Решение № 29 от 7.3.2026 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 7/2026 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх. № 21065/17.12.2025 г. на Д. П. М.,с ЕГН •••••••••• от гр.Враца, ул. „•••" 10 против Решение № 797/08.12.2025г. постановено по гр.д. № 1812/2025г. по описа на Районен съд- Враца, с което са отхвърлени, като неоснователни и недоказани предявените от Д. П. М. с ЕГН •••••••••• с адрес за призоваване гр.Враца ул.”•••”№ 10 против Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи/ОДМВР/ гр.Враца, ул.”•••”№ 10, искове с правно основание чл.178 ал.1, т.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи/ЗМВР/, по чл.189 ал.1,т.1 и т.2 от ЗМВР и по чл.86 ал.1 от Закона за задълженията и договорите/ЗЗД/ - за осъждане ответникът да заплати на ищцата сумата от 30 398.84 лв. неплатено допълнително възнаграждение за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., ведно с 5 428.16 лв. обезщетение за забава от 01.04.2022г. до 01.04.2025 г., както и за признаване за установено по отношение на ответника, че за периода от 28.11.2016 г. до 01.04.2025 г. ищцата има право на основен платен годишен отпуск по чл.189 ал.1 т.1 от ЗМВР в размер на 80 дни и на допълнителен платен годишен отпуск по чл.189 ал.1 т.2 от ЗМВР в размер на 12 дни. Присъдил разноски в полза на ответника ОД на МВР-Враца в размер на 250,00 лв. за вещо лице. Въззивницата счита първоинстанционното решение за неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на материалния закон и на чл. 130 ЗСВ, тъй като съдът не е съобразил задължителната тълкувателна практика на ВКС, въпреки, че искът изрично е основан на Тълкувателно решение № 1/2025 г., както и на мотивите на ТР № 1/2024 г., като в съдебния акт липсва какъвто и да е анализ или дори споменаване на тези тълкувателни актове и не са изложени аргументи за тяхната неприложимост. Решението е постановено при повърхностен и непълен анализ на релевантните правни норми, като съдът се е позовал единствено на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, § 69, ал. 6 ЗМВР и чл. 67 ЗДСл, без да обсъди чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, който представлява правното основание на предявения иск, поради което мотивите са непълни и вътрешно противоречиви и това прави решението необосновано. В мотивите си съдът възпроизвежда дословно изводи от допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, срещу която въззивницата изрично е възразила. Вещото лице е дало правни заключения и тълкуване на закона, което е недопустимо, тъй като предметът на съдебно-счетоводната експертиза следва да се ограничи единствено до извършване на счетоводни изчисления, които съдът не може да извърши сам. По този начин съдът е делегирал правораздавателната си функция на вещо лице, което представлява съществено процесуално нарушение. Съдът неправилно е приел, че въззивницата е служител с преобразувано служебно правоотношение по § 69 ЗИДЗМВР, въпреки, че от доказателствата по делото безспорно се установява, че същата е назначена след проведен външен конкурс, след прекратяване на предходното правоотношение като разследващ полицай. Това обстоятелство е изрично отразено в заповедта на министъра, в която е посочено „назначаване“, а не „преобразуване“. Следователно мотивите, на които съдът основава решението си, се отнасят до различна и неприложима към въззивницата правна хипотеза, което само по себе си обуславя неправилност на съдебния акт. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение в явно противоречие със задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2025 г., с което ВКС приема, че за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР следва да се прилага в пълнота ЗМВР като специален закон, включително относно допълнителните възнаграждения, когато законът говори за „държавни служители“, независимо от съществуването на § 69, ал. 6 ЗМВР, чл. 142, ал. 4 ЗМВР и чл. 67 ЗДСл. Районният съд е игнорирал представената съдебна практика, включително Решение № 1406 от 11.03.2025 г. по в.гр.д. № 9791/2023 г. на СГС, постановено след ТР № 1/2025 г., както и останалите решения, сочещи за дискриминационно третиране на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, без да изложи мотиви защо не ги съобразява, в нарушение на принципите на обективност, равнопоставеност и забрана за дискриминация. Неправилното приложение на чл. 67 ЗДСл, като основание за отричане на права, уредени в специален закон, води до правно несъстоятелни изводи и допълнително потвърждава неправилността на обжалваното решение. Въззивницата поддържа в жалбата, че при решаване на спора следва да бъде съобразена и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, която се прилага за работници и служители и урежда видовете и минималните размери на допълнителните възнаграждения, включително допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Именно тези общи принципи, заедно със специалната уредба на ЗМВР, са били взети предвид от ВКС при постановяване на Тълкувателно решение № 1/2025 г., с което е признато, че на основание специалния ЗМВР на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължат допълнителни възнаграждения, включително за храна, независимо, че същите не са предвидени в чл. 67 ЗДСл и чл. 142, ал. 4 ЗМВР. Игнорирането на това тълкувателно решение е недопустимо и противоречи на чл. 130 ЗСВ, като евентуалните значителни финансови последици за МВР не могат да обосноват отказ от прилагане на закона. Чрез позоваване на Наредба № 81213-919/2017 г. и сравнителни данни за възнагражденията на служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР се обосновава, че възнаграждението на въззивницата като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е несъразмерно ниско и я поставя в неблагоприятно и дискриминационно положение, което е резултат от необмислената реформа в МВР. Подчертава се, че претендираните суми не са израз на алчност, а на търсене на равнопоставеност и справедливо прилагане на закона. Изрично се уточнява, че предмет на иска не е начинът на формиране на основната заплата, а дължимостта на допълнителното възнаграждение за прослужено време и други придобивки, предвидени в ЗМВР за „държавните служители в МВР“, без законът да ограничава приложното им поле само до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като същите съображения се отнасят и до иска за основен и допълнителен платен годишен отпуск по чл. 189 ЗМВР. Въз основа на изложеното въззивницата желае цялостна отмяна на решението на Районен съд – Враца и уважаване на предявените от нея искове, включително за заплащане на неплатено допълнително възнаграждение и обезщетение за забава за процесния период, както и за признаване на правото на основен и допълнителен платен годишен отпуск. С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се правят доказателствени искания пред настоящата съдебна инстанция. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ОД на МВР- Враца. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията за съдържание по чл.260 и чл.261 ГПК. Същата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. В открито съдебно заседание въззивницата Д. П. редовно призована се явила лично, заявявайки, че поддържа въззивната жалба. Моли съдът да отмени решението на РС-Враца, като неправилно, незаконосъобразно и в нарушение на правилното прилагане на материалния закон. Подробни съображения е развила във въззивната жалба и в писмената защита депозирана пред първоинстанционния съд, които да бъдат отчетени от настоящия състав. Въззиваемата Областна Дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Враца, в открито съдебно заседание се представлява от служител с юридическо образование Л.П., който оспорва въззивната жалба. Релевира възражение относно допустимостта на исковото производство, като излага съображения, че спорът е от административноправен, а не от гражданскоправен характер. Сочи, че по идентичен предмет е било образувано административно дело пред АССГ-София, по което съдът е приел, че спорът е от административен характер и е отрекъл гражданскоправната му природа. Моли въззивният съд да съобрази характера на спора и да прекрати производството като недопустимо. Алтернативно поддържа становище, че ако съдът приеме спора за гражданскоправен, следва да отхвърли въззивната жалба, като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадени от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. При констатирана редовност на въззивната жалба съгл. чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. За да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт, настоящият съдебен състав взе предвид следното: Районен съд-Враца е бил сезиран и се е произнесъл по предявени от Д. П. М. с ЕГН •••••••••• с адрес за призоваване гр.Враца ул.”•••”№ 10 против Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи/ОДМВР/ гр.Враца гр.Враца ул.”•••”№ 10 следните искове: 1/ по чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР за заплащане на неплатено допълнително възнаграждение за прослужено време за периода 01.04.2022 г. – 01.05.2025 г. в размер на 25845,00 лв. 2/иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава за периода от 01.04.2022г. до 01.04.2025г. в размер на 4975,57 лв. 3/Установителен иск по чл.189, ал.1, т.1 от ЗМВР за признаване на право на основен платен годишен отпуск за периода от 28.11.2016 г. до 01.04.2025 г. в размер на 91 дни и на основание чл.189, ал.1, т.2 от ЗМВР признаване право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 8 за периода 28.11.2016 г. – 01.04.2025 г. В исковата молба ищцата твърди, че е държавен служител в системата на МВР по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР и че правният статус се урежда както от ЗМВР, така и от ЗДСл. Посочва, че съгласно чл.176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на служителите на МВР се състои от основно и допълнителни възнаграждения, а по силата на чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР към основното възнаграждение се изплаща допълнително възнаграждение за прослужено време – 2% върху основната заплата за всяка година стаж, но не повече от 40%, като служебният стаж се приравнява към първа категория труд. Според ищцата това право се отнася и до държавните служители по т.2 на чл.142, ал.1 ЗМВР, тъй като в нормата изрично е предвидено приравняване на служебния стаж към първа категория труд. Тя поддържа, че ответникът неправомерно не е изплащал това допълнително възнаграждение. В подкрепа на тезата си ищцата се позовава и на Тълкувателно решение №1/27.11.2024 г. на ВКС, с което е признато, че държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР имат право на определени възнаграждения и социални придобивки по ЗМВР, дори когато те не са изрично уредени в ЗДСл. Посочва още, че при последните изменения на ЗМВР и държавния бюджет за 2025 г. основните възнаграждения на служители с полицейски функции са увеличени значително, докато на служителите по т.2 не е предоставено аналогично увеличение, което според нея поставя тази категория служители в неблагоприятно положение. В обобщение, ищцата твърди, че като държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР има право на всички допълнителни възнаграждения и социални права, предвидени в ЗМВР за служителите на МВР, и че ответникът незаконосъобразно е отказал да ги изплаща, поради което за нея се породил правен интерес от търсената съдебна защита обективирана в петитумната маст на исковата молба . В срока по чл.131 ГПК ответникът – ОДМВР – Враца, чрез директора К.Н.Й., е подал писмен отговор, с който изцяло оспорва предявените искове като неоснователни. Не се спори по обстоятелството, че ищцата е заемала длъжността „•••“ и че през процесния период е била държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. Ответникът обаче подчертава, че в системата на МВР съществуват три категории служители, чието служебно правоотношение се урежда от различни нормативни актове. За държавните служители по т.2 на чл.142, ал.1 ЗМВР приложимият закон е Законът за държавния служител (ЗДСл.), като ЗМВР се прилага само в изрично посочените в него случаи. Според ответника в ЗМВР не е предвидено държавните служители по т.2 да получават допълнително възнаграждение за прослужено време по чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, нито да имат право на основен и допълнителен платен годишен отпуск в размерите по чл.189, ал.1, т.1 и т.2 ЗМВР. Тези права били предвидени само за служителите със статут по ЗМВР. Твърди се, че по ЗДСл. ищцата има право на основна заплата и изрично посочени допълнителни възнаграждения, сред които не фигурира такова за прослужено време, а съгласно чл.67, ал.12 ЗДСл. не могат да се определят други допълнителни възнаграждения извън закона. Освен това право на допълнително възнаграждение по ЗМВР имали само служители, работещи при условията на първа категория труд, какъвто не е случаят. Относно отпуските ответникът поддържа, че ищцата има право на 20 дни основен платен годишен отпуск по ЗДСл. и 9 дни допълнителен отпуск за ненормиран работен ден по заповед на министъра, но не и на по-големите размери, предвидени за служителите със статут по ЗМВР. Поради това моли исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. По делото са събрани писмени доказателства. От представеното по делото удостоверение рег.№ 369р-7558/22.04.2025г. издадено от сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси“ при ОДМВР – Враца, се установява, че ищцата е постъпила в системата на МВР на 28.04.2009 г. на длъжност „•••“. В периода 2009–2016 г. последователно е заемала длъжностите: •••, •••, •••, ••• и ••• в различни структури на ОДМВР – Враца. Със заповед № 8121К-4569/09.11.2016 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение като „•••“ е прекратено и заповедта й е връчена на 28.11.2016 г. Със заповед № 8121К-4571/09.11.2016 г., също получена на 28.11.2016 г., ищцата е назначена като държавен служител на длъжност „•••“ при ОДМВР – Враца по реда на чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР. След назначаването на тази длъжност с редица заповеди на административния секретар на МВР (от 2020 г. до 2024 г.) са изменяни нивото, степента и размерът на основната месечна заплата. По делото са представени още заповед №8121з-1536/29.12.2017 г. на министъра на вътрешните работи, с която за държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР с ненормиран работен ден, включително за длъжността „•••“, е определен допълнителен платен годишен отпуск в размер на 9 дни, както и Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, утвърдени със заповед №8121з- 92/31.01.2019 г., заедно с таблица за минималните и максималните размери на заплатите. Назначена и изслушана е съдебно-счетоводна експертиза, като е прието основно и допълнително заключение. От основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява съществена разлика в начина на формиране на месечното възнаграждение при служителите по ЗМВР и при държавните служители, за които се прилага ЗДСл. Вещото лице посочва, че при служителите със статут по чл.142, ал.1, т.1 и ал.3 от ЗМВР (служители с първа категория труд при пенсиониране) възнаграждението се формира от: основно месечно възнаграждение, определено съгласно Наредба №8121з-919/13.07.2017 г.; допълнително възнаграждение за прослужено време по чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР в размер на 2% върху основната заплата за всяка прослужена година. При държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, каквато е ищцата, възнаграждението се определя по реда на ЗДСл. – съгласно Вътрешните правила за заплатите (утвърдени със заповед №8121з-92/31.01.2019 г.) и Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация. Съгласно чл.67, ал.7 ЗДСл. не е предвидено допълнително възнаграждение за прослужено време като самостоятелен елемент на индивидуалното месечно възнаграждение. В този смисъл вещото лице подчертава, че механизмът на определяне на заплатата при двете категории служители е различен. Експертизата също така отчита, че със заповед №8121з-140/24.01.2017 г. е утвърден Класификатор на длъжностите в МВР за служителите по чл.142, ал.1, т.1 и т.3 и ал.3 ЗМВР. В приложения №1 и №2 са регламентирани длъжностите за държавни служители по ЗМВР, но длъжността „•••“ не фигурира сред тях. В Наредба №8121з-919/13.07.2017 г. също не е определена заплата за такава длъжност по реда на ЗМВР, поради което не е предвидена възможност тя да бъде третирана като длъжност със статут по ЗМВР. Вещото лице е установило начина на формиране на трудовото възнаграждение на Д. П. за периода 01.04.2022 г. – 01.04.2025 г., като е изчислило основното и допълнителното възнаграждение за прослужено време по правилата на чл. 178, ал. 1, т. 1 от ЗМВР (2% за всяка година стаж, приравнен към I категория труд, но не повече от 40%). След приравняване на трудовия стаж от III към I категория труд и прилагане на съответния процент за прослужено време е установено, че за целия процесен период ищцата П. е следвало да получи допълнително възнаграждение за прослужено време в общ размер на 31 528,94 лв., като за процесният период такова възнаграждение не е било изплащано. Експерта изчислил и обезщетение за забава върху всяка месечна дължима сума от първо число на месеца, следващ този, за който се отнася възнаграждението, до 01.04.2025 г. Общият размер на обезщетението за забава е 5 428,16 лв. По отношение на отпуските, в основното си заключение вещото лице е изчислило полагаемия и използван отпуск по реда на ЗДСл. Съгласно чл.56, ал.1 ЗДСл. държавният служител има право на 20 работни дни основен платен годишен отпуск. Допълнително, по заповед №8121з-1301/28.10.2015 г. за длъжността „•••“ е бил определен 8-дневен допълнителен отпуск, а със заповед №8121з-1536/29.12.2017 г. – 9-дневен допълнителен отпуск за ненормиран работен ден. За процесния период отпускът, предоставен и използван от ищцата, е както следва: за м.декември 2016 г. – 3 дни (2 основен и 1 допълнителен); за 2017 г. – 28 дни (20 основен и 8 допълнителен); за 2018–2024 г. – по 29 дни годишно (20 основен и 9 допълнителен) и от 01.01.2025 г. – 10.03.2025 г. – 8 дни (6 основен и 2 допълнителен). Общо за периода полагаемият отпуск по ЗДСл. възлиза на 242 дни, от които 230 дни са използвани, а 12 дни остават неизползвани (4 дни за 2024 г. и 8 дни за 2025 г.). В основното заключение е посочено, че ако се приложат разпоредбите на чл.189, ал.1, т.1 и т.2 ЗМВР (30 дни основен отпуск и допълнителен отпуск по един ден за всяка прослужена година, но не повече от 10 дни), разликата спрямо предоставения отпуск би възлизала на 33 дни. По делото е прието и обсъдено допълнително заключение на назначеното вещо лице, изготвено по поставени въпроси, свързани с режима на служебното правоотношение на ищцата, начина на формиране на месечното възнаграждение при различни статути в МВР, както и с полагаемия и използван платен годишен отпуск за процесния период. От заключението се установява, че съгласно чл. 142, ал. 1 ЗМВР служителите в МВР се подразделят на: 1) държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението (чл. 142, ал. 1, т. 1); 2) държавни служители (чл. 142, ал. 1, т. 2); 3) лица, работещи по трудово правоотношение (чл. 142, ал. 1, т. 3). Вещото лице сочи, че статутът на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР се урежда от ЗМВР, а статутът на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР – от Закона за държавния служител, с препращане към отделни разпоредби на ЗМВР. Вещото лице е анализирало нормативната уредба относно определяне на основните месечни възнаграждения и допълнителните възнаграждения за прослужено време. Установено е, че за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ЗМВР основното месечно възнаграждение се определя съгласно Наредба № 8121з-919/13.07.2017 г., а допълнителното възнаграждение за прослужено време е уредено в чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР в размер на 2% върху основното месечно възнаграждение за всяка година стаж (до 40%). За служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР (с приложимост на ЗДСл) основната заплата се определя по вътрешни правила, утвърдени със Заповед № 8121з-92/31.01.2019 г., съобразно Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, като по чл. 67, ал. 7 ЗДСл не е регламентирано допълнително заплащане за „прослужено време“ като елемент на индивидуалното месечно възнаграждение. По въпроса дали начинът на определяне на заплатата на служителите със статут по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 ЗМВР (I категория) се формира по същия начин като този на държавните служители, за които се прилага ЗДСл, вещото лице е дало извод, че двата режима са различни, доколкото при режима на ЗМВР съществува нормативно уреден елемент „допълнително възнаграждение за прослужено време“ (2%), който липсва като регламентиран компонент при режима на ЗДСл. По поставения въпрос за разработване на варианти на основна заплата и допълнително възнаграждение на ищцата при хипотеза на статут по ЗДСл и при хипотеза на статут по ЗМВР, вещото лице е посочило, че с представената по делото заповед за назначаване ищцата е назначена като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР (при приложимост на ЗДСл) на длъжност „•••“. Установено е още, че в Класификатора на длъжностите в МВР, утвърден със Заповед № 8121з-140/24.01.2017 г. за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 3 ЗМВР, длъжността „•••“ не фигурира като длъжност за държавни служители по ЗМВР. Съответно в Наредба № 8121з-919/13.07.2017 г. не е определена заплата за длъжност „•••“ като длъжност за държавни служители по ЗМВР. Поради това вещото лице е приело, че не е налице нормативно основание за определяне на заплата на ищцата като държавен служител по ЗМВР на тази длъжност и заключава, че експертизата не може да разработи варианти на заплащане при хипотеза на статут по ЗМВР. Относно платения годишен отпуск вещото лице е установило, че по чл. 56, ал. 1 ЗДСл държавният служител има право на редовен платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни, а допълнителен платен годишен отпуск е определян за длъжността „•••“ по чл. 50, ал. 3 ЗДСл с министерски заповеди – Заповед № 8121з-1301/28.10.2015 г. (8 дни) и Заповед № 8121з-1536/29.12.2017 г. (9 дни). На база представена справка от ОДМВР – Враца вещото лице е обобщило, че за периода м. декември 2016 г. – 10.03.2025 г. полагаемият отпуск (основен и допълнителен) възлиза общо на 242 дни, от които са използвани 230 дни, като неизползваните дни са 12 (4 дни за 2024 г. и 8 дни за периода 01.01.2025 г. – 10.03.2025 г.). По направената съпоставка между реално предоставения/ползван отпуск по режима на ЗДСл (с допълнителен отпуск по посочените заповеди) и отпуска, който би се полагал по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР, вещото лице е посочило, че по чл. 189 ЗМВР за същия период би се полагал отпуск общо 263 дни. При сравнението с използвания отпуск по режима на ЗДСл (230 дни) е установена разлика от 33 дни, разпределени както следва: 1 ден за м. декември 2016 г., 21 дни за периода 2017 г. – 2024 г. и 11 дни за периода 01.01.2025 г. – 10.03.2025 г. В съдебно заседание на 06.11.2025 г., вещото лице е уточнило изчисленията и е посочило, че общата разлика между отпуска по ЗМВР и отпуска по ЗДСл. възлиза на 92 дни, от които 80 дни основен отпуск по чл.189, ал.1, т.1 ЗМВР и 12 дни допълнителен отпуск по чл.189, ал.1, т.2 ЗМВР. По въпроса за категорията труд за длъжността „•••“ вещото лице е приело, че същата не попада сред длъжностите, посочени като първа или втора категория по Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (обн. ДВ бр. 123/23.10.1998 г.), поради което, съгласно общото правило за невключените длъжности, трудът следва да се отнесе към трета категория. С писмена молба/л.89 от делото/ ищцата е направила изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК, както следва: 1/ по иска с правно основание чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР за заплащане на неплатено допълнително възнаграждение за прослужено време за периода 01.04.2022 г. – 01.05.2025 г. от 25845,00 лв. на 31 528,94 лв. и 2/по иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава за периода от 01.04.2022г. до 01.04.2025г. от 4975,57 лв.на 5 428,16 лв., 3/ по установителния иск с правно основание чл.189, ал.1, т.1 от ЗМВР за признаване на право на основен платен годишен отпуск за периода от 28.11.2016 г. до 01.04.2025 г. от 91 дни на 80 дни и на основание чл.189, ал.1, т.2 от ЗМВР признаване право на допълнителен платен годишен отпуск от 8 на 12 дни за периода 28.11.2016 г. – 01.04.2025 г., съгласно заключението на вещото лице. В съдебно заседание проведено на 06.11.2025. районния съд приел молбата на ищцата за направеното изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК за увеличение на иска -31 528,94 лв., 5 428,16 лв. и 92 дни отпуск. С решението, предмет на проверка в настоящото производство, районният съд е отхвърлил изцяло предявените искове и присъдил разноски. В мотивите си първоинстанционния е приел, че след измененията в ЗМВР и поспециално с §69 от ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ бр.81/2016 г.), служебното правоотношение на ищцата е преобразувано в такова по Закона за държавния служител (ЗДСл.), считано от 01.01.2017 г. От този момент нейният статут и възнаграждение се уреждат по ЗДСл., а не по ЗМВР, с изключение само на изрично посочените разпоредби, сред които не попада чл.178, ал.1, т.1 от ЗМВР. Съдът приел, че допълнителното възнаграждение за прослужено време е нормативно включено в основната заплата, определена при преобразуването на правоотношението, съгласно §69, ал.6 от ПЗР на ЗИДЗМВР и не се дължи като отделно плащане занапред. Разпоредбите на чл.67, ал.7 и ал.12 от ЗДСл. не допускат допълнително възнаграждение за прослужено време, а изрично забраняват изплащането на непредвидени в закона добавки. Установено е също, че длъжността „•••“ не съществува в Класификатора на длъжностите за държавни служители по ЗМВР и за нея не е определена заплата по наредбите, приложими за служители по ЗМВР. Предвид на това първостепенния съд е приел в решението си, че не е налице правно основание за прилагане на чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР спрямо ищцата, поради което отхвърлил така предявеният иск. Относно предявените от ищцата искове да бъде признато за установено по отношение на ответника, че за периода 28.11.2016 г.-01.04.2025 г. тя има право на основен платен годишен отпуск по чл.189 ал.1 т.1 от ЗМВР в размер на 80 дни и на допълнителен платен годишен отпуск по чл.189 ал.1 т.2 от ЗМВР в размер на 12 дни, районния съд в мотивите си приел, че за ищцата, заемаща длъжност по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР, следва да се прилагат правилата на Закона за държавния служител относно правото и размера на платения годишен отпуск, тъй като разпоредбите на ЗМВР, приложими към тази категория служители, са изчерпателно изброени и не включват чл.189 от ЗМВР. Поради това основният платен годишен отпуск се определя съгласно чл.56, ал.1 от ЗДСл. в размер на 20 работни дни, а допълнителният платен годишен отпуск се определя по реда на чл.50, ал.3 от ЗДСл. и чл.190, ал.2 от ЗМВР, в размерите, конкретизирани със заповеди на министъра на вътрешните работи. Съдът приел, че допълнителният отпуск не произтича пряко от закона, а от характера на полагания труд и издадените административни актове, с които служителите са определени като правоимащи. Поради това съдът приел, че ищцата не разполага с право на отпуските в размерите, предвидени в чл.189, ал.1, т.1 и т.2 от ЗМВР и на това основание отхвърлил предявените установителни искове. Присъдил разноски в полза на ответника в размер на 250,00 лв. възнаграждение за вещо лице. Врачанският окръжен съд, като взе предвид оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК и от легитимирано лице и срещу обжалваем съдебен акт, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение. Решението на Районен съд – Враца е валидно, постановено от надлежен съдебен състав и в рамките на правораздавателната му компетентност. В частта относно осъдителните искове по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението е допустимо. В частта относно установителните искове по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР обаче съдът е разгледал спор, който има административноправен характер и е подсъден на административните съдилища, поради което решението в тази част е недопустимо. По правилността на решението въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната жалба. Настоящият въззивен състав намира, че фактическата обстановка по делото е правилно, пълно и обективно установена от първоинстанционния съд въз основа на събраните писмени доказателства и приетата съдебно-счетоводна експертиза. Страните не спорят относно релевантните факти – заеманата от въззивницата длъжност, правния статус на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, издадените заповеди за прекратяване и назначаване, поради което спорът е изцяло правен. Ето защо настоящият съд възприема изцяло изяснената фактическа обстановка и препраща към фактическите констатации, изложени в мотивите на първоинстанционното решение, без да ги възпроизвежда повторно, като ги възприема изцяло. Във връзка с изложената фактическа обстановка и направените във въззивната жалба оплаквания, настоящия въззивен състав направи следните правни изводи: I. По осъдителния иск с правно основание чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР - за заплащане на допълнително възнаграждение за прослужено време, въззивният съд намира следното: Безспорно е установено, че със Заповед № 8121К-4569/09.11.2016 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение на въззивницата П. като „•••“ е прекратено, а със Заповед № 8121К-4571/09.11.2016 г. на министъра на вътрешните работи, тя е назначена като държавен служител на длъжност „•••“ при ОДМВР – Враца по реда на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Въззивният съд приема за основателно възражението в жалбата, че районният съд неправилно е основал изводите си върху § 69 ПЗР на ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81/2016 г.) приемайки, че правоотношението на ищцата е „преобразувано“. От установените факти по делото се установява, че предходното служебно правоотношение на въззивницата като „•••“ е прекратено със заповед на министъра, връчена на 28.11.2016 г., а със самостоятелна заповед, също връчена на 28.11.2016 г., въззивницата е назначена като държавен служител на длъжност „•••“ по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Тези факти сочат за ново назначаване след прекратяване, а не на правно „преобразуване“ на съществуващо правоотношение. Ето защо районният съд е приложил § 69, ал. 6 (включване на отделни елементи в базата при преобразуването) към лице, което по делото не попада в адресатите на преобразуващата уредба, и е извел от това неправилен правен резултат: че „класът“ за прослужено време е „вграден“ в основната заплата и не се дължи отделно. При „ново назначаване“ режимът за определяне на възнаграждението и неговите елементи следва да бъде изведен директно от приложимите норми (ЗМВР и субсидиарно ЗДСл), а не чрез фикцията на § 69, ал. 6, който има ограничен преходен предмет – гарантиране на ненамаляване при преобразуване, а не дерогиране на права, които законът признава занапред. (Видно е, че самият законодател е използвал в § 69, ал. 6 техника на „минимална гаранция“ за база, а не техника на „изчерпателно уреждане на бъдещи елементи“.) Спорът по делото се концентрира върху въпроса дали държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР има право на допълнително възнаграждение за прослужено време по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, или това право е изключено, поради приложението на Закона за държавния служител. Разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР предвижда, че към основното месечно възнаграждение се изплаща допълнително възнаграждение за прослужено време – 2% върху основното месечно възнаграждение за всяка година стаж, но не повече от 40%. От своя страна чл. 142, ал. 1 ЗМВР разграничава три категории служители, като по отношение на тези по т. 2 законът препраща към прилагане на Закона за държавния служител. Съгласно чл. 142, ал. 4 ЗМВР (в приложимата редакция) за държавните служители по ал. 1, т. 2 се прилага ЗДСл., доколкото в ЗМВР не е предвидено друго. Следователно решаващият въпрос е: представлява ли чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР специална и приложима спрямо тази категория служители норма, която дерогира общата уредба на ЗДСл. Разпоредбата на чл. 178, ал. 1 ЗМВР използва общо понятиe – предоставя допълнителни възнаграждения на „служителите на МВР“, без да въвежда ограничение, че нормата се отнася единствено до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 или по друга отделна категория. От друга страна, в самия ЗМВР законодателят последователно прави изрични разграничения, когато възнамерява определено право да е ограничено само до конкретна категория (напр. до служители с полицейски функции). Ето защо липсата на ограничително препращане в чл. 178, ал. 1, т. 1 следва да се тълкува като съзнателно избрана обща приложимост на нормата спрямо всички служители, които попадат в понятието „служители на МВР“, включително и държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, доколкото законът не предвижда изключване. ЗМВР е специален статутен закон за служителите в системата на МВР. За неуредени в него случаи субсидиарно приложение намират разпоредбите на Закона за държавния служител и Кодекса на труда. Тези закони уреждат престирането на работна сила, поради което и няма пречка при празнота в специалния закон субсидиарно да се приложи разпоредбата на общия закон – ЗДСл, а при празнота и в него - КТ. (В този смисъл е т. 23 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). ЗДСл е общ закон за държавната служба в администрацията. При конкуренция на норми приложение намира принципът lex specialis derogat legi generali – специалният закон дерогира общия в частта, в която съдържа специална уредба. Ключовият порок на първоинстанционното решение е превратното тълкуване на смисъла на чл. 142, ал. 4 ЗМВР. Тази норма не изключва приложението на ЗМВР спрямо служителите по т. 2, а установява субсидиарно приложение на ЗДСл, само при липса на уредба в ЗМВР („доколкото в този закон не е предвидено друго“). Следователно, когато ЗМВР съдържа конкретна правна норма относно определено възнаграждение, тя има предимство пред общата уредба на ЗДСл. Това означава, че ЗДСл не може да бъде тълкуван като основание за отричане на право, изрично установено в специалния закон, освен ако самият специален закон ясно и недвусмислено дерогира собствената си уредба, чрез изрично изключване или ограничение – каквото в случая не е налице. Тази конструкция съответства на разясненията в ТР № 1/2024, че „изключване изцяло“ на служителите по т. 2 от приложното поле на ЗМВР по отношение на права, предоставени общо на служителите/държавните служители в МВР, би противоречало на статутната функция на ЗМВР като специален закон за МВР. Акцентът в мотивите е върху правилното тълкуване на чл. 142, ал. 4 ЗМВР като субсидиарна норма, а не като основание за „общо изключване“. Макар ТР № 1/2024 да е постановено по конкретен въпрос за храна/левова равностойност по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, мотивите му съдържат общозначима теза, че ЗМВР е закон, който урежда статута на служителите в МВР (чл. 1 ЗМВР) и отделни статутни права по него не могат да се “изключват” само с позоваване на чл. 142, ал. 4 ЗМВР и общия режим на ЗДСл, когато самата материалноправна норма на ЗМВР предоставя правото без да разграничава категориите служители. Обстоятелството, че правният статус на служителите по т. 2 се урежда и от ЗДСл, не означава, че те са „категория извън останалите“, която може да бъде лишавана от статутни гаранции, предвидени за служителите в МВР. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за съдилищата и те са длъжни да прилагат тълкуваната норма в смисъла, посочен в тълкувателния акт, доколкото нормата не е отменена или съществено изменена. Неоснователно е възражението на въззиваемата ОД на МВР-Враца, че мотивите на тълкувателното решения нямат обвързваща сила за съдилищата. Мотивите на тълкувателното решение не са “факултативни разсъждения”, а съдържат аргументите, чрез които се определят обхватът, границите и методът на тълкуване, без които диспозитивът често не може да бъде приложен коректно. Ето защо долустоящият съд е длъжен да съобрази мотивите поне дотолкова, доколкото те разкриват смисъла и приложното поле на задължителното тълкуване; отклонение от тях без ясни правни основания обективира нарушение на чл. 130 ЗСВ и води до неправилност на решението (вкл. поради необоснованост и вътрешна противоречивост на мотивите). В правната теория се приема, че задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Приема се също, че съдържанието на тълкуваната разпоредба е било такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й. В ТР № 3/28.03.2023 год. по т.д.№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че даденото с предходен тълкувателен акт тълкуване на правната норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/. Те трябва да я прилагат в смисъла, посочен в тълкувателния акт и ако тълкуваната норма не е отменена или съществено изменена, нямат право да влагат в нея различен смисъл. Правните субекти, които не са адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, също могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях, а ако не стори това - да оспорят постановените в нарушение на задължителното тълкуване актове по установения за това ред. В тази връзка е основателно оплакването в жалбата, че районният съд не е обсъдил задължителната тълкувателна практика на ВКС, на която изрично се е позовала въззивната-ищца. В конкретния случай Районният съд е обосновал отхвърлянето на иска с довод, че по ЗДСл не се дължи отделно възнаграждение за „прослужено време“ и че чл. 67, ал. 12 ЗДСл забранява допълнителни възнаграждения извън изрично предвидените. Приел, че допълнителното възнаграждение за прослужено време е било „включено“ в основната заплата и не се дължи отделно. Този извод е правно необоснован. Възнаграждението за прослужено време е самостоятелен елемент на брутното месечно възнаграждение, обвързан с натрупването на стаж. То има динамичен характер – увеличава се с всяка следваща прослужена година. Тълкуването, че този елемент се „поглъща“ окончателно в основната заплата и не поражда бъдещи увеличения, лишава нормата от съдържание и противоречи на нейния смисъл. Горепосочените разпоредби забраняват определяне на допълнителни възнаграждения извън закона. Когато обаче претендираното вземане има източник в закон, в случая ЗМВР – то не е “извънзаконово” и чл. 67, ал. 12 ЗДСл не може да се използва като “обща бариера”, която да обезсили специалното статутно право. Тълкуването на районния съд фактически води до резултат: общият закон (ЗДСл) да обезсили специалния (ЗМВР) за определено статутно право, което е недопустимо по правилата на систематичното тълкуване и по разясненията в ТР № 1/2024г. относно съотношението между двата закона. Такава дерогация не може да се постигне чрез тълкуване на общата норма, а е възможна само чрез ясна законодателна воля, изразена в самия специален закон. От гореизложеното следва, че чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР е специална статутна норма и се отнася до служителите в МВР без изрично ограничение по категории; чл. 142, ал. 4 ЗМВР въвежда субсидиарност на ЗДСл, но не дерогира специалните права по ЗМВР; чл. 67 ЗДСл не може да служи като основание за отричане на допълнително възнаграждение, установено в закон (ЗМВР); тезата за окончателно „включване“ на възнаграждението за стаж в основната заплата е несъвместима с динамичния характер на правото и обезсмисля нормата. От приетото заключение на вещото лице по ССчЕ се установява, че за периода 01.04.2022 г. – 01.04.2025 г. размерът на неизплатеното допълнително възнаграждение за прослужено време, изчислено като процент върху основната месечна заплата на ищцата съгласно чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, възлиза общо на 31 528,94 лв. Правилно първостепенния съд е посочил в мотивите на решението си/л.122 от делото/, че в тази сума вещото лице е включило възнаграждение за м.04.2025г. от 1130,10 лв., какъвто иск ищцата не е предявила Поради това дължимата й сума за процесният период от 01.04.2022г. до 01.04.2025г. възлиза на 30 398,84 лв. Съдът кредитира експертизата в частта, в която са използвани реалните размери на основните месечни възнаграждения по заповеди на работодателя, е отчетен прослуженият стаж към всеки релевантен момент; е приложен математическият процентен механизъм по 2% за всяка прослужена година; е извършено месечно изчисление и сумиране за процесния период. Тези изчисления представляват чисто счетоводна дейност и не съдържат правна квалификация. Съдът не възприема заключението в частите, в които вещото лице е изразило становище относно приложимостта или неприложимостта на чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР; правната природа на възнаграждението; евентуално „включване“ на прослуженото време в основната заплата. Тези въпроси са правни и подлежат на самостоятелна съдебна преценка. Поради изложеното предявеният иск с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР се явява основателен по основание, а по размер – до сумата 30 398,84 лв., установена въз основа на приетата и кредитирана съдебно-счетоводна експертиза, след изключване на недължимата сума от 1130,10 лв. за м. април 2025 г. Ето защо първоинстанционното решение в тази част следва да бъде отменено, като вместо него се постанови ново решение, с което искът бъде уважен за сумата 30 398,84 лв. В останалата част – за разликата над 30 398,84 лв. до пълния предявен размер от 31 528,94 лв. – решението се явява правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. II. Относно иска за обезщетение за забава (мораторна лихва). По отношение на акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава (мораторна лихва), въззивният съд намира следното: Задължението за изплащане на допълнителното възнаграждение по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР представлява периодично парично задължение, дължимо ежемесечно заедно с основното месечно възнаграждение. С настъпване на падежа на всяко отделно месечно възнаграждение и при неизплащане на дължимата част, длъжникът изпада в забава по право, без да е необходима покана, съгласно общото правило на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, доколкото става въпрос за задължение с определен срок за изпълнение. С оглед уважаването на главния иск, за ответника е възникнало задължение да заплати обезщетение за забава върху всяка неизплатена месечна сума от датата на изискуемостта до окончателното изплащане. От съдържанието на приетото заключение по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че макар в обобщаващата част да е посочена обща сума 31 528,94 лв., в изчисленията на мораторната лихва вещото лице е формирало лихвата единствено върху месечните вземания с настъпил падеж до 01.04.2025 г. Възнаграждението на ищцата за м. април 2025 г. в размер на 1 130,10 лв., което не е предмет на иска и което първоинстанционният съд правилно е изключил от главницата, не е било с настъпил падеж към 01.04.2025 г., поради което върху него не е начислявана лихва за забава. Това се установява както от приложената справка към експертизата, така и от използваната методика на изчисление – начисляване на законната лихва върху всяка просрочена месечна сума от първия ден на месеца, следващ този, за който се отнася възнаграждението, до 01.04.2025 г. Следователно мораторната лихва в размер на 5 428,16 лв. е формирана върху действително изискуемите и просрочени месечни вземания за периода 01.04.2022 г. – 01.03.2025 г. включително, чиято съвкупност съответства именно на признатата от съда главница в размер на 30 398,84 лв. Поради това намаляването на главния иск не налага редуциране на обезщетението за забава, тъй като начислената от вещото лице законна лихва не включва сума, за която не е настъпила изискуемост и за която съдът е приел, че не следва да се присъжда. Експертизата в тази част е методически правилна, съобразена с правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД и с приложимия размер на законната лихва, поради което съдът я кредитира изцяло и приема, че предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан по размер в сумата 5 428,16 лв., начислена върху главница от 30 398,84 лв. По изложените съображения и този иск по чл.86 от ЗЗД се явява основателен и доказан както по основание, така и по размер, поради което първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде отменено, а вместо него постановено ново, с което иска бъде уважен изцяло. III. По допустимостта на установителния иск по чл.189, ал.1, т.1 и т.2 ЗМВР Предмет на разглеждане са, наред с осъдителните искове, и установител Възнаграждението на ищцата за м. април 2025 г. в размер на 1 130,10 лв., което не е предмет на иска и което първоинстанционният съд правилно е изключил от главницата, не е било с настъпил падеж към 01.04.2025 г., поради което върху него не е начислявана лихва за забава.ен иск за признаване правото на въззивницата П. на основен платен годишен отпуск по чл.189, ал.1, т.1 ЗМВР в размер на 80 дни и на допълнителен платен годишен отпуск по чл.189, ал.1, т.2 ЗМВР в размер на 12 дни за периода 28.11.2016 г. – 01.04.2025 г. Въззивният съд намира, че предявеният установителен иск за признаване по отношение на ответника, че ищцата П. „има право“ за минал период на основен и допълнителен платен годишен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР, е процесуално недопустим пред гражданския съд, поради липса на подсъдност, като компетентни да разгледат този спор са административните съдилища. Правото на платен годишен отпуск за държавните служители (вкл. по ЗМВР/ЗДСл) е елемент от съдържанието на служебното правоотношение, чието упражняване и конкретизация (разрешаване, отказ, отлагане, прекъсване, отчитане на ползването и пр.) се извършва чрез властническо волеизявление на органа по назначаването. Практически и юридически предоставянето/отказът на отпуск се материализира в индивидуален административен акт (заповед/резолюция/акт по компетентност на органа), подлежащ на оспорване по реда на чл. 145 и сл. АПК. Именно такава е и стабилната практика на административните съдилища, които третират отказа/разпореждането относно отпуск като индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол по АПК.(Определение №3194/06.03.2013г. по адм. дело №1712/2013г. по описа на ВАС). Въззивницата П. безспорно заема длъжността „•••“ при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи – Враца, като държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР, чието служебно правоотношение след измененията на закона се урежда по реда на Закона за държавния служител. Този иск не е насочен към присъждане на парично вземане (напр. обезщетение за неизползван отпуск), а цели установяване на обем и съдържание на субективно право по служебното правоотношение. Това по съществото си представлява искане съдът да се произнесе по съдържанието на служебното правоотношение и да замести/коригира властническата преценка на органа по назначаването относно режима и размера на отпуските – т.е. да разреши спор от административноправен характер. Съгласно установената практика на Върховния административен съд и на Върховния касационен съд( ТП № 2/19.05.2015г. по т.д.№ 2/2014г. на ОСГК на ВКС и ВАС), когато спорът се отнася до упражняване на публичноправни правомощия и до законосъобразността на административни актове, защитата следва да се реализира по административноправния ред, а не чрез установителен иск по ГПК. ТП № 2/19.05.2015г. по т.д.№ 2/2014г. на ОСГК на ВКС и ВАС). Гражданското производство не може да бъде трансформирано служебно в административно такова, нито съдът може да преквалифицира исковата молба като жалба по АПК, тъй като двете производства имат различен предмет, различни процесуални предпоставки и различни преклузивни срокове за защита. В този смисъл – когато защитата по спорното право е предвидена, чрез оспорване на административни актове (разрешаване/отказ на отпуск) по реда на АПК, установителен иск по ГПК е процесуално недопустим, тъй като заобикаля специалния ред за съдебен контрол на властнически актове. Поради изложеното въззивният съд приема, че предявения установителен иск по чл.189, ал.1, т.1 и т.2 ЗМВР не е подсъден на гражданските съдилища, а на административните съдилища по местоработата на служителя – в случая на Административен съд – Враца. Неправилно първоинстанционният съд е разгледал тези искове по същество и ги е отхвърлил, вместо да прекрати производството като недопустимо. Липсата на подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно на всяка инстанция. Ето защо първоинстанционното решение в тази част следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено, като искът подлежи на предявяване/защита пред компетентния административен съд по реда на АПК. След влизане в сила на настоящото решение, съдът разделя производството по в.гр.д. № 7/2026 г. по описа на Окръжен съд – Враца, като отделя исковата молба на Д. П. М., в частта , с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР, относно правото на основен и допълнителен платен годишен отпуск, като следва да разпореди служебно да се изготвят копие от исковата молба и приложенията към нея, както и препис от настоящото решение, които да бъдат изпратени по подсъдност на компетентния Административен съд – Враца. IV. РАЗНОСКИ: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ГПК следва да се извърши ново разпределение на разноските за двете инстанции. Въззивницата-ищца не е поискала присъждане на разноски пред първата и пред въззивната инстанция и такива не следва да й се присъждат. Въззиваемата страна ОДМВР е била представлявана пред първата инстанция и във въззивното производство от свой служител с юридическо образование, осъществил процесуално представителство, поради което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП и Наредбата за заплащане на правната помощ следва да му се присъди юрисконсултско възнаграждение. По първите два иска с имуществен характер въззивницата е преобладаващо успешна страна, като претенциите са уважени почти изцяло. Отхвърлената част от първия иск представлява незначителен дял от общия материален интерес. Макар съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по принцип да има право на разноски съразмерно с отхвърлената част, съдът намира, че не следва да се присъжда отделно юрисконсултско възнаграждение за тази част, тъй като процентът на отхвърляне е минимален, а определените по-долу разноски покриват извършената процесуална защита. По третия иск – за признаване право на основен и допълнителен платен годишен отпуск – производството е прекратено като недопустимо. Съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на делото разноските се дължат от ищеца, освен ако прекратяването е по вина на ответника, каквато хипотеза в случая не е налице. Третият иск е неоценяем. За първата инстанция съдът отчита, че този иск е разгледан по същество, събирани са доказателства и е постановено решение, поради което намира за справедливо и съобразено с обема на работа да определи възнаграждение в размер на 180 лв., съгласно чл.78, ал.4 и ал.8 ГПК във връзка с чл.23, т.4 от Наредбата за заплащането на правната помощ, поради което обжалваното решение следва да се отмени в частта за разноските, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разликата над 180,00 лева. (92,03€). За въззивната инстанция третият иск е разрешен единствено по въпроса за допустимостта, без разглеждане по същество, поради което следва да се присъди минималният размер от 160 лв. Ето защо ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 180 лв. за първата инстанция и 160 лв. .(81,81 €) за въззивната инстанция. Сумите са посочени едновременно в левове и в евро с оглед разпоредбите на Закона за въвеждане на еврото в Република България, който предвижда въвеждане на еврото, като официална парична единица, считано от 1 януари 2026 г., като преизчисляването е извършено по официално фиксирания курс лев–евро. Мотивиран от гореизложеното, Окръжен съд - Враца, в настоящия съдебен състав