Решение № 137 от 3.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1328/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.( ГПК). С Решение рег. № 663/01.02.2025 г. по гр.д. № 20231100110332 по описа на Софийски градски съд, I-21 състав по предявен иск от „БАНКА ДСК“ ЕАД е признато за установено, че М. Г. Р. дължи сумата 38032,33 лв. – главница по договор за кредит „експресо“ № 017025696430 от 30.09.2019 г. ведно със законната лихва от 09.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, 1043,09 лв. – договорна лихва за периода 30.03.2020 г. – 30.08.2020 г., сумата 3830,54 лв. договорна лихва за периода от 30.09.2020 г. до 21.07.2022 г. и 2518,30 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 22.07.22 г. до 07.03.2023 г. и е отхвърлен иск за сумата от 481,99 лв. при указание да е идентифициран като „лихвена надбавка за забава“ за периода от 30.09.2020 г. до 21.07.2022 г. Решението е обжалвано в осъдителната му част от М. Г. Р. – ответник в първоинстанционното производство. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е отчел допуснати нарушения на Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Оспорва да са налице общи условия по договора. Позовавайки се на неотразена дата на сключване на договора обосновава извод за невъзможност да се установи със сигурност дали претендираните суми се дължат. Смята и че липсващата дата, предписан реквизит от чл. 11 ал. 1 т. 1 от Закона за потребителския кредит, създава у ответницата неразбиране на икономическите последици от сключването на договора, неясността кога е усвоен кредитът, съответно за възможността да се откаже от договора и усложнява пресмятането на претендираните лихви за забава. Намира за неустановено кога са получени условията на договора и информацията по чл. 11 и чл. 12 от ЗПК, което смята да ограничава правата й по чл. 20 ал. 1 ЗПК. Твърди и текстът на договора да е изготвен на шрифт, подребен от нормативно установения, провокиращо опасност важна информация относно правата и задълженията на потребителя да бъде пропусната от него. Смята за недоказано дали кредитната дейност е била регламентирана с вътрешни правила и съответно дали е извършена проверка за риска и платежоспособността на кредитополучателя и съдлъжника, съответно да остава неясно дали евентуалните резултати са предоставени на потребителя. Оспорва да е доказано достигнало до ответницата обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Иска се решението в осъдителната част да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендират се и сторените съдебни разноски. В отговор по тази жалба ищецът в първоинстанционното производство – „Банка ДСК“ АД, я оспорва. Застъпва теза, че неравноправност на отделни клаузи не води до нищожност на целия договор за кредит, а евентуалната неравноправна клауза се замества от съответната разпоредба в гражданското право. Твърди при сключване на договора ищцата, задължила се да отговаря солидарно с кредитополучателя, да е получила препис от договора, съответстващ на нормативно установените изисквания към 30.09.2019 г. в това число и на чл. 10 ал. 1 ЗПК при шрифт в размер „12“. Застъпена е теза, че съдържанието на договора ясно регламентира отношенията между страните. Позовава се на представени по делото доказателства, че писмено изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е връчено лично на ответницата на 22.07.2022 г. Претендират се сторените разноски в заповедното, първоинстанционното и въззивното производство. Заявено е и възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение. При условията на евентуалност се прави изявление за прихващане на насрещните разноски и присъждане на такива по компенсация. Срещу решението в отхвърлителната му част досежно сумата от 481,99 лв. е депозирана въззивна жалба от „Банка ДСК“ АД. Твърди се, че договореното обезщетение от 5,5 % е в по-нисък размер от предвидената законна лихва, поради което оспорва да е налице неравноправност на клаузата на чл. 10.1 от част ІІ на договора. Иска се решението да бъде отменено и да бъде признато за установено съществуването на така приетото от заповедния съд вземане. При уважаване на жалбата се иска се ревизия на решението в частта по разноските и присъждането им в цялост. В отговор на въззивната жалба се поддържа довод, че клаузата предполага кумулиране на годишния лихвен процент от 5,5 % с наказателна лихва от 6 пункта, което смята да възлиза на 11,55 % и да превишава размера на законната лихва. С Определение рег. № 6250/28.03.2025 г. първоинстанционният съд е изменил решението си в частта за разноските като ответницата е осъдена допълнително да заплати сумата от 16,80 лв. Определението е обжалвано от „Банка ДСК“ ЕАД. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е отчел присъдени в заповедното производство разноски, при довод, че за произнасяне по тях не е необходим нарочен списък. В отговор по жалбата ответницата Р. сочи разноските да са преценени и присъдени съразмерно на уважената част от претенциите, а при отсъствие на искане за присъждане на разноските в заповедното производство в списъка по чл. 80 ГПК, молбата за изменение е възприета за неоснователна. Евентуално оспорва да дължи пълния размер на разноските предвид отхвърлената претенция. В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца в първоинстанционното производство „Банка ДСК“ ЕАД, наричан впоследствие и Банката – юрк. М., поддържа жалбите досежно отхвърлителната част на решение и по изменението му в частта за разноските. Намира иска за доказан в пълния му размер. Претендират се разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, а при условията на евентуалност и изявление за прихващане на разноските. Ответницата М. Р., наричана впоследствие и съдлъжник, представлявана от адв. Х., поддържа въззивната си жалба като оспорва насрещната въззивна жалба. Претендират се разноски съобразно разрешения по същество спор. Представен е списък. Наведени са доводи в писмени бележки. Жалбите са подадени в предвидения от закона срок, изхождат от лица с признат от закона интерес да инициират въззивното производство и дължимите държавни такси са внесени. При служебната проверка не се установява порок в обжалваното решение, обуславящо неговата нищожност. Проверката на решението досежно формираните фактически и правни изводи по съществото на споровете между страните, извън приложението на императивна норма или отстояване на изрично възложен на съда интерес, е ограничена до посочените в жалбата указания за порочността на първоинстанционното решение (чл. 269 ГПК). Потребителската защита, а и правилата, осигуряващи валидност на договора са регулирани от императивни правила, поради което въззивният съд не е обвързан от наведените в жалбата доводи за нарушаването й, а дължи служебно да проследи дали договорът осигурява очакваната от закона ефективна равнопоставеност между търговец, каквото качество има ищецът и потребител, какъвто се явява ответницата. Понеже търсената от ищеца защита предполага валидна договорна връзка, повдигнатият от ответницата спор се явява преюдициален. В исковата си молба Банката твърди на 30.09.2019 г. между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, М. В. Д. като кредитополучател и ответницата като съдлъжник да е сключен договор за кредит Експресо при разрешен и усвоен размер на потребителски кредит от 40 000 лв. Сочи се да е договорен срок на издължаване до 30.09.2026 г. при писмено съгласуван между страните погасителен план с погасителна вноска при сключване на договора от 587,61 лв. и падежна дата – 30-то число на месеца. Била договорена и годишна лихва от 5,5 % и лихвен процент върху просрочени погасителни вноски от 11,55 % Твърди се поради непогасявани задължения на 22.07.2022 г. Банката (като правоприемник на „ЕКСПРЕСБАНК“ АД) да е обявила кредита за предсрочно изискуем. Ответницата и съдлъжник по договора била уведомена лично с връчена и покана. В рамките на предприето изпълнение въз основа на издадена запис на заповед е постъпило възражение от съдлъжника, поради което се иска да бъде признато за установено, че за банката съществуват вземания съответно за сумите: 38032,33 лв. – главница по договор за кредит, ведно със законната лихва от 10.03.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, 1 043,09 лв. (съгласно уточнение от 28.02.2024 г.) – лихва по Допълнително споразумение от 19.06.2020 г. за периода 30.03.2020 г. – 30.08.2020 г., сумата 3830,54 лв. – договорна лихва за периода от 30.09.2020 г. до 21.07.2022 г., 481,99 лв. – надбавка от 6 % съгласно чл. 9.1. от Част І по договора за периода 30.09.2020 г. (начален момент) до 21.07.2022 г. (краен момент – обявяване на предсрочната изискуемост) и 2518,30 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 22.07.2022 г. до 07.03.2023 г. и В отговор по исковата молба ответницата, представлявана от адв. В. И. се позовава на неравноправност в клаузата за обезщетение за забава при твърдение, че при добавяне на посочения ГЛП в случай на забава от страна на кредитополучателя към размера на договорната лихва се стига до обезщетение за забава, превишаващо указания с чл. 33 ЗПК размер – не повече от законната лихва. Твърди се, че договорът не указва датата на сключване, който реквизит изрично е предписан с чл. 11, ал. 1, т. 1 от Закона за потребителския кредит, нито дата на усвояване на кредита, от което се извежда пречка да се установи със сигурност дали се дължат претендираните от кредитора суми. Смята и че липсващата дата създава неразбиране у ответницата за икономическите последици от сключването на договора и затруднява пресмятането на претендираните лихви за забава както по вид, така и по размер. Намира това обстоятелство за осуетяващо и приложението на чл. 29, ал. 1 ЗПК и съответно до неправомерно ограничаване правата на потребителя по чл. 20, ал. 1 ЗПК. Твърди договорът да е изготвен в шрифт, подребен от законоустановения. Смята и да не е установено дали банката е извършила вменената й от закона оценка за риска и платежоспособността на кредитополучателя и съдлъжника и дали тези резултати са били представени на потебителя. Оспорва се ответницата да е имала достатъчно време да осмисли условията по договора и да прецени как ще се отрази на финансите й, от което се извежда извод за нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП. Въпреки че не е получила каквото й да било, се задължила да отговаря солидарно за целия кредит при което се стигнало едната страна да поема редица задължения, а другата да не получава нищо в замяна. Оспорва се и „Банка ДСК“ ЕАД да е правоприемник на „Експресбанк“ АД, както и ответницата да е била уведомена за евентуална промяна, препятстващо я да разбере на кого да се издължи. Навежда се довод, че поради порок на сделката, лишаващ банката от възможност да получи очакваното възнаграждение за предоставения финансов ресурс, договорът се явява недействителен изцяло на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД и доколкото ответницата не е получила нищо – искът спрямо нея да бъде отхвърлен. Твърди се в извлечението от сметки да са включени възнаградителни лихви и за период след настъпила предсрочна изискуемост. Твърди се Банката да е начислявала възнаградителна лихва и при настъпила предсрочна изискуемост. От представения по делото ДОГОВОР ЗА КРЕДИТ ЕКСПРЕСО № 017025696430 се установява писмено изразено съгласие между „Експресбанк“ АД, ЕИК 813071350, наричан в договора „Банката“, М. В. Д., наричан в договора „КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛ“ и ищцата, наричана в договора „СЪДЛЪЖНИК“. В договора е указано, че общият размер на кредита е 40000 лева (лв.), погасим с месечни анюитети от по 587,61 лв. с падеж 30 число на съответния месец при номинален фиксиран лихвен процент в размер на 5,55 % на година за целия срок на договора при посочен лихвен процент на ден в размер на 0,0154 % за първия месец след усвояването до началната дата на анюитетния период (предварителния период), конкретизирана по размер в т. 8.2 от ЧАСТ І на процесния договор. Според т. 8.2. от ЧАСТ І при спиране на преводите на работната заплата по съгласувана с КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ банкова сметка, лихвата се завишава с 0,5 процентни пункта, а КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ има право, при поискване, да получи нов погасителен план. В т. 11 от ЧАСТ І е посочено, че годишният процент на разходите възлиза на 6,71 % като подлежат на промяна от Банката с двумесечно предизвестие. Съгласно т. 9 от ЧАСТ І върху просрочени погасителни вноски се начислява наказателна надбавка над номиналния лихвен процент или общ размер при просрочени погасителни вноски – 11,55 %. Договорът е сключен в гр. Ботевград при начислена такса за одобрение от 450 лв. и разходи за застраховка в размер 0,62 % годишно при посочен размер за предварителния период от 0,6889 лв. на ден. Като общо дължима е указана сумата от 49808,99 лв., както и сума за предварителния период. В Приложение І – погасителен план, са указани поотделно датите на падежа на всяка от вноските с общ размер, размер на лихви, застраховка и главница при указан остатък по главницата на кредита, редуциран с размера на включената главница в съответната вноска. С допълнително споразумение от 19.06.2020 г. писмено е изразено съгласие между страните по договора, че към датата на подписването му редовен остатък от главницата (без забава) е в размер на 36892,94 лв., просрочената част от месечната вноска за главница – 1177,60 лв., редовна лихва (без забава) – 72,37 лв., санкционираща лихва (надбавка за забава) 7,78 лева, просрочена лихва: 548,14 лв. Съгласуван е гратисен период за заплащане на непадежирали възнаградителна лихва и главница от 6 месеца, считано от 30.03.2020 г., удължаване на срока на договора с 6 месеца при крайна дата 30.03.2027 г., а начислената през този период лихва подлежи на погасяване на равни вноски в новодоговорения срок. По време на гратисния период се дължи заплащане на застрахователната премия. Посочено е, че КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ и СЪДЛЪЖНИКЪТ могат да се отказат от уговорения гратисен период по-рано от предвиденото и да поискат изготвяне на нов погасителен план. Изрично е указано, че суми за главница и лихва, начислени и дължими преди началната дата на гратисния период, не са обект на отстрочване по споразумението, което не касае и санкциониращата лихва, начислена преди извънредното положение и след него не е обект на разсрочване (т. 4). Указано е, че след месечната падежна дата, на която изтича гратисния период, Банката изготвя нов погасител план, заменяйки примерния погасителен план при сключване на допълнителното споразумение (по делото е представен погасителен план от 19 юни 2020 г.) при указание за начислената по време на гратисния период лихва, разсрочена на равни части до крайния падеж по договора, а препис от него предоставя на КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ и СЪДЛЪЖНИКА при явяването им в банката. Не се спори, че а и от приложеното заповедно производство по частно гражданско дело 20231110112861 се установява, че Софийски районен съд, 144 състав е разпоредил издаване на запис на заповед за сумите 38032,33 лв. – главница по процесния договор, ведно със законна лихва за период от 10.03.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1043,09 лв. – лихва за период от 30.03,2020 г. до 30.08.2020 г., сумата 3830,54 лв. – договорна лихва за период от 30.09.2020 г. до 21.07.2022 г., включително, сумата 481,99 лв., представляваща мораторна лихва за период от 30.09.2020 г. до 21.07.2022 г., включително, сумата 2518,30 лв. – друга лихва за период от 22.07.2022 г. до 07.03.2023 г. Присъдени са държавна такса в размер на 918,13 лв. и 150 лв. за възнаграждение на юрисконсулт. Няма спор също така, че договорената сума от 40 000 лв. е усвоена на 30.09.2019 г., като с нея е заверена сметка на посочения в договора кредитополучател, което следва и от неоспореното заключение, прието в първоинстанционното производство. Вещото лице установява, погасени анюитетни вноски в пълен размер до 29.02.2020 г., платена сума от 37,09 лв. на 30.03.2020 г. в това число лихви 17,42 и застраховка 19,67 лв. Частични плащания на 31.07.2020 г., 2 и 23 септември 2020 г., 2 и 21 юни 2021 г., 6.08.2021 г., 1.09.2021 г. и 4.10.2021 г. Вещото лице определя като дължими главница в размер на 38032,33 лв. в това число редовна (ненастъпил падеж) – 29455,09 лв. и просрочена (непогасена част в договорения срок) – 577,24 лв.; отсрочена лихва в размер на 1043,09 лв. – натрупана лихва в периода на гратисния период и отсрочено плащане със споразумението от 19.06.2020 г.; 481,99 лв. – лихва в размер на 6 %, начислена след обявяване изискуемостта на кредита (според уточнението в съдебно заседание, включително и пред въззивния състав). От уточнение при защита на заключението пред първоинстанционния съд вещото лице определя за осчетоводени задължения съответно за 3830,54 лв. – формирана лихва до изискуемостта на кредита; 2518,30 лв. – обезщетение за забава, формирана за период преди и след изискуемостта. Установява се също така, че за периода 30.03.2020 г. – 23.09.2020 г. не е начислявана лихва, а единствено застрахователна премия. На 22.07.2022 г. помощник частен съдебен изпълнител е удостоверил, че връчва покана-уведомление на М. Г. Р. Д. с указание на 30.04.2020 г. да е вписано преобразуване на „Експресбанк“ АД чрез вливане в Банка ДСК. Посочено е, че поради неплащане в срок на дължими вноски по Договор за кредит от 30.09.2019 г., обявява кредита за предсрочно изискуем. От публичния Търговски регистър се установява, че „Ексресбанк“ АД е заличен търговец с указание негов правоприемник да е „Банка ДСК“ АД – ищецът в производството. При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното: Ищецът претендира да бъде установено съществуване на предявени в едностранно заповедно производство вземания, основани на договор за кредит, определен и между страните като потребителски. При отчитане на утвърдената потребителска защита включително на ниво Европейски съюз практиката както на Съда на Европейския съюз (СЕС), така и на националните съдилища, отдава значение на ролята на опорочената клауза в контекста на цялостното правоотношение между страните. Затова извън преценката за неравноправност остава съществената престация – това, за което потребителят се задължава (чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на потребителите – ЗЗП), освен ако е нарушено правото му да осъзнае с какво се ангажира. В тази връзка потребителската защита не освобождава потребителя от обвързване, а му гарантира, че няма да стане жертва на икономически по-силната страна – търговецът на стока или доставчик на услуга. Търговецът, съответно доставчикът дължат да осигурят на потребителя свободен и информиран избор както досежно условията, при които да се обвърже, така и за икономическия ефект от предлаганата сделка. Този избор предполага прозрачност в клаузите (без двузначни условия) и надлежна информираност за съществените обстоятелства, обективно годни да засегнат имуществените интереси на потребителя. Недобросъвестността от страна на икономически по-силната страна при регламентиране на отношенията, водещо до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя (чл. 143, ал. 1 ЗЗП), лишава от регулаторен потенциал формално изразеното съгласие. Сама по себе си отделна клауза не влече нищожност на цялата сделка. Този ефект настъпва едва когато игнорирането на опорочената клауза препятства законосъобразното развитие на правоотношението – арг. от чл. 6 § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата) и чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Понеже става дума за унифициран подход, съдържанието на клаузите подлежи на преценка с обобщен критерий на средния потребител, който е който е сравнително добре информиран, разумно наблюдателен и съобразителен, при отчитане и на евентуални специфични белези на меродавната в случая група. Предпоставка за служебната проверка е наличието на правни и фактически основания, индикация за което е и позоваването на страната, но съдът не е обвързан от посоченото, а е овластен и съответно служебно задължен да изследва относимите към конкретния случай клаузи от договора. Кредитното правоотношение с участието на потребител е обект на нарочна нормативна регулация в Закона за потребителския кредит, при чието действие е сключен и процесният договор. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Изискването гарантира четимост на писмения текст. Ответницата не твърди използваният текст да е повлиял на възприятието й за неговото съдържание. Същевременно във въззивното производство Банката твърди да е бил съобразен. От визуалното сравнение се установява, че шрифтът в договора за кредит откъм големина на шрифта е идентична спрямо използвания шрифт от процесуалния представител на Ответницата. При тези обстоятелства наведеният довод за нарушена форма се явява необоснован, а съдът не установява използвания шрифт да затруднява възприемане на текста. Нормата на чл. 11, ал. 1 т. 1 ЗПК предвижда договорът за кредит да отразява и датата на сключването му. Действително процесният договор не отразява този нормативно предписан реквизит. Същевременно обаче този реквизит няма отношение към съдържанието на правата и задълженията на страните по договора. Датата на сключване на договора е от значение за нормативно утвърдената възможност за отказ от договор за кредит – чл. 29, ал. 1, т. 1 ЗПК. Няма обаче причина да се смята, че липсващата декларация за този момент в самия договор препятства реализацията на това право. Меродавен е момента на узнаване на значимата за съдържанието на договора информация, поради което и чл. 29, ал. 1, т. 2 ЗПК отдава приоритет на факта на получаване на документа пред формално удостоверения момент на сключване на сделката. Вярно е, че усвояването на кредита е от значение за възникване на задължение за връщането му. Това обаче не следва от датата на договора, а от предаване на договорената сума. Съгласно чл. 101 от Закона за задълженията и договорите трето лице може да се задължи да отговаря и за чуждо задължение. По изложените вече съображения няма пречка потребител също да се ангажира с такава отговорност. И според самия договор връщането на сумата не произтича от датата на сключване на договора. Съдържанието на поетото задължение за кредитополучателя е видно от самия договор, откъдето произтича и следващата се за съдлъжника информация за предмета на поетото задължение. Въпросът за надлежното изпълнение и в частност допуснатото неизпълнение касае факти извън сферата на контрол от страна на кредитора – в случая Банката, обективно следва момента на сключване на договора. При тези обстоятелства липсващата дата в договора не разкрива нарушен баланс в отношенията между страните. За пълнота следва да се посочи, че неефективната комуникация между длъжника – кредитополучателя и встъпилия в неговото задължение – ответницата, не създава неравнопоставеност в принципно различното отношение между съдлъжника и кредитора, предмет на изследване в случая. Законът отчита въздействието на недобросъвестни практики от страна на търговец върху легитимните интереси на релевантния потребител, но доколкото става дума за едностранни действия, а не регламентирано с участието на потребителя правоотношение, порочните практики еднозначно са разграничени от проблематиката, произтичаща от неравноправните клаузи и в самия Закона за защита на потребителите. Законът задължава кредиторът да извърши ефективна проверка за кредитния риск и платежоспособността на кредитополучателя и съдлъжника. Начинът, по който търговецът организира собствената си дейност сам по себе си не въздейства върху легитимните интереси на потребителя. Затова и без значение остава дали и в частност какви правила е възприела кредитната институция за обезпечаване преценката на риска и платежоспособността на своите клиенти. По делото не се твърди обстоятелство, разкриващо значим пропуск в тази дейност и то в контекста на дължимото от търговеца ефективно равнопоставено третиране. Понеже изводът за платежоспособност се основава на обстоятелства, които обективно следва да са известни и на потребителя, знанието им не е в състояние да предпоставя неравнопоставеност в правоотношението. Освен това, законът задължава доставчика на финансова услуга да уведоми потребителя за отказа си да предостави поискан кредит (чл. 18, ал. 1 от Закона за потребителския кредит – ЗПК). Предоставеният кредит осигурява достъп на потребителя до поисканата услуга, а легитимният му интерес бива ограничен до яснота за нейното съдържание и надлежното регламентиране на правоотношението, осигуряващо ефективна равнопоставеност между страните. Законът предвижда възможност страна по договора да встъпва в правоотношение при предварително установено съдържание без да е необходимо да го възпроизвежда в договора – чл. 16 от Закона за задълженията и договорите. В обезпечаване изискването за прозрачност при регламентацията на потребителски договор специалният закон вменява допълнителни задължения за търговеца/доставчика, ако само част от правилата са обективирани в индивидуалния договор. Следователно, Банката няма задължение да състави общи условия. Детайлизирането на правоотношението в рамките на подписан между страните договор в максимална степен гарантира очертания вече легитимен интерес за потребителя. Отразените обстоятелства в неоспорената по реда на чл. 193 ГПК покана-уведомление сочат на достигнало до ответницата изявление на ищеца за упражнено от него право да изиска предсрочно плащане на цялото задължение. Изявлението отразява данни за настъпило правоприемство. Съгласно чл. 7, ал. 1 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел вписаните в регистъра данни се смята известни на третите добросъвестни лица. От вписаните данни по партидата на „Експресбанк“ АД се установява, че кредиторът по договора е заличен поради вливането му в ищцовото дружество. Съгласно чл. 262, ал. 1, изр. първо ТЗ при преобразуване чрез вливане цялото имущество на преобразуващото се търговско дружество преминава към приемащото дружество, което става негов правоприемник. Това универсално правоприемство легитимира ищеца като кредитор и по процесния договор. В качеството си на страна по договор отевтницата се явява добросъвестно трето лице, поради което отразената в поканата информация, предвид и гарантираната й възможност непосредствено да се увери в съдържанието й, надлежно удостоверява кредиторовото качество за Банка ДСК към 22.07.2022 г. Съгласно чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции при неплащане на една или повече вноски по кредита в договорения срок банката може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Осигурената възможност за ответницата да разбере съдържанието на изявлението, произтичаща от удостовереното в поканата лично връчване на посочената дата, е достатъчно за извод, че предсрочната изискуемост на кредита е била надлежно обявена. Съдържанието на договора обезпечава яснота за основния предмет на договора – предоставяне на сума при задължение за връщането й срещу договорено възнаграждение. Договорът отразява цялостното оскъпяване на получената сума чрез посочване на всички пера, подлежащи на оценка към момента на сключване на договора. Ето защо ищецът се легитимира като кредитор на вземания срещу ответницата за главница от 38032,33 и възнаградителна лихва съответно в размер на 1043,09 лв. и 3830,54 лв. до 21.07.2022 г., включително От разясненията на вещото лице В. в съдебно заседание на 31.10.2024 г. в първоинстанционното производство следва, че сумата 2518,30 лв. е формирана от начислена лихва след датата на предсрочна изискуемост. Но не става ясен приложения лихвен процент. От публично достъпен калкулатор на електронен адрес: https://portal.nra.bg/embed/interest-calculator/main.html се установява, че тази сума съответства на законната лихва върху главницата за посочения в заявлението период. Това основание е посочено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, предопределящо и предмета на последващото исково производство. Същевременно размерът на сумата не може да бъде обяснен с уговорения размер на възнаградителната лихва. При тези обстоятелства съдът не възприема интерпретацията на вещото лице за произхода на сумата. Нормата на чл. 33, ал. 2 ЗПК зачита кредиторовия интерес да бъде възмезден за неизпълненото в срок парично задължение при установен критерий за остойностяване на следващото се обезщетение. При положение че претендираната на това основание сума може да бъде обяснена при нормативно утвърдения в чл. 86, ал. 2 ЗЗД механизъм, ответницата дължи и така претендираната сума. Съгласно чл. 79, ал. 1 предл. първо ЗЗД неточното изпълнение, каквото се явява непогасеното парично задължение в предписания срок, ангажира страната да заплати и следващо се обезщетение. Това придава на обезщетението акцесорен характер – то съществува, докато не бъде погасена изцяло обуславящата го главница. Нормата на чл. 214, ал. 2 ГПК овластява съда да утвърди по основание акцесорното вземане, формирано за период след предявяването му за съдебна защита. Ето защо, главницата следва да бъде присъдена ведно със законната лихва, считано от 10.03.2023 г. Поради достигане до същия краен извод с формирания и от първоинстанционния съд обжалваното решение в осъдителната му част следва да бъде потвърдено при конкретизиране началото на периода на дължима законна лихва при условията на чл. 214, ал. 2 ГПК. Клаузата на т. 9.1 от Част І на договора регламентира самостоятелно вземане, произтичащо от неплатена в срок погасителна вноска. Предписаният механизъм предвижда кумулиране на договорения размер на възнаградителна лихва от 5,55 % и наказателна надбавка от 6 % без да указва времевия период на тази отговорност. Тази клауза намира основанието си в нежелано между страните развитие на правоотношението. Законът принципно признава възможност за страните да осигурят надлежното развитие на правоотношението като предварително уговорят обезщетение в случай на неизпълнение без да се държи сметка за реално причинената вреда – чл. 92 ЗЗД. В контекста на потребителската защита обаче търговецът не може да търси необосновано високо обезщетение или неустойка – чл. 145, ал. 2, т. 5 ЗПП. Законът за потребителския кредит лимитира размера на обезщетението при неизпълнение на произтичащото от договор за кредит парично задължение до размера на законната лихва – чл. 33, ал. 2 ЗПК. Договореният размер на обезщетението, включващо 1) възнаградителната лихва и 2) наказателна надбавка игнорира нормативно утвърдения лимит. Договорения общ размер на обезщетението от 11,5 % превишава размера на законната лихва за месец септември 2019 г., поради което накърнява икономическите интереси на потребителя. Нормативно предвидената граница лишава от значение степента на превишение. Ищецът се позовава в процеса единствено на вземане, изведено от договорената наказателна надбавка. Със свое решение Съдът на Европейския съюз C‑618/10, Banco Español de Crédito напомня утвърденото разбиране, че ефективната защита срещу неравноправни клаузи изключва възможността за тяхното последващо изменение. При положение че това е недопустимо дори и при наличие правна норма разпознаваща стоящ зад неравноправната клауза интерес за кредитора, по аргумент от по-силното основание търговецът, съответно доставчикът няма възможност да модулира съдържанието на неравноправна клауза и на тази основа да очаква зачитането й. Предписаната последица от пренебрегнат легитимен интерес за потребителя – неприложимост на неравноправната клауза (чл. 6, § 1 от Директивата), я обхваща изцяло. Макар и наказателната надбавка да е в по-нисък размер от законната лихва, по волята на страните тя е обособена съставка на указано по размер самостоятелно вземане от 11,55 %, а предписаната последица – клаузата да се приеме за необвързваща потребителя, лишава от регулаторен потенциал която и да било част от нея. При тези съображения решението следва да бъде потвърдено и в отхвърлителната му част. Предмет на разглеждане е и жалба срещу Определение № 6250/28.03.2025 г. по делото, с което е изменено постановеното решение в частта за разноските. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е отчел присъдени в заповедното производство разноски, при довод, че за произнасяне по тях не е необходим нарочен списък. В отговор по жалбата се сочи, че разноските са преценени и присъдени съразмерно на уважената част от претенциите, а при отсъствие на искане за присъждане на разноските в заповедното производство в списъка по чл. 80 ГПК жалбата е сметната за неоснователна. Евентуално оспорва да дължи пълния размер на разноските предвид отхвърлената претенция. За да постанови обжалвания в случая акт – срещу определението в изменителната му част не е постъпвала жалба, първоинстанционният съд приема, че в представения списък за разноски не са били включени разноските в заповедното производство, поради което за поискани са счетени единствено разноските в исковия процес. Настоящият състав констатира, че в исковата молба е изразено нарочно искане за присъждане и на сторените разноски в заповедното производство. Веднъж заявено, предявеното искане към съда го задължава да го разгледа. Задължението отпада едва при изрично изявление, десезиращо съда от разглеждане на претенцията. Законът предписва списъка за разноски единствено като предпоставка за иницииране на производство по чл. 248 ГПК (чл. 80 ГПК). Като ограничителна тази норма подлежи на стриктно тълкуване. От текста следва, че страната не може да иска промяна на решението, ако не е посочила изрично търсените разноски. Същевременно обаче нормата на чл. чл. 81 ГПК задължава съда да се произнесе по искане за разноски с всеки акт, приключващ делото в съответната инстанция. Съотношението между двете норми налага да се приеме, че че съдът дължи да разпредели разноските дори и да не е представен списък. Следователно, ограничението касае единствено възможността за иницииране на принципно предвиденото специално производство за преразглеждане на съдебния акт в частта за разноските без да десезира съда да разгледа предявено пред него искане за разноски. Макар и функционално обособено исковото производство е самостоятелно по отношение на заповедното. Понеже заповедният съд е призван да провери съществуването на едностранно заявено вземане с оглед процесуалното поведение на длъжника, този съд е лишен от възможност да съобрази правилото на чл. 78 ГПК въз основа на непосредствено разрешен от него правен спор. Затова и исковият съд се явява компетентен да разпредели отговорността за разноски, направени в самостоятелното заповедно производство. Действително в случая представеният списък не отразява искане за присъждане на направените разноски в заповедното производство, но това не освобождава съда от задължението му да се произнесе по изричното искане за присъждане и на тези разноски. Понеже отказът от предявено пред съд искане следва да е изричен, не съществува процесуална възможност такъв да бъде предполаган въз основа на списък за разноски, изводими от развитието само на исковия процес. Липсата на изрично указание за вида и размера на разноските в заповедното производство не освобождава съда от задължението му да разгледа по същество изрично отправеното до него искане в рамките на исковото производство. В производство по чл. 422 ГПК разрешавайки по същество материалноправният въпрос за съществуване на вземането исковият съд следва да разпредели и отговорността за разноски. В тази връзка с т. 12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е утвърдено разбирането, че исковият съд разпределя и направените разноски в заповедното производство. В случая се установява, че в исковата молба изрично е поискано присъждане и на разноските от заповедното, посочени както по основание, така и по размер. Нормата на чл. 80 ГПК определя крайния момент, но няма пречка списъкът да бъде представен и по-рано. От тази гледна точка представеният списък за разноски при приключване на исковия процес пред първоинстанционния съд отразява допълнителните разноски, наложени от повдигнатия от ответната страна правен спор. Избраният подход за диференциране на разноските според производството, от което произтичат е довел до два отделни списъка, ориентиращо както насрещната страна, така и съда за вида и размера на очакваните разноски от всяко от производствата. С оглед установения изход от материалноправния спор и предвид нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в заповедното производство следва да бъдат редуцирани според изхода от спора съответно държавната такса от 918,13 лв. до 847,82 лв., а присъденото юрисконсултско възнаграждение до сумата от 138,51 лв. Предвид ангажимента на съда да обезпечи изпълняемост на установено задължение следва да бъде отчетена настъпилата промяна в официалната валута в страната, в която да бъдат присъдени и установените с настоящия акт парични задължения съобразно утвърденото правило за превалутиране от чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България съответно 433,48 евро и 70,82 евро. По разноските във въззивното производство Нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК определя като основа за възникване на вземането за разноски уважена претенция по съществото на спора. Разноските не касаят съществото на спора, а са негова последица, поради което уважената частна жалба досежно разноските не обосновава отговорност за разноски в настоящото производство. При установения изход от спора по същество всяка от страните дължи да поеме направените от нея разноски във въззивното производство, което, с оглед нормата на чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК, следва да бъде огласено с решението. В процеса е направено искане за присъждане на разноски по компенсация. Компенсацията предполага отказ да бъде зачетено едно вземане поради превишаващо го по размер насрещно вземане. Нормата на чл. 78 ГПК определя като основание за възникване на вземане за разноски резултата от конкретното съдебно производство, овластявайки и съда да го определи по основание и размер. Понеже съдът черпи правомощията си от закона, той предопределя и възможността за въздействие върху правната сфера на страните в процеса. Съдът е овластен да определи кому възлага разноските (чл. 236, ал. 1, т. 6 ГПК). Върховният касационен съд признава възможност за разпределяне на разноски посредством компенсация (Определение № 251/04.10.2013 г. по гр.д. № 1666/2008 г. на ВКС, I ГО, Определение № 274/15.06.2018 г. по ч.т.д. № 639/2018 г. на ВКС, I ТО, Определение № 577/11.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4601/2018 г. на ВКС, IV ГО и др.) С оглед нормата на чл. 81 ГПК обаче компетентността на съда да разпредели отговорността за разноски е ограничена до непосредствено обследваните от него разноски. При достигнатия извод за неоснователност на двете жалби няма основание за ревизия на първоинстанционното решение в частта за разноските, признати в полза на ответницата в първоинстанционното производство. Както бе посочено вече компенсацията предполага отричане на по-малкото в случая вземане, а това предполага отричане на вземането без да са налице обстоятелства, в обхвата на разпоредителната власт на съда. Извън изрично утвърдената правораздавателна власт на съда отричане на вземане предполага установена от закона причина. Законът признава право на страната да погаси свое задължение, ако освободи своя кредитор от съществуващо в негова тежест насрещно еднородно вземане (чл. 103 и сл. ЗЗД). Предпоставка за това обаче е наличие на изискуемо активно вземане. Вземането за разноски придобива тази характеристика едва със стабилизиране на утвърждаващия го съдебен акт. Съдът е овластен да зачете настъпилите обстоятелства от значение за спора към датата на приключване на устните състезания. Към датата на приключване на устните състезания вземането на въззивника-ищец не е изискуемо, за да се разпореди валидно с него като безпредметно остава обсъждането дали изявлението визира конкретно насрещно вземане, за да настъпи желания компенсаторен ефект. За пълнота следва да се посочи, че при наличие на предписаните от закона предпоставки погасителният ефект настъпва по силата на надлежно изявление без да е необходимо съдействието на съда. Затова и изявлението за компенсация не сочи на ангажиращо съда искане за защита, което да оправдава нарочно произнасяне по него с решението. Мотивиран от изложеното Апелативен съд-София, І граждански състав