Решение № 2090 от 23.2.2026 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 2493/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по жалба от Н. Ш., украинска гражданка с предоставена временна закрила, [ЛНЧ], с адрес: [улица], ет. *, ап. ••, район „Ю.“ – Пловдив, подадена чрез пълномощник адв. М. В., срещу Заповед № ЗСПД/Д-РВ/24307/24.09.2025 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив, с която е отказано отпускане на еднократна помощ по чл. 10б, ал. 1 ЗСПД за детето ѝ В. Ш., записано като ученик в осми клас за учебната 2025/2026 година. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност и неправилност на оспорената заповед като постановена в противоречие с материалния закон, с процесуалните правила и с целта на закона. Твърди се, че жалбоподателката е украинска гражданка, пристигнала в Република България след началото на военния конфликт в Украйна; че за нея и за детето ѝ е предоставена временна закрила по реда и условията на Закона за убежището и бежанците въз основа на решение на Министерския съвет; че тя действа като законен представител на детето и е приложила документи, удостоверяващи правния ѝ интерес. Посочва се, че детето живее постоянно на територията на Република България и е записано като ученик в българско училище за учебната 2025/2026 година. Поддържа се, че административният орган е приложил неправилно чл. 3, т. 5 ЗСПД, като неправилно е изключил лицата с временна закрила от кръга на правоимащите за получаване на помощи по чл. 10б ЗСПД. Навеждат се аргументи за противоречие с Конституцията – чл. 47, ал. 1, чл. 51, ал. 1, чл. 26, ал. 2 КРБ; с Конвенцията на ООН за правата на детето; както и с Директива 2001/55/ЕО. В жалбата се поддържа, че помощите по ЗСПД са вид социално подпомагане и че лицата с временна закрила имат право на социално подпомагане по силата на чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ и чл. 2, ал. 6 ЗСП, поради което ограничението на чл. 3, т. 5 ЗСПД следва да остане неприложимо. Иска се отмяна на заповедта, присъждане на разноските и връщане на преписката за ново произнасяне. Ответната страна – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че заповедта е правилна и законосъобразна, тъй като жалбоподателката и детето ѝ не притежават статут на постоянно пребиваващи и липсва международен договор между Република България и Украйна, който да предвижда предоставянето на семейни помощи. Моли жалбата да бъде оставена без уважение и възразява срещу присъждане на разноски. По делото е постъпила цялата административна преписка, съдържаща: Заявление–декларация с вх. № ЗСПД/Д-РВ/24307/23.09.2025 г. (действителната дата след проверка в преписката), подадено от Н. Ш. в качеството ѝ на майка и законен представител на В. Ш., за отпускане на еднократна помощ по чл. 10б, ал. 1 ЗСПД. Към заявлението са приложени: регистрационни карти за временна закрила на жалбоподателката и детето, удостоверение за раждане, служебна бележка за записване на детето в 8 клас на СУ „Константин Величков“ Пловдив за учебната 2025/2026 г., декларация за семейно и материално положение, пълномощно и всички документи, събрани от административния орган относно семейния и жилищен статус. От преписката се установява, че оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/24307/24.09.2025 г. е връчена лично на жалбоподателката на 08.10.2025 г., видно от отбелязването върху гърба на екземпляра от заповедта (дата и подпис). Жалбата е подадена чрез пълномощника адв. М. В. по електронна поща на 22.10.2025 г., а на 23.10.2025 г. е заведена в АС – Добрич, откъдето е изпратена по подсъдност на АС – Пловдив. Съдът приема, че жалбата е подадена в 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 АПК и е процесуално допустима – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на съдебно оспорване индивидуален административен акт. След съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, на изложените доводи и възражения на страните, както и след извършване на служебната проверка по реда на чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното. Жалбоподателката Н. Ш.е украинска гражданка, пристигнала в Република България след началото на военния конфликт в Украйна заедно с малолетната си дъщеря В. Ш.. На двете е предоставена временна закрила в Република България съгласно Закона за убежището и бежанците, в изпълнение на Решение № 144 от 10 март 2022 г. на Министерския съвет, като в тази връзка са им издадени регистрационни карти за временна закрила. От данните по преписката и представените документи се установява, че жалбоподателката пребивава трайно на територията на [населено място], район „Ю.“, бул. Македония“ 87, заедно с дъщеря си В.. От административната преписка се установява по несъмнен и безспорен начин, че детето В. Ш. живее постоянно в Република България и за учебната 2025/2026 г. е записано като ученик в осми клас в училище „Константин Величков“ [населено място], което се удостоверява чрез валидно издадена служебна бележка. На това основание жалбоподателката е подала Заявление–декларация за отпускане на еднократна помощ за ученик, записан в осми клас по чл. 10б, ал. 1 от Закона за семейни помощи за деца, с вх. № ЗСПД/Д-РВ/24307/23.09.2025 г. Въз основа на това заявление директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив е издал процесната Заповед № ЗСПД/Д-РВ/24307/24.09.2025 г., с която е отказал отпускането на помощта на основание чл. 3, т. 5 ЗСПД, като е приел, че жалбоподателката и детето ѝ не са постоянно пребиваващи чужди граждани и няма международен договор между Република България и Украйна, който да предвижда предоставянето на такава помощ. Заповедта е връчена лично на жалбоподателката на 08.10.2025 г., видно от подписа и датата, отразени върху гърба на екземпляра от заповедта. Между страните не съществува спор относно релевантните факти, като спорът е единствено правен и се свежда до това дали лицата с предоставена временна закрила попадат в кръга на правоимащите за получаване на еднократната помощ по чл. 10б, ал. 1 ЗСПД, и дали разпоредбата на чл. 3, т. 5 ЗСПД следва да намери приложение в такъв случай. Съдът приема, че приложимата правна уредба не позволява ограничително тълкуване в смисъл, че чужденци с предоставена временна закрила са изключени от кръга на правоимащите по чл. 10б ЗСПД. Нормите на специалния Закон за убежището и бежанците и на Закона за социалното подпомагане изрично регламентират, че чужденците с временна закрила имат право на социално подпомагане. Съгласно чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ лицата с временна закрила имат право на социално подпомагане, а чл. 2, ал. 6 ЗСП предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социални помощи по реда и при условията на закона. Независимо от различното наименование, еднократната помощ по чл. 10б ЗСПД представлява вид социално подпомагане, което е ясно от систематичното тълкуване на закона и от Решение № 3/27.06.2013 г. по к.д. № 7/2013 г. на Конституционния съд, в което изрично се приема, че семейните помощи за деца са особен вид социални помощи, произтичащи от задължението на държавата да подпомага отглеждането на децата в семейна среда. Тази правна природа налага извода, че ако законодателят е признал право на социално подпомагане за лицата с временна закрила, то това право включва и правото да получават помощи по ЗСПД, когато материалноправните условия са изпълнени. Конституцията на Република България съдържа ясна и строга защита относно правата на децата и задължението на държавата да оказва подкрепа. Съгласно чл. 47, ал. 1 КРБ държавата подпомага отглеждането на децата, а чл. 51, ал. 1 признава правото на социално подпомагане. Чл. 26, ал. 2 КРБ установява принципа, че чужденците, които пребивават в страната, имат всички права по Конституцията, освен изрично предвидените за български граждани — какъвто настоящият случай не е. Налага се следователно изводът, че деца под временна закрила не могат да бъдат третирани по-неблагоприятно от българските граждани по отношение на достъпа до социално подпомагане, включително и до еднократната помощ за осмокласници по чл. 10б ЗСПД. Съдът отчита и обстоятелството, че Конвенцията на ООН за правата на детето, ратифицирана от Република България и имаща по силата на чл. 5, ал. 4 КРБ предимство пред вътрешното законодателство, съдържа императивни разпоредби относно защита от дискриминация и материална подкрепа за децата. Съгласно чл. 2 от Конвенцията държавата гарантира всички права на всяко дете без оглед на националност, произход или статут. Чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията въвеждат правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на неговото развитие, и задължението на държавата да оказва материална помощ при нужда. Тези норми имат пряк ефект и изискват равнопоставено третиране на всички деца на територията на Република България, включително на деца, които се ползват с временна закрила. Приложимо е и правото на Европейския съюз. Директива 2001/55/ЕО относно минималните стандарти за временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица задължава държавите членки да осигурят на лицата с временна закрила достъп до социални помощи. Според чл. 13, § 2 държавите са длъжни да предоставят достъп до социалните системи на приемащата държава. Тези разпоредби са транспонирани в националното право чрез § 1а ПЗР на ЗУБ, което налага извода, че административният орган е бил длъжен да ги съобрази и не е имал основание да стеснява приложното поле на чл. 10б ЗСПД чрез позоваване на чл. 3, т. 5 ЗСПД, който не отразява съвременната правна уредба на статута и правата на чужденците с временна закрила. Събраните по делото доказателства установяват по категоричен начин, че В. Ш. живее постоянно на територията на Република България, записана е в осми клас за учебната година, за която се иска помощта, и е подадено валидно заявление в срока преди началото на учебната година. Следователно всички материалноправни предпоставки по чл. 10б, ал. 1 ЗСПД са изпълнени. При това положение съдът намира, че отказът, постановен с процесната заповед, е издаден при неправилно приложение на материалния закон, в несъответствие с целта на закона, както и при несъобразяване с приложимите норми на Конституцията, международното право и правото на Европейския съюз. Заповедта следва да бъде отменена, а преписката – върната на административния орган за ново произнасяне при съобразяване на задължителните правни изводи в настоящото решение. Предвид изхода на делото на жалбоподателката следва да бъде присъдена държавна такса в размер на 10 лв или 5,11 евро. По направеното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА съдът съобрази следното: От процесуалния представител на жалбоподателя е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение в размер [рег. номер]., определено по чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Срещу искането ответната страна е направила възражение, като се е позовала на Решението на Съда на Европейския съюз от 15.01.2024 г. по дело C-438/22. Съдът приема, че са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1 ЗА за присъждане на възнаграждение, но намира възражението за основателно по отношение на размера. Минималните размери по Наредбата не обвързват съда автоматично при определяне на възнаграждението по чл. 38 ЗА, а служат като ориентир, доколкото съдът следва да определи справедлив и съразмерен размер, съобразен с действителния обем на оказаната правна помощ. Настоящото производство не се отличава с фактическа и правна сложност. Делото е с ограничен предмет на доказване и не изисква извършването на сложни процесуални действия. Процесуалното представителство се е изразило в изготвяне на жалба, като процесуалният представител не се е явил в откритото съдебно заседание и не са извършени допълнителни процесуални действия. При тези обстоятелства претендираният размер [рег. номер]. се явява несъразмерен и би довел до непропорционална тежест за ответника, в противоречие с принципа на пропорционалност, изведен в практиката на Съда на Европейския съюз. Ето защо съдът, като съобрази възражението на ответната страна и конкретните характеристики на делото, определя дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА в размер на 150 (сто и петдесет) лева или 76,69 (седемдесет и шест евро и шестдесет и девет евроцента) евро, който счита за справедлив и съответстващ на положения адвокатски труд. Сумите се възлагат в тежест на Агенцията за социално подпомагане – София като юридическо лице, в чиято структура е органът, издал оспорената заповед.