Решение № 167 от 4.8.2026 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 38/2026 г.

№ 20264000500038 по описа за 2026 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 481/01.12.2025 г., постановено по гр.д. № 20254400100201 по описа за 2025 г. на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от В. П. П. срещу „Юробанк България“ ЕАД, гр. София, ЕИК 000694749, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД във връзка с чл. 38 ЗКНИП за прогласяване нищожността на договор за кредит № HL90296/27.03.2018 г., сключен между страните за сумата 117 000 лв., както и предявеният от същия ищец срещу същия ответник иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти, сключен на 28.03.2018 г., обективиран в нотариален акт № 161, том II, рег. № 2601, дело № 257/2018 г. по описа на нотариус С. И.а, рег. № 016 на НК, с район на действие Районен съд – Плевен, с който е учредена ипотека за обезпечаване на вземанията по договора за кредит.

Против това решение е подадена е въззивна жалба от В. П. П., чрез адвокат Б. Л., с която същото се обжалва в цялост като неправилно. Иска се неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове за прогласяване нищожността на договора за ипотечен кредит и на обезпечаващата го договорна ипотека. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство пред двете съдебни инстанции.

В жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил исковете, като е приел за неоснователни двете поддържани основания за нищожност на договора за кредит – нарушение на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП относно условията и процедурите за промяна на лихвения процент и нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП относно годишния процент на разходите, като се твърди, че изводите на съда противоречат на принципите на потребителската закрила и на правото на Европейския съюз, уреждащо задължението за прозрачност и информираност на потребителя.

По първото оплакване се поддържа, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП, тъй като не съдържа ясни условия, периоди и процедури за промяна на лихвения процент. Излага се, че към момента на сключване на договора банката е разполагала с информация, че считано от 01.07.2018 г. индексът СОФИБОР ще преустанови прилагането си, но въпреки това не е предвидила в договора по какъв начин ще бъде заместен този индекс, при какви условия ще се извърши замяната и какви ще бъдат последиците за лихвата и годишния процент на разходите. Според жалбоподателя по този начин потребителят е бил лишен от възможността предварително да предвиди икономическите последици от договора. Оспорва се като неправилен изводът на първоинстанционния съд, че измененията в ЗКНИП, влезли в сила от 01.07.2018 г., преодоляват липсата на договорна уредба към момента на сключване на договора, като се поддържа, че още действащата към този момент редакция на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП е изисквала ясно уреждане на условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В подкрепа на изложените доводи се сочи практика на Съда на Европейския съюз относно задължението договорните клаузи да бъдат формулирани по ясен, разбираем и прозрачен начин, така че потребителят да може предварително да прецени икономическите последици от договора.

По второто оплакване жалбоподателят поддържа, че е нарушено изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП относно годишния процент на разходите, като твърди както неправилното му представяне, така и неправилното му изчисляване. В тази връзка се излага, че договорът не съдържа достатъчно ясна информация относно компонентите, включени при формирането на ГПР, тъй като е нА.це несъответствие между посочените в договора такси и разходите, възприети от вещото лице при изчисленията, включително относно месечната такса за обслужване на сметка и първоначалните разходи по кредита. Поддържа се още, че не е посочена по прозрачен начин таксата за вписване на ипотеката като компонент на общите разходи по кредита, поради което потребителят не е могъл да установи кои разходи участват при формирането на ГПР. В подкрепа на тези доводи се сочи практика на Съда на Европейския съюз и на националните съдилища относно необходимостта договорът да съдържа ясна информация за компонентите, въз основа на които е определен годишният процент на разходите.

Наред с това се поддържа, че годишният процент на разходите е неправилно изчислен. Твърди се, че вещото лице е използвало електронен калкулатор вместо нормативно установената формула по Приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 ЗКНИП, неправилно е приложило правилата за закръгляване на резултата, включило е в изчисленията разходи, които не произтичат от договора за кредит, както и разход за банкова сметка, който според жалбоподателя не следва да бъде включван при опреД.е на ГПР, тъй като произтича от отделен договор за пакетна банкова услуга. Поддържа се още, че съдът не е обсъдил направените възражения относно използваните от вещото лице компоненти при изчисляването на ГПР и неправилно е приел за незначителна констатираната разлика между получения резултат и посочения в договора годишен процент на разходите.

В жалбата се релевира и оплакване за съществено процесуално нарушение, изразяващо се в отказа на първоинстанционния съд да допусне поисканото допълнително експертно заключение, както и във възприемането на заключение, изготвено чрез използване на електронен калкулатор вместо чрез прилагане на нормативно установената методика за изчисляване на ГПР. Поради това се прави доказателствено искане пред въззивния съд за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, която да извърши изчисленията по императивната формула на закона при различните варианти, подробно посочени във въззивната жалба.

С подадения писмен отговор „Юробанк България“ АД оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение – потвърдено като правилно и законосъобразно. На първо място се релевира възражение за недопустимост на производството поради преклузия (сила на пресъдено нещо), а при условията на евентуалност се излагат възражения за неоснователност на оплакванията по същество, както и срещу направеното пред въззивната инстанция доказателствено искане.

I. Възражение за недопустимост – преклузия (сила на пресъдено нещо) поради предходно заповедно производство:

Ответникът поддържа, че правото на ищеца да предяви настоящите искове е преклудирано с влизането в сила на Заповед за незабавно изпълнение № 981/22.05.2020 г., издадена по ч.гр.д. № 1874/2020 г. по описа на Районен съд – Плевен, тъй като в рамките на това производство съдът е бил длъжен да извърши служебна проверка по чл. 7, ал. 3 ГПК относно евентуалната неравноправност на клаузите в договора, като издаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист представлява произнасяне по този въпрос. Позовава се на Определение на Съда на Европейския съюз от 18.12.2023 г. по дело С-231/23 и на Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, като поддържа, че въпросите относно действителността на договора и евентуалната неравноправност на неговите клаузи не могат да бъдат разглеждани повторно между същите страни, доколкото по тях вече е осъществен съдебен контрол в рамките на заповедното производство. Поради това се иска прекратяване на производството като недопустимо.

II. При условията на евентуалност – възражения по същество срещу оплакванията във въззивната жалба:

При приемане, че производството е допустимо, банката оспорва въззивната жалба като неоснователна, като поддържа, че изложените в нея оплаквания не намират опора в събраните по делото доказателства и в заключенията на приетите съдебно-счетоводни експертизи. Поддържа още, че въззивникът неправилно приравнява правния режим по Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители с този по Закона за потребителския кредит, въпреки че последният е неприложим към договорите за кредит, обезпечени с ипотека (чл. 4, ал. 2 ЗПК), поради което значителна част от цитираната във въззивната жалба съдебна практика се сочи като неотносима към настоящия спор.

1. По оплакването относно лихвения процент и референтния индекс (чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП):

Ответникът поддържа, че въззивникът се позовава на редакция на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП, която не е била действаща към датата на сключване на договора за кредит, тъй като договорът е сключен на 27.03.2018 г., а сочената редакция е в сила от 01.07.2018 г. Поради това счита, че към момента на сключване на договора банката не е имала задължение предварително да посочва алтернативен бенчмарк. Излага, че възнаградителната лихва е определена по формула, включваща фиксирана договорна надбавка и референтен индекс SOFIBOR, който се определя по правила и процедури на БНБ въз основа на пазарни показатели, поради което не се дължи предоставяне на допълнителна методика относно неговото изменение, като в самия договор са уредени правилата относно формирането на лихвения процент.

Във връзка с преустановяване прилагането на индекса SOFIBOR, считано от 01.07.2018 г., вследствие на Регламент (ЕС) 2016/1011, банката поддържа, че е изготвила и публикувала план по чл. 28, § 2 от Регламента, както и че са приложими договорните уговорки, включително чл. 10, ал. 1 от договора, както и разпоредбите на чл. 25, ал. 6–8 ЗКНИП, приложими по силата на преходните и заключителните разпоредби и към договорите, сключени преди 01.07.2018 г. Твърди се още, че след отпадането на SOFIBOR банката не е изменяла годишния лихвен процент извън изрично предвидените в договора хипотези, като увеличението му е настъпило единствено вследствие неизпълнение на договорните задължения на кредитополучателя и прилагане на договорената санкционна надбавка, установено и от заключението на вещото лице. Поддържа се още, че въззивникът неправилно се позовава на практика на Съда на Европейския съюз, доколкото соченото решение се отнася до въпроси относно разходите и годишния процент на разходите, а не до начина на формиране на възнаградителната лихва по договор за ипотечен кредит.

2. По оплакванията относно годишния процент на разходите (чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП):

Банката поддържа, че част от доводите, изложени във въззивната жалба, са наведени за първи път във въззивното производство и като такива не следва да бъдат разглеждани. Оспорва твърденията, че ГПР е неправилно представен и неправилно изчислен, като поддържа, че същият е определен съобразно изискванията на ЗКНИП, всички относими разходи са индивидуА.зирани в договора, а правилността на изчисленията е потвърдена от приетите съдебно-счетоводни експертизи.

Излага се още, че практиката, на която въззивникът се позовава във връзка със Закона за потребителския кредит, е неприложима към процесния договор, тъй като чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК съдържа различни и по-подробни реквизитни изисквания в сравнение с чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. Според банката последната разпоредба изисква единствено посочване на размера на ГПР и на разходите, включени в общите разходи по кредита, без да е необходимо подробно описание на методиката за неговото формиране в обема, предвиден за договорите по ЗПК.

По отношение на конкретните възражения относно включването на отделни такси и начина на закръгляване на ГПР ответникът поддържа, че въззивникът неправилно тълкува правилото за изразяване на резултата „с точност до поне един знак след десетичната запетая“, тъй като използването на повече от един знак не противоречи на закона. Оспорва се и твърдението за неправилно включване на отделни разходи, като се поддържа, че всички дължими разходи са били включени при изчисляването на ГПР, което е потвърдено от вещото лице.

Специално по спора относно таксите в размер на 3,50 лв. и 6,95 лв. и пакетната програма „Моето семейство“ банката поддържа, че сумата от 6,95 лв. се отнася до банкова сметка, различна от сметката, обслужваща кредита, а при нА.чието на пакетното обслужване не се дължи такса за обслужване на сметката, обслужваща кредита. Поради това оспорва изводите на въззивника относно начина на включване на тези разходи при опреД.е на ГПР и поддържа, че те не съответстват на доказателствата по делото и на заключението на вещото лице.

Банката сочи още, че част от първоначално поддържаните твърдения относно липсата на погасителен план и непълното усвояване на кредита не се поддържат във въззивното производство, като поддържа, че това потвърждава правилността на първоинстанционното решение и неоснователността на предявените искове.

Ответникът оспорва направеното пред въззивната инстанция искане за назначаване на нова съдебно-счетоводна експертиза като недопустимо и неотносимо, като поддържа, че не са нА.це предпоставките на чл. 266 ГПК, включително по ал. 3.

С Определение № 127/20.02.2026 г., постановено по реда на чл. 267 ГПК, въззивният съд е оставил без уважение направеното с въззивната жалба доказателствено искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, като е приел, че не са нА.це предпоставките по чл. 266 ГПК за събиране на нови доказателства във въззивното производство.

Въззивната жалба е процесуално допустима. Подадена е в предвидения от закона срок, от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по вА.дността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останА.те въпроси е ограничен от наведените във въззивната жалба оплаквания. При осъществяване на служебната проверка настоящият състав приема, че първоинстанционното решение е вА.дно и допустимо. С оглед предметните предели на въззивното производство спорът следва да бъде разгледан по същество в рамките на релевираните с въззивната жалба оплаквания и възраженията, наведени в писмения отговор.

От данните по делото се установява, че производството пред Окръжен съд – Плевен е образувано по предявени от В. П. П. срещу „Юробанк България“ АД обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 38 ЗКНИП за прогласяване нищожността на договор за банков кредит № HL90296 от 27.03.2018 г., както и на договорната ипотека, учредена за обезпечаване на вземанията по него.

В исковата молба ищецът твърди, че между страните е сключен договор за банков кредит за покупка на недвижим имот, обезпечен с договорна ипотека. Поради неизпълнение на задълженията по договора в полза на банката е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на която е образувано изпълнително производство. Поддържа, че при издаването на заповедта съдът не е извършил ефективен служебен контрол относно съответствието на договора с императивните изисквания на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и относно евентуалното нА.чие на неравноправни клаузи, поради което стабилизирането на заповедта не препятства предявяването на настоящите искове. Твърди, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 8 и т. 9 ЗКНИП относно опреД.ето на променливия лихвен процент и начина на формиране и представяне на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 38 ЗКНИП е нищожен, а като последица е нищожна и учредената за обезпечаването му договорна ипотека. С оглед на изложеното моли съда да прогласи нищожността на договора за банков кредит и на договора за учредяване на договорна ипотека, както и да му присъди направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Юробанк България“ АД е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. На първо място поддържа, че същите са процесуално недопустими поради формирана сила на пресъдено нещо след влизането в сила на заповедта за незабавно изпълнение, а при условията на евентуалност – че са изцяло неоснователни. Излага съображения, че договорът за кредит е съобразен с изискванията на ЗКНИП, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и практиката, постановена по неговото приложение, са неприложими към процесния ипотечен кредит, както и че клаузите относно лихвения процент и годишния процент на разходите съответстват на законовите изисквания. Моли съда да остави исковете без разглеждане като недопустими, а при условията на евентуалност – да ги отхвърли като неоснователни и недоказани, както и да му присъди направените по делото разноски.

След събиране и обсъждане на представените писмени доказателства и заключенията на назначените съдебно-икономически експертизи първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни и недоказани. Приел е, че процесният договор съдържа изискуемата от чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП информация относно годишния процент на разходите и включените в него разходи, като въз основа на договорните документи и експертните заключения е достигнал до извод, че посоченият в договора ГПР от 4,68 % е изчислен съобразно относимите разходи и формулата по приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 ЗКНИП. Съдът е приел, че в ГПР правилно са включени таксите в общ размер на 500 лв., разходите по вписването на ипотеката, застрахователните премии и таксата от 6,95 лв. по разплащателната сметка, открита във връзка с пакетната програма „Моето семейство“, доколкото последната е била условие за ползването на преференциалния лихвен процент. Прието е още, че установените различия между общата дължима сума по договора и тази по погасителния план се дължат на различно отчитане на таксите и на периода, за който са начислени застрахователните премии, но не са препятствА. ищеца да прецени обхвата на поетото задължение. Първоинстанционният съд е намерил за неоснователни и възраженията относно начина на закръгляване и използването на електронен калкулатор при изчисляването на ГПР, като е приел, че законът не изисква задължително закръгляването му до един знак след десетичната запетая.

По отношение на променливия лихвен процент съдът е приел, че към датата на сключване на договора същият е бил определен чрез ясна формула – шестмесечен SOFIBOR и фиксирана надбавка от 3,787 %, като стойността на индекса се е определяла от БНБ и не е зависела от волята на банката. Макар да е установил, че банката е знаела за предстоящото преустановяване на SOFIBOR и в договора не е бил предвиден алтернативен независим бенчмарк, съдът е приел, че към датата на сключването му не е съществувало законово задължение за предварително посочване на такъв. Според първоинстанционния съд отпадането на SOFIBOR е имало за последица запазване на последната приложима стойност на референтния лихвен процент, без възможност за едностранното му изменение, освен при настъпване на изрично договорена предпоставка. Последващото заместване на SOFIBOR с вътрешния индекс ПРАЙМ е квА.фицирано като обстоятелство, което би могло да има значение за дължимостта на конкретно начислени суми, но не и да обуслови нищожност на договора към момента на неговото сключване. Прието е също, че договорът съдържа формулата и компонентите на годишния лихвен процент и не е било необходимо предоставянето на отделна методика.

Съдът е отхвърлил и довода за противоречие на уговорените такси с чл. 27, ал. 2 ЗКНИП, като е приел, че сумата от 500 лв. представлява възнаграждение за действително извършени услуги по оценка на кредитоспособността, документален анА.з и оценка на обезпечението, а не такса за усвояване или управление на кредита. Въз основа на тези съображения е достигнал до заключение, че договорът за кредит е сключен в съответствие с изискванията на чл. 23–25 ЗКНИП и не съдържа сочените нищожни или неравноправни клаузи. Поради приетата действителност на главния договор е отхвърлен и искът за прогласяване нищожността на учредената договорна ипотека поради липса на основание.

От събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият състав приема за установена фактическа обстановка, която по отношение на възникването, съдържанието и развитието на договорното правоотношение между страните съвпада с възприетата от първоинстанционния съд. Поради това и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част, като с оглед предмета на въззивната проверка намира за необходимо да изложи следните релевантни обстоятелства:

На 27.03.2018 г. между „Юробанк България“ ЕАД, като кредитор, и В. П. П., като кредитополучател, е сключен договор за банков кредит № HL90296/27.03.2018 г., по силата на който банката е предоставила кредит в размер на 117 000 лв., от които 92 000 лв. са предназначени за придобиване на апартамент № 4 и гараж № 3, находящи се в гр. Плевен, •••••••••••, а сумата 25 000 лв. – за други разплащания. За обезпечаване на всички вземания на банката по договора на 28.03.2018 г. е сключен договор за учредяване на договорна ипотека, обективиран в нотариален акт № 161, том II, рег. № 2601, дело № 257/2018 г. по описа на нотариус С. И.а, рег. № 016 на Нотариалната камара.

Договорът е сключен за срок от 348 месеца. Уговорен е променлив годишен лихвен процент, формиран като сбор от шестмесечен референтен лихвен процент SOFIBOR и фиксирана надбавка в размер на 3,787 %, като към датата на сключване на договора стойността на шестмесечния SOFIBOR е била 0,163 %. Страните са договорили и преференциални лихвени условия при нА.чие на действащ договор по пакетната програма „Моето семейство“, ежемесечно постъпване на трудовото възнаграждение по определена разплащателна сметка в банката и поддържане на лична застраховка, като при отпадане на някое от тези условия е предвидено увеличаване на приложимата лихвена надбавка с 1,8 процентни пункта.

В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 4,68 % и общ размер на дължимата от кредитополучателя сума – 211 571,22 лв., като е уговорено, че в общия разход по кредита се включват лихвите, таксите по чл. 6 от договора, разходите за откриване и обслужване на разплащателната сметка, обслужваща кредита,

застрахователните премии и останА.те разходи, известни на банката към датата на сключване на договора, с изключение на нотариалните такси, таксите по прехвърлянето на имота и разходите при неизпълнение на договора.

Погасяването на кредита е договорено след двумесечен гратисен период да се извършва чрез 345 равни анюитетни месечни вноски в размер на 567 лв. и една последна изравнителна вноска. Договорът съдържа и клаузи относно дължимите такси и разноски, обслужването на разплащателната сметка, имущественото и личното застраховане, както и реда за актуА.зиране на приложимия годишен лихвен процент и уведомяване на кредитополучателя за промяната в размера на бъдещите погасителни вноски.

След преустановяване изпълнението на задълженията по договора в полза на банката е издадена Заповед № 981/22.05.2020 г. за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1874/2020 г. по описа на Районен съд – Плевен, въз основа на която е издаден изпълнителен лист за непогасените задължения по кредита и е образувано изпълнително дело № 532/2021 г. по описа на ЧСИ Т. К., рег. № 815, с район на действие Окръжен съд – Плевен. Именно във връзка с това изпълнително производство кредитополучателят е предявил настоящите искове за прогласяване нищожността на договора за банков кредит и на обезпечаващата го договорна ипотека.

Между страните не съществува спор относно възникването и развитието на договорното правоотношение, съдържанието на договора, учредяването на договорната ипотека, както и относно последвалото заповедно и изпълнително производство. Предметът на въззивния спор е съсредоточен върху това дА. договорът за кредит отговаря на императивните изисквания на ЗКНИП относно съдържанието му, по-конкретно във връзка с механизма за опреД.е на променливия лихвен процент и информацията относно годишния процент на разходите, както и дА. твърдените нарушения обуславят нищожност на договора за кредит и на обезпечаващата го договорна ипотека.

По делото са приети от първоинстанционния съд основно и допълнително заключения на съдебно-икономическа експертиза, изготвени от вещото лице Т. И.. От основното заключение се установява, че при ответната банка процесният договор за кредит е осчетоводен с главница в размер на 117 000 лв., която е преведена изцяло по заемната сметка на кредитополучателя на 29.03.2018 г. От тази сметка е извършено вътрешнобанково плащане в размер на 300 лв. за погасяване на такса за разглеждане на документи в размер на 100 лв. и такса за документален анА.з на обезпечението в размер на 200 лв., а останА.те договорени такси по кредита са внесени касово и не представляват удръжка от предоставената главница.

Вещото лице е установило, че първоначално договорените погасителни вноски включват главница, възнаградителна лихва, такси за обслужване и застрахователни премии. Към датата на сключване на договора годишният лихвен процент е 3,95 %, формиран като сбор от шестмесечния SOFIBOR в размер на 0,163 % и фиксирана надбавка от 3,787 %, като преференциалният лихвен процент е обусловен от изпълнението на задължението на кредитополучателя да превежда трудовото си възнаграждение по определената разплащателна сметка. След преустановяване на тези постъпления е приложено увеличение на лихвения процент с 1,8 процентни пункта. След 30.06.2018 г. като база за опреД.е на лихвения процент е използван индексът PRIME, като чрез корекционен компонент първоначално е запазен размерът на договорната лихва.

От заключението се установява, че при изчисляването на общата сума, дължима от кредитополучателя, вещото лице е включило главницата от 117 000 лв., първоначални разходи в общ размер на 620 лв., състоящи се от такса за кандидатстване в размер на 100 лв., такса за документален анА.з на обезпечението в размер на 200 лв., такса за оценка на обезпечението в размер на 200 лв., такса за откриване на ипотеката в размер на 3 лв. и такса за вписване на договорната ипотека в размер на 117 лв., месечни такси и застрахователни премии в общ размер на 13 999,64 лв., от които 2 418,60 лв. представляват месечни такси по 6,95 лв., а 11 581,04 лв. – застрахователни премии по застраховка „Живот“, както и възнаградителна лихва в размер на 79 951,64 лв., при което общата сума за плащане възлиза на 211 571,22 лв.

В основното заключение вещото лице е определило годишния процент на разходите на 4,6815 %, като е посочило, че този резултат съответства на вписания в договора ГПР от 4,68 %. Изчислението е извършено при допусканията, че договорът ще остане в сила за целия уговорен срок, страните ще изпълняват задълженията си съобразно неговите условия, лихвата и останА.те разходи ще останат непроменени, а кредитът ще бъде усвоен незабавно и изцяло. При устното изслушване вещото лице е пояснило, че при преизчисляването на ГПР е използвало специА.зиран калкулатор, тъй като формулата по Приложение № 1 към чл. 29 ЗКНИП представлява сложно математическо изчисление, като задачата на експерта е да въведе правилно параметрите, участващи във формулата. Посочило е, че използваният софтуер не позволява въвеждането на първите две различни по размер погасителни вноски, поради което е използвана осреднена месечна вноска. Според вещото лице и при точното им отчитане полученият ГПР би бил приблизително 4,63–4,64 %, като това отклонение е несъществено, а същественото е, че при използваните параметри се достига до общата сума за изплащане по кредита в размер на 211 571,22 лв., посочена в договора.

По отношение на застраховките вещото лице е установило, че по кредита са уговорени имуществена застраховка на ипотекираното имущество и застраховка „Живот“. Застрахователната премия по застраховка „Живот“ е включена в погасителните вноски и се заплаща чрез обслужващата разплащателна сметка заедно с останА.те компоненти на месечната вноска, докато имуществената застраховка се заплаща отделно, а при неплащането и банката я заплаща служебно и я осчетоводява като задължение на кредитополучателя.

В допълнителното заключение вещото лице е извършило изчисления на ГПР при три различни варианта, без промяна на останА.те компоненти на кредита. При месечна такса за обслужване на разплащателната сметка в размер на 6,95 лв. ГПР е определен на 4,68 %, а общата дължима сума – на 211 571,22 лв.; при месечна такса от 3,50 лв. ГПР е 4,63 %, а общата дължима сума – 210 370,68 лв.; а при липса на месечна такса ГПР е 4,58 %, при обща дължима сума 209 152,68 лв. При изслушването на допълнителното заключение вещото лице е уточнило, че във вариант първи е допусната техническа грешка при изписването на размера на месечната такса, като вместо 6,50 лв. следва да се чете 6,95 лв. Потвърдило е, че трите варианта се различават единствено по размера на месечната такса, а при включването на таксата от 6,95 лв., останА.те първоначални разходи, договорната лихва и гратисния период, се достига точно до общата сума от 211 571,22 лв., посочена в договора.

При устното изслушване вещото лице е заявило още, че при изчисляването на ГПР е използвана именно месечната такса за обслужване на разплащателната сметка в размер на 6,95 лв., тъй като този размер е бил заложен при формирането на общата сума за плащане по договора.

От правна страна:

По допустимостта на предявените искове:

Настоящият състав намира, че предявените искове са процесуално допустими.

Въпросът относно допустимостта на производството вече е бил предмет на самостоятелна проверка в настоящото производство. С Определение № 172/26.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 139/2025 г. Апелативен съд – Велико Търново е отменил определението на Окръжен съд – Плевен, с което производството по делото е било прекратено като недопустимо, и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. В мотивите на определението е прието, че нА.чието на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение, издадена въз основа на процесния договор за банков кредит, не обуславя недопустимост на предявените искове за прогласяване нищожността на договора, доколкото в заповедното производство не е извършена проверка относно евентуалната неравноправност на договорните клаузи и съответствието на договора с изискванията на специалния закон.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло този извод, който съответства и на последователно формираната практика на Върховния касационен съд. В Определение № 1199/09.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2023 г., II т. о., ВКС приема, че когато в производството по издаване на заповед за изпълнение не е осъществен ефективен съдебен контрол относно евентуалната неравноправност на договорните клаузи и тази проверка не намира отражение в съдебния акт, стабилизираната заповед за изпълнение не препятства потребителя да предяви последващ иск за прогласяване нищожността на договора. Прието е, че принципът на силата на пресъдено нещо следва да бъде прилаган в съответствие с принципа на ефективност на правото на Европейския съюз и не може да препятства последващ съдебен контрол, когато такъв не е бил реално осъществен в предходното производство.

Това разрешение е изведено при съобразяване практиката на Съда на Европейския съюз по дела C-600/19, C-693/19 и C-831/19, както и по дело C-231/23, съгласно която националните процесуални правила относно силата на пресъдено нещо не могат да лишат потребителя от ефективна съдебна защита, когато в предходното производство не е извършена действителна проверка на евентуалната неравноправност на договорните клаузи.

В настоящия случай не се установява при постановяване на заповедта за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1874/2020 г. по описа на Районен съд – Плевен да е извършена проверка относно съответствието на процесния договор за банков кредит с изискванията на ЗКНИП и относно евентуалната нищожност на клаузите, на които се основават предявените искове. Ето защо настоящият състав приема, че не са нА.це процесуални пречки за разглеждането им по същество.

След като предявените искове са процесуално допустими, следва да бъде определен предметът на въззивната проверка, включително с оглед наведеното от въззиваемата страна възражение, че с въззивната жалба са въведени нови основания за нищожност на договора.

Въззиваемата страна поддържа, че с въззивната жалба за първи път са въведени твърдения относно отделни пороци на процесния договор за кредит, които не са били наведени с исковата молба и не са били предмет на разглеждане пред първоинстанционния съд. Според нея тези доводи представляват недопустимо изменение на фактическите основания на предявения иск и не следва да бъдат обсъждани във въззивното производство.

Настоящият състав намира това възражение за неоснователно.

Предметът на делото се определя от изложените в исковата молба фактически твърдения, индивидуА.зиращи спорното материално право, както и от направеното искане за защита. Последващото развитие на правната аргументация, позоваването на съдебна практика, конкретизирането на вече въведени фактически твърдения или по-задълбоченото тълкуване на приложимите правни норми не водят до изменение на основанието на иска, доколкото не се въвеждат нови правопораждащи факти.

При извършената съпоставка между съдържанието на исковата молба и въззивната жалба настоящият състав приема, че предметът на спора не е изменен. Още с исковата молба ищецът е основал претенцията си за прогласяване нищожността на договора на твърдения за несъответствие с императивните изисквания на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители относно съдържанието на договора, включително относно формирането и съдържанието на годишния процент на разходите, опреД.ето на възнаградителната лихва, съдържанието на погасителния план и останА.те законово установени реквизити на договора. Именно тези фактически твърдения очертават предмета на настоящия спор.

Действително във въззивната жалба отделните оплаквания са развити значително поподробно чрез позоваване на практиката на Съда на Европейския съюз, Върховния касационен съд и националните съдилища, както и чрез по-задълбочен анА.з на конкретни договорни клаузи. Това обаче представлява развитие и конкретизиране на вече заявената фактическа основа на иска, а не въвеждане на нови основания за неговото уважаване. Същото се отнася и до изложените във въззивната жалба съображения относно начина на формиране на годишния процент на разходите, които представляват аргументация на първоначално въведеното твърдение за несъответствие на договора със законовите изисквания, а не ново фактическо основание на предявения иск.

Ето защо настоящият състав приема, че всички оплаквания, развити във въззивната жалба, подлежат на обсъждане в рамките на предмета на спора, доколкото представляват правна аргументация и конкретизация на вече въведените с исковата молба фактически твърдения, а не изменение на основанието на иска.

При така очертания предмет на въззивната проверка следва да бъде преценено дА. процесният договор за банков кредит отговаря на императивните изисквания на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и дА. са нА.це предпоставките за прогласяването му за нищожен на наведените от ищеца основания.

Процесният договор за кредит за недвижим имот на потребител е сключен на 27.03.2018 г., а на 28.03.2018 г. в обезпечение на вземанията по него е учредена договорна ипотека. Предвид датата на сключване на договора, приложима към настоящия спор е редакцията на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., в сила от 01.01.2017 г.), действала към 27.03.2018 г. Именно съобразно тази редакция следва да бъде извършена преценката относно съответствието на процесния договор с императивните изисквания на закона и относно нА.чието на поддържаните основания за неговата недействителност.

Разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗКНИП определя задължителното съдържание на договора за кредит за недвижим имот на потребител, като изброява реквизитите, които законът изисква да бъдат включени в него. За част от тези реквизити законодателят е предвидил специална последица, като с разпоредбата на чл. 38 ЗКНИП е установил недействителност на договора при неспазване на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 5–9 и т. 11 ЗКНИП.

Следователно преценката по чл. 38 ЗКНИП предполага най-напред да бъде изяснено нормативното съдържание на конкретния реквизит, за който се твърди, че е нарушен, както и кои от предвидените в закона изисквания са приложими към конкретната договорна уговорка, след което те да бъдат съпоставени със съдържанието на процесния договор. Едва въз основа на тази съпоставка може да бъде направен извод дА. договорът съответства на императивните изисквания на закона и дА. са нА.це предпоставките за приложението на чл. 38 ЗКНИП.

В конкретния случай ищецът поддържа, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 8, т. 9 и т. 11 ЗКНИП. Поради това въззивният съд ще разгледа последователно всяко от наведените основания за недействителност.

По оплакването за нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП:

Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП договорът за кредит за недвижим имот на потребител следва да съдържа лихвения процент по кредита, като изрично се посочва дА. той е фиксиран, променлив или комбинация от двата, условията за прилагането му, индексът или референтният лихвен процент, с който е свързан първоначалният лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Когато при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, законът изисква информация да бъде предоставена за всички приложими лихвени проценти.

От съдържанието на разпоредбата следва, че реквизитът по чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП не се изчерпва с посочване единствено на размера на договорната лихва. Законът изисква договорът да съдържа цялостна уредба на начина на формиране и прилагане на лихвения процент, както и на условията и процедурите за неговото изменение, когато е уговорен като променлив. Следователно преценката за съответствие с тази разпоредба налага да бъде изследвано дА. договорът съдържа всички приложими към конкретната уговорка елементи, предвидени в закона.

В случая страните са уговорили променлив годишен лихвен процент. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора той се формира като сбор от референтен лихвен процент и фиксирана договорна надбавка в размер на 3,787 процентни пункта, като за референтен лихвен процент е определен шестмесечният СОФИБОР, приложим за съответния период на начисляване на лихвата. В следващите А.неи на чл. 3 договорът подробно урежда начина на формиране и прилагане на референтния лихвен процент, периодичността на неговото актуА.зиране, начина на опреД.е на новата му стойност, момента, от който изменението поражда действие, приложението на индекса при отрицателна стойност, както и правилата при частично усвояване на кредита, частично предсрочно погасяване и промяна на погасителния план. Предвидени са и правила относно началния момент на начисляване на лихвата и начина на нейното изчисляване.

При тези уговорки не може да се приеме, че договорът съдържа единствено цифрово изражение на лихвения процент. Напротив, той съдържа уговорка относно вида на лихвения процент, начина на неговото формиране, използвания референтен лихвен процент, както и условията и механизма, по който настъпват измененията на променливата му компонента. Следователно процесният договор съдържа всички елементи на задължителния реквизит по чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП. При това положение следва да бъдат обсъдени конкретните възражения на въззивника относно съответствието на тези договорни уговорки със законовите изисквания.

Основният довод на въззивника е, че към момента на сключване на договора банката е разполагала с информация, че считано от 01.07.2018 г. шестмесечният СОФИБОР ще престане да се прилага като референтен индекс, но въпреки това договорът не съдържа предварителна уговорка относно индекса, който ще го замести, както и относно условията и реда за неговото прилагане. Според въззивника именно поради това не са изпълнени изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП относно периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент.

Настоящият състав не споделя това становище.

Разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП, в редакцията и, приложима към датата на сключване на процесния договор, изисква договорът да съдържа уговорка относно използвания референтен лихвен процент и договорения между страните механизъм за формиране и изменение на променливия лихвен процент. Изискването договорът да съдържа периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент се отнася именно до начина, по който се изменя договореният лихвен процент при действието на уговорения референтен индекс. То не може да бъде тълкувано разширително като задължение договорът предварително да урежда последиците от евентуалното бъдещо отпадане на използвания референтен индекс и неговото заместване с друг. Двете хипотези са различни както по своето фактическо основание, така и по своето правно значение.

Поради това липсата на предварителна договорна уговорка относно евентуалното заместване на използвания референтен индекс не може да бъде приравнена на липса на договорен механизъм за опреД.е и изменение на променливия лихвен процент по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП. Нормата, приложима към датата на сключване на договора, не предвижда като задължителен реквизит предварително опреД.е на заместител на референтния индекс, нито уреждане на последиците от настъпването на подобно бъдещо обстоятелство.

Последвалото изменение на закона не обуславя преценката относно действителността на процесния договор, която следва да бъде извършена въз основа на приложимата към момента на сключването му нормативна уредба. То обаче потвърждава, че към този момент законодателят не е предвиждал като задължителен реквизит на договора предварителна уредба относно заместването на използвания референтен индекс при евентуалното му отпадане. Едва с изменението на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП (ДВ, бр. 20 от 2018 г., в сила от 01.07.2018 г.) е въведено допълнително изискване при договорите с променлив лихвен процент, при които се използва бенчмарк, договорът да съдържа информация относно наименованието на бенчмарка, неговия администратор и свързаните с него последици за потребителя. Следователно липсата на предварителна договорна уредба относно евентуалното заместване на използвания референтен индекс не представлява липса на задължителен реквизит по чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП.

Неоснователни са и доводите на въззивника, че процесният договор не съдържа достатъчно ясни правила относно начина на формиране и изменение на променливия лихвен процент. Както беше посочено, в чл. 3 от договора страните са уговорили както компонентите на годишния лихвен процент, така и начина на опреД.е на референтния лихвен процент, периодичността на неговото актуА.зиране, условията, при които настъпва промяната му, и момента, от който тя поражда действие. Следователно механизмът за опреД.е и изменение на възнаградителната лихва е уреден в самия договор и не е предоставен на последваща едностранна преценка на кредитора.

Не може да бъде споделен и доводът на въззивника, основан на практиката на Съда на Европейския съюз относно изискването договорните клаузи да бъдат формулирани по ясен, разбираем и прозрачен начин. Действително, съгласно тази практика клаузите относно механизма за опреД.е на променливия лихвен процент следва да позволяват на потребителя въз основа на ясни и разбираеми критерии да прецени икономическите последици от сключването на договора. Тези принципи обаче не могат да обосноват извод, че приложимата към 27.03.2018 г. редакция на чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП е съдържала изискване договорът предварително да урежда последиците от евентуалното бъдещо отпадане на използвания референтен индекс и неговото заместване с друг. Такова задължение не следва нито от текста на действащата към този момент разпоредба, нито може да бъде изведено чрез нейното тълкуване в светлината на посочената практика.

Обстоятелството, че след сключването на договора е преустановено публикуването на шестмесечния СОФИБОР и впоследствие при изпълнението на договора е използван друг референтен показател, представлява последващ факт, настъпил след възникването на договорното правоотношение. Той е относим към начина на изпълнение на договора след настъпването му, но не и към преценката дА. към момента на сключването му договорът е съдържал всички задължителни реквизити по чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП. Поради това евентуални спорове относно законосъобразността на последващото изпълнение на договора не са предмет на настоящото производство и не могат да обусловят извод за неговата недействителност на основание чл. 38 ЗКНИП.

По изложените съображения въззивният съд приема, че процесният договор съдържа всички елементи на задължителния реквизит по чл. 24, ал. 1, т. 8 ЗКНИП в редакцията на закона, приложима към датата на сключването му. Следователно не е нА.це нарушение на тази разпоредба, което да обуславя недействителност на договора на основание чл. 38 ЗКНИП.

По оплакването за нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП:

Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП договорът за кредит за недвижим имот на потребител следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. От съдържанието на разпоредбата следва, че реквизитът по т. 9 включва два самостоятелни елемента – посочване на годишния процент на разходите по кредита и предоставяне на подробна информация относно разходите, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Следователно преценката за съответствие с тази разпоредба налага да бъде изследвано както дА. договорът съдържа стойността на годишния процент на разходите, така и дА. предоставя достатъчна информация относно разходите, въз основа на които той е формиран.

Относимите към настоящото оплакване договорни клаузи са подробно възпроизведени и обсъдени в мотивите на първоинстанционното решение, към които настоящият състав препраща на основание чл. 272 ГПК. От тях се установява, че в договора са посочени годишният процент на разходите по кредита, общата сума, дължима от кредитополучателя, допусканията, при които е изчислен ГПР, разходите, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и дължимите такси, комисиони и разноски по кредита. При така установеното съдържание на договора следва да бъдат обсъдени конкретните възражения на въззивника относно съответствието му с изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП.

Въззивникът поддържа, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП както поради липса на достатъчно ясна и пълна информация относно компонентите на годишния процент на разходите и включените в него разходи, така и поради неправилното му изчисляване. В тази връзка оспорва включването на отделни такси и разноски при формирането на ГПР, начина на неговото математическо изчисляване, спазването на нормативно установените правила за закръгляване, както и правилността на възприетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводната експертиза.

Настоящият състав не споделя тези доводи.

На първо място, неоснователно е възражението, че процесният договор не съдържа достатъчно ясна и пълна информация относно годишния процент на разходите по кредита и включените в него разходи. Както беше посочено, в договора са посочени не само стойността на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от кредитополучателя, но и допусканията, при които е изчислен ГПР, общият разход по кредита за потребителя, както и дължимите такси, комисиони и разноски, свързани с кредита. Следователно не може да се приеме, че договорът съдържа единствено цифрово изражение на годишния процент на разходите, без информация относно разходите,

включени в общите разходи по кредита за потребителя.

Разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП не предписва конкретен начин, по който информацията относно годишния процент на разходите и включените в него разходи следва да бъде структурирана или изложена в договора. Достатъчно е от съдържанието на договорните клаузи потребителят по ясен и разбираем начин да може да установи както размера на годишния процент на разходите, така и кои разходи поема във връзка със сключването и изпълнението на договора. В случая процесният договор съдържа такава информация, поради което не може да се приеме, че липсва задължителният реквизит по чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП.

Отделен е въпросът дА. всички разходи, които според въззивника е следвало да бъдат включени при опреД.ето на годишния процент на разходите, действително са намерили отражение в посочената в договора стойност и дА. същата е изчислена правилно. Тези възражения не касаят нА.чието на задължителния реквизит по чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП, а правилността на формирането на посочения в договора ГПР. Именно в тази насока следва да бъдат обсъдени конкретните доводи на въззивника относно включването на отделни разходи при изчисляването на ГПР, начина на неговото математическо опреД.е и правилността на възприетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводната експертиза.

Неоснователно е възражението на въззивника, че договорът не съдържа достатъчно подробна информация относно разходите за обслужване на банковата сметка и поради това не отговаря на изискванията на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. От съдържанието на договора се установява, че страните изрично са уредили дължимите във връзка с кредита такси, както и условията, при които отделни такси не се дължат или се дължат при различен размер. Следователно не може да се приеме, че този разход не е намерил отражение в договорната уредба или че потребителят не е бил информиран за неговото съществуване и значението му за изпълнението на договора.

По същество възражението на въззивника не се свежда до липса на информация относно този разход, а до твърдението, че той неправилно е бил взет предвид при опреД.ето на годишния процент на разходите. Това възражение предпоставя преценка дА. съответният разход представлява елемент от общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на закона и дА. правилно е отчетен при изчисляването на ГПР, а не дА. договорът съдържа необходимата информация за него.

Преценката на това възражение следва да бъде извършена с оглед легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 17 от Допълнителните разпоредби на ЗКНИП. Съгласно тази разпоредба общият разход по кредита включва всички разходи по кредита, пряко свързани с договора за кредит, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати. Когато се касае до разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, те се включват в общия разход по кредита само ако сключването на договора за съответната услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Следователно решаващо значение за включването на конкретен разход при формирането на ГПР има не обстоятелството, че същият е бил действително заплатен от потребителя, а дА. съобразно законовите предпоставки представлява общ разход по кредита за потребителя.

В тази връзка въззивникът поддържа, че месечната такса в размер на 6,95 лв. произтича от отделен договор за банкови услуги, а не от договора за кредит, поради което не следва да бъде включвана при формирането на ГПР.

Настоящият състав не споделя това становище. Действително отношенията по откриването и обслужването на разплащателната сметка се уреждат и с отделен договор за банкови услуги. Това обстоятелство обаче само по себе си не е достатъчно, за да обоснове извод, че свързаните с нея разходи са изключени от общите разходи по кредита за потребителя. Законът не поставя като критерий правното основание, от което произтича задължението за заплащане на съответния разход, а неговата действителна връзка с договора за кредит. Ето защо преценката дА. конкретен разход следва да бъде включен при формирането на годишния процент на разходите зависи от това дА. са нА.це предпоставките на § 1, т. 17 от ДР на ЗКНИП, а не от обстоятелството, че правоотношението относно неговото заплащане се урежда и с отделен договор.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че при изчисляването на годишния процент на разходите вещото лице е съобразило договорната уговорка относно обслужването на разплащателната сметка и е приело, че към момента на сключване на договора кредитополучателят е ползвал пакетната програма „Моето семейство“, поради което приложимата месечна такса е била в размер на 6,95 лв., а не 3,50 лв. При тези данни възражението на въззивника не може да бъде уважено единствено въз основа на обстоятелството, че задължението за заплащане на тази такса произтича и от отделен договор за банкови услуги. От значение е дА., с оглед конкретните договорни уговорки и действителните условия, при които процесният кредит е предоставен и обслужван, този разход представлява общ разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 17 от ДР на ЗКНИП и подлежи на включване при формирането на годишния процент на разходите.

Неоснователно е и възражението на въззивника, че процесният договор не съдържа достатъчно подробна информация относно разходите по учредяването и вписването на договорната ипотека. В чл. 13, т. 3 от договора кредитополучателят изрично е поел задължението да поема изцяло разноските, свързани с предоставянето, регистрирането, вписването, подновяването и зА.чаването на обезпеченията, а в чл. 15, ал. 2 страните изрично са уговорили, че за учредяването на договорната ипотека, нейното вписване, подновяване и зА.чаване се дължат държавни и нотариални такси съгласно приложимите тарифи, които са за сметка на кредитополучателя. Следователно договорът съдържа изрична договорна уредба както относно вида на тези разходи, така и относно основанието, на което те възникват.

Обстоятелството, че към момента на сключване на договора не е посочена конкретната парична стойност на тези такси, не обуславя извод за нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП. Законът изисква потребителят да бъде информиран за разходите, включени в общите разходи по кредита, но не предписва всички бъдещи разходи, чийто размер се определя съобразно нормативно установени държавни и нотариални такси, да бъдат предварително индивидуА.зирани с конкретен паричен размер. Достатъчно е договорът да позволява на потребителя да установи естеството на разхода, основанието за неговото възникване и начина, по който неговият размер се определя.

Отделен е въпросът дА. при изчисляването на годишния процент на разходите вещото лице правилно е съобразило конкретния размер на този разход. Това възражение не поставя под съмнение нА.чието на изискуемата по чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП информация, а правилността на формирането на ГПР въз основа на конкретните разходи, което следва да бъде обсъдено при преценката на заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Неоснователно е и възражението на въззивника, че при изчисляването на годишния процент на разходите вещото лице неправилно е използвало първоначални разходи в общ размер на 620 лв., вместо единствено разходите, предвидени в договора. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че този размер не е определен произволно, а представлява сбор от таксите, които вещото лице е приело за дължими съобразно договорните клаузи – такса за оценка на кредитоспособността в размер на 100 лв., такси за документален анА.з на обезпечението в общ размер на 400 лв., такса за откриване на ипотеката в размер на 3 лв. и такса за вписване на ипотеката в размер на 117 лв.

При изслушването си вещото лице е пояснило, че не може да възприеме различен размер на първоначалните разходи, тъй като същите са предвидени в договора, осчетоводени са от банката и реално са извършени от кредитополучателя. При тези данни не може да се приеме, че експертизата е използвала разходи, които не произтичат от договорната уредба или не са били известни към момента на сключване на договора. Оплакванията на въззивника в тази насока са неоснователни.

Неоснователни са и възраженията на въззивника относно начина, по който съдебносчетоводната експертиза е определила годишния процент на разходите. Поддържа се, че вещото лице не е приложило формулата по Приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 ЗКНИП, а е използвало електронен калкулатор и метод, основан на средна месечна вноска, поради което заключението не позволява да бъде проверена правилността на извършените изчисления. Навеждат се и доводи, че по този начин не е даден отговор на поставените от ищеца въпроси, а първоинстанционният съд неправилно е отказал назначаването на нова съдебносчетоводна експертиза.

Настоящият състав не споделя тези възражения. От данните по делото се установява, че по искане на ищеца първоинстанционният съд е допуснал и приел както основно, така и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е било изслушано в открито съдебно заседание, като е дало разяснения по направените от страните възражения относно използваната методика и формирането на годишния процент на разходите. Впоследствие, след частично уважаване на направеното доказателствено искане, е изготвено и допълнително заключение, с което са извършени изчисления на ГПР при различните хипотези, поставени от ищеца относно размера на месечната такса за обслужване на разплащателната сметка и включените първоначални разходи.

Следователно не може да се приеме, че първоинстанционният съд е отказал събирането на доказателства относно начина на опреД.е на годишния процент на разходите. Напротив, именно във връзка с направените възражения е допуснато допълнително експертно изследване, което е дало отговор на поставените от страната въпроси в рамките на възложените от съда задачи. Обстоятелството, че съдът не е възложил всички поискани от ищеца задачи или не е възприел тезата му относно необходимостта изчисленията да бъдат извършени по различен начин, не означава, че експертното изследване е останало непълно или необосновано.

От съдържанието на основното и допълнителното заключение се установява, че вещото лице е определило годишния процент на разходите въз основа на договорните параметри на процесния кредит, като е съобразило размера на предоставения кредит, срока и начина на неговото погасяване, договорените лихвени условия, първоначалните разходи по кредита, застрахователната премия и останА.те разходи, които е приело за относими при формирането на общия разход по кредита за потребителя. По поставените допълнителни задачи са извършени и отделни изчисления на годишния процент на разходите при различните варианти на месечната такса за обслужване на разплащателната сметка, като за всеки от тях вещото лице е посочило използваните изходни данни и получения резултат.

При тези данни настоящият състав намира, че приетите основно и допълнително заключения дават пълен и ясен отговор на поставените от съда задачи и съдържат необходимите фактически данни, въз основа на които може да бъде извършена самостоятелна преценка относно правилното опреД.е на годишния процент на разходите. Обстоятелството, че въззивникът не споделя възприетата от вещото лице методика или направените от него изводи, само по себе си не обосновава извод за непълнота или необоснованост на заключенията, нито налага назначаването на нова съдебно-счетоводна експертиза.

Неоснователни са и възраженията на въззивника относно използвания от вещото лице начин за опреД.е на годишния процент на разходите. Само по себе си използването на електронен изчислителен инструмент при извършване на математическите изчисления не представлява отклонение от нормативно установения ред за опреД.е на ГПР и не опорочава експертното заключение. От значение за неговата доказателствена стойност е не използваният технически способ, а дА. изчисленията са извършени въз основа на правилно установените по делото фактически данни, при съобразяване на приложимите законови изисквания и дА. направените изводи са логически последователни и позволяват проверка на получения резултат.

В случая тези изисквания са изпълнени. От съдържанието на основното и допълнителното заключение се установява, че вещото лице е определило годишния процент на разходите въз основа на договорните параметри на кредита, счетоводните данни на банката и възложените от съда задачи, като е съобразило разходите, които е приело за относими към формирането на общия разход по кредита за потребителя. По допълнително поставените задачи са извършени и отделни изчисления при различните хипотези, въведени с възраженията на ищеца, с което е проверено отражението на всеки от спорните разходи върху размера на годишния процент на разходите и е даден отговор на поставените от съда въпроси.

Въззивникът не установява несъответствие между използваните от вещото лице изходни данни и договорните параметри на кредита, нито сочи конкретни нарушения при прилагането на нормативната методика за опреД.е на годишния процент на разходите. Оплакванията му са насочени основно към начина, по който е извършено и представено математическото изчисление на годишния процент на разходите, поради което следва да бъдат обсъдени доводите относно приложението на правилата за представяне и закръгляване на получения резултат.

Неоснователно е и възражението, че договорът не съответства на изискванията на Приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 ЗКНИП единствено поради това, че годишният процент на разходите е посочен с два знака след десетичната запетая. Действително, съгласно т. 2, буква „д“ от приложението резултатът от изчисленията се изразява с точност до поне един знак след десетичната запетая, като е предвидено правило за закръгляване, когато следващата цифра е по-голяма или равна на пет. От съдържанието на тази разпоредба обаче не може да бъде направен извод, че представянето на резултата с по-голяма точност само по себе си представлява нарушение на нормативните изисквания.

Неоснователни са и възраженията на въззивника, основани на различните стойности на годишния процент на разходите, получени при допълнителното експертно изследване. От приетото по делото основно заключение се установява, че при параметрите на процесния договор вещото лице е определило годишния процент на разходите в размер на 4,6815 %, който съответства на посочения в договора ГПР от 4,68 %. В допълнителното заключение вещото лице е извършило изчисления и при други хипотези, съобразно поставените от ищеца допълнителни задачи, като е определило ГПР в размер на 4,63 % при месечна такса за обслужване на разплащателната сметка от 3,50 лв. и 4,58 % при изключване на тази такса. Тези стойности не отразяват годишния процент на разходите при параметрите на процесния договор, а резултатите от изчисления, извършени при различни предпоставки, поради което не могат да обосноват извод за неправилно опреД.е на договорния ГПР. Не променя този извод и обстоятелството, че в заглавието на първия вариант от допълнителното заключение е посочена месечна такса в размер на 6,50 лв., докато от самите извършени изчисления е видно, че вещото лице е използвало месечна такса в размер на 6,95 лв. Това несъответствие представлява очевидна техническа неточност при изписването на заглавието, която не намира отражение върху използваните изходни данни, извършените изчисления и получения резултат, поради което не разколебава доказателствената стойност на заключението. При така установените факти липсва фактическата предпоставка, върху която въззивникът основава възражението си, че в договора е посочен годишен процент на разходите, по-висок от определения при параметрите на процесния договор. Ето защо е безпредметно обсъждането на довода дА. евентуалното посочване на по-висок ГПР би могло да

представлява нарушение на информационното задължение на кредитора, включително с оглед цитираната практика на Съда на Европейския съюз, тъй като такава хипотеза по настоящото дело не е установена.

По изложените съображения въззивният съд приема, че процесният договор съдържа всички изискуеми от чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП реквизити, а наведените във въззивната жалба възражения относно формирането, съдържанието и представянето на годишния процент на разходите са неоснователни.

По оплакването за нарушение на чл. 24, ал. 1, т. 11 ЗКНИП:

Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 11 ЗКНИП договорът за кредит следва да съдържа общата сума, дължима от потребителя по кредита. В случая този реквизит е нА.це. В чл. 5 от процесния договор изрично е посочена общата сума, дължима от кредитополучателя, в размер на 211 571,22 лв., която съответства на договорните параметри към момента на сключване на договора. Същият размер е възприет и в основното заключение на съдебносчетоводната експертиза, изготвено въз основа на уговорените между страните условия.

Въззивникът не поддържа, че договорът не съдържа този задължителен реквизит или че посочената сума е неясна, а че тя е неправилно определена, тъй като е изчислена въз основа на неправилно формиран годишен процент на разходите и невярно включени разходи по кредита.

Тези доводи са неоснователни. Както беше изложено при обсъждането на възраженията относно чл. 24, ал. 1, т. 9 ЗКНИП, по делото не се установява годишният процент на разходите да е формиран в противоречие със закона или при използване на неправилни изходни данни. Приетите основно и допълнително заключения на съдебносчетоводната експертиза не опровергават правилността на договорно определения размер на общата сума, дължима от потребителя, а допълнителното заключение съдържа изчисления при различни хипотези, възложени от съда във връзка с възраженията на ищеца относно отделни компоненти на ГПР. Тези изчисления не установяват несъответствие на посочената в договора обща сума с действително уговорените условия по кредита, а единствено показват отражението, което биха имА. различни изходни предпоставки върху крайния резултат.

Ето защо настоящият състав приема, че процесният договор съдържа и реквизита по чл. 24, ал. 1, т. 11 ЗКНИП, като не се установява посочената обща сума, дължима от потребителя по кредита, да е определена в нарушение на закона. Поради това и възражението на въззивника за нарушение на тази разпоредба е неоснователно.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не се установяват поддържаните с въззивната жалба нарушения на чл. 24, ал. 1, т. 8, т. 9 и т. 11 ЗКНИП, които съгласно чл. 38 ЗКНИП да обуславят нищожност на процесния договор за кредит. Поради това правилен е крайният извод на първоинстанционния съд, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 38 ЗКНИП е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Предвид изводите относно действителността на договора за кредит, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил и обусловения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за учредяване на договорна ипотека.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора право на разноски за въззивното производство има въззиваемата страна. Доколкото „Юробанк България“ АД не е претендирала присъждането на разноски и не е представила доказателства за извършването им, такива не следва да бъдат присъждани.

Водим от горното, Апелативен съд – Велико Търново