Решение № 255 от 28.5.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1182/2025 г.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба от „Мотопфое“ ЕООД, ЕИК 000646811, против Решение № 681/ 03.08.2025 г., постановено по гр.д. № 745/ 2025 г. по описа на РС – Благоевград, с което е уважен предявения отрицателен установителен иск. Навежда се възражение, че съдебното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като първоинстанционния съдът се е ограничил до твърдения и просто изложение на обстоятелства, без да достига до доводите си, изхождайки от конкретни съображения по процесуалните действия на страните и събрания доказателствен материал. Поддържа се, че застъпеното от първоинстанционния съд становище, че молбите от 20.08.2019 г. и от 11.03.2021 г. не са прекъснали давността, тъй като за тях не са били платени дължимите такси е неправилно и необосновано. Сочи се, че дори и да е вярно, че по отношение на молбите от 20.08.2019 г. и 11.03.2021 г. не са платени дължимите от взискателя такси към ЧСИ, то причината за това е, че съобщения за тези евентуално дължими такси не са надлежно връчвани на взискателя и в хода на делото не се установило противното. Прави се довод, че в такива случаи съдебната практика е непротиворечива, че когато искането на взискателя за прилагане на конкретни изпълнителни способи е нередовно, защото не са внесени следващите се такси към ЧСИ, то последния следва да съобщи на взискателя за тази нередовност и да му даде възможност и срок за внасяне на парите за таксите. В казуси като настоящия, когато искането от взискателя за предприемане на изпълнително действие е направено своевременно, но действието не е предприето от съдебния изпълнител, по причина, която не зависи от волята на взискателя, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно. Във всички случаи на нередовност се изисква надлежно указание от съдебния изпълнител и предоставяне на възможност на взискателя да отстрани нередовността - чл. 426, ал. 3 от ГПК, според която норма съдебният изпълнител проверява редовността на молбата за принудително изпълнение, като прилага правилата на чл. 129 от ГПК. Разпоредбата на чл. 426, ал. 3 от ГПК задължава съдебният изпълнител да даде подходящ срок за отстраняване на констатираните нередовности. Бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл. 129 от ГПК - да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен срок за отстраняването й, както и да съобщи това на взискателя - не може да се тълкува в тежест на последния и да доведе до негативни за него последици. Давност не тече, ако взискателят е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител е бездействал и не е предприел изпълнение по различни причини, независещи от волята на взискателя, включително и когато при нередовност не е приложил правилата на чл. 129 от ГПК - Определение № 50130 от 08.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3235/2022 г., IIIг. о., ГК; Решение № 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г, III г. о., ГК. Поддържа се, че в настоящия случай липсват данни поисканите изпълнителни действия от въззивника с молбите от 20.08.2019 г. и от 11.03.2021 г., да не са извършени по причина, за която взискателят е отговорен, в каквато насока е и Определение № 3691 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1182/2023 г., III г. о., ГК., както и Решение № 433 от 13.08.2024 г. по в. гр. д. № 503/2024 г. на Окръжен съд — Благоевград. Поддържа се, че на следващо място съгласно т. 3 ТР 2/04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС, ОСГТК, води до прекъсване на давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 129 ГПК. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, но съединена с искането за налагане на запори върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, каквато хипотеза е налице в случая с молбите от 20.08.2019 г. и 11.03.2021 г., сочи, че същите са редовни - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК и прекъсват давността. Сочи се, че молбите отговарят правно и фактически на необходимите действия от взискателя, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение - изразена воля в писмен вид поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК. Дължимото авансовото заплащане на такси за осъщестяването на способа - чл. 73, ал. 3, чл. 433, ал. 1, т. 6, чл. 426, ал. 3 ГПК, чл. 80 ЗЧСИ е от значение, ако невнасянето им е довело до връщане на молбата. Навежда се, че съгласно горепосоченото ТР 2/ 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/ 2023 г. на ВКС, ОСГТК в случай, че на взисктеля му е бил даден срок за отстраняване на нередовностите и това не е било сторено, съдебният изпълнител е следвало да върне молбите като нередовни, каквото действие от страна на ЧСИ няма. Следователно молбите от 20.08.2019 г. и 11.03.2021 г. са прекъснали давността и 5-годишната погасителна давност за вземането не е изтекла – сочи се Решение № 96 от 30.04.2025 г. по в. гр. д. № 74 / 2025 г. на Окръжен съд — Габрово. Навежда се самостоятелно основание за неправилност на първоинстанционното решение - разпоредба на чл. 79, ал. 2 от ГПК, съгласно която когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, се събират от длъжника. Тези разпоредби недвусмислено сочат, че невнасянето от взискателя на авансово дължими такси не опорочава провежданото изпълнително производство и прилаганите без такса изпълнителни способи, доколкото съществува възможността тези такси да бъдат събрани впоследствие от длъжника – така Решение № 195 от 05.07.2022 г. по в. гр. д. № 19 / 2022 г. на Окръжен съд — Добрич. Поддържа се, че неправилно Съдът не кредитирал извършените на 30.06.2022 г. от ЧСИ изпълнителни действия - а именно справките в Регистъра на банковите сметки и сейфове и наложените въз основа на тях запори на банкови сметки. ЧСИ е бил оправомощен с правата по чл. 18 ЗЧСИ още с молбата за образуване на делото и можел по своя инициатива да извърши тези действия и без да има нарочна молба за това от взискателя. Това действие на ЧСИ е довело до прекъсване на давността за вземането. С оглед всичко се прави довод, че давността, по отношение на вземанията, за събирането на които е образувано ИД 1047/2013 г., по описа на ЧСИ Г. Ц., рег. № 702 КЧСИ, не е изтекла в нито един момент след твърдяното от ищеца последно изпълнително действие от 23.10.2017 г., а е прекъсвана многократно в това число и с молбата от 20.08.2019 г. за справка в НОИ за наличие на трудови договори и налагане на запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение, с молбата от 11.03.2021 г. за справка в РБСС и налагане на запор върху банковите сметки на длъжника и с молбата от 28.06.2023 г. за справка ГРАО и възбрана на евентуално открити наследствени недвижими имоти, както и запор върху банковите сметки на длъжника, поради което предявения иск следва да бъде оставен без уважение и отхвърлен като неоснователен. Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на Решение № 681/ 03.08.2025 г., постановено по гр.д. № 745/ 2025 г. по описа на РС – Благоевград, с което е уважен предявения отрицателен установителен иск, като бъде отхвърлен предявеният иск като неоснователен. Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови доказателства при въззивната проверка, като се иска присъждане на сторените при второинстанционната проверка разноски. Постъпила е и частна въззивна жалба против определение № 2295/ 22.12.2025 г., пост. По гр. д. № 745/ 2025 г. по описа на РС – Благоевград, с което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските, като се намали присъденото в полза на ответната страна адвокатско възнаграждение до предвидения в Наредбата от 09.07.2004 г. минимален размер. Поддържа се, присъденото адвокатско възнаграждение в случая е в размер на 1 600 лв., което е с повече от 300 лв. над определения по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 минимум. Сочи се, че първоинстанционният съд неправилно е оставил без уважение възражението, което е направил въззивника и е отказал да намали разноските, като ги е присъдил на ответната страна в пълен размер. При прилагането на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът има право на преценка до каква сума да намали адвокатското възнаграждение, в случай, че го намери за прекомерно, като съобрази действителната фактическа и правна сложност по делото, както и процесуалното поведение на представителя на страната, извършените от него действия с оглед на спазване на принципа на еквивалентност на труда на същия с паричното остойностяване на извършеното. Навежда се, че претенцията, за която е предявен и уважен искът е за сумата от общо 9 914.21 лв. и съобразно действащата редакция на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ минималния размер на адвокатското възнаграждение с оглед материалния интерес е от 1292.00 лв. По делото са проведени само две съдебни заседания, като отлагането не се дължи на действия или искания на моите Доверители. Счита въззивника, че фактическата и правна сложност не са високи, тъй като става дума за сравнително стандартен иск по чл. 439 ГПК, без съществени особености и трудности за разглеждането му, нито пък е налице значителен обем на доказателствата. Прави искане за отмяна на определение № 2295/ 22.12.2025 г., пост. По гр. д. № 745/ 2025 г. по описа на РС – Благоевград, като присъденото адвокатско възнаграждение за ответната страна следва да бъде намалено от 1 600.00 лв. до предвидения в наредбата минимум. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната жалба от въззиваемата страна, в който оспорва подадената въззивна жалба. Поддържа се, че решението на първоинстанционният е допустимо, правилно и законосъобразно постановено при съблюдаване на съдопроизводствените правила по действащия ГПК. Правилно съдът е уважил иска като доказан и основателен, поради това, че върху двете молби на взискателя от 20.08.2019 г. и 11.03.2021 г. е поставена изрична резолюция от съдебния изпълнител с указания за заплащане на дължимите такси по Тарифата към ЗЧСИ. Без правно значение е обстоятелството дали по този повод е било изпратено нарочно уведомление до взискателя или не, тъй като самото поставяне на резолюцията представлява официално отбелязване от съдебния изпълнител за констатирана нередовност, която взискателят е длъжен да отстрани. Поддържа се, че възражението на жалбоподателя, че ЧСИ е следвало изрично да го уведоми за нередовността на молбите, е неоснователно и противоречи на принципите на процесуалното право. В изпълнителното производство взискателят е активната страна, която следва да проявява процесуална инициатива, да следи движението на делото и да осигурява своевременно заплащане на необходимите такси и разноски за извършване на поисканите действия. Поддържа се, че частният съдебен изпълнител не е длъжен да напомня или мотивира страната да осъществи своите процесуални задължения. Задължението на съдебния изпълнител по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е да ръководи изпълнението, но не и да обезпечава процесуалната активност на взискателя. След като ЧСИ е резолирал молбите с конкретни указания, той е изпълнил своето задължение по закон И НЕ Е НАЛИЦЕ БЕЗДЕЙСТВИЕ ОТ НЕГОВА СТРАНА. Оттук нататък именно взискателят носи отговорност за бездействието си и за непоследвалото реално извършване на поисканите действия. Сочената от жалбоподателя разпоредба на чл.436, ал.3 от ГПК и чл.129 ГПК, касае единствено редовността на молбата по ал. 1 от същата разпоредба, а именно молбата за образуване на изпълнителното производство, както аналогично се прилага и при исковата молба за образуване на гражданското дело, но В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ СЕ ОТНАСЯ ДО МОЛБА ПО ВЕЧЕ ОБРАЗУВАНО ИЗПЪЛНИТЕЛНО ДЕЛО в която е поискано действие от ЧСИ. Поддържа се, че дори да се приеме, че съдебния изпълнител не е уведомил взискателя писмено, то това не може да има правно значение за прекъсването на погасителната давност. Съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсва само с предприемане на действие на кредитора, насочено към осъществяване на правото му. В този смисъл е и даденото разрешение в Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по т.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, че само редовна молба, последвана от действително предприето изпълнително действие, може да има ефект на прекъсване на погасителната давност. Нередовна молба, по която не е последвало реално действие, е без правно значение за течението на давността. Актуалната практика на ВКС, приема, че когато е налице бездействие на ЧСИ не може това да доведе до негативни последици за взискателя и за това подаването от негова страна на молба с искане за извършване на изпълнително действие прекъсва давността, но в случая не е налице бездействие на ЧСИ тъй като с резолюция на молбата ЧСИ е указал че за да се изпълни исканото действие следва да са заплатени таксите, които такси взискателя не е заплатил, тоест в конкретния казус е налице бездействие от взискателя, а не бездействие от ЧСИ. Поддържа се, че в случая вредоносните последици от собственото процесуално бездействие на взискателя не могат да бъдат прехвърляни върху длъжника, нито да се използват за изкуствено „удължаване“ на срока на погасителната давност. Ето защо следва да се приеме, че взискателят сам е допуснал бездействие, въпреки произнасянето на ЧСИ и по двете молби че следва да бъдат заплатени таксите, поради което не е настъпило прекъсване на давността с депозираните нередовни молби през 2019 и 2021 год. В настоящия случай цитираната съдебна практика е неприложима, тъй като не е налице бездействие на ЧСИ по причина, за която взискателят не отговаря. Като се сочи и в цитираната съдебна практика „ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но взискателя трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ“. ЧСИ е уведомил взискателя за нередовността на искането с произнасяне по депозираните молби, поради което неотстранияването им води до нередовност на искането и същото не е прекъснало погасителната давност за вземането. Гореизложеното е напълно относимо и към наведените от жалбоподателя твърдения, че депозираните молби от 20.08.2019 г. и 11.03.2021 г. били редовни и прекъсвали давността, тъй като в тях бил посочен конкретен начин на изпълнение и не били върнати от съдебния изпълнител. Подобно твърдение е неоснователно и противоречи на изискванията на закона и трайната съдебна практика на ВКС. Самото посочване на изпълнителен способ в молбата не е достатъчно, за да се приеме, че тя е редовна и че с подаването и е настъпило прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. За да има такъв ефект, е необходимо молбата да е редовна във всички свои елементи и да е последвано реално извършване на исканото изпълнително действие от страна на съдебния изпълнител. Нередовна молба, по която не е извършено изпълнително действие поради неизпълнение на указанията на съдебния изпълнител за заплащане на дължимите такси, не може да прекъсне давността, тъй като липсва валидно проявена и осъществена воля на кредитора да упражни своето право. Самото депозиране на молба без последващо процесуално съдействие (внасяне на такси, предоставяне на нужните данни, доказателства или съдействие) не представлява действие по осъществяване на правото на взискателя и поради това не поражда ефекта на прекъсване на давността. Без значение е и обстоятелството, че молбите не са били формално върнати от съдебния изпълнител. Липсата на изрично постановление за връщане не може да се тълкува като тяхно „приемане“ или „уважаване“. Когато съдебният изпълнител е поставил резолюция с указания за заплащане на дължимите такси и не е предприел исканите действия, докато тези такси не бъдат внесени, молбите остават висящи и не пораждат никакъв процесуален ефект. Те не са годни да породят правно действие, а още по-малко - да прекъснат погасителната давност. Също така в Тълкувателно решение № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС на което се позова и жалбоподателя е прието, че само действително извършено изпълнително действие, предприето въз основа на редовна молба, има ефект на прекъсване на давността. В решението изрично се подчертава, че ако съдебният изпълнител не е пристъпил към исканото изпълнение поради нередовност на молбата, давността не се прекъсва. Следователно, дори и молбите формално да не са били върнати, щом по тях не са били внесени необходимите такси и не е извършено нито едно конкретно изпълнително действие, те не могат да се третират като годно средство за прекъсване на давността. Поддържа се, че изводът на първоинстанционния съд, че към момента на подаване на иска е изтекла 5-годишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, обоснован с обстоятелството, че посочените две молби на взискателя не са били редовни и не са прекъснали давността, е правилен и напълно съответства на закона. Напротив, доводите във въззивната жалба, че само с подаването на формални молби без последващо изпълнение се прекъсва давността, представляват неправилно тълкуване на института на давността и на прекъсването и. Неоснователно е и позоваването във въззивната жалба на чл. 79 от ГПК като аргумент, че заплащането на дължимите такси не е условие за редовност на искането за извършване на изпълнителни действия. Жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ГПК, поддържайки, че невнасянето на дължимите авансови такси от взискателя не опорочавало изпълнителното производство и не възпрепятства прекъсването на давността, тъй като тези такси могат впоследствие да бъдат събрани от длъжника. Този довод е неоснователен и се основава на неправилно тълкуване на цитираната норма. От една страна чл. 79, ал. 2 ГПК урежда единствено възможността разноските за вече извършени изпълнителни действия да бъдат събрани от длъжника, когато първоначално не са внесени от взискателя. Разпоредбата, обаче не освобождава взискателя от задължението да внесе авансово дължимите такси, още повече в настоящия случай ЧСИ изрично се е произнесъл с резолюция на молбата, че следва да се заплатят дължимите такси, нито оправомощава съдебния изпълнител да извършва действия при липса на внесена такса. Дори напротив, ЧСИ носи дисциплинарна отговорност при извършване на изп. действия по които не са заплатени авансови такси. Следователно, предпоставка за предприемане на валидно изпълнително действие е именно редовността на молбата, която включва и заплащане на дължимите такси съгласно ТТРЗЧСИ. При липса на такова плащане съдебният изпълнител не може да извърши поисканите действия, а подадената молба остава нередовна и без правно действие. В този случай няма нито реално предприето изпълнително действие, нито прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. От друга страна, чл. 79, ал. 2 ГПК не променя общия принцип, че прекъсването на давността е последица от активно поведение на кредитора (взискателя), изразяващо се в извършване или иницииране на действителни изпълнителни действия. Ако поради недостатъчна процесуална активност или неплащане на такси такива действия не са предприети, не може да се приеме, че е настъпило прекъсване на давността. Следователно, невнасянето на дължимите авансови такси не е формален пропуск, а липса на задължителна предпоставка за осъществяване на валидно изпълнително действие. Докато поисканото действие не е предприето поради тази причина, давността продължава да тече. В конкретния случай по изпълнително дело № 1047/2013 г. по описа на ЧСИ Г. Ц. безспорно е установено, че по депозираните от взискателя молби такси не са били внесени, поради което ЧСИ е поставил изрични резолюции за тяхното заплащане. Липсата на последващо плащане е възпрепятствала предприемането на исканите действия, поради което не е осъществено валидно изпълнително действие, което да прекъсне давността. Следователно позоваването на чл. 79, ал. 2 ГПК от страна на жалбоподателя е неотносимо към въпроса за редовната молба на взискателя и прекъсване на погасителната давност. Оспорват се като неоснователни и твърденията във въззивната жалба, че съда неправилно не е възприел като действие прекъсващо давността извършените на 30.06.2022 год. справки в БНБ и наложените въз основа на тях запори на банкови смети по твърдения че ЧСИ е бил оправомощен за това с правата по чл. 18 от ЗЧСИ. Неоснователни са и твърденията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд неправилно не е възприел като действия, прекъсващи давността, извършените на 30.06.2022 г. справки в БНБ и наложените въз основа на тях запори на банкови сметки, поради това че ЧСИ бил оправомощен с правата по чл. 18 ЗЧСИ. Сочи се, че жалбоподателят целенасочено преиначава мотивите на първоинстанционния съд по начин, който обслужва защитната му теза, но не съответства на действително приетото и установеното по делото. Първата инстанция не е приела, че ЧСИ не е бил оправомощен по чл. 18 ЗЧСИ, а е констатирала, че след последната молба от 11.03.2021 г. в изпълнителното дело действително се съдържат справки от Регистъра на банковите сметки и сейфове, но те са от дата 30.06.2022 г., т.е. повече от година след подаване на молбата. От това съдът е направил правилния извод, че не може да се приеме, че тези справки са извършени в изпълнение на подадената от взискателя молба от 11.03.2021 г., а представляват служебни или технически действия, извършени извън хронологичната и правна връзка с тази молба. Освен това, от съдържанието на изпълнителното дело е видно, че на 30.06.2022 г. ЧСИ е извършил единствено справки, без да бъдат наложени каквито и да било запори. В материалите липсват запорни съобщения или уведомления до банки от същата дата, което изключва възможността тези справки да бъдат квалифицирани като реални изпълнителни действия по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Следователно, първоинстанционният съд правилно е приел, че справките от 30.06.2022 г. не могат да прекъснат давността, тъй като не са предприети въз основа на редовна молба на взискателя и не представляват самостоятелно изпълнително действие, насочено към удовлетворяване на вземането. Допълнително следва да се отбележи, че едва на 28.06.2023 г. е постъпила нова молба от взискателя, с която е поискано извършване на справки в ГРАО и имотния регистър, както и налагане на възбрани и запори при установяване на имущество или трудови възнаграждения. Именно въз основа на тази молба ЧСИ е разпоредил съответните справки. Обаче към този момент - 28.06.2023 г., петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД вече е бил изтекъл, считано от последното извършено изпълнително действие на 23.10.2017 г.. Следователно, дори и да се приеме, че през юни 2023 г. са предприети нови действия, те са извършени след изтичане на давността и не могат да имат ретроактивен ефект спрямо вече погасено вземане. Погасителната давност има материалноправен характер и настъпването й води до погасяване на самото право на принудително изпълнение, което не може да бъде възстановено чрез последващи действия. Следователно, правилен и законосъобразен е изводът на първата инстанция, че след 23.10.2017 г. по делото не са извършени валидни изпълнителни действия, годни да прекъснат давността. Наред гореизложеното следва да се има предвид, че молбата на взискателя за извършване на определено изпълнително действие не прекъсва погасителната давност, а само предприемането на изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о„ ГК/. Сочи се, че същинско изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД е налице само в случай, че е налице реално засягане на правната сфера на длъжника. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на същинското действие за принудително изпълнение. В случая никое от поисканите с молбата действия не е било извършено, съответно не е довело до прекъсване на давността именно защото молбите са били нередовни, а и в последствие тази нередовност не е била отстранена, тоест таксите не са били заплатени. В съответствие с гореизложеното и събраните доказателства считам, че по делото се установи, че през периода от 23.10.2017 год. когато е наложен запор на банковата сметка на въззиваемия, който е прекъснал давността и от която дата е започнала да тече нова 5-годишна погасителна давност, съгл. чл. 117,ал.2 от ЗЗД до датата на депозиране на исковата молба в съда по образуваното изпълнително дело № 1047/2013 год. по описа на ЧСИ Г. Ц., рег. № 702, район на действие Окръжен съд - гр. Благоевград не са били извършвани ефективни и реални изпълнителни действия, които да са насочени към принудително удовлетворяване на вземането и да водят до прекъсване на давността по смисъла на чл.116, т.”в” от ЗЗД. Следователно общата петгодишна погасителна давност за вземанията по процесния изпълнителен лист е изтекла на 23.10.2022 год. С изтичането на законоустановения 5 годишен давностен срок от прекъсване на давността на 23.10.2017 год. вземането на ответника по издадения изпълнителен лист е изцяло погасено по давност. С погасяване на главното вземане са погасени и произтичащите от него акцесорни вземания за лихви и разноски. Поддържа се, че по делото пред първата инстанция се установи и доказа, че вземането на ответника по процесния изпълнителен лист е погасено по давност, поради което правилно и обосновано първоинстанционния съд е приел предявеният от доверителят ми иск за основателен и доказан. Не са налице отмяна на първоинстанционното съдебно решение, поради което въззивната жалба е изцяло неоснователна. Моли да се потвърди първоинстанционното решение с всички произтичащи от това правни последици, както и претендира сторените съдебни разноски и в настоящето производство. Постъпил е и отговор на частната жалба за разноските, в който се навежда, че правилно първоинстанционният съд е приел, че не са налице основания за изменение на решението в частта за разноските. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение следва да бъде направено своевременно, най-късно до приключване на устните състезания пред съответната инстанция. В случая жалбоподателят се позовава на подадена молба от 12.05.2025 г., но това не променя правилния извод на съда, тъй като делото е приключило в открито съдебно заседание на 03.07.2025 г., а към тази дата не е постъпило становище по същество, нито е направено валидно и своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Поради това правилно районният съд е приел, че към момента на приключване на устните състезания липсва надлежно релевирано възражение за прекомерност, поради което искането за изменение на решението в частта за разноските е неоснователно. Поддържа се, че неоснователни са оплакванията в частната жалба, че направеното по-рано възражение е достатъчно, за да породи задължение за съда да ревизира присъдените разноски. От значение е процесуалният момент, към който възражението следва да бъде поддържано и валидно заявено, а именно до приключване на устните състезания. След като това не е сторено, страната не може успешно да иска последващо изменение на решението чрез производството по чл. 248 ГПК. Производството по чл. 248 ГПК не служи за отстраняване на процесуален пропуск на страната да релевира своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. След приключване на устните състезания съдът не дължи нова самостоятелна преценка по този въпрос при липса на надлежно въведено възражение в преклузивния процесуален момент. Поради това още на това основание искането за изменение на решението в частта за разноските правилно е оставено без уважение. Поддържа се, че дори да се приеме, че е налице процесуално допустимо възражение за прекомерност, същото е неоснователно и по същество. Присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лв. не е прекомерно с оглед цената на иска, фактическата и правна сложност на делото и действително извършените процесуални действия от процесуалния представител на ищеца. В частната жалба се поддържа, че минималният размер на адвокатското възнаграждение при материален интерес 9914,21 лв. възлиза на 1292 лв. и че разликата до присъдените 1600 лв. обуславя прекомерност. Това разбиране е неправилно. Обстоятелството, че договореното и присъдено възнаграждение е над минималния размер по Наредба № 1, не означава автоматично, че същото е прекомерно. Минималният размер представлява долна граница, а преценката за прекомерност се извършва конкретно с оглед действителния обем и характер на оказаната адвокатска защита. По делото е осъществена реална и активна процесуална защита от страна на пълномощника на ищеца, включително чрез изготвяне на подробна искова молба, участие в съдебния процес, анализ на доказателствата, процесуални изявления, свързани със събирането и обсъждането на доказателствения материал, както и депозиране на писмена защита. При тези данни не може да се приеме, че присъденото възнаграждение е несъразмерно. Напротив, същото е съобразено както с материалния интерес, така и с действителната фактическа и правна сложност на спора и с положения адвокатски труд. Неоснователно е и твърдението в частната жалба, че делото било „сравнително стандартен иск по чл. 439 ГПК“ и не се отличавало с особености. Преценката за прекомерност не може да се прави абстрактно единствено въз основа на правната квалификация на иска или на броя проведени съдебни заседания, а следва да отчита цялостното развитие на процеса и конкретно извършените действия по защита на страната. Именно първоинстанционният съд, разгледал делото по същество, е имал най- пряка възможност да прецени обема на положения труд и да направи извод дали разноските са разумни и съответни. В случая този извод е правилен, жалбоподателя борави с оценъчни твърдения, но не сочи факти, които да налагат извод за прекомерност. Сочи се, че следва да се отчете и обстоятелството, че процесуалният представител на насрещната страна не е проявил съпоставима процесуална активност, не е участвал в открито съдебно заседание, не е представил писмена защита и не е предприел действия по събиране на доказателства, на въпреки това се поддържа искане за редуциране на възнаграждението на другата страна, при положение, че заплатеното от „Мото Пфое“ възнаграждение е в размер на 1500 лв., т.е със 100 лв. по малко от това, заплатено от ищеца. Процесуалният представител на ответника не е проявил процесуална активност, не е участвал в нито едно открито съдебно заседание, не е представил писмена защита, нито е предприел действия за събиране на доказателства. Въпреки това претендира възнаграждение от 1500 лв. и е договорил адвокатско възнаграждение в близък размер, което допълнително показва, че в рамките на този материален интерес подобен размер не е извън обичайното. Същото е съобразено както с материалния интерес, така и с действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените процесуални действия, поради което правилно първоинстанционния съд е приел, че не са налице основания за неговото намаляване. Отделно от горното, договореното адвокатско възнаграждение се редуцира само при действителна прекомерност, а не при всяко надвишаване на минималния размер. Съдебната намеса е изключение, не правило, доколкото минималният размер не е „таван“, а само долна граница. Предвид изложеното се прави искане да се остави без уважение частната жалба на „МОТО- ПФОЕ“ ЕООД и да потвърди съда обжалваното Определение № 2295 от 22.12.2025 г., постановено по гр. д. № 745/2025 год. по описа на Районен съд - Благоевград, с всички произтичащи от това правни последици. Претендира сторените по делото разноски. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен, счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Производството по делото е образувано по молба от Л. Т. О., ЕГН ••••••••••, чрез адвокат С. Б., против "МОТО-ПФОЕ" ЕООД с ЕИК 000646811, със седалище и адрес на управление в гр. С., п.к. 1360, р-н Л., бул. „С.“ №, представлявано от управителите А. И. Ф. и С. И.. С исковата молба се иска от съда да постанови решение, по силата на което да бъде признато за установено по отношение на ответника "МОТО- ПФОЕ" ЕООД с ЕИК 000646811, със седалище и адрес на управление в гр. С., п.к, р-н Л., бул. „С.“ № *, представлявано от управителите А. И. Ф.и С. И., че ищеца Л. Т. О. с ЕГН ••••••••••, от гр. Б., ж.к. „Е“, бл. ет.2, ап. 5 НЕ ДЪЛЖИ, поради погасяване на задължението по давност на основание чл. 110 от ЗЗД и чл. 111, б. „в” от ЗЗД, сумата от 9 914,21 лв. /девет хиляди деветстотин и четиринадесет лева и двадесет и една ст./, формирана от сбора на следните суми : сумата в размер на 3 827,01 лв. /три хиляди осемстотин двадесет и седем лева и една ст./ дължима сума по Договор за отдаване на автомобил при условията на финансов лизинг с опция за прехвърляне правото на собственост от 21.12.2006 год. и Поръчка № 1/21.12.2006 год. с реф. № 95183, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на заявлението - 23.02.2012 год. И сумата от 332,60 лв. /триста тридесет и два лева и шестдесет стотинки/, разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение, за конто е издаден изпълнителен лист от 09.05.2012 год. но ч.гр.д № 599/2012 год. на Районен съд - гр. Благоевград, както и сумата в размер на 5 346,70 лв. /пет хиляди триста четиридесет и шест лева и седемдесет ст./, включваща: - 749,04 лв. /седемстотин четиридесет и девет лева и четири ст./ неустойка за забава в плащането на дължими лизингови вноски, - 1139,26 лв./хиляда сто тридесет и девет лева и двадесет и шест ст./ вземане за заплатени за сметка на лизингополучателя застрахователни премии по застраховка „Пълно автокаско“, - 12,35 лв. /дванадесет лева и тридесет и пет стотинки/ данък МПС по ЗМДТ за 2008 год., - 3 446,05 лв. /три хиляди четиристотин четиридесет и шест лева и пет ст./, представляваща неустойка за прекратен договор съгласно чл. 66, ведно със законната лихва от 23.02.12012 год., както и сумата от 106.90 лв./сто и шест лева и деветдесет стотинки/, внесена държавна такса и сумата от 301 лв. /триста и един лева/ адвокатско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист от 09.05.2012 год. по ч.гр.д. № 600/2012 год. по описа на Районен съд - Благоевград и за принудителното събиране на които суми е образувано изпълнително дело № 1047/2013 год. по описа на ЧСИ Г. Ц., рег. № 702, район на действие Окръжен съд - гр. Благоевград. Претендират се и сторените по делото разноски. Твърди се, че в полза на „МОТО-ПФОЕ“ ЕООД са издадени изпълнителен лист от 09.05.2012 год. по ч.гр.д № 599/2012 год. на Районен съд - гр. Благоевград и лист от 09.05.2012 год. по ч.гр.д. № 600/2012 год. по описа на Районен съд - Благоевград, по силата на които длъжникът е осъден да заплати посочените в тях суми. Сочи се, че въз основа на така издадените изпълнители листа по молба на „МОТО ПФОЕ“ ЕООД е образувано изп. дело № 583/2012 год. по описа на ЧСИ М. Ц., като в последствие взискателя на 04.07.2013 год. е депозирал до ЧСИ М. Ц. искане за прехвърляне на изпълнителното дело на ЧСИ Г. Ц., поради което на 22.07.2013год. е образувано по препращане изпълнително дело № 1047/ 2013 год. По описа на ЧСИ Г. Ц.. Сочи се, че по образуваното въз основа на процесните изпълнителни листа пред ЧСИ М. Ц., а впоследствие по препращане пред ЧСИ Г. Ц. изпълнително дело са извършвани действия, насочени към принудително събиране на вземането - налагани са запори на банкови сметки, запори на МПС, извършен е опис на движими вещи и публична продан, обявена за несъстояла се. Твърди се, че на 16.10.2017 год. е наложен запор на банкова сметка, разкрита в „Райфайзенбанк България“, като с писмо от 23.10.2017 год. банката е отговорила, че признава вземането, запора е наложен и няма наличност по сметката за удовлетворяване на взискателя. Твърди се, че след тази дата не са извършвани никакви изпълнителни действия по изпълнителното дело, нито са постъпвали суми в следствие на приложените способи за принудително изпълнение. Навежда се, че единствено са депозирани молби от взискателя за извършване на справки и действия за принудително събиране на вземането, но реално такива не са извършвани до настоящия момент. Счита се, че задълженията по изпълнителен лист от 09.05.2012 год. по ч.гр.д № 599/2012 год. на Районен съд - гр. Благоевград и лист от 09.05.2012 год. По ч. гр. д. № 600/ 2012 год. по описа на Районен съд - Благоевград са погасени по давност, тъй като след 23.10.2017 год., не са извършвани същински изпълнителни действия и същата е изтекла на 23.10.2022 год. Изпълнена е процедурата по чл.131 от ГПК. Препис от исковата молба и приложенията към нея е редовно връчен на ответното дружество, като в законоустановения едномесечен срок от получаване на съобщението е депозиран писмен отговор по заявената искова молба, с който се оспорва предявения иск. Претендират се сторените по делото разноски. Излага се, че е неправилно твърдението на ищеца, че погасителната давност по отношение на горепосочените вземания на ответника е изтекла, тъй като последното валидно изпълнително изпълнително действие по ИД № 1047/2013г., по описа на ЧСИ Г. Ц., рег. № 702 КЧСИ е наложеният запор върху банковата сметка на длъжника, открита в „Райфайзенбанк България“ ЕАД на 23.10.2017 г., както и че след тази дата не са искани изпълнителни действия, а само справки, които не прекъсват давността. Твърди се, че по изпълнителните дела многократно са постъпвали молби от ответника, с които е искано извършването на същински изпълнителни действия от съдебния изпълнител и е прекъсвана давността по отношение на вземанията, съобразно възприетото в т. 10 от Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., на ВКС, ОСГТК разрешение, че „прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ“. Сочи се, че след посоченото от ищеца изпълнително действие от 23.10.2017 г. от името на ответника са депозирани още следните молби : Молба от 20.08.2019 г. за справка в НОИ за наличие на трудови договори и налагане на запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение; Молба от 11.03.2021 г. за справка в РБСС и налагане на запор върху банковите сметки на длъжника; Молба от 28.06.2023 г. - справка ГРАО и възбрана на евентуално открити наследствени недвижими имоти, както и запор върху банковите сметки на длъжника. Навежда се, че дори да е настъпила перемция по делото в някой момент, то това не е основание да се приеме, че давността не е прекъсвана. С оглед на изложено се счита, че давността по отношение на вземанията, за събирането на които е образувано ИД № 1047/2013 г., по описа на ЧСИ Г. Ц., рег. № 702 КЧСИ, не е изтекла, поради което се иска от съда да отхвърли предявения иск. След като съобрази доводите на страните и извърши преценка на събраните доказателства съдът приема за установена следната фактическа страна на спора: Видно от изп. дело № 1047/2013 г. по описа на ЧСИ Г. Ц. е, че същото е образувано след изпратено изпълнително дело от ЧСИ М. Ц. за продължаване на изпълнителните действия по подадена молба с вх. № 12999/ 04.07.2013 година от „Мото Пфое“ ЕООД срещу длъжника Л. Т. О., което съдържа 74 листа. Приложена е и молба с вх. № 12999/04.07.2013 година от „Мото Пфое“ ЕООД срещу длъжника Л. Т. О., въз основа на издадени изпълнителни листа от дата 09.05.2012 г. по ч. гр. д. № 599/2012 г. и ч. гр. д. № 600/ 2012 година, и двете по описа на РС-Благоевград. С молбата за образуване на изпълнително дело, взискателят е поискал осъществяване на изпълнителни действия, като на органа по принудителното изпълнение, на основание чл. 18, ал.1 ЗЧСИ, е било възложено предприемане на всички действия. След образуване на изпълнителното производство са направени справки от службата по вписванията, като през 2012 година са изпратени запорни съобщения до всички банки. На 07.06.2012 година е постъпило писмо от Райфайзен Банк, с което уведомяват ЧСИ, че по банковите сметки на длъжника О. има наложени предходни запори, но към настоящия момент няма наличност, която да бъде преведена по запора. На 18.06.2012г. е постъпила е справка и от ТД на НАП С.. На 19.06.2012г. от ЧСИ е наложен и запор на лек автомобил Ауди 100, като в тази връзка е изпратено писмо до Началника на ПП - Благоевград. На 22.06.2012 година е постъпила справка от ТД на НАП за наличие или липса на задължения и обезпечителни мерки по отношение на длъжника. На 28.06.2012 година е изпратена справка от ОДМВР - Благоевград за регистрирани ППС и наложени запори от ПП - Благоевград. От страна на ЧСИ до длъжника и неговата съпруга са изпратени съобщения за насрочен опис на МПС Ауди 100, като на 16.10.2013 година е съставен протокол за опис на движими вещи. На 17.12.2013 година е депозирана молба от адвокат В., пълномощник на взискателя с искане за насрочване на публична продан на описаните движими вещи, собственост на длъжника. С протокол от дата 09.01.2014 година е насрочена публична продан чрез явен търг с устно наддаване на описаните в същия движими вещи насрочен за провеждане на 11.02.2014 година от 11 ч. Залепено е уведомление по реда на чл. 47 от ГПК до длъжника за насрочената публична продан. От изготвения протокол от дата 11.02.2014 година от ЧСИ се установява, че на насрочената публична продан не са се явили наддавачи, поради което е обявена публичната продан за несъстояла се и са освободени движимите вещи от изпълнение. На основание чл. 450, ал. 2 ГПК е наложен запор на същите. На 11.09.2015 година е депозирана молба от взискателя с искане за извършване на справки за наличие на регистрирани трудови договори на длъжника и в случай, че бъдат открити такива да се наложи запор. Към молбата е приложено извлечение от сметка за заплатена ДТ. От изготвената справка от ТД на НАП от 16.10.2015 година се установява, че О. няма данни да има регистриран трудов договор. На 08.09.2017 година е депозирана молба от взискателя с искане за извършване на справка в Регистъра на банкови сметки и сейфове, и в случай, че бъдат открити такива да се наложи запор. Молбата е оставена без движение с указания за заплащане на дължимата се държавна такса, като такава е заплатена от взискателя. Изискана е справка от Регистъра на банковите сметки и сейфове с писмо от дата 29.09.2017 година, като такава справка е изготвена на 29.09.2017 година. Изпратено е до Райфайзенбанк ЕАД запорно съобщение от дата 16.10.2017 година, като на 23.10.2017 година е постъпило писмо от Райфайзенбанк ЕАД, с което уведомяват ЧСИ, че по сметката на клиента няма наличност. На 20.08.2019 година е депозирана молба от взискателя с искане за извършване на справки от НОИ за наличие на трудови правоотношения на длъжника и в случай, че бъдат открити такива да се наложи запор. Тази молба от 20.08.2019 година е оставена без движение за заплащане на дължимите такси, като съдебния изпълнител няма данни да е съобщил нередовността на взискателя и такива такси не са заплатени и справката не е извършена. На 11.03.2021 година е депозирана молба от взискателя с искане за извършване на справки от Регистъра на банковите сметки и сейфове за банковите сметки на длъжника и в случай, че бъдат открити такива да се наложи запор. Молбата от 11.03.2021 година е оставена без движение за заплащане на дължимите такси, като съдебния изпълнител няма данни да е съобщил нередовността на взискателя и такива такси не са заплатени и справката не е извършена. Видно от писмените доказателства, на 30.06.2022 година има извършена справка от регистъра на банковите сметки и сейфове, но от представеното изпълнително дело не става ясно въз основа на коя молба и на какво основание от ЧСИ е извършена такава справка. На 28.06.2023 година е депозирана молба от взискателя с искане за извършване на справка от ГРАО за наличие на недвижими имоти на длъжника и в случай, че бъдат открити такива да се наложи възбрана. Както и е направено искане за налагане на запор на банковите сметки на длъжника след извършена справка в Регистъра на банковите сметки и сейфове. Въпреки, че няма приложена квитанция за заплатена държавна такса, ЧСИ е поставил резолюция да се извърши такава справка, като такива справки са извършени на 29.06.2023 година. На 08.08.2023 година е депозирана молба от адвокат Р. Н., преупълномощена от адвокат Б. с искане за запознаване с изпълнителното дело. Към ИД е приложен Протокол от 22.11.2023 г. на ЧСИ Г. Ц., от който става ясно, че е прекратено изп. дело № 1047/2013 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради обстоятелството, че взискателя не е поискал извършване на изпълнителни действия повече от две години, като взискателят с молба от 22.11.2023 година е поискал връщане на оригиналите на изпълнителните листове. Установеното от фактическа страна мотивира следните изводи от правно естество, а именно: Обжалваното решение е валидно. То е и допустимо като постановено по допустим иск. С оглед на изложеното обжалваният съдебен акт е допустим. По правилността му, съдът намира следното: Това е специален установителен иск, с който разполага длъжникът, когато срещу него е предприето принудително изпълнение. При оспорването му той може да се позовава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Чрез този иск длъжникът оспорва съществуването на вземането, респективно на правото на принудително изпълнение, претендирано срещу него. Искът е допустим само когато се основава на факти, настъпили след приключване на делото, по което е издадено изпълнителното основание. Жалбоподателят извежда своето право от насочено срещу него принудително изпълнение и качеството м у на длъжник в него. Това му дава а к т и в н а т а материалноправна легитимация да търси защита срещу изпълнението въз основана факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Не е спорно, че изпълнителното основание е влязла в сила заповед за изпълнение. Новият факт, сочен от него, настъпил след приключването на заповедното производство, е юридическият факт на изтекла в негова полза погасителната давност. Това обосновава и неговата процесуална легитимация като надлежна страна в процеса. Пасивната материалноправна легитимация на ответника, произтича от качеството му на кредитор на вземането, което е предявено за събиране в индивидуалното принудително изпълнение и което се оспорва. С оглед твърденията в исковата молба и неоспорване на фактите от ответника се обосновава пасивната му процесуална легитимация и качеството му на надлежна страна. Въпросът, поставен за разглеждане във въззивното производство, е свързан с приложението на института на погасителната давност по отношение на правото на принудително изпълнение и действието на тълкувателните решения на ВКС. Институтът на погасителната давност е част от материалното гражданско право. Той е уреден в чл. 110 –чл. 120 от ЗЗД и може да се разглежда като юридически факт и субективно право. Като юридически факт погасителната давност е период от време, през който носителят на правото бездейства и това поражда субективно право в полза на длъжника чрез волеизявление да погаси правото на ищеца на принудително изпълнение. Погасителната давност е преобразуващо право, което кореспондира със задължението на носителя на правото да търпи погасяване на правото му на иск. Затова погасителната давност може да се дефинира като право на длъжника да погаси с волеизявление правото на иск или правото на принудително изпълнение. Погасителната давност не погасява материалното субективно право. В гражданския процес погасителната давност може да бъде въведена чрез правопогасяващо възражение като процесуално средство на защита. То трябва да бъде направено своевременно, за да се разгледа от съда и това е най- късно с отговора на исковата молба. Но погасителната давност може да бъде въведена в гражданския процес и като основание на иск, както в случая. В случая процесното вземане произтича от договор за отдаване на автомобили при условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от 21.12.2006 година и Поръчка № 1 от 21.12.2006 година с реф. № 85183 към него, сключен между „Мото-Пфое“ ЕООД и Л. Т. О.. Поради неизпълнение на задълженията по посочения договор, първоначалният кредитор по просроченото вземане, е инициирал заповедни производства, като е образувано ч. гр. д. № 599/2012 и ч.гр.д. № 600/2012 година, и двете по описа на РС-Благоевград, като по влезлите в сила заповеди за изпълнение са издадени изпълнителни листа, въз основа на които е образувано изп. д. № 1047/2013 година по описа на ЧСИ Цеклеов. По отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила в хипотезата на чл. 416, ал.1, пр.1 ГПК - поради неподаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал.2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал.2 ЗЗД. Същата предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени вземания, вкл. за лихвите. Твърдението на ищецът е, че е настъпил нов юридически факт на погасителната давност по отношение на правото на принудително изпълнение. С оглед на това се поставя въпросът за действието на ППВС № 3/ 18.11.1980 г. и ТР № 2/2013/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Възраженията във въззивната жалба за неправилно приложение на закона, са основателни. За да у в а ж и предявените искове, първостепенния съд е възприел поддържаната от ищеца теза, че не са извършвани редовни изпълнителни действия в рамките на давностния срок от пет години. Изложените в тази насока доводи на първоинстанционният съд не се споделят от настоящата инстанция, поради следното: С Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/1980 г., Пленум на ВС, се приема, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. В случая обаче, постановлението от 1980 г. не поражда действие от датата , на която е влязла в сила Конституцията на Република България – 13.07.1991 г., тъй като съгласно конституцията, бездействието на ищеца в исковия процес е правно ирелевантно за неговото развитие – процеса е динамичен фактически състав, поради което бездействието на ищеца с оспорено вземане е безразлично за давността – тя спира, докато бездействието на кредитора със съдебно потвърдено вземане, пред когото са отворени вратите на изпълнителното производство има правно значение както за неговото развитие - изпълнителният процес няма да приключи никога, ако кредиторът не посочва изпълнителни способи, така и за давността. В този смисъл, Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. д. № 3/1980 г., Пленум на ВС, е мълчаливо отменен от действащ нормативен акт от най-висш порядък – конституцията. В гражданското право давността е правна последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства (не предявява иск), давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си докато исковият процес е висящ (кредиторът не може да действа, макар да иска). Когато съдебното решение влезе в сила почва да тече нова давност. Нова давност започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа - да иска нови изпълнителни способи, или да не действа - да не иска нови изпълнителни способи. По въпроса за действието на тълкувателното решение във времето, съдът намира следното: Съгласно чл. 50, ал. 1 от Закона за нормативните актове, тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува. Този текст се отнася за нормативното тълкуване, но на още по-голямо основание установеният принцип следва да се отнася за тълкуването, извършвано от Върховния касационен съд по реда на чл. 124 от Закона за съдебната власт, което се извършва при противоречива или неправилна практика по приложението на нормативна разпоредба. Това тълкуване на върховния правораздавателен орган по граждански дела, което не е нормативно, не може да определя друг момент на влизане в сила на тълкуването, каквато възможност е предвидена по изключение при нормативното тълкуване, съгласно чл. 50, ал. 2 от ЗНА, ако бъде приета такава изрична норма. Така тълкувателните решения на ВКС са задължителна за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове в тяхната дейност по отношение на всички правни казуси, до които се отнасят съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ независимо от това кога са се осъществили юридическите факти, релевантни за казуса - в този смисъл решение № 681/24.09.2009 г. по гр. д № 3189/2008 г. по описа на ВКС, I г. о. Относно съобразяването с приетите от ВКС тълкувателни актове, е определящ моментът на прилагане на съответната правна норма, при осъществяване на правораздавателната дейност на съда по конкретното дело, независимо от това кога са се осъществили относимите към съответния случай юридическите факти. Ето защо независимо от датата на публикуване на тълкувателното решение, даденото разрешение с тълкувателното решение от 2015 г. е относимо по отношение не само на висящите към този момент изпълнителни производства, както и към приключилите. Съгласно Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, под "съдебен процес" по смисъла на чл. 115, ал.1, б. “ж“ ЗЗД, следва да се разбира не само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането. С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд е обявено за изгубило сила. Според т. 10 на същото тълкувателно решение, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл. 116, б. “в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/ 2020 г., ОСГТК на ВКС, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2025г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Съгласно разясненията, дадени с т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по т. д. № 2/ 2023 г., ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите към т. 3 е посочено, че перемцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. “в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективната невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липса на имуществени права на длъжника – чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. От друга страна, перемцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и субективното право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган на принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ето защо, ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Посочено е, че за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора-взискател, чиято проекция дори и да не се осъществи чрез изпълнителното действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, дори и по перемирано дело, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Образуването на изпълнително дело е задължение на съдебния изпълнител, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действието на кредитора. За прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане, т. е. молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Ето защо, молба в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена, води до прекъсване на давността. В конкретната хипотеза е спорен въпроса дали след като е било образувано изп. дело № 1047/ 2013 по описа на ЧСИ Г. Ц., са настъпили обстоятелства по смисъла на чл. 166, б.“в“ от ЗЗД за прекъсване на давностния срок относно валидно възникналото вземане, предмет на изпълнителните листа, издадени на 09.05.2012 г. по влезли в сила заповеди за изпълнение, постановени по ч. гр. дело № 599/ 2012 г. и ч. гр. д № 600/ 2012 година, и двете по описа на РС - Благоевград. В случая по делото се установява, че въз основа на влезлите в сила заповеди за изпълнение кредиторът се е снабдил с изпълнителни листа от 09.05.2012 г., издадени по цитираните по-горе дела и на 04.07.2013 г. е инициирал образуването на изп. дело № 583/ 2012 година по описа на ЧСИ М. Ц., което в последствие е прехвърлено на ЧСИ Г. Ц. и е образувано изпълнително дело № 1047/ 2013 година. Молбата за образуване е редовна – в нея е посочен изпълнителен способ, като съдържа и възлагане по чл. 18, ал.1 ЗЧСИ, а редовната молба прекъсва давността в хипотезата на чл. 116, б.“в“ ЗЗД - в този смисъл са и мотивите към т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по т. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, вкл. възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да приложи изпълнителния способ, съответно да определи такъв при възлагане. По силата на ППВС № 3/ 18.11.1980 г., с образуване на изпълнителното дело давността е спряла да тече на основание чл. 115, ал.1, б. “ж“ ЗЗД, което спиране е преустановено съгласно ТР № 3 от 28.03.2023 г. по т. д. № 3/ 2020 г., ОСГТК на ВКС, от момента на отмяната на ППВС № 3/ 18.11.1980 г., извършена с т. 10 от тълкувателното решение ТР № 2/ 26.06.2015 г. по т. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.е. от 26.06.2015 г.. Приложимо това правило, изведено в тълкувателното решение, сочи на извод, че при висящ изпълнителен процес, образуван преди 26.06.2015 г., погасителната давност за вземането не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането. В случая е налице по изпълнителен лист, издаден на 09.05.2012 год. по ч.гр.д № 599/2012 год. на Районен съд - гр. Благоевград и изпълнителен лист от 09.05.2012 год. По ч. гр. д. № 600/ 2012 год. по описа на Районен съд – Благоевград, по които са образувано изпълнително дело № 1047/ 2013 г. по описа на ЧСИ Г. Ц., което е висящо срещу длъжника Л. О.. С оглед правилото, изведено от тълкувателното решение, до датата на влизане в сила на тълкувателното решение, независимо от предприетите изпълнителни способи, давност за вземането не тече – такава започва да тече считано от 26.06.2015 г. - датата на влизане в сила на тълкувателното решение. В случая 26.06.2015 г. е релевантния момент, обуславящ начало на нова погасителна давност. Видно от исковата молба, се твърди, че за начало на 5 годишния период е посочена дата 23.10.2017 година. Установи се обаче, че преди изтичане на 5 годишната погасителна давност са били предприети действия от взикателя, които са прекъснали давността. В случая, видно от установената фактическа обстановка, между изпълнителните действия, предприети от последното изпълнително действие след 26.06.2015 година до момента на прекратяване на делото /22.11.2023 г./, че са налице периоди, които не надвишават по продължителност 5 – годишния давностен срок, като се вземе предвид времето от 2 месеца и 7 дни, през които давност не е текла (на основание чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти /каквито са страните по делото/, възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с §13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето /ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) и като се отчетат действията на взискателя, които е извършвал. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му, поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. В случая след образуване на изпълнителното дело е налице налагане на запор върху МПС, както и запор на движими вещи. По отношение на наложения запор на МПС, длъжникът е уведомен по реда на чл. 47 ГПК, чрез залепване на уведомление на 02.09.2013 година. С протокол от 09.01.2014 година е насрочена и публична продан чрез явен търг на движими вещи, описани в протокола, като длъжникът отново е уведомен по реда на чл. 47 ГПК, чрез залепване на уведомление на 17.01.2014 година. Тъй като на търгът не са се явили наддавачи, с Протокол от 11.02.2014 година публичната продан не се е състояла и са освободени движимите вещи, но на основание чл. 450, ал. 2 ГПК е наложен запор на движимите вещи. След това от приложените към изпълнителното дело молби, е видно, че на 11.09.2015 година взискателят е изисквал от ЧСИ да се правят справки за наличие на трудови договори, като в молбите изрично е посочено, че в случай, че бъде установено трудово възнаграждение да бъде наложен запор. Такава молба е постъпила и на 08.09.2017 година, където взискателят отново е поискал да се извърши справка в Регистъра за банкови сметки и сейфове, като изрично има отразено искане, ако се установят сметки да се наложи запор. Такива справки са направени от ЧСИ, като поради установена сметка в Райфайзенбанк, ЧСИ е наложил запор върху същата, но на 23.10.2017 година банката е отговорила, че по сметката няма налични средства. След тази дата, се установява, че на 20.08.2019 година и на 11.03.2021 година отново са депозирани молби от взикателя за извършване на справки, респ. с искане, след установяване на имущество, или трудови възнаграждения да се наложи запор, но и двете молби са оставени без движение от ЧСИ, като няма данни по делото да е указано на взикателя от ЧСИ да заплати дължимите се държавни такси, каквито към изпълнителното дело липсват доказателства да са заплатени от взискателя. Както се посочи и по-горе, когато искането на кредитора за предприемане на изпълнително действие (вкл. и в хипотезите на възлагане от взискателя - чл. 426, ал. 4 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ) е направено своевременно, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена след надлежно указание на органа на изпълнителното производство. Във всички случаи на нередовност обаче, се изисква „надлежно указание на органа” и предоставяне възможност на взискателя да отстрани последната - чл. 426, ал. 3 ГПК. Цитираната разпоредба задължава съдебният изпълнител да даде подходящ срок за отстраняване на констатираните нередовности, а ако такива указания липсват, негативни за взискателя последици не могат да настъпят. В случая, по молбите от 20.08.2019 година и от 11.03.2021 година отново 04.07.2017 г., с разпореждане ЧСИ е оставил без движение за внасяне на такси, като на взискателя не са давани указания за внасяне на такса, които той да не е изпълнил, т.е. - липсват данни поисканото изпълнително действие да не е извършено по причина, за която взискателят е отговорен. Ето защо, Съдът намира обаче, че от последното действие от 11.03.2021 година, с което е направено искане за налагане на запор, до предявяването на иска – 12.09.2023 г-., не е изтекъл предвидения в закона давностен срок, който да погаси вземането по давност, поради което така предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Изводите на двете инстанции не съвпадат. Въззивният съд намира, че обжалваното решение, срещу което се възразява в жалбата, следва да се отмени, като искът бъде отхвърлен. По разноските във въззивното производство и разноските, направени в първата инстанция. Въззиваемият ще следва да заплати разноски по делото за двете инстанции. По направеното възражение за прекомерност на възнаграждението за адвокат на въззивника, съдът намира, че същото не е мотивирано, поради което съдът няма да обсъжда по същество критериите за определяне размера на възнаграждението за адвокат, поради което като краен резултата следва да се присъдят разноски в претендирания размер. Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът