Решение № 1482 от 12.10.2026 г. на Районен съд - Плевен по дело № 1857/2026 г.

Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Д. Г. И., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: •••, чрез адвокат – пълномощника Л. К. Б. – •••, съдебен адрес: •••, против „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК •••, седалище и адрес на управление: •••, управител Н.П.П., в която се твърди следното : на ••• Д. И. сключила Договор за потребителски кредит № •••, по силата на който „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК ••• /правоприемник на дружеството „Кеш Пойнт България“ ЕООД/ й предоставило в заем сумата от 1000 лв. при фиксиран ГЛП от 48.00 % и ГПР от 61.96 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 14 двуседмични вноски в размер на 135 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение, съгласно чл. 11 от Договора. Твърди се, че Договор за потребителски кредит № ••• е нищожен. Същият съдържа следните нищожни неравноправни клаузи: -ГЛП е 48.00 % - видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това основание договора следва да се обяви за нищожен. -Съгласно установена съдебна практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение №906/30.12.2004 г. по гр.д. №1106/2003г. на ВКС, II г.о., Решение №378/18.05.2006 г. по гр.д. №315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №1270/09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС, IIг. о.; Определение №901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, която към ••• е била 13.80 % (съответно трикратния й размер е бил - 41.40 %). По този начин накърнява добрите нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата но смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.; - ГПР е 61.96 % - Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора.; - В чл.5 от Договор № ••• е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в чл. 11, ал. 1, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 709,82 лв., което допи надвишава размера на главницата. Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 61.96 %, ГЛП е 48.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК -„Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. II от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер па договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. По отношение на изготвения погасителен план по Договор за потребителски кредит №•••/••• е упомената сумата от 1 890 лв., която сума ищцата трябва да заплати, като е включена и вноската с неустойка. Неустойката сама по себе си представлява акцесорно съглашение, е предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 11 от Договора за заем, според която се дължи неустойка в размер на 709,82 лв. при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит. Освен това в решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., Т. К., II т. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора поголямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на повече от една трета от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 7, ал. 5 от Договора е нищожна. Тази клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл.71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Съобразявайки чл. 92, ал. I от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС/Решение №181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т. о. и други/, че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. (Решение № 2931 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 17957 / 2023 г. на Районен съд - Пловдив; Решение № 1245 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 16523 / 2023 г. на Районен съд - Пловдив ). Кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 61.96 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойката, която не е за неизпълнение на задължение от основния предмет на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПКр при определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по договор за потребителски кредит в §1-3 от ДР на ЗПК, като посочването на ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. I т. 9 и т. 10 от ЗПК, т. е. макар формално същият да са уговорени в допустим размер, то при неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в негова тежест според чл. 11 от договора е заплащането на неустойка, уговорена извън присъщите й функции, при което същата се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за нищожна. Към настоящия момент ищцата е платила по кредита сумата от 1 890 лв. /или 966,34 евро/. Съдебната практика и закона са категорични, че по един нищожен договор заемателят следва да се върне единствено главницата по договора, какъвто е настоящия случай. Всички надвнесени суми обаче следва да се върнат обратно на доверителката ми, тъй като са дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване на ответника. Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да обяви Договор за потребителски кредит № •••, сключен на ••• между Д. И. и „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК ••• /правоприемник на дружеството „Кеш Пойнт България“ ЕООД/ за НИЩОЖЕН, поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Разпределена по пера общата сума на договора е следната - 1 000 лв. главница, 180,18 лв. лихва по договора и 709,82 лв. неустойка за непредоставяне на обезпечение; съдът е сезиран с искане да осъди ответника да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. I от ЗЗД сумата в размер на 890 лв. / 455,05 евро /, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, която е изплатена от нея на ответника по нищожен договор и представлява неоснователно обогатяване. Претендират се разноски. В срок е депозиран писмен отговор от ответната страна, с който исковете се оспорват изцяло. Наведени са доводи за частична недопустимост на исковата молба, които съдът не намира за състоятелни. В о.с.з. ищцата не се явява и не се представлява. Постъпило е писмено становище от адв.Б., ведно със списък на разноски. В о.с.з. не се явява представител на ответната страна; изразено е писмено становище. Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна : Предявените искове са допустими. По същество исковете са изцяло основателни и доказани. Безспорно по делото е, че на •••д. между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът, в качеството на заемодател, е предоставил на ищцата, в качеството на заемател, сумата от 1000лв., с посочен ГПР – 61,96 %, фиксиран лихвен процент – 48%. Процесният договор е приложен по делото. Съгласно чл.5 от същия заемателят се задължава в 3- дневен срок от сключване да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: безусловна банкова гаранция, поръчителство на едно или две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на визирани изисквания. В чл.11 ал.1 от договора е уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в предходната алинея, заемателят дължи неустойка в размер на 709,82лв. По иска с правно основание чл.26 ал.1, пр.1-во от ЗЗД вр. чл.21 от ЗПК: Основателен се явява доводът за нищожност на уговорената в чл.5 вр. чл.11 ал.1 от договора неустойка. Същата е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3- дневен от получаване на заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на които да отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. Предоставеният кредит е на стойност 1000лв., а дължимата неустойка – 709,82лв. – почти колкото размера на кредита. Неустойката се начислява за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от усвояване на сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл.143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл.5 вр. чл.11 от процесния договор за кредит, на която ответникът основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение. С оглед изложеното, предявеният от ищеца отрицателен установителен иск се явява основателен и следва да бъде уважен. Съгласно чл.21 ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. По иска с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД: по делото не е спорно, че ищцата е заплатила сумата от 890лв./ 455,05 евро/ по процесния договор. С оглед уважаването на иска с пр. основание чл.26 ал.1, пр.1-во от ЗЗД и нищожността на клаузата за неустойка, нищожното правно основание се приравнява на липса на основание. Следователно платени без основание се явяват внесените от ищеца суми за неустойка и лихва този иск следва да бъде уважен изцяло, като се присъди и законната лихва. По отношение разноските : При този изход на делото и на основание чл.71 от ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на ПлРС държавна такса върху уважения размер на исковете - 51,13 евро /ищцата е освободена от внасяне на разноски за държавна такса/. Ответното дружество следва да заплати на основание чл.78, ал.7 от ГПК в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като от представените документи се установява, че пълномощникът е предоставил безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ /в този смисъл Определение № 191 от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, І г. о. на ВКС, определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС/. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС тълкуване (Решение от 25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO) и не следва да прилага НМРАВ при определяне на адвокатското възнаграждение, което се дължи, т.к. не съответства на предоставената правна услуга и правна и фактическа сложност на делото. Производството по делото е приключило в едно о.с.з., не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, ищецът и пълномощникът му не са се явили, не са събирани други доказателства, извън представените с исковата молба, не е назначавано вещо лице. Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил е писмени документи. Общият материален интерес на делото е 1890лв., като фактите от които произтичат претендираните права на ищеца са едни и същи и именно на тях се основават различните му искания. Не се установяват допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът намира, че дължимото адвокатското възнаграждение е в размер на 250 евро. Воден от горното, съдът