Решение № 412 от 5.5.2026 г. на Районен съд - Горна Оряховица по дело № 2229/2024 г.

Искова претенция с правно основание чл. 79 ЗЗД , чл. 86 ЗЗД чл. 92 ЗЗД. Предявена е иск от „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТС БГ" ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление: гр.С., чрез пълномощника З.К.Д. - в качеството й на член на Съвета на Директорите, упълномощена от Мариуш Григлицки и Анджей Бак - в качеството им на представляващи Дружеството против Ю. О. М., ЕГН: ••••••••••, адрес: гр.Г.О., обл. В.Т.. Ищецът твърди за възникнали и вече изискуеми парични задължения от страна на Ю. О. М., с ЕГН ••••••••••, които задължения не са погасени. На 03.01.2023г. между "КРЕДИ ЙЕС" ООД (заемодател), от една страна и Ю. О. М. (заемател) от друга, е подписан Договор за паричен заем № 979211, с чиста стойност в размер на 400.00 лв. (четиристотин лева). Договорът бил уговорен със срок 18 седмици , с уговорен брой вноски 18, всяка от които в ден вторник от съответната седмица, в размер на 23.88 лв. (двадесет и три лева и 88 ст.). Първата падежна дата е била на 10.01.2023 г. Последната вноска е била уговорена на 09.05.2023 г. Общата дължима сума, която е следвало да бъде върната на Заемодателя в посочения период, е в размер на 429.83 лв. (четиристотин двадесет и девет лева и 83 ст.). Липсват плащания от страна на ответника, с цел погасяване на вземането по договора за заем. Вследствие на възникналите между страните договорни отношения, "КРЕДИ ЙЕС" ООД е отпуснал договорената заемна сума на заемателя, а за него са възникнали задължения да издължи кредита си, съгласно условията по сключения Договор за паричен заем № 979211. На 12.01.2024 г. между „КРЕДИ ЙЕС" ООД, в качеството на цедент, и "Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД се сключил Договор за цесия, по силата на който „КРЕДИ ЙЕС" ООД /като цедент/ цедира вземането си по гореописания Договор за паричен заем на "Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД /като цесионер/. Съгласно Договора за цесия, „КРЕДИ ЙЕС" ООД прехвърля на цесионера "Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД парични вземания, произтичащи от просрочени и неизплатени Договори за паричен заем, които са подробно описани в Приложение N9 , представляващо неразделна част от Договора. В предмета на сключения Договор за цесия от 12.01.2024 г. е включено и вземането по Договор за паричен заем № 979211, сключен между „КРЕДИ ЙЕС" ООД и Ю. О. М.. Придобитото от ищеца, съгласно Приложение N9 вземане възлиза на 652.00 лв. (шестстотин петдесет и два лева) , от които 400.00 лв. (четиристотин лева) непогасена главницата, 29.83 лв. (двадесет и девет лв. и 83 ст.) договорна /възнаградителна/ лихва и неустойка в размер на 222.17 лв. ( двеста двадесет и два лв. и 17 ст.). Във връзка с така прехвърленото вземане и необходимостта същото да породи действие спрямо ответникът с пълномощно от 12.01.2024 г., предишният кредитор /цедентът/ „КРЕДИ ЙЕС" ООД е упълномощил „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, ЕИК 202423225, да уведоми от името на „КРЕДИ ЙЕС" ООД всички длъжници по вземанията на „КРЕДИ ЙЕС" ООД , които „КРЕДИ ЙЕС" ООД е цедирало, съгласно сключения Договор за цесия от 12.01.2024 г. Предвид това и съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, цедентът „КРЕДИ ЙЕС" ООД , чрез пълномощника си „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, е изпратил чрез препоръчана поща до длъжника Ю. О. М. Уведомление за извършеното прехвърляне на вземания. Копие от обратната разписка е приложено към искова молба Ако ответникът твърди, че не е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземания, да се приеме с настоящата искова молба и приложеното към нея Уведомление за извършено прехвърляне на вземания, с което от името на цедента го уведомяват за сключен на 20.04.2023 г. Договор за цесия между „КРЕДИ ЙЕС" ООД и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД, по силата на който „КРЕДИ ЙЕС" ООД , в качеството си на цедент, продава на цесионера „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД изрично посочени вземания, произхождащи от договори за паричен заем. Съгласно практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, получаването на уведомлението за цесия в рамките на съдебното производство по предявен иск по прехвърлено вземане съставлява валиден способ за уведомяване на длъжника (Решение № 123 от 24.06.2013 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.о., ТК). Към момента на подаване на настоящата искова молба, гореописаното задължение не е погасено, от което произтича правният интерес на ищеца от осъдителен иск, с искане да се постанови Решение, с което Ю. О. М. да бъден осъден да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ" ЕАД дължимото по договор за заем № 979211, а именно 652.00 лв. (шестстотин петдесет и два лева), от които 400.00 лв. (четиристотин лева) непогасена главницата, 29.83 лв. (двадесет и девет лв. и 83 ст.) договорна /възнаградителна/ лихва и неустойка в размер на 222.17 лв. (двеста двадесет и два ла. и 17 ст.), както и сумата 25.00 лв. реализирани от заявителя съдебноделоводни разноски в заповедното производство, изразяващи се в заплатена по делото държавна такса. Депозиран е писмен отговор от адв. Т., назначен особен представител на Ю. О. М., с ЕГН:•••••••••• съдебен адрес: гр.В.Т. Оспорва иска като неоснователен и недоказан. Оспорва договора за потребителски кредит №979211/03.01,2023г., като в тази връзка твърди, че ответникът, Ю. О. М. не го е подписвал, твърди , че от страна на „Креди Иес"ООД, с ЕИК:200688545, не е превеждана сумата от 400.00лв. по него. Между страните не е сключен горецитираният договор за паричен заем. Оспорва вземанията на кредитора по процесния договор да са цедирани на ищеца със сочения договор за цесия. Твърди същите да не са описани изрично в договора за прехвърляне на вземания, а представеното към исковата молба едностранно съставено от цедента удостоверение за прехвърлянето да не кореспондира по никакъв начин със договора за продажба и прехвърляния на вземания представен по делото. Твърди, че, за да породи действие по отношение на длъжника и третите лица прехвърлянето на вземането следва да е съобщено на първия от предишния кредитор /чл. 99 ап. 4 ЗЗД/. Правната доктрина и съдебната практика /Решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III г.о., ВКС/ не отричат възможността уведомяването за извършената цесия да бъде направено от цесионера, при наличието на изрично упълномощаване затова от цедента. Твърди ответникът да не е бил уведомен за договора за цесия, нито от цесионера, нито от цедента. Извод за надлежното уведомяване на ответника за извършеното прехвърляне на вземането не може да бъде направен на основание чл.235 ал.З от ГПК, въпреки приложеното към исковата молба уведомление. Последното изхожда от пълномощника на ищеца по делото, който вън от учредената му представителна власт за процесуално представителство по делото, съгласно приложеното по делото пълномощно, не е упълномощаван да извършва уведомяване по чл. 99 ал. 3 ЗЗД от името на цесионера. Оспорва договора за цесия, както и приложените към него документи. Оспорва потвърждаването за цесия от „Креди Иес"ООД. Счита, че цесията не е породила действие за длъжника и че ищецът не се легитимира като носител на процесиите вземания в качеството му цесионер по договор за цесия. Оспорва договорните разпоредби, като неравноправни и противоречащи на добрите нрави. Твърди, че задълженията, уговорени в чл.З, т.5, т.7, представляват санкционна последица за неизпълнение на парично задължение. Претендира при условията на евентуалност за приложение на чл.26 ал.4 от ЗЗД като процесиите договорни разпоредби се заместят по право от законовите правила за дължимост на законна лихва за забава за периода на действие на договора. Процесиите договорни разпоредби чл.З, т.5, т.7, противоречат на чл.11 от ЗПК и поради това са недействителни на основание чл.143 от ЗЗП; както и са нищожни на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. На основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приеме за нищожна договорна клауза, следва кумулативно да се установи: 1/ че не е уговорена индивидуално и 2/ че е неравноправна. Съгласно ал.2 на чл.146 от ЗЗП, „не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия". В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В съответствие с разпоредбата на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, при преценката за неравнопоставеност на дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване. В сключения между страните договор за кредит се предвижда задължение на кредитополучателя да заплаща месена лихва в размер на 3,34 %, според договора, този лихвен процент се изчислява върху усвоената и непогасена главница за периода на ползване на кредита и започва от датата на усвояване на кредита, както ГПР-49|07%. Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата / е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва). В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. При преценка на съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен - към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е много по ниска от уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 40,08 % годишно е в пъти в повече от размера на законната лихва. Не са налични обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя. Следователно уговарянето на възнаградителна лихва в размер в пъти над законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че процесиите уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. Следователно същите са неравноправни по смисъла на чл. 134 от ЗЗП и на това основание са нищожни. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23 ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи. В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договора е записано, че ГПР- Е 49.07%. Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,07 %. Посочената месечна фиксирана лихва от 3.34% не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 1 1, ал.1, т. 10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване,включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределението им между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени - два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о./. В настоящит случай договорената между страните лихва - в размер на 3.34 % месечно, както и годишен процент на разходите от 49,07%, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника. Въз основа на всичко счита исковата претенция за неоснователна и недоказана и моли да бъде отхвърлена. След преценка на събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Като доказателство по делото е прието заверено копие от Договор за паричен заем №979211 към искане № 979211 от 03.01.2023 г., видно от който посоченият договор за заем е сключен между „ Креди Йес“ООД заемодател и Ю. Игнянов М. заемодател, при следните параметри: Размерът на отпуснатия заем: 400 лева., месечен лихвен процент:3.340%, размер на погасителната вноска: 23.88 лв., дата на първо плащане 10.01.2023г. ., дата на последно плащане 09.05.2023г., ГПР 49,070%, брой вноски 18, срок на договора 18 седмици, обща сума за плащане-429.83 лева. Заемната сума в размер на 400 лева е усвоена от заемополучателя, което обстоятелство се установява от представеното заверено копие от Договор за паричен заем – съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят с полагането на подписа си удостоверява, че е получил заемната сума в размер на 400 лева. Съгласно чл. 6 от Договора страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем (заверено копие от които са приети като доказателство по делото) и с още едно от посочените по - долу обезпечения, по избор на Заемателя: 1. Ипотека върху недвижим имот, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия; 2. Особен залог върху движимо имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия; 3. Банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия 4. Ценна книга, издадена в полза на Заемодателя. Съгласно чл. 8 от договора в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 182.17 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Погасителен план към договора за заем. Видно от представения погасителен план към договора размерът на погасителната вноска без неустойка по чл. 8 от договора възлиза на 23.88 лева. Размерът на разсрочената неустойка по чл. 8 от Договора за заем при липса на обезпечение възлиза на 10.12 лева, а общият размер на погасителната вноска с включена разсрочена неустойка по чл. 8 от Договор за заем е в размер на 34 лева. Така общо дължимата сума от заемополучателя по договора възлиза на 429.83 лева. На 12.01.2024 г. между "Креди Йес" ООД, в качеството на цедент и ищцовото дружество е сключен Договор за цесия, заверено копие от който е приет като доказателство по делото, ведно с Приложение № 1 към договора, в което е индивидуализирано и процесното вземане. По силата на сключения договор за цесия "Креди Йес" ООД е цедирало вземането си по гореописания Договор за паричен заем на цедентът "Креди Йес" ООД, чрез пълномощника си „Кредит Инкасо Иврстмънт БГ " ЕАД, е изпратил уведомление до длъжника за извършеното прехвърляне на вземанията. Заверено копие от уведомлението е прието като доказателство по делото, ведно с известие за доставяне, от което се установява, че същото не е потърсено. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: С оглед представените по делото доказателства, съдът намира, че вземанията в полза на паричен заем №979211 към искане № 979211 от 03.01.2023 процесния Договор за паричен заем, сключен между „КРЕДИ ЙЕС“ ООД и ответника са валидно прехвърлени в полза на ищеца- въз основа на представения Договор за продажба на вземания (цесия) от 12.01.2024 г. Вземането е надлежно индивидуализирано в представеното приложение № 1 към договора, като е изпълнено задължението на цедента по чл..99,ал.3 ЗЗД да уведоми длъжника за извършената цесия, доколкото уведомлението е извършено от надлежно упълномощено лице, като няма законова пречка това лице да е и самият цесионер. Ето защо прехвърлянето на процесното вземане в полза на „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД, въз основа на представения от ищеца договор за цесия е породило своето действие спрямо длъжника на осн. чл.99,ал.3 ЗЗД Към исковата молба е представено уведомително писмо по реда на чл..99,ал.3 ЗЗД до длъжника за извършено прехвърляне на вземанията (цесия) от "Креди Йес" на цесионера " Кредит Инкасо Иврстмънт БГ ЕАД. По делото е представено пълномощно от цедента /л. 29 д. /, с което се упълномощава цесионера да уведомява съгласно чл.99,ал.3 ЗЗД всички длъжници по вземанията, прехвърлени по процесния Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.01.2024 г. За основателността на предявения иск обаче е необходимо да бъде изследвано дали сключеният между „КРЕДИ ЙЕС“ ООД и Ю. М. договор за паричен заем не страда от пороци, водещи до неговата недействителност. Сключеният между „КРЕДИ ЙЕС“ ООД и ответника, договор има характер на Договор за потребителски кредит. Ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ , като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, поради което има качеството на кредитор по чл.9,ал.4 ЗПК . Ответникът е физическо лице, което при сключването на договора действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което има качеството на потребител по смисъла на чл.9,ал.3 ЗПК. Ето защо сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит. Доколкото сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит , за неговата валидност и последици важат правилата на действащия ЗПК , в глава трета на който са уредени изискванията за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, за спазването на които съдът следи и служебно, тъй като са императивни. Ето защо и въведените възражения от ответника за нищожност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани по същество. Съгласно чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. С разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит , като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В процесния случай, недействителноста на процесния договор поради противоречието му с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК следва да бъде разгледана съвместно, доколкото е неразривно свързани с клаузата на чл. 8 от Договора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така въведените изисквания в цитираните по-горе клаузи от договора за броя и вида обезпечения (двама поръчители и обезпечение по избор на заемателя: първа по ред ипотека, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза на заемодателя) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният кандидатства за отпускане на паричен кредит, което предполага и нуждата му от финансови средства. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора, първа по ред ипотека върху недвижим имот, залог върху движима вещ на стойност два пъти общата сума за плащане или поне две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. От друга страна непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19,ал.4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение, като се вземе предвид посочения в договора ГПР 49, 070 %, размера на отпуснатия кредит- 400 лева, срока на договора от 18 седмици, както и размера на неустойката от -182.17 лева .Самият кредитор в погасителния план по договора изначално включва вземането за "неустойка при липса на обезпечение" при формирането на анюитетната вноска. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите. Ето защо процесният договор не отговоря на изискванията на чл.11,ал.1, т.9 и т. 10 ЗПК , тъй като посочения в договора лихвен процент и ГПР не отговаря на реално прилаганият между страните, което води до недействителността на договора съобразно разпоредбата на чл.22 ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл.22 ЗПК , поради неспазване на изискванията на чл.11 ,ал1., т.9 и т.10 ЗПК.На основание чл.23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита , без да дължи лихва или други разходи, която чиста стойност в настоящия случай възлиза на 400 лева. Така предявеният иск за главница е основателен за сумата от 400 лева. Като исковите претенции за възнаградителна лихва в размер на 29.83 лева и неустойка в размер на 222.17 лева, исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни предвид настъпването на правните последници по чл.23 ЗПК . По отношение на искането за присъждане на законна лихва, съдът намира, че указанията на съда за предявяване на осъдителен иск в хипотезата на чл.415,ал.1, т.3 ГПК целят единствено запазване на последиците от заявлението, изразяващи се в платена държавна такса, но фикцията на чл.422, ал.1 ГПК не намира приложение към този вид искове. Съгласно общото правило на чл.125 ГПК , искът се счита предявен с постъпването на исковата молба в съда .Ето защо законната лихва върху главницата следва да бъде присъдена от датата на предявяване на иска. По отношение на разноските: На основание чл. 78,ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски по съразмерност с уважената част от иска. Същите се констатираха от съда в размер на 75 лева / 38.35 евро/за заплатена държавна такса, 40 лева за призовава с държавен вестник, 400 лева, заплатен депозит за особен представител , като на основание чл.78,ал.8 ГПК съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 51.13 евро, предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и обема на извършените от процесуалния представител действия. В заповедното производство ищецът е реализирал разноски в размер на 25 лева за държавна такса. На основание чл.78,ал.8 ГПК във връзка с чл. 26 от Наредба за заплащане на правна помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство в размер на 25.56 евро, с оглед едностранния характер на производството и липсата на фактическа и правна сложност. По съразмерност с уважената част от исковете в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в размер на 192.91 евро в исковото производство и 23.52 евро по заповедното производство