Решение № 5819 от 16.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 759/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 20452 от 12.11.2024 г., постановено по гр. дело № 24872/2024 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 27 състав, И. А. М. е осъден, на основание чл. 6, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗУЕС, да заплати на останалите етажни собственици в Етажната собственост на адрес: гр. София, ж.к. ••••, представлявани от управителя Т.С.Р., сумите от: 360 лв. – дължима за периода 29.04.2021 г.-29.04.2024 г., представляваща разходи за поддръжка и управление на етажната собственост, както и сумата от 14,48 лв., представляваща припадаща се част от разходи за задължителна проверка и изграждане на предпазен щит на асансьора, ведно със законната лихва от 29.04.2024 г. до окончателното плащане. На основание чл. 130 ГПК, вр. чл. 40, ал. 2 ЗУЕС съдът е върнал насрещната искова молба на И. М. за отмяна на решенията на общото събрание от 12.02.2024 г. и е прекратил производството по нея. Със същото решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответника е осъден да заплати на останалите етажни собственици в Етажната собственост на адрес: гр. София, ж.к. ••••, сумата от 1 200 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство. В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба от ответника И. А. М.. Поддържа се, че решението е недопустимо и неправилно. Въззивникът оспорва представителната власт на Т.Р., тъй като била избрана за „домоуправител“, а не за председател на управителен съвет, и липсвал протокол по чл. 22, ал. 2 ЗУЕС. Твърди, че чл. 38, ал. 2 ЗУЕС допуска единствено заповедно производство, а такова не е предхождало иска, независимо че в началото на мотивите на СРС е посочен чл. 422 ГПК. Оспорва да е бил уведомен за поканата за доброволно плащане от 29.02.2024 г. и счита, че законна лихва не се дължи. По съществото на главните искове въззивникът твърди, че решенията на общото събрание от 16.09.2015 г. и 09.10.2016 г. не са му били съобщени по реда на чл. 16, ал. 7 ЗУЕС, не са влезли в сила и във всички случаи са изгубили действие след една година. Според него за исковия период е следвало да има отделни годишни бюджети и решения за размера на вноските, касиер или банкова сметка. Поддържа още, че не са доказани действително извършени разходи за ток, асансьор, хигиенист и възнаграждение на управителя, нито кои етажни собственици са платили вместо него, поради което уважаването на иска водело до неоснователно обогатяване. Признава разхода от 14,48 лв. за асансьора и сочи, че приема и фактурата за 264 лв., но не можел да определи своя дял. По насрещния иск въззивникът оспорва представителството на ответниците от Т.Р. и своевременността и достоверността на представените с отговора документи - протокола от общото събрание, протокола за поставяне на поканата и протокола за поставяне на съобщението за изготвения протокол. Счита, че чл. 16, ал. 7 ЗУЕС не предвижда съставяне на последния документ. Оспорва извода, че на 14.02.2024 г. е свалил съобщението от таблото, и поддържа, че срокът по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС е започнал на 31.05.2024 г., когато с исковата молба е получил заверено копие от протокола на общото събрание. Иска обезсилване на решението и прекратяване на производството по главните искове, евентуално отмяната му и отхвърляне на исковете, както и разглеждане по същество на насрещния иск или връщането му на СРС. Претендира разноски. Въззиваемите етажни собственици, чрез процесуалния си представител, оспорват жалбата. Поддържат, че управителят е законен представител на останалите етажни собственици, че задълженията произтичат от влезлите в сила решения от 16.09.2015 г. и 09.10.2016 г., а извършените дейности по асансьора са удостоверени с фактури, фискален бон и протокол. Считат насрещния иск за просрочен, тъй като съобщението за изготвения протокол е поставено на 13.02.2024 г., а от видеозаписа, заключението на вещото лице и свидетелските показания се установява, че на 14.02.2024 г. въззивникът е свалил поставения лист. Молят решението да бъде потвърдено и претендират разноски. Софийският градски съд, като прецени събраните доказателства и доводите на страните в пределите на въззивната проверка, приема следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част; по останалите въпроси е ограничен от оплакванията в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК настоящият състав препраща към мотивите на СРС, а във връзка с подробно изложените оплаквания добавя следното: Неоснователно е възражението, че исковата молба е подадена без надлежна представителна власт. Законът различава управителен съвет като колективен орган и управител като едноличен орган на управление. Само при избран управителен съвет същият избира председател измежду членовете си и се съставя протокол за това. По делото не е установено да е избран управителен съвет, а с решението по т. 4 на общото събрание от 12.02.2024 г. Т.Р. е избрана да продължи да изпълнява функциите на „домоуправител“. Употребеното в протокола битово наименование не променя съдържанието на възложената функция-управление на етажната собственост като едноличен орган. Поради това не е необходим протокол за избор на председател на несъществуващ колективен управителен съвет. По искове срещу собственик във връзка с изпълнение на решение на общото събрание управителят представлява останалите собственици по силата на закона. Те са носители на спорното материално право, а управителят упражнява процесуалното представителство. Ето защо както предявяването на главните искове, така и подаването на отговор срещу насрещния иск са надлежно извършени. Дори да се приеме, че решението от 12.02.2024 г. е било оспоримо, до неговата отмяна то подлежи на зачитане, тъй като изпълнението му не е било спряно. Доводът, основан единствено на използваните думи „домоуправител“, „такса“ и „вход“, е формален и не разкрива порок на представителството или на вземането. Правното значение на волеизявлението се определя от съдържанието му, а не от разговорното наименование. От решенията се установява както лицето, на което е възложено едноличното управление, така и видът, размерът и адресатите на месечните вноски. „Вход Г“ индивидуализира обособената етажна собственост в сградата, а думата „такса“ обозначава определената парична вноска за управление. Нито една от тези езикови особености не създава неяснота относно органа, задължението или длъжника. Неоснователно е и разбирането, че чл. 38, ал. 2 ЗУЕС установява задължителен и изключителен заповеден ред. Разпоредбата предоставя на управителя възможност да поиска издаване на заповед за изпълнение, но не отнема общия исков ред за защита на вземането. Образуването на осъдителен процес без предходна заповед не прави иска недопустим. В уводната част на първоинстанционните мотиви действително е записано, че производството е по чл. 422 ГПК. От исковата молба, доклада, обсъдените предпоставки и диспозитива обаче еднозначно следва, че са разгледани осъдителни искове по чл. 6, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗУЕС, а не установителен иск за вземане по издадена заповед. Погрешното въвеждащо изречение е несъществена неточност в мотивите; то не променя предмета на делото и не води до недопустимост на решението. Липсата на заповед за изпълнение, на възражение по чл. 414 ГПК и на указания по чл. 415 ГПК, следователно не представлява липса на процесуална предпоставка за настоящите искове. Тези обстоятелства биха били необходими само ако ищците бяха избрали установителния иск по чл. 422 ГПК. Те са избрали осъдителна защита и съдът се е произнесъл именно с осъдителен диспозитив в рамките на заявения петитум. Безспорно е, че въззивникът е собственик на апартамент № 101 на осмия етаж в процесната сграда. По силата на чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС той е длъжен да участва в разходите за управление и поддържане на общите части. Размерът на месечните му задължения е определен с решенията на общото събрание от 16.09.2015 г. и 09.10.2016 г. - 5 лв. за поддръжка за лице, живеещо над втория етаж, и 5 лв. за управление за всеки апартамент. За 36-месечния исков период сборът е 360 лв., като плащане не се твърди и не се доказва. Така размерът не е изведен от фактурата за 264 лв., нито от последващо разпределяне на действителните разходи между неизвестен брой обитатели. Той е сбор от две предварително определени месечни вноски по 5 лв. за 36 месеца. Поради това твърдението на въззивника, че не може да изчисли своята част от фактурата за асансьорно обслужване, е неотносимо към начина на формиране на главницата от 360 лв. Възраженията срещу редовността на съобщаването и законосъобразността на решенията от 2015 г. и 2016 г. не могат да бъдат разглеждани инцидентно в настоящия осъдителен процес. Контролът за законосъобразност на решенията на общото събрание се осъществява по специалния исков ред и в преклузивния срок по чл. 40 ЗУЕС. При липса на влязло в сила решение за отмяната им те са стабилизирани и обвързват всички етажни собственици. В този смисъл е и разрешението, възприето в решение № 39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС, че извън специалния ред и срок по чл. 40 ЗУЕС законосъобразността на решение на общото събрание не подлежи на последваща инцидентна проверка в производство по неговото изпълнение. От приобщените гр. дело № 62806/2018 г. на СРС, гр. дело № 17475/2021 г. на СРС и в. гр. дело № 346/2023 г. на СГС се установява, че между същите страни вече са уважавани вземания за предходни периоди, основани на същите решения на общото събрание. Данните от тези приобщени дела подкрепят извода, че решенията са били прилагани в отношенията между страните, без силата на пресъдено нещо по предходните спорове да се разширява към различния исков период по настоящото дело. Дори да се изхожда от твърдението, че през 2015 г. и 2016 г. съобщенията не са били надлежно поставени, въззивникът е узнал съдържанието на решенията най-късно в производствата за предходните периоди, приключили съответно през 2019 г. и 2023 г. След като въз основа на същите решения са били предявени искове срещу него, връчени са му съдебните книжа и са постановени влезли в сила актове, той не може основателно да поддържа, че и през процесния период решенията са му неизвестни и срокът за изпълнението им изобщо не е започнал. В настоящото дело няма предявен в срок иск за тяхната отмяна. Не може да бъде споделен доводът, че решенията за размера на вноските имат действие само една година. Задължението общото събрание да се свиква най-малко веднъж годишно и компетентността му да приема годишен бюджет не съдържат правило за автоматично прекратяване на действието на по-рано прието решение за размера и начина на разпределяне на периодичните вноски. Решението действа до неговото изменение, отмяна или отпадане по предвидения в закона ред. Противното би довело до липса на основание за финансиране на текущото управление винаги когато общото събрание не приеме своевременно нов бюджет, каквато последица законът не предвижда. Следователно задълженията за последващ период могат да бъдат изведени от неотменено решение на общото събрание, с което е определен размерът на месечната вноска, докато не бъде прието ново решение с различно съдържание. Годишният характер на бюджета определя отчетния период, за който се планират приходите и разходите, но не превръща всяко решение относно периодично дължима вноска в срочно решение с едногодишно действие. Чл. 11 и чл. 12 ЗУЕС не предвиждат твърдяната от въззивника последица „изтичане на валидността“ на протокола или на решенията. Протоколът е удостоверителен документ и няма самостоятелен срок на действие, а решението запазва обвързващата си сила до приемане на друго решение или до отмяната му по съдебен ред. Поради това липсата на представени три или четири отделни годишни бюджета не обезсилва решенията, на които се основава искът. Твърдяната липса на ежегодни отчети също не съставлява основание собственикът едностранно да преустанови изпълнението на действащите решения. Законът предоставя на собствениците права да изискват информация, да участват в общото събрание, да искат отчет и да оспорват незаконосъобразни решения. Евентуалното неизпълнение на отчетно задължение може да бъде предмет на самостоятелна защита, но не погасява вече възникналите парични задължения и не установява само по себе си неоснователно обогатяване. Липсата на избран касиер или на банкова сметка също не е правопогасяващ факт и не засяга възникването или изискуемостта на задължението. Това са въпроси на организацията на събирането и съхраняването на средствата. Самият въззивник излага, че управителят е посещавал жилището му и е искал плащане в брой, т.е. сочи наличен фактически способ за изпълнение. Не се установява да е предложил надлежно плащане, което кредиторите да са отказали, нито да е използвал предвидените от закона способи при забава на кредитора. Издаването на разходооправдателен документ е относимо към отчетността след получаване на сумата, но предварителното опасение, че такъв документ няма да бъде издаден, не доказва обективна невъзможност за плащане. Въззивникът не сочи конкретна дата, сума и лице, на което е предложил изпълнение, нито отказ то да бъде прието срещу документ. Следователно липсва фактическа основа за твърдяна забава на кредиторите. Неоснователно е и възражението, че сумата може да се търси само ако останалите собственици докажат, че са заплатили вместо въззивника. Предмет на делото не е вземане от неоснователно обогатяване или регрес между съсобственици, а пряко задължение на етажния собственик, произтичащо от закона и от обвързващите решения на общото събрание. При този фактически състав не е необходимо да се установява кой конкретен собственик е авансирал неплатената от ответника част. Представените писмени доказателства и показанията на свидетеля А. освен това установяват, че в сградата са функционирали асансьорът и общото осветление и регулярно са правени разходи за тях, както и за хигиенно обслужване и управление. Не следва да се доказва и предложената в жалбата хипотетична сметка, при която 360 лв. се разделят между 60 обитатели и за всеки от тях се установява допълнително плащане от 6 лв. Такава предпоставка не е част от фактическия състав на чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС. Неплащането на един собственик не изменя съдържанието на решението на общото събрание и не превръща вземането на останалите собственици в обезщетение за доказана индивидуална вреда. Позоваването на определение № 124/17.02.2020 г. по гр. д. № 3130/2019 г. на ВКС не налага друг извод. Цитираното от въззивника съображение се отнася до необходимостта, след изтичане на период за възложена поддръжка, да се установи дали договорената дейност реално е извършена, за да не се присъжда възнаграждение за неизпълнена услуга. То не преобразува определената с решение на общото събрание месечна вноска в регресно вземане, обусловено от доказване на плащане от всеки друг собственик. В настоящия случай има и доказателства за действително осъществявана поддръжка. Доколкото въззивникът оспорва целесъобразността и начина, по който общото събрание е определило вноските, тези доводи са извън предмета на настоящия процес. Същото се отнася и до позоваването на решение на Окръжен съд - Бургас по в. гр. дело № 933/2021 г. Дори при възприемане на тезата, че за изминал период следва да се установи реално осъществяване на поддръжката, това изискване е изпълнено чрез фактурите и фискалния бон за асансьорно обслужване, протокола за извършени дейности и показанията за регулярно потребление на електроенергия, работа на асансьора, почистване и управление. Жалбата не сочи конкретен месец или услуга, за които събраните доказателства да установяват липса на дейност, а поддържа общо отрицание, което е опровергано от доказателствата в тяхната съвкупност. Обстоятелството, че част от писмените доказателства са представени в първото открито заседание, не ги прави негодни. Те са приети от съда, въззивникът е бил редовно призован и по свое искане делото е разгледано в негово отсъствие, а впоследствие е изложил подробни становища по доказателствата. Не се сочи конкретно негово доказателствено искане да е било отхвърлено или да е бил лишен от възможност да ги оспори. Следователно не е установено процесуално нарушение, което да е ограничило правото му на защита или да обоснове изключването им. Твърденията за „рекет“, „измама“, „самоуправство“ и разходване на средствата за лични нужди не са подкрепени с доказателства. Те представляват оценки и предположения, а не правоизключващи факти. Съдът основава решението си на доказаното право на вземане и не може да извежда правни последици от слухове или от общо заявено недоверие към управителя. Разходът от общо 402 лв. за задължителен технически преглед и предпазен щит е удостоверен с фактура за 72 лв., протокол за извършени ремонтни дейности за 330 лв., фискален бон и списък за разпределение съобразно идеалните части. Припадащата се на въззивника сума е 14,48 лв. Той изрично я признава във въззивната жалба. Поради това оплакването за недоказаност в тази част е лишено и от фактическо основание. Фактурата за 264 лв. за абонаментно обслужване на асансьора през първото тримесечие на 2024 г., която въззивникът също заявява, че приема, подкрепя извода за реално извършвани текущи разходи; тя не е самостоятелно основание да се увеличава присъденото над предявения размер. Възражението, че ЕС няма фонд „Ремонт и обновяване“ или предварително решение за конкретната дейност, не освобождава собственика от припадащата му се част от установен необходим разход по общата асансьорна уредба. Предмет на присъждане не е вноска в несъществуващ фонд, а стойност на действително извършена задължителна проверка и поставен предпазен щит, разпределена съобразно идеалните части. Наред с документите, самият въззивник признава както извършването на дейностите, така и размера 14,48 лв.; спор относно този размер фактически не е останал. Неоснователно е оплакването, че липсата на лично връчена покана от 29.02.2024 г. изключва законната лихва. СРС не е присъдил обезщетение за забава за период преди делото, а законна лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба - 29.04.2024 г. Предявяването на осъдителния иск представлява покана за изпълнение и поставя длъжника в забава най-късно от този момент. Ето защо спорът дали по-ранната покана е достигнала лично до въззивника не влияе върху присъдената начална дата. Поради това не е необходимо въззивният съд да разрешава самостоятелно спора дали поканата е била залепена и на вратата на апартамента и дали въззивникът лично я е видял. Дори този факт да се приеме за недоказан, крайният извод за лихвата остава непроменен. Исковата молба съдържа недвусмислено искане за плащане и законът свързва с предявяването й последиците на покана. Насрещната искова молба по чл. 40 ЗУЕС е подадена на 12.06.2024 г. срещу решенията на общото събрание от 12.02.2024 г. Съгласно чл. 16, ал. 7 ЗУЕС управителят поставя на видно и общодостъпно място съобщение за изготвянето на протокола и за поставянето му се съставя протокол от управителя и един собственик, ползвател или обитател, в който се отбелязват датата, часът и мястото. Следователно твърдението в жалбата, че законът не изисква такъв удостоверителен протокол, противоречи на изричния текст на разпоредбата. Документите, удостоверяващи свикването на събранието и съобщаването на протокола, са представени с отговора на насрещната искова молба, т.е. при първата процесуална възможност ответниците по този иск да оборят твърдението за неговата срочност. Поради това те не са преклудирани. Самото им представяне на този етап не доказва твърдяното „фабрикуване“. Срещу съдържанието им въззивникът противопоставя предположение, което не е подкрепено с доказателства и се опровергава от останалия доказателствен материал. Няма основание документите да се изключат и поради това, че не са били приложения към първоначалната искова молба. Те са относими преди всичко към допустимостта и основателността на по-късно предявения насрещен иск. Задължение за ответниците по него да предвидят бъдещото му предявяване и предварително да приложат всички свои доказателства към главния иск не съществува. От протокола за поставяне се установява, че на 13.02.2024 г. на таблото във входа е поставено съобщение за изготвянето на протокола от общото събрание. Заключението на вещото лице установява автентичен видеозапис от 14.02.2024 г., на който мъж взема лист от информационното табло и го прибира. Свидетелят А., който познава въззивника като собственик във входа, го разпознава като заснетото лице. Обстоятелството, че свидетелят е етажен собственик и е гласувал на събранието, е отчетено при преценката на показанията му, но само по себе си не ги прави недостоверни; те са последователни и съответстват на видеозаписа и писмения протокол. Вещото лице не е давало правна оценка кой срок е започнал да тече, а е изследвало техническата автентичност и съдържанието на видеозаписа. Правният извод е на съда и се основава на съвкупната преценка на записа, писмените документи и свидетелските показания. Жалбата не сочи конкретно техническо несъответствие в заключението, нито доказателство за монтаж или манипулация. Поради това общото несъгласие с разпознаването не разколебава доказателствените изводи. Жалбата смесва съобщението за изготвения протокол с удостоверителния протокол за поставяне на съобщението и с протокола от самото общо събрание. Това са три различни документа. Изводът на СРС е, че въззивникът е свалил поставеното съобщение, а не че е отнесъл намиращия се по делото удостоверителен протокол. Затова наличието на последния у въззиваемите и представянето му по делото не противоречи на заснетото действие. Срокът по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС не е обусловен във всички случаи от лично предаване на заверено копие от протокола. Когато собственикът не е посочил електронна поща или адрес в страната по реда на чл. 13, ал. 2 ЗУЕС, той се смята уведомен с поставяне на съобщението. По делото няма данни въззивникът да е посочил такъв адрес или електронна поща за получаване на протоколи. Законът му предоставя възможност да получи заверено копие, но упражняването на тази възможност не отлага началото на преклузивния срок. В случая поставянето на 13.02.2024 г., подкрепено и от установеното фактическо узнаване на 14.02.2024 г., е настъпило близо четири месеца преди предявяването на насрещния иск. Дори срокът да се брои от по-благоприятната за въззивника дата 14.02.2024 г., той е изтекъл на 15.03.2024 г. Искът от 12.06.2024 г. е просрочен и правилно е върнат, без съдът да разглежда твърдените пороци на решенията по същество. Неоснователно е разбирането, че без предварително получено заверено копие собственикът е бил в невъзможност да предяви иск. Той е могъл своевременно да поиска копие от управителя, да посочи в исковата молба, че документът се държи от насрещната страна, и да поиска съдът да задължи представянето му. Наличието на копие у ищеца улеснява доказването, но не е процесуална предпоставка за възникване или упражняване на правото на иск. Посоченото в жалбата решение по гр. дело № 9874/2019 г. на СГС не е представено по делото, а възпроизведеното от въззивника разбиране не съответства на приложимото правило за уведомяване чрез поставяне на съобщение. То не обосновава начална дата 31.05.2024 г. при установено по предвидения в закона ред поставяне на съобщението през февруари 2024 г. След като насрещният иск е просрочен, въззивният съд не разполага с правомощие в рамките на това производство да разгледа по същество оплакванията за часа и подписа върху поканата, електронния адрес на управлението, кворума, качеството и идеалните части на присъствалите лица, избора на протоколчик и подписите под протокола от 12.02.2024 г. Тези твърдения са основания за отмяна по чл. 40 ЗУЕС, но правото да бъдат въведени по този ред е погасено с изтичането на преклузивния срок. Поради това е неоснователно и искането въззивният съд направо да отмени решенията по точки 1-6 или да върне делото за разглеждането им по същество. При съвпадение на крайните изводи на двете инстанции въззивната жалба е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено изцяло. По разноските: При този изход на спора въззивникът няма право на разноски. Ответниците по въззивната жалба претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 255,65 евро, които следва да им се присъдят изцяло. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.