Решение № 100 от 2.4.2026 г. на Окръжен съд - Сливен по дело № 492/2025 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба против Решение №892/23.10.2025г. по гр.д. №1661/2025г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ да заплати на А. Н. И., на основание чл. 229, ал.1, т.9, вр. чл. 212, ал.5, т.2 от ЗМВР сумата от 6931,79лв., представляваща трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.01.2003г. до 30.06.2014г., ведно със законната лихва, считано от датата на входиране на исковата молба 25.03.2025г. С Решението са присъдени разноски на ищеца и ответната дирекция е осъдена да заплати държавна такса и разноски по сметка на СлРС. Въззивната жалба е подадена от ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София и с нея се обжалва посоченото решение изцяло. С Решение №70/29.01.2026г. по гр.д. №1661/2025г. по описа на Сливенски районен съд е допусната, на основание чл. 247, ал.3 от ГПК, поправка на очевидна фактическа грешка, направена в Решение №892/23.10.2025г. по гр.д. №1661/2025г. на СлРС в мотивите и в диспозитива на решението, като вместо „трудово възнаграждение за положен извънреден труд“ да се чете „обезщетение за неизползваните 12 дни платен годишен отпуск“. Против това решение не е подадена в законовия срок въззивна жалба. В жалбата си, ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София чрез пълномощника ст. юриск. Т. С., посочва, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че необосновано съдът е приел свидетелските показания и въз основа на тях е приел з а установено наличието на 10 броя дежурства през всеки месец. Това неправилно е залегнало и в експертиза. Посочва, че от 2011г. време за сдаване и приемане на дежурство не е предвидено в нормативната база и свидетелските показания противоречат на нормативно установените правила. Съдът приел преизчислена норма на отработените часове, извън нормативно определените и заложени в графиците индивидуална норма на отработени часове. Това намира за неправилно. Счита за неправилно установяването на положен извънреден труд, следствие на преизчисляване на индивидуалната норма на часове положен труд, което да се компенсира с платен отпуск. Посочва, че не е взета предвид определената норма на отработени часове в представените графици за дежурства. Посочва, че от представените от него доказателства се установявало, че И. не е положил извънреден труд до 50 часа за всяко тримесечие, още по-малко наличие на извънреден труд над тях. Посочва, че неправилно съдът е приел, че сумата от 6931,79лв. представлява трудово възнаграждение за положен извънреден труд. Тази сума била обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 211, ал.5 от ЗМВР – до 12 работни дни, която била недължима. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли иска като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия. С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна. В с.з., въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София, редовно призован, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалния му представител по пълномощие гл. юриск. Т. С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Посочва, че приемането и предаването на дежурството е неизменна част от работния процес, но се извършва в края на всякка смяна, а не извън нея. Посочва, че в нормативната уредба е премахната възможността това да се извършва извън рамките на работното време. Намира за недопустимо да се преизчислява нормата на работното време за 2003г. с добавяне на 45 минути време за приемане и предаване на дежурство. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемия. В с.з., въззиваемият А. Н. И., редовно призован, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. Н. П., който посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Излага подробни съображения в писмена защита. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски, като счита, че същите не са прекомерни с оглед фактическата и правната сложност на делото. Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд. При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо. При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно. Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи. Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен от А. Н. И. против ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София иск за заплащане на обезщетение за неизползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от него извънреден труд над 50 часа за тримесечията в периода 01.01.2003г. – 30.06.2014г., в размер на общо 6931,73лв. за общо 75 дни платен годишен отпуск /с оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 08.10.2025г./, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното й заплащане. Исковата претенция е с правно основание чл.229, ал.4, вр. ал.1, т.9 /т.8/, вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./, чл. 212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм./. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Съдът намира изложените във въззивната жалба съображения за неоснователни. Оплакванията, изложени във въззивната жалба, са относно въпроса налице ли е превишаване на положения от А. Н. И. извънреден труд над 50 часа на тримесечие, респ. има ли право допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на такъв труд. Безспорно по делото е установено, че ищеца в първоинстанционното производство А. Н. И. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР от 2006г. отм., също и по смисъла на ЗМВР от 1997г. /отм./, като е заемал длъжността „пожарникар“ от 15.11.1992г. при ОПС в РСПО - К., като последно заеманата длъжност е „старши пожарникар“ в РС „ПБЗН“ – К. към РД „ПБЗН“, гр.Сливен при ГД „ПБЗН“. Служебното правоотношение на И. е прекратено със Заповед от 11.11.2022г., по желание на лицето, считано от 16.11.2022г. Нормативната уредбата за процесния период 01.01.2003г. – 30.06.2014г. се съдържа в ЗМВР от 1997г. /отм./, в редакцията от ДВ бр.17/2003г. и ЗМВР от 2006г./отм./. След измененията в първия закон от 21.02.2003г., идентична с уредбата в отменилия го ЗМВР от 2006г. /отм./, действали за исковия период в настоящето п р о и з в о д с т в о , се урежда възможността на положилите труд над законоустановеното работно време държавни служители в МВР, работещи на смени, да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск до 12 дни. В чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР от 1997г. /отм./, респ. чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР от 2006г. /отм./, е уреден двояк режим на компенсиране на този труд: Ако същият е до 50 часа на отчетен период (тримесечие), компенсацията се извършва чрез плащане на възнаграждение. Ако трудът, положен над законоустановеното работно време за съответния период надхвърля 50 часа, за разликата служителят има право на допълнителен отпуск. Размерът на дължимия отпуск е регламентиран от законодателя в чл.229 ал.1 т.9 /предишна т.8/ ЗМВР от 1997 г. /отм./ и в чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР от 2006 г. /отм./, които разпоредби препращат към чл.212 ал.5 ЗМВР от 1997г. /отм./ и чл.211 ал.5 ЗМВР от 2006г./отм./ до 12 работни годишно. От цитираните текстове на закона следва да се приеме, че държавните служители от МВР имат право на до 12 дни допълнителен платен годишен отпуск. Забранено е този отпуск да се компенсира с парично обезщетение /чл.229 ал.4 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл.212 ал.4 ЗМВР от 2006г. /отм./, освен при прекратяване на служебното правоотношение. Във връзка с възражението на ответната страна, направено с отговора на исковата молба, за погасяване на правото по давност, следва да се посочи, че след като законът не допуска непаричното право да се компенсира в парично докато съществува правоотношението, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител в МВР, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност започва да тече от момента, в който правоотношението е прекратено, като се прилага 3-годишният срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ. Към момента на подаване на исковата молба – 25.03.2025г. давностният срок, започнал да тече от 16.11.2022г. не е изтекъл. Безспорно, ищецът в първоинстанционото производство, видно от представените по делото писмени доказателства, е работил на 24-часови смени по смисъла на законовата норма. Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по време на тези дежурства, при които ищецът е длъжен да присъства физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене. От събраните по делото гласни доказателства се установява, че на практика продължителността на всяка негова 24-часова смяна е 24,45 часа, вместо нормативно установена 24-часова такава и продължава от 07,45 часа до 08,30 часа на следващия ден. От разпитаният по делото свидетел е установено, че при всяко дежурство пожарникарите отивали на работа 15 минути преди дежурството, тъй като преди да започне приемането на дежурството следва да си облекат бойните дрехи, да си приготвят снаряжението и да се подготвят за приемане на дежурството, което започва със строяването им. Сдаването на дежурството пък започва в 08,00 часа на следващия ден и приключва в 08,30 часа, като при сдаване на дежурството присъства целия състав на застъпващата и отстъпваща смяна, като се проверяват абсолютно всички съоръжения и апарати, като в случай на неизправност тя следва да се отстрани от сдаващия смяната, като до тогава смяната не може да бъде сдадена. Продължителността на сдаването било 30 минути. Следователно, с действията по приемане и предаване на дежурството, реално ищецът е отработвал при ответника 24,45 часа на разписано двадесет и четири часово дежурство. Изрично свидетелят Т. В. е посочил, че служителите нямат право да напускат поста си, дори и по време на хранене и почивка, постоянно са на разположение по време на дежурството. Територията на пожарната била напускана само ако има съобщение за произшествие, пожар, наводнение, катастрофи. Извънреден труд бил заплащан много рядко, само когато са ги викали извън графика, при големи произшествия, когато има мобилизация. Във връзка с възраженията на представителя на въззивната ГДПБЗН, че сдаването и приемането на дежурството, според нормативната уредба се извършва в работно време, следва да се посочи, че то е неоснователно. Дори и да е такава преследваната от нормотвореца цел, то видно от кредитираните свидетелски показания, същата не е постигната на практика, като през целия процесен период, преди и след измененията в нормативната база, приемането и сдаването на смените се извършва в извънработно време, поне за служителите от едната смяна, с оглед изискването да присъствие и участие в задължителната дейност и на двете смени. Реалното време и продължителност на тази дейност се установява от кредитираните свидетелски показания, които не са опровергани с никакви доказателствени средства от насрещната страна. Съдът приема, че тези 45 минути са извън установеното редовно работно време и представляват извънреден труд по смисъла на чл.211, ал.5, вр. с ал.3 от ЗМВР от /отм./ и следва да бъде компенсирано от работодателя със заплащане на възнаграждение, определено по правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /отм./. Следва да се отбележи, че настоящата инстанция направи самостоятелен анализ на свидетелските показания и констатира, че същите са безпротиворечиви и неопровергани от останалия, събран по делото доказателствен материал, поради което ги кредитира изцяло. Свидетелските показания относно реалните действия и продължителност на сдаването на дежурството, не се оборват от писмените доказателства, от които се установява редовната, нормативно установена продължителност на смените, но не и реалната такава /24,45 часа/. Именно защото реалната продължителност на смяната надвишава с 45 мин. редовно установената такава, е налице полагане на извънреден труд от ищеца, който следва да бъде компенсиран от работодателя по законоустановения начин. Следва да се посочи, че от свидетелските показания се установяват и дежурствата, които ищецът е давал през процесният период – в периода от 2003г. до края на 2007г. се редуват 24 часово дежурство с 48-часова почивка, а от началото на 2008г. до края на исковия период – 24-часово дежурство с 72-часова почивка. Тези обстоятелства се установяват със свидетелски показания, той като ответната дирекция не е представила графици за осъществяване на непрекъснат сменен режим от дежурните смени в РСПБЗН – К. по периода от м.01.2003г. до м.09.2009г. Представени са графици за периода от м.10.2009г. до м.06.2014г. Поради това гласните доказателствени средства се явяват допустими. Показанията в тази си част са непротиворечиви, взаимодопълващи се и не са оборени от останалия събран по делото доказателствен материал. Не е налице нормативна база, на която тези показания да противоречат и друго не се установява от събраните по делото доказателства. Във връзка с възраженията спрямо изготвената експертиза, следва да се посочи, че при определяне броя и продължителността на дежурствата /реално 24,45 часа/ вещото лице се е позовало на събраните и както бе посочено, кредитирани от съда, свидетелски показания, от които именно се установява реалната продължителност на работното време на ищеца, т.е. на конкретни обстоятелства, а не е определил тази продължителност произволно. По отношение на графиците се е позовал на представените му от ответната страна документи и свидетелските показания относно дежурствата. От заключението на назначената и изслушана пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, кредитирана и от настоящия състав, се установява размера на положения от ищеца през процесния период /м.януари 2003г. – 30.06.2014г./ извънреден труд, като е определено и превишаването на нормативно установените 50 часа на тримесечие. Следователно за ищеца е възникнало правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.). Вещото лице е установило размера на полагащия се на А. Н. И., като компенсация за положения от него извънреден труд, допълнителен платен годишен отпуск за периода 01.01.2003г. – 30.06.2014г. в общ размер на 75 дни, до 12 дни на година, както следва: 12 дни за 2003г.; 12 дни за 2004г.; 12 дни за 2005г.; 12 дни за 2006г.; 12 дни за 2007г.; 5,16 дни за 2008г.; 3,13 дни за 2009г.; 2,63 дни за 2010г.; 1 ден за 2011г. За периода 2011г. – 2013г. не е налице превишаване над 50-те часа извънреден труд и не се полага допълнителен годишен отпуск като компенсация и 3,25 дни за 2014г. Ако органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Размерът на дължимото обезщетение, правилно определено на база възнаграждението през последния месец, според заключението на вещото лице възлиза на сумата от 6931,73лв. С оглед изложеното, съдът намира главния иск за основателен и доказан в пълен размер /след изменението на исковата претенция/. На основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. С оглед изложеното, решението на СлРС е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди. Правилно районният съд е присъдил на ищеца направените от него разноски на основание чл.78, ал.1 от ГПК и е осъдил ответната дирекция да заплати в полза на съдебната власт по сметка на съда съответната държавна такса и разноски за вещо лице. Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази му част /разноските/. С оглед изхода на спора по въззивната жалба и нейната неоснователност, въззивникът ГДПБЗН следва да понесе своите разноски така, както ги е направил и да заплати на въззиваемия направените от него във въззивното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в доказания размер от 613 евро. В тази насока процесуалният представител на въззивника е направил немотивирано възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, което съдът намира за неоснователно. Възнаграждението е определено по критериите на чл. 36, ал.3 от ЗАдв, съответства на фактическата и правна сложност на спора, на засегнатия интерес и се явява справедливо и обосновано. Ръководен от гореизложеното, съдът