Решение от 8.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 14413/2019 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение № 349476/28.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 43 789/2017 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав П.Н.Т., ЕГН •••••••••• е осъден да заплати на Министерство на правосъдието сумата 2 703,00 лева, представляваща заплатена финансова компенсация по решение № 12/2016 г. на Национален съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления на основание ЗФПФКПП на наследниците на пострадало от престъпление лице – Б.Т.И. /1 703,00 лева/ и Р.М.И. /1 000,00 лева/, съставляваща за Б.И. сумата 703,00 лева разходи за погребение и 1 000,00 лева – разходи за адвокатска защита по нохд № 1869/2014 г. по описа на СГС, НО, 28 състав /с допусната очевидна фактическа грешка в абревиатурата на съда/ и за Р.И. – разходи за адвокатска защита по нохд № 1869/2014 г. по описа на СГС, НО, 28 състав /с допусната очевидна фактическа грешка в абревиатурата на съда/, ведно със обезщетение за забава върху главницата от 1 703,00 лева в размер на 211,40 лева за периода от 13.04.2016 г. до 02.07.2017 г. и обезщетение за забава върху главницата от 1 000,00 лева в размер на 124,14 лева за периода от 13.04.2016 г. до 02.07.2017 г., както и сторените по делото разноски от 268,12 лева, от които: 168,12 лева за държавна такса и 100,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт. Решението е постановено при участието на трети лица-помагачи на страната на П.Н.Т. – Б.Т.И. и Р.М.И.. Със същия акт са отхвърлени предявените от П.Н.Т., ЕГН •••••••••• срещу Б.Т.И., ЕГН •••••••••• и Р.М.И., ЕГН •••••••••• обратни искове за осъждането им, в случай че главните искове бъдат уважени, да му заплатят съответно: Б.Т.И. – сумата 1 703,00 лева и Р.М.И. – сумата 1 000,00 лева. На основание чл.78, ал.3 ГПК П.Н.Т., ЕГН •••••••••• е осъден да заплати на Б.Т.И., ЕГН •••••••••• и Р.М.И., ЕГН •••••••••• сума от по 300,00 лева – адвокатско възнаграждение за производството. Така постановеното първоинстанционно решение е обжалвано в неговата цялост от П.Н.Т.. В жалбата се поддържа, че същото е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Наведени са доводи, че решението не отговаря на действителното фактическо положение, че действително жалбоподателят е осъден с влязла в сила присъда за описаното престъпление, но както е посочено в мотивите на обжалвания акт за претендираните суми в полза на лицата, на които е платена компенсация, са издадени изпълнителни листове на същото основание от наказателния съд, което по никакъв начин не е отчетено в обжалваното решение. Сочи се, че съставът на СРС е следвало да отчете факта, че лицата, на които ищецът е заплатил компенсация, разполагат с изпълнителни листове за заплащане на тези суми, а от това следва, че те могат да образуват изпълнителни дела и да получат тези суми отново, като е изразено становище, че е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно да се създават предпоставки за двойно плащане на едно и също задължение и че подобна съдебна практика следва да бъде прекъсната още в зародиш, защото отваря вратите за един недопустим и необоснован съдебен произвол, както и че не следва да се толерира подобно поведение на лица, пък били и те жертви на престъпление. Релевират се твърдения, че с атакувания съдебен акт по същество жалбоподателят е натоварен да заплати разноски от едно и също деяние два пъти; че в случая не може да се говори за суброгация по чл.16 ЗПФКПП; че Министерство на правосъдието е следвало да откаже заплащането на посочените компенсации на основание чл.15, ал.1, т.4 от този закон и че пострадалите са действали недобросъвестно, като са претендирали обезщетение на едни и същи вреди по два начина, които не са кумулативни. Отразено е и че наведените от страна на жалбоподателя доводи и аргументи са изцяло игнорирани, не са взети изобщо под внимание от съда, като по този начин е допуснато едно съществено противоречие с процесуалните задължения на съда при постановяване на съдебния акт. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение изцяло и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявените от Министерство на правосъдието първоначални искове, а при условията на евентуалност – ако решението в тази част се потвърди, да се уважат и предявените от въззивника обратни искове. Претендира присъждането на направените по делото разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна по нея – първоначалният ищец Министерство на правосъдието, гр.София. В проведеното открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител същият е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Заявил е искане първоинстанционното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба и от насрещната страна по нея – третите лица-помагачи – ответници по обратните искове: Б.Т.И. и Р.М.И.. Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи. Неоснователни са инвокираните в жалбата оплаквания за недопустимост на решението на първоинстанционния съд. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка относно правото на иск прави решението недопустимо. В конкретния казус не е налице нито една от тези хипотези. Въззивният съд като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на претендираното от Министерство на правосъдието вземане по чл.16 ЗПФКПП срещу ответника П.Н.Т. в приетия в решението размер от 2 703,00 лева и обезщетението за забава на стойност 335,54 лева и са отхвърлени обратните искове на П.Н.Т. срещу третите лица-помагачи Б.Т.И. и Р.М.И., съответно в размери от 1 703,00 лева и 1 000,00 лева, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения: В чл.16 от Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления /ЗПФКПП/ е уредена суброгацията на държавата н правата на удовлетворе-ния пострадал от престъпление, като в съответствие с тази разпоредба министърът на правосъдието /МП/ незабавно след изплащане на финансовата компенсация предявява регресен иск срещу извършителя на престъплението или неговите наследници за възстановяване на изплатената парична сума. С оглед установената нормативна уредба, за да се породи правото на разглеждания регресен иск на МП следва да са налице следните предпоставки: влязъл в сила съдебен или прокурорски акт, посочен в чл.12, ал.2 ЗПФКПП, молба от пострадалия от престъплението за финансова компенсация, произнасяне с решение от специализиран орган – Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления /чл.24, ал.3 от същия закон/, както и доказателства, че на пострадалия е изплатена съответната сума за финансова компенсация от извършеното престъпление. Възникването на правото на финансова компенсация на пострадали от престъпление от държавата е предмет на специално производство, регламентирано в ЗПФКПП, като компетентността относно наличието или липсата на такова право е изцяло в правомощията на Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления. По изричната воля на законодателя, обективирана в чл.24, ал.5 в посочения нормативен акт, решението на Националния съвет не подлежи на съдебен контрол, предвид което както първоинстанционният съд, така и настоящата съдебна инстанция не могат да упражняват косвен съдебен контрол върху решението по чл.24 ЗПФКПП /в т.см. и решение № 164/21.01.2011 г. по гр.д.№ 937/2010 г. на ВКС, ІІІ ГО/, предвид което всички наведени от жалбоподателя възражения във визираната насока са неотносими към предмета на спора. С ангажираните в производството доказателства безспорно се установява, че с влязла в сила на 23.09.2015 г. осъдителна присъда, постановена по нохд № 1869/2014 г. по описа на СГС, НО, 28 състав, П.Н.Т. е признат за виновен в това, че на 08.07.2012 г. около 20,00 ч. в с.Волуяк, ул.“••••“ пред № •• чрез нанасяне на удари в областта на главата е причинил на Т.М.И. тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота /контузия на мозъка – вътремозъчен кръвоизлив/, с която по непредпазливост е причинил смъртта на пострадалия, настъпила на 27.08.2012 г. – престъпление по чл.124, ал.1 НК. С решение № 12 от 14.03.2016 г. на Националния съвет за подпомагане и компенсация на пострадали от престъпления на основание чл.3, ал.2 и 3, чл.12, т.1, чл.13, ал.1 и ал.2 и чл.14, т.1 и 3 от ЗПФКПП във връзка с молби с вх.№ 98-00-54/02.11.2015 г. и вх.№ 98-00-55/02.11.2015 г. е разрешено предоставянето на финансова компенсация в размер на 1 703,00 лева на Б.Т.И. за понесени разходи по съдебни и деловодни разноски и погребение на пострадалия, изчислена въз основа на представена фактура за погребение на стойност 703,00 лева и половината сума по договор за правна защита и съдействие на стойност 2 000,00 лева и в размер на 1 000,00 лева на Р.М.И. за понесени разходи по съдебни и деловодни разноски, представляваща половината сума по договор за правна защита и съдействие на стойност 2 000,00 лева. С бюджетни платежни нареждания № Е01005 и № Е01012 от 13.04.2016 г. опреде-лените обезщетения са преведени – на Б.Т.И. в размер на 1 703,00 ле- ва и на Р.М.И. в размер на 1 000,00 лева. Горните обстоятелства в своята съвкупност обуславят наличието на елементите от фактическия състав на регресния иск по чл.16 ЗПФКПП в размер на сумата 2 703,00 лева, предвид което правилно тази претенция е била уважена от първоинстанционния съд. По отношение на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение на забава на основание чл.86, ал.1 ЗЗД въззивната жалба е бланкетна, не съдържа конкретни оплаквания за неправилност на обжалвано решение, поради което в тази част въззивният съд дължи проверка само за евентуално допуснати от първоинстанционния съд нарушения на императивни материалноправни норми, каквито в дадения случай не са налице. При приетата фактическа обстановка по делото не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, касаещи уважаването на предявените от него обратни искове срещу третите лица-помагачи. Безспорно е, че с влязлата в сила осъдителна присъда, постановена по нохд № 1869/2014 г. по описа на СГС, НО, 28 състав, П.Н.Т. е осъден да заплати на частните обвинители Б.Т.И. и Р.М.И. направените от тях разходи за адвокатска защита по това дело в размери от по 1 000,00 лева, за което са издадени изпълнителни листове №№ 4 и 5 от 26.01.2016 г., но както в първоинстанционното производство, така и във възивното такова, П.Т. нито е твърдял, нито е ангажирал доказателства да е заплатил на третите лица-помагачи тези разходи, както и разходите за погребение на стойност 703,00 лева – доброволно или чрез принудително изпълнение, поради което Б.И. и Р.И. не са обезщетени за тези им вреди и не е налице разместване на имуществени блага между страните във връзка със същите. От представените доказателства е видно и че разходите за погребение, направени от Б.И., са били предмет единствено на производството по ЗПФКПП. За пълнота на изложението е необходимо да се посочи и че само реалното репариране на причинените вреди на пострадалите от престъпление, а не фактът на наличието на изпълнителен титул, е условие за приложението на нормата на чл.15, ал.1, т.4 от ЗПФКПП. Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстан-ционния съд, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено. Съобразно приетия изход на спора на въззивника не се дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. На въззиваемата страна Министерство на правосъдието следва да се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК за въззивното производство в размер на 100,00 лева – юрисконсултско възнаграждение, равностойни на 51,13 евро. Поради липса на заявено искане по чл.78, ал.3 ГПК от страна на въззиваемите страни Б.И. и Р.И. съдът не дължи произнасяне на това основание. Воден от горното, Съдът