Решение № 2020 от 3.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 6692/2025 г.

№ 20251110106692 по описа за 2025 година Производството е образувано по предявен от И. А. К., ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: ••••••••••••••••••••••••••••••••••, срещу ••••••••••••••••••••••••, с адрес: ••••••••••••••••, осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, стрес, нервно напрежение, затруднено дишане с кардиологични пристъпи и увреждане на периферната нервна система, от незаконосъобразно прихващане, обективирано в Писмо с изх. № 20-00-4714#5/16.12.2024г. на •••••••••••••••••••••••••••••••••••••••, с негово вземане за присъдено обезщетение за неимуществени вреди по адм.д. № 5626/2018г. на ••••, ведно със законната лихва, считано от датата на извършване на извънсъдебното прихващане – 16.12.2024г. до окончателното плащане. Претендираните с исковата молба субективни права ищецът извежда с твърдения, че по адм. д. № 5626/2018г. по описа на •••• срещу •••••••••••••••••••••••• му е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500 лева и му е издаден изпълнителен лист. Сочи, че между него и ответника е образувано и разгледано и адм. д. № 14310/2019г. на ••••, по което в полза на •••••••••••••••••••••••• са присъдени разноски на стойност 100 лева. Поддържа, че с писмо с изх. № 20-00-4714#5/16.12.2024г. на ••••••••••••••••••• – С.П., е извършено изявление за извънсъдебно прихващане на ответниковото притезание за разноски с неговото вземане за обезщетение. Навежда доводи, че прихващането е извършено в нарушение на чл. 105 ЗЗД, тъй като въпросната разпоредба не допускала да се извършва компенсация с вземания, имащи характер на обезщетение за непозволено увреждане без съгласие на кредитора, каквото не било предоставено в процесната хипотеза. Описва, че вследствие на това действие на приходната администрация претърпял неимуществени вреди под формата на болки и страдания, стрес, нервно психическо пренапрежение, затруднено дишане с кардиологични пристъпи, увреждане на периферната нервна система, остри болки в гърба, изтръпване на ставите и болки в ставите и стъпалата. Поради изложеното счита, че в негова полза е възникнало притезание за репариране на претърпените вреди. Моли за уважаване на исковата претенция. Претендира разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който излага становище за недопустимост и неоснователност на исковите претенции. Оспорва настъпването на твърдените неимуществени вреди, както и наличието на причинно-следствената връзка. Навежда твърдения, че е налице злоупотреба с право. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски. В съдебно заседание ищецът И. А. К., редовно призован, не се явява, не се представлява. Ответникът •••••••••••••••••••••••• •••••••• редовно призован в съдебно заседание, се представлява от юрисконсулт Е., която поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковата претенция. Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, и по свое вътрешно убеждение, съгласно чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на непозволено увреждане, причинено от ответника по твърдения на ищеца с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД е допустим, а разгледан по същество е неоснователен. Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Това е отговорност на юридическите лица за противоправни и виновни действия или бездействия на техни длъжностни лица при или по повод изпълнение на възложена работа. Отговорността е гаранционно – обезпечителна, възложителят не отговаря заради своя вина, а заради вината на свои работници или служители, на които е възложил работа. За да бъде уважен искът по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД от страна на ищеца по него следва да бъдат доказани при условията на пълно и главно доказване следните предпоставки: факта,че ответника е осъществил описаното в исковата молба деяние, което следва да е противоправно и в причинно-следствена връзка с което да са настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди; техния вид, размера се определя от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД. В настоящия случай ищецът твърди, че извършеното от ищеца деяние представлява изявление за извънсъдебно прихващане на •••••••••••••••••••••••••••, обективирано в писмо до ищеца с изх. № 20-00-471#5/16.12.2024г., прието по делото, с изискуемо и ликвидно вземане на ответника срещу ищеца за разноски в размер на 100,00 лева, признати по адм. дело № 14310/2019г. по описа на •••• с частноправно вземане на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500,00 лева, за което вземане е издаден изпълнителен лист от 19.08.2024г. по адм.дело № 5626/2018г. по описа на ••••, приет по делото. Следователно касае се за волеизявление на ответника за прихващане с частноправно вземане на ищеца, поради което е изключен реда по чл. 128-129 от ДОПК, поради което и иска за вреди попада под общите правила по чл. 45 и следващите от ЗЗД. Според разпоредбата на чл. 103 от ЗЗД когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Правото да се извърши прихващане възниква по силата на закона при наличието на следните елементи от фактическия състав на чл. 103, ал. 1 ЗЗД - наличието на две задължения /вземания/, които да бъдат насрещни, кредитор по едното трябва да бъде длъжник по другото и обратно, както е в случая, двете задължения да имат за предмет или пари, или еднородни и заместими вещи, вземането на страната, която прави прихващането, трябва да е изискуемо и ликвидно. Всички тези елементи в случая са налице. Разпоредбата на чл. 105 от ЗЗД не се прилага, когато прихващането се извършва с вземане на ищеца /пасивното вземане/ от дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като в тази връзка чл. 105 от ЗЗД препраща към правилата за несеквестируемост /в тази връзка е Решение № 1/03.01.2025г. по гр.д. № 335/2024 на ВКС, IV ГО/. Следователно за така извършеното прихващане, при все, че са били налице предпоставки за това, не е било нужно съгласието на ищеца. Следователно били са налице всички законови предпоставки за извършване на прихващане с насрещните вземания на страните. Всичко гореизложено води до извод, че не се установи в производството противоправно поведение на ответната страна, в резултат на което да са настъпили вреди, при което положение само може да се ангажира отговорността му по чл.49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Деликтната отговорност предполага да бъдат обезщетени виновно причинените вреди, но само ако действието, което ги е причинило е противоправно, каквато противоправност в случая не се установява. Отделно ищецът не доказа твърдените от него неимуществени вреди, които твърди да е претърпял в причинно следствена връка със соченото за противоправно деяние. Не се установиха твърденията на ищеца, че е подложен на дългогодишно, незаконно, широкомащабно, систематично и институционално преследване, малтретиране и тормоз от страна на ответника. Не се установиха и твърдените страдания от физическо и психо – емоционално естество. По изложеното искът е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. По разноските: На основание чл. 78, ал.6 от ГПК, доколкото ищецът е освободен от заплащане на държавна такса в производството, и с оглед изхода на спора, дължимата в производството държавна такса остава за сметка на бюджета на съдебната власт. На основание чл. 78, ал.3 от ГПК в полза на ответника се поражда право на разноски. На основание чл. 78, ал.8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200,00 лева, с равностойност в евро от 102,26 евро. Така мотивиран, съдът: