Решение № 6143 от 9.10.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4410/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца М. Д. Г. срещу решение № 1229 от 21.01.2026 г., постановено по гр. д. № 66589/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 92- ри състав, в частта, с която съдът е осъдил на основание чл. 59, ал. 2 вр. чл. 143, ал. 2 и чл. 146 СК М. Д. Г. да заплаща на Г.М. Г. и Д.М. Г.а чрез тяхната майка Д. А. Л. месечна издръжка в размер на по 500,00 лева за периода от предявяване на насрещния иск /24.02.2026 г./ до постановяване на първоинстанционното решение, както и в частта, с която съдът е осъдил на основание чл. 127, ал. 2 вр. чл. 143, ал. 2 и чл. 146 СК М. Д. Г. да заплаща на Д.М. Г. чрез неговата майка Д. А. Л. месечна издръжка в размер на 500,00 лева за периода от предявяване на насрещния иск до постановяване на първоинстанционното решение. В жалбата са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и при необоснованост на изводите на съда. Навежда се, че районният съд е приел, че въззивникът дължи издръжка, считано от датата на подаване на насрещната искова молба, без да отчете реалното изпълнение на задължението за издръжка в периода от предявяване на насрещния иск до постановяване на решението. Изтъква се, че присъждането на издръжка за минал период предполага наличие на неизпълнение на задължението за издръжка, а в настоящия случай такова неизпълнение не е установено, като събраните по делото доказателства сочат на активно и продължително участие на въззивника в издръжката на децата. Посочва се, че първоинстанционният съд е абсолютизирал процесуалния момент на предявяване на иска и го е превърнал в единствен критерий за началния момент на дължимост, без да съобрази конкретната фактическа обстановка и действителния принос на всеки родител. Моли се съдът да отмени решението в обжалваните части, а при условията на евентуалност – да измени размера на присъдената месечна издръжка за периода от предявяване на насрещния иск до постановяване на решението, като определи същата в размер на 300 лева месечно за всяко дете. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от Д. А. Л. – Г.а, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части. Постъпило е становище вх. № 74479/02.06.2026 г. от страна на въззивника, с което същият оспорва подадения отговор на въззивната жалба, като заявява че не възразява срещу присъдената издръжка в размер на по 500 лева за всяко дете, считано от постановяване на съдебното решение за в бъдеще, а възразява единствено срещу присъждането на издръжка в посочения размер за периода от предявяването на насрещния иск /24.02.2026 г./ до постановяване на решение по делото. В открито съдебно заседание въззивникът чрез представителя си по пълномощие поддържа жалбата. В хода на устните състезания пледира за уважаване на въззивната жалба, като счита че осъждането му да заплати този размер на издръжката за посочения период би се явило неоснователно обогатяване. Въззиваемата страна оспорва подадената жалба и поддържа писмения отговор. В хода на устните състезания пледира за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Във въззивното производство са събрани нови доказателства за доходите на родителите на малолетните деца. Софийски градски съд, в настоящия си състав, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: С определение № 11414 от 10.03.2025 г., постановено по гр.д. № 66589/2023 г. на СРС, 92 състав са определени привременни мерки по горепосоченото гр.д., образувано по предявен от М. Д. Г., ЕГН •••••••••• срещу Д. А., ЕГН •••••••••• иск с правно основание чл. 49 от СК. С тях е предоставено упражняването на родителските права по отношение на малолетните им деца Д.М. Г., ЕГН ••••••••••, Г.М. Г., ЕГН •••••••••• и Д.М. Г.а, ЕГН •••••••••• на тяхната майка Д. А. Л.. Със същото определение е постановен режим на лични контакти между децата и техния баща М. Д. Г., като бащата е осъден да заплаща на децата чрез тяхната майка месечна издръжка в размер на по 300,00 (триста) лева на всяко едно от децата. С решение № 1229/21.01.2026 г., постановено по гр.д. № 66589/2023 г. на СРС, 92 състав е прекратен брака, сключен с Акт за граждански брак № 3254 от 03.07.2015 г. на СО, гр. София, район „Красно село“ между М. Д. Г., ЕГН ••••••••••, и Д. А. Л., ЕГН ••••••••••, като дълбоко и непоправимо разстроен на основание чл. 44, т. 3, вр. чл. 49, ал. 1 СК. С решението е възложено упражняването на родителските права върху малолетните деца на страните Д.М. Г., ЕГН ••••••••••, Г.М. Г., ЕГН •••••••••• и Д.М. Г.а, ЕГН ••••••••••, да се осъществява от майката, като тяхното местоживеене е определено при нея. Определен е режим на лични контакти с бащата М. Д. Г.. Постановено е семейното жилище, собственост на съпруга М. Д. Г., да се ползва от майката до навършване на 18-годишна възраст на най-малкото дете, Д.М. Г.а, срещу заплащането на месечен наем от майката на бащата в размер на 460 лева месечно, считано от датата на одобрение на спогодбата от съда. Разрешени са въпросите относно движимите, недвижимите вещи и влогове на страните, както и относно фамилното име на съпругата след развода. С решението, на основание чл. 59, ал. 2, вр. чл. 143, ал. 2 и чл. 146 СК, М. Д. Г., е осъден да заплаща на Г.М. Г., и Д.М. Г.а чрез тяхната майка Д. А. Л. месечна издръжка в размер на по 500,00 лева, считано от предявяване на насрещния иск – 20.02.2024 г. до настъпване на законна причина за изменението или прекратяването й, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 127, ал. 2, вр. чл. 143, ал. 2 и чл. 146 СК, М. Д. Г., е осъден да заплаща на Д.М. Г., чрез неговата майка Д. А. Л., месечна издръжка в размер на 500,00 лева, считано от предявяване на насрещния иск – 20.02.2024 г. до настъпване на законна причина за изменението или прекратяването й, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане, като исковете са отхвърлени до пълния претендиран размер от по 1000 лева за всяко дето. Със същото решение исковете по чл. 59, ал. 2, вр. чл. 149 СК и чл. 127, ал. 2, вр. чл. 149 СК са отхвърлени като неоснователни. С решението са разпределени и разноските по делото. Допуснато е предварително изпълнение на решението в частта за издръжката, на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим съдебен акт. Въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е допустимо в обжалваната му част, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото. Не е спорно между страните, а и от приетите от първата инстанция доказателства - удостоверения за раждане № 4121130290, № 4121170675 и № 4121190753 се установява, че малолетните Д.М. Г., Г.М. Г. и Д.М. Г.а са деца на въззивника М. Д. Г., а тяхна майка е Д. А. Л.. Безспорно между страните е обстоятелството, че същите са живеели заедно до 08.07.2024 г., на която дата ищецът е напуснал семейното им жилище /видно и от изявленията на страните пред първата и въззивната инстанция, включително от депозираните пред първата инстанция отговор на исковата молба и молба за определяне на привременни мерки с вх. № 304165/27.09.2024 г. от страна на ответницата, ищца по насрещния иск, и становище от 08.11.2024 г., както и отговор на насрещна искова молба от страна на ищеца – ответник по насрещния иск от 08.04.2024 г./. Безспорно между страните е и обстоятелството, че в открито съдебно заседание, проведено на 22.10.2025 г. пред първоинстационния съд, в хода на устните състезания, ищецът, ответник по насрещния иск, е пледирал че оспорва претендирания размер от 1000 лева на иска за издръжка за сумата над 500 лева, за всяко от трите деца. Пред въззивната инстанция страните спорят относно възможностите на въззивника да заплаща месечна издръжка от по 500 лева за всяко от децата за периода от предявяване на насрещния иск от страна на ответницата пред първата инстанция /24.02.2024 г./ до постановяване на решението по делото. От приетите във въззивното производство и неоспорени от страните нови доказателства се установява следното: От представените с въззивната жалба банкови извлечения за периода 01.02.2024 г. – 31.01.2026 г., както и от представените такива в проведеното открито съдебно заседание на 28.09.2026 г., се установяват извършените транзакции по банкова сметка на въззивника за съответните периоди, включително извършвани плащания и получавани доходи. От представените банкови извлечения за периода 20.02.2024 г. – 31.12.2025 г., както и от представените такива със становище от 23.09.2026 г. се установят извършените транзакции по банкова сметка на въззиваемата страна за съответните периоди, включително извършвани плащания и получавани доходи. От представените с въззивната жалба банкови извлечения за периода 01.02.2024 г. – 31.01.2026 г., както и от представените такива в проведеното открито съдебно заседание на 28.09.2026 г., се установяват извършените транзакции по банкова сметка на въззивника за съответните периоди, включително извършвани плащания и получавани доходи. От представените банкови извлечения за периода 20.02.2024 г. – 31.12.2025 г., както и от представените такива със становище от 23.09.2026 г. се установят извършените транзакции по банкова сметка на въззиваемата страна за съответните периоди, включително извършвани плащания и получавани доходи. От удостоверение, издадено на 09.09.2026 г. на въззиваемата страна Д. Л., от работодателя 51 СУ „Елисавета Багряна“ – гр. София, както и от представените от същата извлечения за периода от м. септември 2025 г. до 18.09.2026 г. се установява че за период от една година назад брутния доход на същата е в размер на 1681,50 евро. От удостоверение изх. № М52/14.09.2026 г., издадено на въззивника М. Г., от работодателя „Пролайф Технолоджи“ ЕООД се установява, че за периода 01.09.2025 г. – 31.08.2026 г. същият е получил брутен доход в размер на средно 1570 евро месечно. От представените по делото извлечения от Търговския регистър, се установява наличието на дружества, в които въззивникът М. Г. е съдружник, респективно подадените по отношение на тях заявления за вписване към 28.09.2026 г. Не са представени други установяващи релевантни по делото факти доказателства. Доводите на въззивника касаят необоснованост на решението поради неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото. Наведените доводи за неправилност на решението са частично основателни. Според разпоредбата на чл.143, ал.2 от СК, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, а размерът на издръжката, съобразно нормата на чл.142, ал.1 от СК, се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Това са двете кумулативни изисквания, които съдът следва да съобрази при произнасянето си по спора. Издръжката е част от задължението на родителя да се грижи за детето си, тя е законово негово задължение да предоставя на детето си средства за задоволяване на потребностите му за физическото и за духовното му развитие. Когато детето и родителят живеят съвместно, средствата се предоставят и в натура. Когато родителят не упражнява родителските права и в негова тежест е присъдена парична издръжка, той е длъжен да я изплаща ежемесечно /чл. 146, ал. 1 от СК/ на детето си чрез родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права /тъй като правото на издръжка принадлежи на детето/, ако липсва споразумение за предоставянето й в натура. Получаването на издръжката е безусловно, тъй като не е обусловено от допълнителни предпоставки извън наличие на качеството „ненавършило пълнолетие дете“ и на нужда от издръжка, която не е задоволена изцяло по друг начин – например чрез получаване от детето на доходи от трудово възнаграждение, пенсия, доходи от имоти, семейни добавки и други такива (в този смисъл т. 2 от ППВС № 5 от 16.11.1970 г.). Нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят съобразно обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и други обстоятелства, които рефлектират върху тях. Нуждата от издръжка при подрастващите се предполага. При определяне размера на дължимата месечна издръжка съдът съобрази нуждите на децата, които не се установява да надхвърлят обичайните за тяхната възраст, с възможностите на бащата и доходите на майката. Детето Д. е на 13-годишна възраст, детето Г. е на 8-годишна възраст, а детето Д. е на 6-годишна възраст, като към настоящия момент конкретните нужди на децата касаят закупуване на дрехи, обувки, храна, финансовите средства за учебни пособия и извънкласни занимания, за нравствено, социално и културно развитие на детето, средства за посрещане на битови разходи. Съгласно законните критерии и от установеното в хода на съдебното производство, въззивният съд приема, че за месечната издръжка на децата Д. М. Г., Г.М. Г. и Д.М. Г.а ще са необходими общо от около 1500 лева – с оглед на изискването с издръжката да се осигурят условия на живот, каквито всяко от децата би имало, ако родителите живееха заедно. В същото време, съдът отчита обстоятелството, че самият ищец още с исковата си молба е заявил готовност да поеме грижите за трите си деца, включително финансово, а в пледоарията си в последното проведено открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд е предложил да заплаща сумата от по 500 лева на дете ежемесечна издръжка. Пред въззивната инстанция същият поддържа това си становище. В случая, доколкото спорът между страните е съсредоточен по отношение размерът на издръжката за сумата над 300 лева до присъдената с първоинстанционния съдебен акт сума от по 500 лева на дете единствено за посочения период /от 24.02.2024 г. – датата на предявяване на насрещния иск до постановяване на съдебното решение/, съдът намира че с оглед на обстоятелството, че в периода 24.02.2024 г. – 08.07.2024 г. родителите са продължили да живеят заедно като семейство от значение е изясняването на въпроса дали в действителност през този период задълженото да плаща издръжка лице /в случая ищецът въззивник/ е полагал грижи за децата си, с което да е изпълнявал в натура вмененото му задължение по силата на чл. 146, ал. 1 СК. От събраните пред първата инстанция доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и от представените пред въззивната инстанция такива, включително и от твърденията на самите страни, се установява че в посочения период от 24.02.2024 г. до 08.07.2024 г. и двамата родители са полагали грижи за децата си при съвместното им съжителство. По начало издръжката на основание чл. 146, ал. 1 СК следва да бъде заплащана в пари, а при съобразяване на разпоредбата на чл. 65 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото. Въпреки това следва да бъде съобразено, че издръжката, която се дължи на основание чл. 146 СК има алиментен характер и правото да бъде получена същата е гарантирано от законодателя с цел да се осигури необходимия минимум и стандарт за нормалното отглеждане и развитие на ненавършилото пълнолетие дете. Интересът на правоимащото лице за получаване на издръжка бива задоволен в най-пълна степен, когато в са полагани грижи за него, които да осигурят условия за пълноценния му живот. В този смисъл, интересът на детето не предполага да получава повторно издръжка под формата на парични средства след като задълженото лице за заплащане на издръжка е предоставяло в натура дължимото се, като е осигурило ежедневните нужди и е поело разходите за отглеждането му. Следва да бъде прието, че задължението за издръжка в този случай се счита изпълнено, респективно правото на такава на детето следва да се счита за погасено чрез предоставянето й в натура, макар да не е било налице изрично съгласие в този смисъл между даващия и получаващия издръжка. Съдът намира, че присъдената издръжка в размер на по 500 лева на дете за периода след 08.07.2024 г. до постановяване на съдебното решение съответства на реалните нужди на всяко от трите деца, както и на възможностите на бащата, преценени с оглед цялата доказателствена съвкупност по делото. Въззивникът е в трудоспособна възраст, липсват доказателства да е с влошено здравословно състояние, намаляващо работоспособността му и изискващи разходи за лечение, а и не се твърди, респективно доказа да има алиментни задължения към други непълнолетни лица или разходи за задоволяване на жилищни нужди. Ирелевантно е обстоятелството относно липсата на разпределяне печалба от трудовите дружества, в които въззивникът е съдружник, доколкото от доказателствената съвкупност по делото се установява наличието на възможност същият да заплаща така определеният размер на присъдената издръжка, включително от представените от самия него извлечения от банкови сметки и удостоверение за брутно трудово възнаграждение. Съдът не дължи приспадане на така определената издръжка, съобразявайки обстоятелството че с определение от 10.03.2025 г., постановено по гр.д. № 66589/2023 г. по описа на СРС, 92 състав, е определена издръжка в размер на по 300 лева за всяко дете, за която по делото не се спори че е плащана от бащата, доколкото тези възражения биха били предмет на изследване в изпълнително дело по повод плащането на издръжката. С оглед горното и поради несъвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която предявените искове за заплащане на издръжка са уважени за периода от 24.02.2024 г. до 08.07.2024 г. В останалата част, решението следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора, право на разноски има въззивника, пропорционално съобразно уважената част от жалбата. Не се претендират разноски от страна на въззиваемата страна, доколкото и такива не са направени пред настоящата инстанция. Пред въззивния съд въззивникът е направил разноски в общ размер на 1753 евро, които включват 553 евро платена държавна такса и 1200 евро за заплатено адвокатско възнаграждение, за което по делото е представен договор за правна защита и съдействие от 10.02.2026 г., служещ като разписка за получаване на сумата в брой (лист 228 от делото). С оглед горното, на въззивника следва да се присъдят разноски в общ размер на 486,94 евро, от които 153,61 евро за платена държавна такса и 333,33 евро адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция. Така мотивиран, съдът