява да е налице, отношенията между тях следва да се уредят на плоскостта на неоснователното обогатяване, тъй като в случая е налице разместване на имуществени блага, без основание. По реда на чл. 59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване се присъжда ако ползващото съответната вещ лице се е обогатило за сметка на нейния собственик без основание (решение № 169 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 7213/2013 г. на Г. К., І ГО на ВКС). За абонатната станция и топлопровода е издадено разрешение за ползване, като от заключението на СТЕ се установи, а не се оспорва от ответника, че ги ползва според тяхното предназначение за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата. Поради това следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и ответникът дължи на ищеца цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе си (ползва съоръженията и реализира търговска печалба) за сметка на ищеца – собственик. От заключението на СТЕ се установява, че за исковия период – от 15.07.2021 г. до 20.11.2024 г., размерът на обезщетението за ползване на съоръженията възлиза на сумата от 13 848,24 лева, равняваща се на 7080,49 евро, до която сума искът е увеличен по реда на чл. 214 ГПК, и следва да се уважи изцяло.

За пълнота следва да бъде посочено, че между страните не е спорно, а и се установява от приетите писмени доказателства, че с влязло в сила решение по гр. д. № 38518/2022 г. по описа на СРС, 62 състав, ответникът е осъден да заплати на ищеца цена за ползване на процесното съоръжение за предходен период (от 18.07.2017 г. до 14.07.2021 г.), поради което и доколкото не се твърдят и не се установяват обстоятелства, които са настъпили след влизането му в сила и през процесния период, то и основанието за възникване на процесното задължение не може да бъде оспорвано на същите основания, а именно, че ищецът не е собственик на съоръженията, фактическото изграждане на съоръженията лично или за сметка на ищеца, че няма необоснован отказ за изкупуване на присъединителното съоръжение, че ищецът не е възложил изграждането на процесното съоръжение по правилата на ЗУТ. Както е прието в решение по гр. д. № 4301/2014 г. по описа на ВКС, ІV ГО, източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение като следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези (правопораждащ факт, съдържание, носители). В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Забраната за пререшаемост ( чл. 299 ГПК) е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи

правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти, съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В аспекта на изложеното се налага извод, че в случая следва да се зачете формираната сила на пресъдено нещо относно положително установените факти в предходно развилото се между страните производство, от които спорното право произтича.

По иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 3 ЗЕ:

Както се посочи по-горе, съгласно разпоредбите на чл. 137, ал. 1 и ал. 2 ЗЕ (в приложимата към датата на сключване на договор от 02.11.2005 г. за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди, сключен между „Т.С.“ ЕАД и „К.“ ООД, редакция – ДВ, бр. 107 от 2003 г.) при присъединяване на потребители на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост; в случаите, когато изграждането на съоръженията по ал. 1 е икономически нецелесъобразно за топлопреносното предприятие, изграждането им може да се извършва от потребителите след съгласуване с топлопреносното предприятие; прехвърлянето на собствеността от потребителите върху изградените съоръжения се урежда с договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1 при условията на разсрочено плащане за срок не по-дълъг от 8 години. Разпоредбата на чл. 137 ЗЕ е претърпяла няколко редакции (изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 г.; бр. 54 от 2012 г.), но смисълът на нормативното правило е запазен, а именно, че при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост. Запазен е смисълът и на изключението от нормативното правило – изграждането на съоръженията може да се извършва от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие. Във всичките си редакции законът е уредил задължението за прехвърляне на собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, на топлопреносното предприятие в различни срокове, удължавани с § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ.

Независимо от измененията в нормативната уредба, целта на законодателя е една – изграждането на съоръженията за присъединяване да се извършва от топлопреносното предприятие и те да са негова собственост, а в случаите, когато изграждането на съоръженията е извършено от клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, собствеността да бъде прехвърлена възмездно на топлопреносното предприятие, тъй като съоръженията трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия. В § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗЕ е предвидено, че обектите по ал. 1 се изкупуват по пазарната им стойност (ако е необходимо чрез възлагане извършването на оценка на обектите от независим лицензиран оценител).

Целта на тези разпоредби е да не се стига до разместването на имуществени блага, до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден за сметка на потребител и все още не е в патримониума на топлопреносното предприятие. Затова законът предвижда до изкупуването им топлопреносното предприятие да дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Вярно е, че съгласно§ 4, ал. 5 от ПЗР на ЗЕ, задължението на енергийните предприятия да изкупят енергийните обекти отпада, когато в предвидените за изкупуване срокове изградят собствени съоръжения в замяна на съществуващите, но следва да се посочи че задължението отпада занапред – от момента, в който изградят собствени съоръжения в замяна на съществуващите, а и това следва да се е случило в предвидените за изкупуване срокове.

В случая е обявено за безспорно между страните, а и се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи, че на 20.11.2024 г. ответникът е демонтирал собствената на ищеца абонатна станция, което се е случило след изтичането и на най-дългия възможен срок по ЗЕ – 12-годишен срок от влизането в сила на този закон. Посоченото обстоятелство освен това не води до отпадане с обратна сила на задължението на ответника да я изкупи, което както беше разяснено по-горе, е възникнало за ответника след като ищецът е изпълнил задълженията си по договора. Съгласно уговореното в чл. 24 от договора, прехвърлянето на собствеността следва да стане с отделен договор, какъвто не се спори, че не е сключен, поради което не е налице договорно задължение за ответника за изкупуването. Нормативното му задължение обаче е било възникнало и не е изпълнено, а това е довело до спестяване на разходи от страна на ответника за сметка на ищеца. Аргументите за това са следните:

При неоснователното обогатяване задълженията възникват независимо от това дали са желани и съдържанието им се определя от закона, а не от волята на страните. Последователно, както доктрината, така и тълкувателната и формираната по чл. 290 практика на ВКС приема, че основателността на иска по чл. 59 ЗЗД предполага установеност на следните обстоятелства – увеличаване на имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, липса на друга възможност за защита на обеднелия, обедняването и обогатяването да произтичат от едни и същ факт или обща група факти като връзката между тях не е причинно-следствена. Неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне само онова, с което се е обогатил, и то само до размера на обедняването, като е дължима по-малката от двете стойности при разлика между тях- вж. ПП ВС № 1/79 г., решение № 251 от 04.04.2017 г. по т. д. 1023/15 г. на ВКС, II т. о. решение 135/17 г. по т. д. № 512/16 г. на ВКС, II т. о. и т. н., решение № 398/14 г. по гр. д. № 1933/13 г. на ВКС, IV г. о. и т. н.

Според задължителните за съдилищата постановки в ППВС № 1/28.05.1979 г. неоснователно обогатяване е налице всякога при неоснователно разместване на имуществени ценности, т. е. не само при увеличаване имуществото на дадено лице, но и при спестени му средства за сметка на имуществото на друго лице. Възприетото разрешение е възпроизведено и доразвито и във формираната по реда на чл. 290 и сл. ГПК практика на ВКС. Същата е в смисъл, че с разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е създадена възможност при неоснователно разместване на имуществени блага, имущественото равновесие между отделните субекти да бъде възстановено, като всеки, който се е обогатил за сметка на другиго, бъде осъден да върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

С оглед предмета на конкретния спор, следва да бъде разгледана хипотезата, формираща предметния обхват на чл. 59 ЗЗД. Неоснователно обогатяване има и при спестяване на разходи, които иначе обогатилият се е трябвало да понесе, които да произтичат от общ факт. В случая такъв общ факт е налице – изграждането на съоръженията от клиента и неизкупването им от ответника (при това без изглед или въобще възможност за последното с оглед демонтирането им).

Имуществените блага имат материално естество, оценими са в пари и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на получателя на облагата – чрез придобиване на една вещ или на едно право, или в намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе, която последна хипотеза е налице в случая. В тази последна хипотеза, според правната доктрина и приетото в решение № 252 от 23.01.2015 г., по гр. д. № 2858/2014 г. на ІІІ г. о. на ВКС, спестяването на разходи води до обогатяване, но в случай, че те са били необходими и ответникът по иска, основан на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е следвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане, каквато именно е хипотезата и в настоящия случай – ответникът е следвало да изкупи, т.е. да понесе разходите за изграждането от собственото си имущество, безспорно необходимите съоръжения, изградени за сметка на ищеца.

Следователно правно релевантното обогатяване по см. на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всякога е свързано или с придобиване на нови имуществени блага за обогатения, или с избягване на иначе необходимо изразходване на налични, включени в патримониума му блага, като без значение са формите, чрез които се реализира обогатяването. Съществено условие е, обаче, то да е станало за сметка на друго лице, което безспорно се установи в настоящото производство.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло разрешенията, възприети във формираната задължителна практика по приложението на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с оглед дадените в нея разрешения, и при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намира, че в конкретния случай необходимите предпоставки на закона за пораждане на вземане от неоснователно обогатяване по см. на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 137, ал. 3 ЗЕ за ищеца са осъществени.

От заключението на СТЕ, уточнено от вещото лице в съдебно заседание, се установява, че ищецът е изградил процесните съоръжения за сума в размер 45 000 лв. с ДДС, съответно 37 500 лв. без ДДС, като пазарната им стойност към датата на демонтажа – 20.11.2024 г., след отчитане на амортизацията, т.е. остатъчната стойност възлиза на сумата от 17 747 лева, равняваща се на 9073,90 евро, до която сума искът е увеличен по реда на чл. 214 ГПК, и следва да се уважи изцяло.

Неоснователни са възраженията на ответника, че ищецът претендирал две обезщетения за едно и също нещо. Обстоятелството, че ответникът дължи обезщетение на ищеца по чл. 59, ал. 1 вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ, представляващо цена за ползване на съоръженията, по същество представляваща обезщетение за ползите, които ответното дружество извлича за себе си – ползва съоръженията и реализира търговска печалба, за сметка на ищеца – собственик, не изключва задължението на ответника по разпореждане на закона да изкупи съоръженията, с неизпълнението на което задължение е спестил необходими разходи, които иначе е трябвало да понесе от собственото си имущество без да съществуват изгледи за тяхното връщане, което води до обогатяването му за сметка на ищеца.

По претенцията за законна лихва:

По отношение претенцията за лихва от датата на подаване на исковата молба до плащане на сумата съдът намира следното:

Съгласно практиката на ВКС при увеличаване в хода на процеса на частично предявен иск, законна лихва от датата на подаване на исковата молба се дължи само върху предявената част с исковата молба. Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената част (в този смисъл Решение № 60141 от 25.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2022/2020 г., I т. о., ТК).

С оглед на изложеното, законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.07.2025 г., следва да се присъди върху първоначално предявените размери на исковете от 1250 лева (639,11 евро), а върху увеличените части - сумата от 12598,24 лева (6441,38 евро), представляваща разликата от 1250 лева (639,11 евро) до 13 848,24 лева (7080,49 евро), и сумата от от 16497 лева (8434,79 евро), представляваща разликата разликата от 1250 лева (639,11 евро) до 17 747 лева (9073,90 евро), законна лихва следва да се присъди от 21.01.2026 г., доколкото тези суми са въведени като предмет на делото от момента на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК – 21.01.2026 г. и допуснатото изменение на иска с протоколно определение от 21.01.2026 г.

По разноските:

Разноски следва да се присъдят на ищеца (чл. 78, ал. 1 ГПК), представляващи заплатена държавна такса в размер 646,18 евро (1263,81 лв.), депозит за възнаграждение на вещо лице в размер 409,03 евро (800 лв.) и адвокатско възнаграждение, което е уговорено и действително заплатено в размер 1942,91 евро (3800 лв.), видно от представения договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане.

Във връзка със своевременно заявеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът съобрази следното:

Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход.

С възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че насрещната съществено е надценила труда на своя адвокат.

Ако за другите разноски спорът е излишен, защото размерът им е определен от закона (държавната такса) или от съда (по доказателствата), с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на адвокатското възнаграждение, което насрещната страна е уговорила и изплатила.

Отговорната за разноските страна е трето лице за правоотношението по уговореното възнаграждение. Законът изключва възможността да се намеси в договор между други (чл. 20а ЗЗД), като тази възможност не е налице и за съда. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора (чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД), като критерият е обективен.

С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си.

В случай, че установи, че възнаграждението, към момента на сключване на договора, е уговорено в съществено отклонение от мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер.

Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест (в този смисъл и определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г. на ВКС, IV г.о.).

В конкретния случай, съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на повдигнатия съдебен спор, неговата продължителност, реално осъществената от упълномощения адвокат процесуална дейност, паричната оценка на предмета на делото, платеният размер на адвокатското възнаграждение от 1942,91 евро се явява прекомерен. Съдът намира, че следва да присъди в полза на ищеца адвокатско възнаграждение в размер 1600 евро, която сума се явява съразмерна, както на цената на иска, така и на действителната сложност на делото.

С оглед на изложеното, на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер 2655,21 евро.

Така мотивиран, съдът