Решение № 5121 от 24.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7024/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД срещу решение № 6250 от 08.04.2025 г. по гр. дело № 55904/24 г., СРС, II ГО, 53 с-в, с което е бил уважен предявения от ЗД „БУЛ ИНС“ АД, иск с правно основание чл.411 от КЗ в размер на 1503,25 лв., представляваща регресно вземане спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за платеното застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за обезщетяване вредите по лек автомобил марка „Мерцедес CLS“ с рег. № СВ5575МА, настъпили в резултат на ПТП от 12.03.2023 г. в гр. София, причинено от водач на л.а. „БМВ Х5“ с рег. № ••••••••, чието гражданска отговорност е била застрахована по ЗЗ „ГО“ при ответника ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД и в тежест на последния са присъдени сторените от ищеца съдебни разноски в размер на 890,00 лв. В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, поради нарушаване на процесуалните правила, по същество неправилно, необосновано и незаконосъобразно. С въззивната жалба, въззивника е поискал от въззивния съд но същия не е допуснал събиране на нови доказателства, предвид липсата на предпоставки по чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК. Въззивникът поддържа възраженията си от ОИМ, в частта за нередовност на ИМ, липса на изложени конкретни твърдения от ищеца относно противоправното поведение на застрахования при ответника водач, конкретните щети по увредения автомобил, застрахован при ищеца. Като не оставил без движение исковата молба, СРС не изложил в доклада по чл.146 от ГПК в пълнота обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възпрепятствал правото на защита на ответника, при което предмета на доказване по делото останал непълен и неясен. Във връзка с правилността на решението, жалбоподателя навежда че решаващия съд неправилно и в противоречие с доказателствата по делото приел, че е налице валидно сключено застрахователно правоотношение по застраховка „Каско на МПС“, съгласно приложената полица № 473242/14.06.2022 г. относно увредения лек автомобил, въпреки, че ответника още с ОИМ оспорил валидността на същия. Неправилно съдът заличил от списъка на призованите лица, допуснати до разпит на страната на ищеца свидетел, като така не дал възможност да се изясни напълно механизма на настъпване на ПТП, обстоятелствата, при които е настъпило същото, както и поведението на водачите, участници в ПТП. Възразява за нарушение на материалния закон и необоснованост на решението, като се изтъкват възражения във вр. с установения механизъм на ПТП от заключенията на двете експертизи, както и липсата на посочено конкретно противоправно деяние, извършено от водача застрахован по ЗЗ „ГО“ при ответника, респ. не били изложени мотиви във връзка с наведените от ответника възражения, че водача на увредения автомобил е нарушил забраната на чл.43, т.2 от ЗДвП за извършване на изпреварване в зоната на кръстовище. Твърди, че водача застрахован при ищеца е съпричинил ПТП, тъй като дори да е извършвал маневра „заобикаляне“ с поведението си е нарушил разп. на чл.25 от ЗДвП като не се убедил, преди да започне маневрата, че няма да създаде опасност за участниците в движението които се движат около него, в частност да пропусне движещия се в дясно от него л.а. „БМВ Х5“ с рег. № ••••••••. СРС не обсъдил в решението си и възраженията на ответника във връзка с размера на претендираното обезщетение. Като не обсъдил всички наведени възражения от ответника и не изложил подробни мотиви относно приетите за установени факти и обстоятелства, решаващия СРС е постановил едно неправилно решение. В заключение, въззивника моли въззивния съд да обезсили решението на СРС и върне делото за ново разглеждане от друг състав, който да започне от фазата на проверка за редовността на ИМ. В случай, че съдът прецени, че обжалваното решение е валидно и допустимо, да го отмени като неправилно и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения от ищеца иск, при условията на евентуалност – да намали размера на присъденото обезщетение, като прекомерно и при отчитане на твърдяното от ответника съпричиняване на водача на увредения автомобил. Претендира разноски за настоящото въззивно производство, както и при уважаване на въззивната му жалба за сторените такива пред СРС. Въззиваемата страна ЗД „БУЛ ИНС“ АД, в срока по чл.263 ал.1 ГПК е депозирал писмен отговор на въззивната жалба. Счита постановеното от СРС решение за правилно, обосновано и постановено в съответствие Със събраните доказателства и материалния закон, при спазване на процесуалните правила, поради което моли за неговото потвърждаване. Претендира разноски за въззивното производство, в случай на отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта -в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо, не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията, постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Относно правилността на обжалваното решение, съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова претенция с правно основание чл.411, ал. 1 от КЗ, в заявен размер от 1503,25 лв. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: По иска с правно основание чл.411 ал.1 от КЗ: От разпоредбата на чл.411 ал.1 от КЗ се установяват кумулативните предпоставки, необходими за ангажиране отговорността на ответника, а именно: 1/ наличие на валидно към момента на ПТП застрахователно правоотношение с източник договор за имуществена застраховка “Каско” на МПС, сключен между увреденото лице и ищеца за процесното МПС; 2/ ищецът да е обезщетил застрахования за покрит застрахователен риск, съгласно Общите условия на договора; 3/ наличие на всички посочени в чл. 45 ЗЗД елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане (противоправно деяние; което е извършено виновно; настъпване на конкретни вреди и наличие на причинно - следствена връзка между деянието и причинените вреди) 4/ наличие на валидно застрахователно правоотношение с източник договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключен между делинквента и ответното дружество. Установява се от приетите като доказателства по делото писмени документи, че към момента на настъпване на застрахователното събитие 12.03.2023 г., е съществувало застрахователно правоотношение между ищеца ЗД „Бул Инс“ АД и собственика на увреденото МПС Марио Олег Митов, възникнало по силата на договор за имуществена застраховка „Автокаско Хит“ с № на полица Е22600005348/14.06.2022 г. за МПС „Мерцедес CLS 320 CDI“ с рег. № СВ5575МА, по силата на който ищецът е приел да покрива риска от повреди по собственото на застрахования МПС, след заплащане на първа вноска от застрахователната премия както и че в срока на действие на договора в гр. София, на 12.03.2023 г., около 14:45ч., е настъпило пътнотранспортно произшествие, с участието на застрахования при ищеца автомобил и л.а. „БМВ Х5“ с рег. № ••••••••, застрахован по ЗЗ“ГО“ при ответника, с водач Амин Алфонс Ризкалла. От приетите заключения на двете изслушани пред СРС авто-технически експертизи се установява, че процесното ПТП е настъпило при следния механизъм: лек автомобил „Мерцедес“ с ДК № СВ5575 МА се движи по ул. „Войнишко въстание“ и преди кръстовището с ул. „Ема“ предприема маневра за заобикаляне/изпреварване на движещия се в дясната част на пътната лента по посока на движението си, лек автомобил „БМВ Х5“ с ДК № ••••••••. В същия момент, водачът на л.а. „БМВ Х5“ предприема маневра „завой наляво“ за навлизане в улица „Ема“, при което траекториите на двата автомобила се пресичат и настъпва удар между тях. В резултат на ПТП уврежданията по л.а. „Мерцедес“ които са констатирани са в задна дясна врата, десен заден калник, броня задна и джанта дясна задна гума, като същите са надлежно описани в описа на Щета № 3- 2303007867/12.03.2023 г., по вид и степен на увреждане. Уврежданията по лек автомобил „БМВ Х5“ отбелязани в ДКП за ПТП са в предна лява част, броня. От показанията на св. Ризкалла и заключенията на експертизите, в т.ч. допълненията, дадени от вещите лица при изслушването им в съдебно заседание, според съда се установява категорично, че произшествието между двете МПС е настъпило докато и двата автомобила са в движение, като противно на твърденията на ответника във въззивната жалба, съдът счита, че водачът на л.а. „БМВ Х5“ е този, който е нарушил разпоредбите на чл. 25, ал.1 и ал.2 и чл.36, ал.1 от ЗДвП, като при предприета от него маневра за ляв завой, не е осигурил безопасно преминаване на вече предприелия изпреварването му л.а. „Мерцедес“ . Водачът на л.а. „БМВ Х5“ – св. Ризкалла, преди да започне маневрата е бил длъжен да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, в частност за минаващия покрай него л.а. „Мерцедес“, и да извърши маневрата, като се съобрази с негово положение, посока и скорост на движение. При твърдението на св. Ризкалла, че е искал да завие наляво по ул. „Ема“ същия необяснимо се е намирал в дясната половина на пътната лента, като удара е настъпил в лявата част на пътното платно, която е за насрещно движение /при двупосочен път/ т.е. при предприето изпреварване от другия автомобил. Съдът не кредитира показанията на този свидетел в цялост, тъй като преценени по реда на чл.172 от ГПК, ги счита за вътрешно противоречиви, нелогични и некореспондиращи с останалите доказателства по делото. Разпоредбата на чл.36, ал.1 от ЗДвП сочи, че „завиването наляво се извършва от найлявата пътна лента по посока на движението, а когато лентите са обозначени за движение в съответна посока - от лента, предназначена за завиване наляво“. За противоправното поведение на водача на л.а. „БМВ Х5“ св. Ризкалла сочат и уврежданията по двата автомобила, като в случай, че последния е бил предприел първи маневрата за ляв завой, в хода на която е бил ударен от другия автомобил, уврежданията по л.а. „Мерцедес“ биха били в предната част, а не в неговата задна дясна половина. Констатираните и описани в описазаключение на ищеца щети по л.а. „Мерцедес“ /основно в задна дясна част на автомобила/ подкрепят възприетия от съда и експертите механизъм, а именно, че действията на водача на л.а. „БМВ Х5“ Ризкалла са противоправни, като същия е нарушил задълженията си, установени с разп. на чл.25, ал.1 и 2 и чл.36, ал.1 от ЗДвП. Не се установява от събраните пред първата инстанция доказателства, водачът на увредения лек автомобил „Мерцедес“ да е допринесъл с поведението си за настъпване на ПТП. Показанията на св. Ризкалла за управление с превишена скорост от страна на другия водач не се подкрепят от останалия доказателствен материал. Напротив, показанията на този свидетел се опровергават категорично от заключенията на приетите две експертизи, като вещите лица са единодушни, че в случай, че водача на л.а. „Мерцедес“ е управлявал с превишена скорост, с около 100 км/ч. колкото твърди св. Ризкалла, то увреждания по автомобила му биха били като за „тотална щета“. В показанията си св. Ризкалла сочи, че не са обсъждали с другия водач въпроса за вината, но счита „него за напълно виновен“. Същевременно, от съставения ДКП за ПТП и отразената в него схема на ПТП се установява, че автомобил “Б“ /който е управлявания от М. М., л.а. „Мерцедес“ /е почти подминал автомобил „А“ /отразения в ДКП л.а. „БМВ Х5“, с водач св. Ризкалла/, при което последния завива наляво и удря подминаващия го вече лек автомобил „Мерцедес“. В ДКП за ПТП, св. Ризкалла е вписал данните за управлявания от него автомобил собственоръчно, в частта за превозно средство „А“, където обичайно се вписват данните за виновния за ПТП водач. Налага се извод, че противно на твърденията си в показанията, дадени пред районния съд, водачът на л.а. „БМВ Х5“-св. Ризкалла на мястото и в деня на произшествието не е оспорвал своята вина за настъпването му и именно поради това, участниците в ПТП не са уведомили и органите КАТ. В показанията си св. Ризкалла не оспорва схемата да отразява действителния механизъм на ПТП, нито оспорва положения от негово име подпис да не е изпълнен от него, като изложената в показанията му фактическа обстановка, съдът възприема единствено като опит да се прехвърли вината на другия водач, който не се явява по делото. Отразения в схемата към ДКП за ПТП, механизъм на ПТП се подкрепя и от двете заключения на приетите пред СРС, съдебно – авто-технически експертизи. Следва да се отбележи, че независимо от това дали увреждащия автомобил „БМВ Х5“ е бил спрял и другия автомобил „Мерцедес“ е предприел заобикалянето му /както твърди водача на последния в уведомлението за щета, подадено пред ищцовото дружество/ или се е движел по пътното платно, докато другия автомобил е предприел изпреварването му, и в двата случая водачът на автомобила, който предприема изненадващо маневра за ляв завой, без да пропусне движещия се направо, в ляво от него, респ. изпреварващия го автомобил, с действията си става причина за настъпване на произшествието, тъй като пресича траекторията на л.а. „Мерцедес“ и го удря в задната дясна част. По делото, от събраните доказателства, не се установява възражението на ответника, че водачът на автомобила, застрахован при ищеца е нарушил правилата за движение по пътищата, в частност забрана за изпреварване в района на кръстовище. На първо място, няма данни по делото, за вида на кръстовището на мястото на ПТП, като чл.43, т.2 от ЗДвП предписва забрана за изпреварване на кръстовище на равнозначни пътища. На следващо място, вещите лица при установяване механизма на ПТП сочат, че същото е настъпило „преди кръстовището между ул. „Ема“ и ул. „Войнишко въстание“, т.е. не е установено изпреварването да е настъпило в кръстовище. Следователно, възраженията на ответника, за липса на вина у водача на застрахования при него водач за настъпването на ПТП и вредите по увредения автомобил, евентуално за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от водача на последния, са неоснователни и не се доказват в производството. Разпоредбата на чл. 410 във вр. с чл. 411 от КЗ урежда право на застрахователя, изплатил застрахователно обезщетение по имуществена застраховка, да встъпи в правата на застрахования срещу застрахователя на делинквента по застраховка "Гражданска отговорност", до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направените за неговото определяне. Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на правопораждащия фактически състав, включващ следните елементи: наличие на валиден договор за имуществено застраховане, сключен между ищеца като застраховател и собственика на увредения в резултат на ПТП автомобил; заплащане на застрахователното обезщетение от ищеца-застраховател на застрахования, в изпълнение на сключения между тях договор; отговорност на предизвикалия ПТП водач по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, възникнала при осъществяване изискуемите елементи на непозволеното увреждане - деяние, противоправност, настъпили в причинна връзка с деянието вреди и вина, която по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД се предполага. С оглед гореизложеното и при съвкупния анализ на приетите пред първата инстанция доказателства, въззивния съд намира, че всички посочени по-горе елементи от фактическия състав на регресната отговорност са налице и ищеца е установил по пътя на пълно и главно доказване, правилно възложените му съгл. чл.154, ал.1 от ГПК, в доказателствена тежест факти и обстоятелства, във връзка с противоправното поведение на водача, застрахован при ответника, механизма на процесното ПТП, пряката причинно-следствена връзка между произшествието и реализираните по застрахованото при ищеца МПС, вреди, в т.ч. и виновното поведение на водача на увреждащия автомобил, доколкото ответника не е провел обратно доказване и успешно опровергаване на презумпцията по чл.45, ал.2 от ЗЗД за вината на последния. Такава вина не се установява и в хода на настоящото производство, поради което съдът приема, че ответника не е провел успешно доказване на възраженията си за липса на вина на застрахования при него водач, евентуално за съпричиняване на произшествието и извършено нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на водача на увредения лек автомобил – М. М.. Следователно, установения механизъм на ПТП от първоинстанционното производство, се доказва от всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и заключението на САТЕ. Във връзка с възражението относно валидността на застраховката „Каско“ въззивния съд намира следното: По делото е представена застрахователна полица № Е22600005348/14.06.2022 г., от която се установява писмено изразено съгласие между Застрахователно дружество "Бул Инс" АД и Марио Олег Митов, ищецът да застрахова собствения на застрахования лек автомобил „Мерцедес CLS 320 CDI“ с рег. № СВ5575МА, със срок на покритие 14.06.2022 г. до 13.06.2023 г. Този частен диспозитивен документ без подпис на застрахования, не е лишен от доказателствена стойност, като настоящия състав на СГС ще го цени по свое убеждение, предвид всички доказателства по делото. Видно от свидетелство за регистрация № 012082807, част I, лек автомобил марка "Мерцедес", модел "CLS320CDI", с per. № СВ5575МА, е собственост на Марио Олег Митов, живущ в с. Мърчаево, ул. •••, като автомобила е с първа регистрация от 10.03.2008 г. Процесната застрахователна полица е издадена, чрез застрахователен посредник в лицето на „Б.И. Агенция“ – Перник и е подпечатана с печата на ищеца. От Уведомление за щета № 2303007867/12.03.2023 г. до „Бул Инс“ АД, гр. София /на л.10/ е видно, че същото е подадено от собственика М. М., в което е описан установения по делото механизъм на ПТП. Застрахованият е посочил като метод за ликвидиране на щетите – „експертна оценка“, като в уведомлението е посочил и № на полицата по застраховка Каско – Е 2260005348, както и период на валидност на полицата, застрахователна сума по нея 15000 лв. и код – 302. В описа на щетите, изготвен от ищеца е отразена информация за полицата, в която е посочено, че към 12.03.2023 г. са платени и 4-те вноски от застрахователната премия. Ответникът не оспорва, че ищецът е заплатил застрахователно обезщетение в изпълнение на посочения договор и това е обявено за безспорно обстоятелство от СРС. Следва да се има предвид задължителната за съдилищата практика на ВКС, постановена вкл. по реда на чл. 290 ГПК- Решение № 50 от 25.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 95/11 г. на ВКС, II т. о., Решение № 71 от 22.06.2009 г. по т. д. № 11/09 г. на ВКС, I т. о., решение № 115 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 348/2012 г., I т. о., с която изрично се приема, "че неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност и това е едно от различията между търговското и гражданско право, където нищожността настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката изисква по арг. на чл. 293, ал. 3 ТЗ оспорване на действителността на сделката. Така тази законова постановка доближава нищожността, поради неспазване на формата за действителност в търговското право до унищожаемостта на сделките по ЗЗД/ чл. 27 и сл. / или нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ". Договорът за застраховка безспорно е от категорията на сделките, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ, т. н. "абсолютни търговски сделки", чийто търговски характер произтича от изричната норма на чл. 286, ал. 2 ТЗ, а не е обусловен от търговското качество на лицето, което я сключва и от връзката с упражняваното от него занятие. Поради това, че е търговска сделка, по отношение на договора за застраховка намира приложение разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ТЗ, както и цитираната разпоредба на чл. 293, ал. 3 от ТЗ. В случая не е налице оспорване на договора за застраховка от никоя от страните по него, дори напротив, от поведението на двете страни по договора за застраховка може да се заключи, че е налице съвпадащо тяхно волеизявление за сключване на такъв и последващо упражняване на права и изпълнение на насрещните задължения по него. С оглед цялостното извънпроцесуално и процесуално поведение на застрахователя по имуществената застраховка следва да се приеме, че същият никога не е оспорвал, че между него и собственика на увредения автомобил е бил валидно сключен застрахователен договор, осигуряващ застрахователно покритие за настъпилия риск. Изводът е, че възражението на ответника за липса на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско на МПС“ се явява неоснователно. Въззивният съд, както и първоинстанционния такъв, приема безспорно, че за ищеца е възникнало спорното материално право на регресно вземане, тъй като по силата на договора за имуществена застраховка и на основание чл. 411 от КЗ ищецът е встъпил в правата на собственика на увредения автомобил срещу застрахователя по ЗЗ „ГО“ на причинителя на вредата – водача на л.а. „БМВ Х5“ с рег. № 8677РН, с оглед на заплатеното застрахователно обезщетение в полза на собственика на увредения лек автомобил „Мерцедес CLS 320 CDI“ с рег. № СВ5575МА, застрахован при ищеца по имуществена застраховка „Каско на МПС“. По възражението във връзка с размера на присъденото обезщетение, съдът счита: Размерът на дължимото застрахователно обезщетение се определя към момента на настъпване на застрахователното събитие и зависи от причинените вреди. Застрахователното обезщетение не може да надвишава действителната стойност на увреденото имущество, а действителната стойност не може да бъде по-голяма от пазарната му стойност /пазарната му цена/ към деня на настъпването на събитието. Ответникът дължи действителната стойност на вредата, а не съобразно уговореното възнаграждение между увредения и сервиза, отремонтирал увредения автомобил. В случая и съгласно САТЕ, стойността на ремонта по средни пазарни цени към момента на произшествието, ведно с ликвидационните разноски възлиза на сума, по-голяма от претендираната от ищеца стойност от 1503, 25 лв., която е приел и районният съд. И двете изслушани пред СРС експертизи сочат, че по средни пазарни цени към датата на ПТП, стойността необходима за възстановяване на увредения лек автомобил е по-голяма от изплатената на застрахования собственик. Според вещото лице Йорданов за възстановяване на автомобила в състоянието преди ПТП е необходима сума от 2402, 23 лв., а сп. вещото лице Другански, сумата е в размер на 2427,17 лв. Определената от ищеца такава по експертна оценка възлиза на 1478,25 лв. и не се явява прекомерна, каквито възражения ответника е релевирал в ОИМ и във ВЖ. Дори установените от експертите средни пазарни цени, при използване на резервни част от алтернативни доставчици, надвишават изплатената такава от ищеца. В заключение, пред въззивния съд, не се установи нито наличие на съпричиняване от страна на водача на увредения автомобил, нито пък присъденото от първоинстанционния съд, обезщетение да е прекомерно по размер, или пък да обезщетява вреди, които да не са в пряка и причинно-следствена връзка с процесното произшествие от 12.03.2023 г. в гр. София, т.е. заявените във въззивната жалба възражения от въззивника, не се подкрепят от доказателствата по делото. Ответникът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не ангажира каквито и да са доказателства, които установяват вина или съпричиняване на вредите от страна на водача на лек автомобил „Мерцедес“ с рег. № СВ557МА- Митов. Съобразно чл. 45 ал. 2 ЗЗД вината при непозволено увреждане се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е било възложено от първоинстанцинния съд да опровергае презумпцията по чл. 45 ал. 2 ЗЗД, което по делото не е направено. Заключенията и на двете изслушани пред СРС заключения по САТЕ пък категорично сочат, че е налице причинно – следствена връзка между описания в ДКП за ПТП механизъм и описаните в описите на застрахователя-ищец, увреждания по л.а. „Мерцедес“ с рег. № СВ557МА. Със заключенията на приетите експертизи е възприета средна пазарна оценка на щетите в размер между 2402,23 лв. и 2427,17 лв., които суми надвишават изплатеното от ищеца-застраховател обезщетение от 1478,25 лв. Следователно, не се установява и възражението на ответника за прекомерно завишен размер на изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение. Предвид приетото за установено пред двете инстанции, се налага извода, че не е налице и твърдяното от ответника съпричиняване на вредите от водачите на двете МПС, а произшествието е предизвикано при изключителна вина от страна на водача на л.а. „БМВ Х5“ с рег. № •••••••• – св. Амин Ризкалла. Следователно с плащането на застрахователното обезщетение от страна на ищеца /определено по експертна оценка и което обстоятелство е безспорен факт по чл.146 ал.1 т.3- 4 от ГПК/ за него е възникнало по силата на закона суброгационно право спрямо причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” до размера на платеното обезщетение от 1503,25 лв. с вкл. 25 лв. ликвидационни разноски. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания относно механизма на ПТП, вината на водача, застрахован при ответника и размера на присъденото обезщетение, предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК, както и с оглед принципа на диспозитивност в гражданския процес, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, на основание чл.271, ал.1 изр.1, пр.1 от ГПК. По разноските: С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК и изрично направеното още в отговора на въззивната жалба искане за присъждане на разноски, такива следва да бъдат присъдени на въззиваемия. Видно от становище вх. № 11.05.2026 г., депозирано от ищеца преди проведеното на 11.05.2026 г. о.с.з., същия е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 270,98 евро с вкл. ДДС. Същевременно, пред въззивната инстанция не са ангажирани доказателства за реално заплатено в такъв размер адвокатско възнаграждение. При липса на доказателства за реално извършени разноски в производството, такива не се следват на въззиваемата страна. С оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, IV – А въззивен състав, на осн. чл.271, ал.1, пр.1 от ГПК,