Решение № 562 от 29.4.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 3282/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на С. К. Д., ЕГН: ••••••••••, чрез пълномощника по делото адвокат А. Д. Г., подадена против Решение № 4356 / 13.10.2025 г. постановено по гр.д.№16314/2023 г. по описа на ПРС, XVII гр.с., с което се: ОТХВЪРЛЯ предявения от С. К. Д., ЕГН: ••••••••••, срещу Община „•••••“, БУЛСТАТ: •••••, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на реална част с площ от 599 кв. м., заградена с огради, обозначени с точки 12-13-14-15-12 на Комбинирана скица приложение 3-1 към заключението по допълнителната задача на съдебнотехническата експертиза с вещо лице инж. А. П., представляваща част от поземлен имот с идентификатор •••••.501.1092 по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. •••••, одобрени със Заповед № •••••.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: с. •••••, общ. •••••, обл. •••••, с площ от 655 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), предишен идентификатор: •••••.501.567, номер по предходен план: 501.566, 501, кв. 47, парцел: VI- 501.1092, при съседи: •••••.501.1270, •••••.501.558, •••••.501.1091, заедно с незавършено строителство за жилищна сграда и всички подобрения и приращения в поземления имот, на основание давностно владение, продължило от 1994 г. до предявяване на исковата молба. ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Община „•••••“, БУЛСТАТ: •••••, срещу С. К. Д., ЕГН: ••••••••••, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 67, ал. 1 ЗС, че правото на строеж на жилищна сграда върху парцел XV-общ., кв. 65 по плана на с. •••••, съответстващ на поземлен имот с идентификатор •••••.501.1092 по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. •••••, одобрени със Заповед № •••••.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: с. •••••, общ. •••••, обл. •••••, с площ от 655 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), предишен идентификатор: •••••.501.567, номер по предходен план: 501.566, 501, кв. 47, парцел: VI-501.1092, при съседи: •••••.501.1270, •••••.501.558, •••••.501.1091, отстъпено с Договор от ••••.1984 г., е погА.о по давност поради неупражняването му в продължение на 5 години. ОСЪЖДА С. К. Д., ЕГН: ••••••••••, да заплати на Община „•••••“, БУЛСТАТ: ••••• сумата от общо 2822,50 лева (две хиляди осемстотин двадесет и два лева и петдесет стотинки) за направени по делото разноски. Във въззивната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Оспорват се изводите на районния съд за начало на давностния период от 08.09.2005 г. – датата на заповед на Кмета на Община „•••••“ за изземване на имота – оспорена по адм.д.№ 1469/2005 г. на ПОС или датата на постановяване на решението от 15.05.2006 г., с което заповедта е отменена. Твърди се за допуснати пропуски от районния съд при анализа на обстоятелствата по делото и на действащата нормативна уредба. Излагат се доводи относно възникналите административни отношения между ищеца и Общината, разгледани в решение на ПОС по адм.д. № 1469/2005 г. и следващи административни решения, както и за извода на административния съд, че учреденото с договора с РНС „В.Левски“ от •••••.1984 г. право на строеж е следвало да се прекрати по съдебен ред като договорът се развали на осн.чл.87, ал.3 ЗС. Посочва се, че до отмяната на чл.67, ал.2 от ЗС (ДВ бр.33/1996г.) възможността да бъде отнето правото на строеж е съществувала и е можело да бъде упражнена по административен ред, както и че общината не е упражнила нито една от двете законови възможности.Обсъждат се доводите на районния съд, че въз основа на учреденото право на строеж не може да е налице владение, а само държане на имота. Прави се подробен анализ на нормативната уредба и са настоява, че С. Д. е обективирал качеството си на владелец, като такъв е упражнявал права,считано от 1990 г. или 1991 г. до май 2025 г., което състояние продължило след това от 07.03.2022 г.( след решението на КС) до датата на завеждане на исковата молба 08.11.2023 г. Твърди се, че в аспекта на предявения първоначален иск, насрещно предявеният е лишен от правен интерес, тъй като след като ищецът бъде признат за собственик въз основа на владение, установяване на обстоятелството дали е погА.о правото му на строеж е ирелевантно, лишено от правен интерес и защита. Въз основа на изложеното се заключава за недопустимост на насрещния иск, който се оспорва като неправилно уважен. Искането към въззивния съд е да постанови решение, с което да уважи иска на С. К. Д., респ. остави без уважение, респ. без разглеждане иска на Община •••••. Претендират се разноските по делото. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Община „•••••“, чрез пълномощника адвокат Х. М., с който взема становище за нейната неоснователност. Твърди се, че Община ••••• е собственик на процесния недвижим имот на основание §42 от ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ, бр.96 от 1999 г.) и се излагат обстоятелствата относно издаването на Акт за частна общинска собственост на имота. Оспорват се твърденията на С. Д. за придобиването на имота по давност и се споделят изводите на районния съд, че ищецът е държател на имота. Твърди се, че ищецът не може да стане собственик на процесния имот по силата на придобивна давност, за което се излагат подробни съображения. Заключава се за неоснователност на въззивната жалба и правилност на обжалваното решение относно отхвърлянето на първоначално предявения иск, както и по отношение на насрещния иск. Настоява се, че до настоящия момент ответникът по насрещния иск не е упражнил учреденото му с договора от 1984 г. право на строеж на жилищната сграда в процесния поземлен имот с позоваване на заключението на СТЕ. Поддържа се, че след отмяната на чл.67, ал.2 ЗС срокът за упражняване на правото на строеж за ответникът е започнал да тече от 01.06.1996 г. и е изтекъл на 01.06.2001 г., както и не е било упражнено до посочената дата и поради това е погА.о. По изложените в отговора съображения се моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба и да се остави в сила обжалваното решение. Претендират се разноските по делото. Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност по изложените във въззивната жалба съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на С. К. Д. против Община •••••, с която е предявил положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответната община, че ищецът е придобил правото на собственост върху недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор •••••.501.1092 с площ от 580 кв. м, а по действащ РП УПИ VI-501.1092 от кв. 47 находящ се в с. •••••. обл. ••••• с адрес с. ••••• заедно с незавършено строителство за жилищна сграда съгласно разрешение за строеж № •••••.1993 г. и всички подобрения и приращения в поземления имот, на основание давностно владение, продължило от 1994 г. до подаване на исковата молба (08.11.2023 г.) В исковата молба се твърди, че ПИ •••••.501.1092 е образувано от парц. XV-общински от кв. 65 по РП от 1983, а по действащ РП УПИ VI- 501.1092 от кв. 47 по плана на с. •••••, заедно с незавършено строителство в имота с предназначение за жилищна сграда съгласно разрешение за строеж № •••••.1993 г. и протокол за строителна линия № •••••.1993 г., както и допълващо застрояване за навес изграден с разрешение за строеж № •••••.1984 г. Ищецът Д. твърди, че му е учредено право на строеж върху имота със заповед № РД-•••••.1984 г. на Председателя на ИК на РНС "В. Левски“ за построяване на жилищна сграда за задоволяване на лични и на семейството жилищни нужди, която не била изградена. Твърди, че е оградил имота от всички страни и през цялото време се е отнасял към него като свой, стопанисвал е и е облагородявал имота, поради което е придобил същия по давност. Твърди, че Община ••••• е актувала имота като общинска собственост и се е опитала да изземе същия поради погасяване на правото на строеж. С отговора на исковата молба ответната община е оспорила предявения иск и е заявила насрещна искова претенция. Насрещният иск на Община ••••• се основава на твърдението, че учреденото на С. Д. право на строеж върху процесния недвижим имот с договора от 1984 г. е погА.о, тъй като не е било упражнено до 01.06.2001 г. Община ••••• е посочила, че със Заповед № РД-•••••.2015г. на Кмета на община ••••• е одобрено изменение на регулационния план за процесния имот, като е променена границата между него и съседния УПИ VII-857, в резултат на изменението е придадена площ към процесния имот и е променен неговият номер на УПИ VI-501.1092, а по КК •••••.501.1092. Искането към съда е да признае за установено в отношенията между страните, че учреденото на С. К. Д. с Договор от ••••.1984г. право на строеж на жилища сграда в парцел XV-общ. в кв. 65 по плана на с. •••••, съответстващ по действащата кадастрална карта на Поземлен имот с идентификатор № •••••.501.1092, е е погА.о по давност, поради неговото неупражняване в определения в чл. 67, ал. 1 от ЗС петгодишен давностен срок. С отговора на насрещния иск С. Д. не оспорва факта, че правото на строеж не е реализирано до край, т.к. не е изпълнен грубият строеж на жилищната сграда. Оспорва осъществяването на фактическия състав на чл.67, ар.1 ЗС с довода, че е придобил имота по давност. Първоначалният ищец е извършил изменение на исковата претенция по чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗС като е заявил, че претендира придобивна давност по отношение на част от ПИ с идентификатор •••••.501.1092 с площ от 655 кв. м., която част от 595 кв. м. съвпада с ПИ със стар идентификатор •••••.501.567, съответно УПИ VI-856 от кв. 47 по предходен регулационен план на селото. В изпълнение на указанията на районния съд, с молба вх.№ 69928/01.07.2024 г. първоначалният ищец е уточнил процесната реална част от ПИ с идентификатор •••••.501.1092 като посочил, че същата се намира в контурите на имот със стар идентификатор •••••.501.567 (595 кв.м.), преди изменението на КК със Заповед № РД-•••••.2015г. на Кмета на община •••••. Владяната от Д. част от ПИ е обективирана на представена скица по т.А-Д-Е- Ж-Б с уточнението, че не включва 58 кв.м. по ръчно нанесени точки от АБВГ от ПИ по КК, тъй като последните не се владеят от него. Посочил е, че владяната част от него част е оградена - с бетонови колове и мрежи от три страни, а от страна на ръчно нанесена линия по т. А – Б - от ограда от бетонови панели. При образуване на въззивното производство се установи, че исковата молба на С. Д. е нередовна относно индивидуализацията на спорната реална част от ПИ с идентификатор •••••.501.1092, поради което в изпълнение на своите задължения въззивният съд остави без движение исковата молба. С молба от 03.02.2026 г. и след уточнение в о.с.з. на 31.03.2026 г. във въззивната инстанция от С. Д. е конкретизирана спорната реална част от ПИ с идентификатор •••••.501.1092 по КК и КР на с. •••••, целият с площ от 655 кв. м., като заключена между точки 5-11-14-15-5 от комбинираната скица към допълнителната съдебно-техническа експертиза, приета в първоинстанционното производство, ведно с незавършено строителство за жилищна сграда съгласно разрешение за строеж № •••••.1993 г. и всички подобрения и приращения в поземления имот. Настоящият съдебен състав на ПдОС намира следното по иска с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗС: По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се каже, че въззивният съд е обвързан от фактическите изводи на районния съд, по отношение на които липсват оплаквания от страните, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страните по делото. По делото не е налице спор относно възприетата от районния съд фактическа обстановка, според която със Заповед № РД-•••••.1984 г. на Председателя на ИК РНС - Район „Васил Левски“ - •••• на С. Д. е било отстъпено право на строеж върху парцел XV-общ., кв. 65 по плана на с. •••••, за построяване на еднофамилна жилищна сграда, въз основа на която заповед е сключен договор на •••••.1984 г. за отстъпване право на строеж. С разрешение за строеж № •••••.1984 г. на С. Д. е било разрешено да построи временен навес до 20 кв. м. в парцела. С решение на Община ••••• е удължен срока на отстъпеното право на строеж с още 12 месеца, считано от 05.02.1993 г. С разрешение за строеж № •••••.1993 г. – е разрешено на С. Д. да извърши строеж на двуетажна двуфамилна жилищна сграда в парцела, като бил издаден протокол № •••••.1993 г. за определяне на строителна линия и ниво, която жилищната сграда не е била завършена. По делото се установява, че със Заповед № РД-•••••.2015 г. на кмета на Община ••••• е одобрен проект за изменение на ПУП – ПРЗ, като за процесния имот е образуван УПИ VI-501.1092, който с е настоящ идентификатор •••••.501.1092 по КК и КР на с. •••••. ПИ е бил актуван като частна общинска собственост с Акт № -••••.2015 г., на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, чл. 59, ал. 2 и ал. 3 ЗОС. По почин на страните са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели - за доказване на твърдените от първоначалния ищец обстоятелства относно упражняване на давностно владение, както и за тяхното опровергаване от ответната община. В производството са приети първоначално и допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза, изготвени от вещо лице А. П.. От първоначалното заключение на СТЕ се установява, че по плана от 1934 г. процесният имот е представлявал част от УПИ – за цех на ТПК в кв. 65 по плана на с. •••••, като със Заповед № •••••.1983 г. е обособен УПИ XV- общ. През 1987 г. е влязъл в сила действащия регулационен и застроителен план на с. ••••• със Заповед № •••••.1987 г., като процесният имот е представлявал УПИ VI-856 в кв. 47 по плана на с. •••••. През 2015 г. със Заповед № •••••.2015 г. е изменен частично регулационният план, при което процесният имот съставлява УПИ VI-501.1092 в кв. 47 по плана на с. •••••. С одобряване на кадастралната карта за района имотът представлява ПИ с идентификатор •••••.501.1092, съгласно Заповед за одобряване на КККР •••••.2009 г. на ИД на АГКК. Вещото лице е установило при оглед на имота, че сградата не е завършена на етап „груб строеж“. Посочено е, че имотът, за който е съставен АДС № •••••.1984 г. е идентичен с УПИ XV-общ. в кв. 65 по плана на с. ••••• от 1934 г. с регулационното изменение от 24.10.1983 г. Според допълнителното заключение на СТЕ, процесният имот има трайно обозначени граници чрез огради от четирите му страни, като западната страна на имота е ограден с масивна ограда, източната и северната страна - оградата е паянтова с мрежа и метални колове, а от юг – оградата е частично изградена върху бетонен фундамент с мрежа и метални колове, а останалата част е паянтова с мрежа и метални колове. Вещото лице е констатирало, че оградата е изградена по регулационен план с последно изменение със заповед РД-•••••.2015г. в частта – западна, северна и южна имотна граница, а източната ограда е на отстояние 1.90m – 2.20m в посока северозапад от източна регулационна линия. Според вещото лице така ситуирани оградите за имота описват площ от 599кв.м. Изводите си вещото лице е обективирало в скица-приложение 3-1 към заключението. При изслушването си в съдебно заседание вещото лице е посочило по скица приложение 3-1, че имотът по КК е заключен между точки 8, 12, 13, 10, 9 и 8. Оградата от юг, запад и от север съвпада с имота по КК, а от изток оградата е изградена на около 2 м северозападно по-навътре от имотна граница. Според вещото лице, оградената площ от имота е 599 кв.м., която определя по-малка площ от тази в КК от 655 кв.м., т.е оградени са 56 кв.м. помалко от имота. Предвид изяснения от фактическа страна правен спор, в изпълнение на задължението си да следи за спазването на императивни материалноправни норми, въззивният съд намира следното по иска с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗС: Нормите, уреждащи правното положение на урегулирани с устройствен план недвижими имоти – както по действащия ЗУТ, така и по предходните благоустройствени закони, са императивни, и съдът е длъжен според решението по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, служебно да ги съобразява при разглеждане на правен спор, свързан с пространствените граници на урегулираните недвижими имоти. Предявеният иск е за признаване на право на собственост по давност върху реална част от урегулиран поземлен имот, поради което следва да се извърши преценка дали са спазени изискванията на действащите през исковия период благоустройствени закони – ЗТСУ, ЗУТ. Според основната редакция на чл. 59 ЗТСУ (преди изм. от бр. 34/2000 г.), не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност реално определени части от дворищнорегулационни парцели. След изменението на чл. 59 от ЗТСУ с ДВ, бр. 34/2000 г., както и впоследствие в чл. 200, ал.1 от ЗУТ е предвидено, че е допустимо придобиване на реални части от УПИ, само ако отговарят на изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ, като от това правило е предвидено изключение в хипотезата, когато тази част от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията за минимални размери по чл. 19 или се присъединява към съседен имот – съгласно чл.200, ал.2 ЗУТ. В светлината на горните разяснения се налага извод, че изискването на чл. 200 ЗУТ за спазване на минималните показатели по чл. 19 ЗУТ при придобиване по давност на реални части от урегулирани имоти се отнася както за придобивания по давност имот, така и за оставащата част от имота. Това е така, защото целта на закона е да не бъдат раздробявани поземлените имота на малки части, което би направило практически невъзможно застрояването и икономическото ползване на терена – без значение дали тези малки части се придобиват от владелеца или остават за досегашния собственик след отделянето, доколкото законова разпоредба защитава и в двата случая един и същ обществен интерес. В разглеждания случай ищецът претендира придобивна давност върху реална част от ПИ с идентификатор •••••.501.1092 по КККР на с.•••••, заключена между точки 5-11-14-15-5 от скицата към заключението на допълнителната СТЕ. Според представената по делото скица на ПИ с идентификатор •••••.501.1092 и констатациите на вещото лице, ПИ е с площ от 655 кв.м и същият е отбелязан по точки 8-12-13-10-9-8 на скицата към заключението на допълнителната СТЕ. Според вещото лице, от посочения имот е оградена площ от 599 кв.м. по точки 12-13-14-15-12 на скицата – в същата се включва процесната реална част по точки 5-11-14-15-5. Същевременно от вещото лице се изяснява, че извън оградената площ (599 кв.м.) от ПИ с идентификатор •••••.501.1092 (целият от 655 кв.м.) остават 56 кв.м., тъй като от изток оградата е изградена на около 2 м. северозападно по – навътре от имотната граница, което е отразено на скицата към допълнителното заключение на СТЕ по точки 15-14-10-4-15. От изложеното съдът намира, че обозначената на северозапад площ от ПИ с идентификатор •••••.501.1092 по точки 15-14-10-4-15, която не е оградена и е извън претендираната реална част от имота, не отговаря на изискванията за минимална площ за самостоятелен УПИ по чл.19, ал. 1 ЗУТ. Последното е достатъчно за извода, че не е възможно придобиването по давност на спорната реална част от имота без да е необходимо да се обсъждат предпоставките по чл.79 ЗС. В подкрепа на горното е практиката на Върховния касационен съд - Определение № 6040 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 205/2024 г., II г. о., Решение № 50045/04.05.2023 г. по гр. д. № 2690/2022 г. на ВКС, I г. о., Решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. на ВКС, II г. о., Решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на ВКС, I г. о. и др. По изложените съображения следва да бъде отхвърлен предявеният установителен иск за признаване на С. Д. за собственик на спорната реална част от ПИ на основание изтекла придобивна давност по чл. 79 ЗС. По насрещния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 67 ЗС въззивният съд намира следното: Разпоредбата на чл. 67 от ЗС определя петгодишен срок, в който следва да се упражни правото на строеж и постановява, че при бездействие на суперфициаря то се погасява по давност. Според отменената разпоредба на чл.67, ал. 2 ЗС, общото правило на чл. 67, ал. 1 ЗС не се прилага ако гражданинът, на когото е отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна или общинска урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване правото на строеж. Това право може да бъде отнето по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, като в този случай се връща платената цена за правото на строеж. Нормата на чл. 67, ал. 2 ЗС е отменена със ЗИДЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, но на отмяната не е придадено обратно действие. След отмяната на чл. 67, ал. 2 ЗС на погасяване правото на строеж може да се позове собственика на терена, включително държавата и общината, когато те са собственици, по общото правило на чл. 67, ал. 1 ЗС, ако правото не е реализирано. Срокът по чл. 67, ал. 1 ЗС е давностен, съгласно приетото в ТР № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, т. е. съдът не може да го прилага служебно. ( в този смисъл е и Решение № 164 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4239/2024 г., I г. о., ГК.).Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2011 г. от 04.05.2012 г., давностният срок започва да тече от момента, в който договорът за учредяването му породи действие. Във въззивната инстанция не е налице спор по възприетата от районния съд фактическа обстановка, според която със Заповед № РД•••••.1984 г. на Председателя на ИК РНС - Район „Васил Левски“ - •••• и Договор от ••••.1984 г. на С. Д. е било отстъпено право на строеж за построяването на жилищна сграда, както и че срокът на отстъпеното на ищеца право на строеж е бил удължен с още 12 месеца, считано от 05.02.1993 г. С разрешение за строеж № •••••.1993 г. – е разрешено на С. Д. да извърши строеж на двуетажна двуфамилна жилищна сграда в парцела, когато е бил съставен протокол № •••••.1993 г. за определяне на строителна линия и ниво. Няма спор, че до отмяната на разпоредбата на чл. 67, ал. 2 ЗС с ДВ, бр. 33 от 19.04.1996 г., не е било отнето отстъпеното в полза на ищеца право на строеж върху имота, при което за начало на петгодишния давностен срок следва да се приеме 01.06.1996 г., когато е влязло в сила посоченото изменение на закона. По делото не се спори, че до изтичане на давностния срок – 01.06.2001 г., както и към момента не е било реализирано вещното право на строеж предвид заключението на СТЕ, че не е изграден грубия строеж на сградата по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ. С последния е дадена легална дефиниция на понятието „груб строеж“ като сграда или постройка на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи. Според правната теория и съдебната практика, постройката следва да е изградена в груб строеж. Това схващане се обосновава със самото съдържание на правото на строеж, основен елемент на което са правомощията да се построи сграда в чужд имот и да се придобие изключително право на собственост върху постройката. Построеното от суперфициара може да стане годен обект на правото на собственост и да придобие статут на самостоятелна вещ едва след изграждането му в груб вид, респ. едва тогава първото правомощие от съдържанието на правото на стоеж може да счита за упражнено. В аспекта на горното се налага извод, че след като не е било реализирано отстъпеното право на строеж в давностния срок по чл.67 ЗС и не са установени обективни пречки за реализиране на строежа, следва да се приеме, че правото на строеж е погА.о по давност. Насрещният иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.67 ЗС е основателен и следва да бъде уважен. Ето защо, поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции по иска правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗС, както и пълно съвпадение на изводите по насрещния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 67 ЗС, решението на първоинстанционния съд се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на правния спор разноските за въззивната инстанция се следват на въззиваемата община, направата на които се удостоверява в размер на 1 800 лева с ДДС по договор за правна защита и съдействие от 25.11.2025 г., фактура и платежно нареждане. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на осн.чл.78, ал.5 ГПК. Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С – 438/22 предвижда националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – на която е придаден задължителен характер, като нарушаваща забраната на чл. 101 § 1 ДФЕС за забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Тоест цитираното Решение на СЕС категорично изключва приложението на Наредба № 1/2004 г. относно установените в същата задължителни минимални размери на адвокатските възнаграждения, определени единствено на база материалния интерес. Предвид предимството на първичното общностно право – чл. 101 § 1 от ДФЕС, пред националното законодателство и на основание чл. 633 ГПК, решението на СЕС е задължително за националния съд. Следователно, съдът не е обвързан от предвидените в казаната Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, а е свободен сам да определи справедливия размер възнаграждение, единствения критерий за който вече е фактическа и правна сложност на делото, обуславяща вида и количеството на извършената от адвоката работа, както и при отчитане на обстоятелството, че неговият труд е висококвалифициран. В разглеждания случай съдът отчита средният размер на фактическата и правна сложност на делото, по което е налице обективно съединяване на иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал. 1 ЗС и иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.67 ЗС, обемът и характерът на осъществената процесуална дейност /включваща изготвяне на подробен и обоснован отговор на въззивна жалба по отношение на двете искови претенции, произнесени с обжалваното решение/, обстоятелството, че спорът се разглежда в открито съдебно заседание, процесуалният представител е присъствал в двете проведени с.з., както и че се касае за висококвалифициран труд на адвоката. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение от 766,94 евро (1500 лева ), т.е. по 383,47 евро (750 лева) за всеки от исковете, без ДДС не е прекомерно и не е налице основание за намаляването му. Процесуалният представител на въззиваемия е регистриран по ЗДДС, поради което възнаграждението следва да се присъди в претендирания размер от 920,33 евро (1800 лева) с ДДС. По изложените съображения съдът