Решение № 1780 от 12.2.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 3062/2025 г.

Образувано е по касационна жалба от Началник група в ОД на МВР-Варна, Сектор „Пътна полиция“, депозирана чрез процесуален представител- юрисконсулт К. Л.-А., против Решение № 1305/10.11.2025 г. по НАХД № 1807/2025 г. по описа на ВРС.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение е отменено Наказателно постановление № 25-0819-001442/14.04.2025 г. , издадено от Началник група в ОД на МВР-Варна, Сектор „Пътна полиция“, с което на Ц. Г. Г., [ЕГН], с адрес: гр.••••••, [улица], ет.*, ап.* са наложени: 1. административно наказание „глоба“, в размер на 200 лева, на основание чл.179, ал.2, пр.1 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ за нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП и 2. административно наказание „глоба“, в размер на на 50 лева и „лишаване от право да управлява МПС за срок от един месеца“ на основание чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвПза нарушение на разпоредбата на чл.123, ал.1, т.2, б.“б“ ЗДвП.

В касационната жалба се излагат доводи за постановяване на обжалваното решение в нарушение на материалния закон, съставляващо касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, приложим по препращане от разпоредбите на ЗАНН. Иска се отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на делото, с което да бъде потвърдено на НП. Претендира се и присъждане на разноски за юрисконултско възнаграждение.

В съдебно заседание касационната жалба се поддържа с подадените от упълномощения юрисконсулт писмени бележки.

Ответникът по касацията не се явява и не се представлява по делото. Чрез своя процесуален представител депозира писмени бележки, в които излага съображения за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на постановеното решение. Счита, че вменените нарушения не са доказани, а НП е издадено при допуснати съществени процесуални нарушения. Отправя искане оспореното решение да бъде оставено в сила, както и за присъждане на разноски, за направата на които представя доказателства.

В проведеното съдебно заседание пред касационната инстанция се явява представител на Окръжна прокуратура – Варна, който изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага решението на въззивния съд да бъде оставено в сила.

Настоящият касационен състав на Варненския административен съд, като извърши проверка на атакуваното решение във връзка със заявените в жалбата касационни основания намира следното:

Производството пред районния съд е образувано по жалба на настоящия ответник по касация срещу Наказателно постановление № 25-0819-001442/14.04.2025 г. , издадено от Началник група в ОД на МВР-Варна, Сектор „Пътна полиция“, с което са наложени: 1. административно наказание „глоба“, в размер на 200 лева, на основание чл.179, ал.2, пр.1 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ за нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП и 2. административно наказание „глоба“, в размер на на 50 лева и „лишаване от право да управлява МПС за срок от един месеца“ на основание чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвПза нарушение на разпоредбата на чл.123, ал.1, т.2, б.“б“ ЗДвП.

За да отмени НП, въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

На 29.03.2025 г. в 00.40 часа в гр.••••••, по [улица]в посока к.к.“••••••“ на около 100м. преди автобусна спирка „Делфинариум“, Ц. Г. управлявала лек автомобил „Мерцедес“ с рег. № [рег. номер], собственост на фирма „БМС КАР“ ЕООД, като поради движение с несъобразена скорост, с атмосферните условия и състоянието на пътя /мокър асфалт/, се блъска вляво в бордюра, завърта се на платното за движение и се блъска и в десния бордюр. В резултат на това е настъпило ПТП с материални щети, а Г. напуснала ПТП без да установи последиците от ПТП-то и без да уведоми съответната служба на МВР.

За установяване на изложената фактическа обстановка съдът изслушал показанията на актосъставителя Л. М., както и на свидетеля очевидец С. С..

За да отмени наказателното постановление, въззивният съд е приел, че при издаването му в хода на административнонаказателното производство е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правото на защита на наказаното лице. Посочил, че в описанието на нарушението в НП липсва необходимата конкретизация на релевантните факти, която е преценено като пречка за реално и ефективно упражняване правото на защита на наказаното лице. Стигнал до извод, че във фактическото обвинение на НП не са посочени кои конкретни условия на пътя не са съобразени, а са изброени всички цитирани такива в нормативната разпоредба на чл. 20, ал.2 от ЗДвП. Извел е извод, че в случая АНО е следвало да опише с кой свои действия въззвницата е нарушила закона. Не били посочени и какви са настъпилите материални щети на лекия автомобил, участник в ПТП-то.

В обобщение ВРС приел, че обжалваното наказателно постановление не е издадено при спазване изискванията на чл. 57 ал. 1 от ЗАНН , тъй като същото не съдържало изискуемите реквизити - липсвало описание на нарушенията и обстоятелства, при които са извършени, като непосочването им представлява за въззивния съд съществено процесуално нарушение. Констатирано било и несъответствие между нарушението, което е описано в обстоятелствената част на НП и посочената за нарушена правна норма.

Въззивният съд е счел още , че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не е установено по несъмнен и категоричен начин, че жалбоподателката е осъществила визираното в АУАН и наказателно постановление административно нарушение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП , а именно, че да не е контролирала МПС което управлява. Приел е за безспорно установено, че при управление на процесното ППС е възникнал удар на автомобила в левият, а след това и в десният бордюр. Счел обаче, че липсват гласни, респ. писмени доказателства, от които да се установява дали това се дължи на виновно поведение на въззивницата. Изложени са и съображения за наличие на основания за приложението на чл.28 от ЗАНН. С тези аргументи НП е било отменено по този пункт.

По отношение на вмененото във вина на ответницата нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 3, б.”б” от ЗДвП ВРС счел, че за да бъде изпълнен съставът следва да бъдат установени осъществени виновни активни действия от страна на жалбоподателя, причиняващи ПТП и неговото напускане. Такива не били доказани по несъмнен начин. За ВРС са останали неизяснени причините водачът да напусне произшествието и дали това са били субективни или обективни причини, той да не остане на произшествието.

С горепосочените правни съображения ВРС счел, че НП е незаконосъобразно и като такова го отменил в цялост.

Предвид изхода на спора, ОД на МВР -Варна е осъдена да заплати на ответника по касацията сумата от 600 лева, съставляваща адвокатско възнаграждение.

Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 АПК.Поради това и същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл. 218 от АПК касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението, като за неговата валидност, допустимост и съответствие с материалния закон следи и служебно. Поради това и по аргумент на противното следва, че за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от първоинстанционния съд и за явна несправедливост на наложеното наказание съдът ще следи, само ако са били изложени в жалбата като касационни основания.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд е събрал всички релевантни за решаване на правния спор доказателства. Правилно е възприел, че АУАН и НП са издадени в сроковете по чл.34 от ЗАНН и от компетентни лица, съгласно приложените по АНП заповеди за компетентност.

Независимо от горното, въззивният съд е достигнал до незаконосъобразни и противоречащи на доказателствата правни изводи по отношение на пункт първи от НП, с което на въззивницата е наложено наказание за нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП.

С пункт първи от НП на ответницата по касация е предявено обвинение за нарушение на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Цитираното правило обхваща широк спектър от дължимо поведение на водача и затова може да има най - разнообразни конкретни проявни форми. Същото вменява задължение за водачите на ППС при избиране скоростта на движението да се съобразяват с конкретно посочени обстоятелства, а именно - с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие или създадена опасност за движението. По отношение скоростта на движение на автомобила следва да бъде отчетено, че се касае за движение в границите на града и разрешената скорост за движение на автомобила е 50 км.ч, но тя не е абсолютна величина, а следва да бъде съобразена с множество фактори, като например в конкретния случай - с атмосферните условия – мокър асфалт. В тази връзка касационната инстанция следва да посочи, че не споделя становището на въззивната такава, че в хода на АНП са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила довели до невъзможност на Г. да разбере в какво е обвинена. Противно на изложеното от въззивната инстанция, от предявеното с АУАН и НП фактическо обвинение е видно, че от страна на административнонаказващия орган са спазени изискването на чл.57, ал.1 от ЗАНН, а именно в издаденото наказателно постановление по този пункт е дадено пълно описание на нарушението, на обстоятелствата, при които е извършено, на доказателствата, които потвърждават извършеното административно нарушение. Посочени са и законовите разпоредби, които са нарушени. Отразени са всички данни относно индивидуализацията на нарушителя. Налице е пълно единство между фактическото и юридическото обвинение в АУАН и НП. В случая скоростта е следвало да позволи на водача да спре пред всяко едно препятствие. Именно затова, дори и в случая да не е надвишена максимално-допустимата скорост, правилно АНО е приел, че същата не е била съобразена с атмосферните условия и конкретната пътна обстановка като цяло.

Отделно от горното следва да се посочи, че съгласно чл.189 ал.2 от ЗДвП редовно съставените АУАН по реда на този закон имат доказателствена сила до доказване на противното. АУАН е съставен редовно, така че обвързва по задължителен начин АНО при постановяване на НП.

Ответницата по касация е санкционирана на основание чл.179, ал.2, пр.1 от ЗДвП, съгласно който текст който поради движение с несъобразена скорост, причини пътнотранспортно произшествие, се наказва с глоба в размер на 200 лв., ако деянието не съставлява престъпление. Легална дефиниция на понятието „пътнотранспортно произшествие” се съдържа в разпоредбата на § 6, т.30 от допълнителните разпоредби на ЗДвП, в която то е определено като събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. Според тази дефиниция, за да се приеме, че деянието е съставомерно, е необходимо да е настъпил противоправен резултат, изразяващ се в някоя от посочените последици. От събраните по делото доказателства, се установява по несъмнен за съда начин, посредством преки и косвени доказателства, че Г. е осъществила от обективна и субективна страна състава на нарушението по чл.20, ал.2 от ЗДвП, за което била ангажирана административнонаказателната й отговорност. В подкрепа на горния извод са показанията на свидетелите М. и С.. Все в тази посока са и обясненията на възз., депозирани в собственоръчно изписано и подписано писмено сведение от 29.03.25г. Обстоятелството, че на лекия автомобил управляван от Г. с рег.№[рег. номер], както и по части от пътната инфраструктура- три бордюра и бетонни блокчета разделящи пътното платно от тревната площ са причинени имуществени щети от показанията на полицейския служител и св.С. , е видно и от изготвения протокол за ПТП.

Съобразно чл.2 ал.1 от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд, за настъпило ПТП се съставят следните документи:

1. констативен протокол за ПТП с пострадали лица;

2. протокол за ПТП с материални щети;

3. двустранен констативен протокол за ПТП.

Съгласно чл.4. от Наредбата, при ПТП с материални щети се съставя протокол за ПТП - приложение № 2, именно който е издаден и в конкретния случай. В него са описани материални щети.

От описания в съставения протокол за ПТП механизъм на настъпване на същото и схемата на ПТП е видно, че инцидентът е настъпил именно поради движението на управлявания от ответницата по касация автомобил с несъобразена спрямо конкретната пътна обстановка скорост, в частност атмосферните условия и състоянието на пътя /мокър асфалт/.

Ето защо съдът намира, че нарушението е доказано. С оглед горните разсъждения за съда е несъмнено доказано, че в резултат на допуснатото от страна на Г. нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП при управление на МПС, на МПС и на пътната инфраструктура са причинени материални щети.

По отношение на авторството на деянието, настоящата инстанция приема, че от приобщените по делото гласни и писмени доказателства е видно, че Г. е управлявала процесния автомобил, което не се оспорва от нея. Поради горното за съда е несъмнено доказано, че автомобилът е управляван от ответника по касация.

С оглед на всичко гореизложено, съдът намира,че безспорно в случая наказаното лице е осъществило състава на чл.20, ал.2 ЗДвП. Нарушението, което й е вменено е описано със съставомерните му белези и правилно е квалифицирано като такова по чл.20, ал.2 ЗДвП, както и правилно е приложена санкционната разпоредба на чл.179, ал.2 пр.1 от ЗДвП. Същото е безспорно установено, извършено е именно от наказаното лице, правилно е квалифицирано и е наложено административно наказание, съобразно приложимата санкционната разпоредба, което е в абсолютен размер от 200 лева, преди превалутирането на лева в евро, равняваща се на 102,26 евро. За съда не съществува правна възможност да ревизира санкцията и да наложи наказание под законоустановения минимум, защото би нарушил разпоредбата на чл.27, ал.4 от ЗАНН. Последната предвижда, че не се допуска замяна на предвидените за нарушението наказания с по-леки, освен в случаите по чл.15, ал.2 от ЗАНН. Чл.15, ал.2 от ЗАНН обаче касае редуциране на санкции по отношение на непълнолетни лица, какъвто не настоящия случая, тъй като Г. отдавна е отминала възрастта на непълнолетието. Поради това и за съда не съществува правна възможност да редуцира наложеното наказание по този пункт от НП.

Съдът намира, че не са налице предпоставките на чл. 28 от ЗАНН, доколкото не са установени обстоятелства, които отличават извършеното нарушение от типичните от съответния вид, с оглед явна незначителност на обществената опасност на нарушенията респ. липсата на такава. Възз. е водач, който притежава СУМПС едва от м.07.2022г., т.е. по-малко от три години преди процесното деяние. Поради това и няма как да се охарактеризира извършеното от водача като маловажен случай на нарушение. Нарушението не следва да се толерира, а следва да се накаже, с оглед превъзпитание на дееца му към спазване на законоустановения ред. Само така, според настоящия състав, биха се изпълнили целите по чл.12 от ЗАНН, като би се превъзпитал водачът да полага повече дължима грижа към изискванията на българското законодателство и не допуска за в бъдеще такива нарушения.

Така установените факти сочат на осъществен не само от обективна, но и от субективна страна състав на адм. нарушение по чл. 20, ал.2 от ЗДвП. Обратният правен извод на ВРС, касационният съд намира за извършен в нарушение на правилното приложение на материалния закон, поради което в тази част въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и да бъде потвърдено НП по този пункт.

По отношение на пункт 2 от обжалваното НП, с което на Г. е наложено адм. наказание за осъществен състав на адм. нарушение по чл. 123, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗДвП, касационният съд изцяло споделя доводите на въззивния съд за допуснато от наказващия орган съществено процесуално нарушение по чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, довело до ограничаване правото на защита на наказаното лице – в случая, описанието на деянието както в АУАН, така и в НП.

Съгласно разпоредбата на чл.123, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗДвП , поместена в Раздел ХХIII “Поведение при ПТП” , последната вменява задължение на всеки водач на ППС, който е участник в ПТП с пострадали хода да остане на мястото на произшествието и да изчака пристигането на компетентните органи на Министерството на вътрешните работи. В случая от предявеното с АУАН и НП обвинение не става ясно дали има пострадали лица от ПТП. Такива не са посочени в двата акта. Напротив като резултат от ПТП са описани само материални щети. От друга страна и доказателства за такива пострадали лица, извън водачът на МПС не са установени по делото. Ограничаването на правото на защита е от категорията на абсолютните съществени процесуални нарушения налагащи отмяна на НП, поради което като е постановил такъв правен резултат по отношение на пункт 2 от обжалваното НП, ВРС е приложил правилно материалния закон.

По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции по този пункт от НП, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото, основателна съгласно чл. 63д, ал. 3 от ЗАНН е претенцията на касатора за разноски с оглед осъщественото от упълномощения юрисконсулт Л. -А. процесуално представителство пред въззивната и касационната инстанция, поради което в полза на учреждението към което принадлежи наказващия орган следва да се присъдят такива съразмерно на потвърдената част от НП в размер на от по 53,17 евро или общо 106,34 евро съгласно чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Във връзка с искането за разноски от ответника по касация, и предвид направеното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар претендиран пред въззивната инстанция, въззивният акт следва да претърпи изменение и в частта за разноските, като бъде изменен, а на касатора следва да се присъдят разноски съразмерно на уважената част от жалбата. В случая настоящата инстанция намира, че определеният размер на адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева преди правалутирането на лева в евро, равняващи се на 306,78 евро предвид минимално предвидения в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа в размер на 400 лева / при материален интерес до 1000 лева- чл.7, ал.2 т.1 от Наредбата/ е завишено, поради което следва да се присъди такова в минимален размер - 400 лева или 204,52 евро след превалутирането, което следва да бъде намалено съразмерно на уважената част от жалбата т.е. следва да бъдат присъдени разноски под формата на адвокатско възнаграждение в размер на 40,90 евро.

Пред касационната инстанция на ответника по касация също се дължат разноски, определени по горепосочения начин и съразмерно на уважената част на жалбата. Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева , равняващи се на 153,39 евро, следователно дължимото адвокатско възнаграждение се равнява на 30,68 евро.

Водим от горното и чл. 221, ал. 2 АПК вр. с чл. 63в ЗАНН, касационният състав